25 ноември 2016

"Аз още броя дните" от Георги Бърдаров


Дълго време отказвах да прочета "Аз още броя дните", защото знаех какъв сюжет ме очаква. Оказа се, че съм била на прав път, но изобщо съм нямала понятие какво точно ще срещна вътре. Въпреки че много емоции бушуваха в мен, не помислих да подхвана друга. Имах нужда да знам, че довършвайки книгата, съм оставила всичките ужаси на войната зад себе си.
Дали харесах сюжета? А кой би го харесал? Това е разказ за болката, която може да изтрие единствено смъртта. Тук са събрани историите на хора, свързани със Сараево по различен начин. Но всички те, онези, преживели окупацията и загубили близки в нея, носят едно и също нещо в сърцата си - празнота. Техните истории научаваме чрез редуването на минало с бъдеще. Има две сюжетни линии - едната е по време на войната и проследява живота на Давор и Айда - християнин и мюсюлманка, влюбени един в друг още от деца. Окупирано Сараево обаче не е място за романтика, независимо че тяхната всеотдайност един към друг личеше от всичко, което казват и вършат. Любовта не може да възтържествува под звуците на падащи куршуми и бомби. Втората сюжетна линия е години след войната, когато българин отива в града, за да събере материал за книгата си. Там се среща с човек, преживял окупацията - Зоран. Под влияние на алкохола двамата споделят един на друг миналото си. А то е пълно с още и още тъжни истории. Авторът включва и интервюта на участници в гражданската война, независимо дали убийци или жертви. За мен те са най-разтърсващото. Всички те разкриват до какви зверства може да стигне човек, колко е способен да се самозабрави, че накрая да не може да се познае. Толкова да се саморазруши, че да не успее да се възстанови повторно. А най-страшното е, че техните истории са пълни с чисто човешка жестокост, на която сме ставали свидетели в книги и филми. Но никога по този начин. Никога една история не е била разказвана толкова просто и ясно, а същевременно да те удря като снаряд.
Да, сюжетът не ми харесва. Но давам на книгата най-високата оценка. Тя заслужава всяко признание, известност и награда. Но не бих я препоръчала на никого. Защото ние сме свикнали да гледаме и да слушаме за една война, без да влагаме емоции. Когато чуем за една война е лесно да си представим какво е. Е, повярвайте ми, не е лесно. Успях да се убедя, че никой, който не е бил там и не е изслушал разказите на участниците в нея, не знае какво е. А тази книга те кара най-вече да съпреживяваш. Никоя друга не ме е карала толкова осезаемо да усещам болката на другите и никоя от началото до края си не ме е разтърсвала постоянно със своята безнадеждност. Но ако все пак искате да разбиете всяка своя илюзия от киното или от другаде, давайте.
"Аз още броя дните" прелива от насилие. По време на четенето не спирах да усещам една заседнала буца в гърлото ми, един постоянен потрес и отвращение. И може би всеки път, когато погледна тази книга, ще се сещам за някой отвратителен момент. Тя несъмнено оставя отпечатък.
За мен най-запомнящи ще си останат историите на Зоран - неговата лична, тази на Вуча лудия, който "куршум не го лови" и може би единствен запази човешкото в себе си, макар да остана белязан както всички останали. Тази на Пикасо, който се отказа от мира и изрисува целия таван в едно бомбоубежище. А също и историята от последното интервю за онзи лагер и за жената, чието единствено желание е да изкрещи на света преживяното, което я е белязало завинаги.
"Аз още броя дните" е изключителна. Георги Бърдаров ме впечатли още с участието си в "Ръкописът" и не съжалявам, че прочетох книгата му. Независимо от факта, че една част от мен иска да я забравя, но не мога.

23 ноември 2016

Внезапното бягство...


Преди време скандинавската литература беше почти толкова екзотична, колкото и далекоазиатската, въпреки че скандинавците дори не са далеч от нас... много. Книги като "Човек на име Уве" и прочее подобни обаче промениха тази действителност неотдавна. Атакуваха ни не с криминални истории, не със зловещи разкази в снега и тъмното, а с нещо напълно противоположно. Истории за обикновените хора, с техните съвсем близки тревоги и болки. Разкази за перипетии и изпитания и самота. За това как всеки може да се промени, да се преоткрие, да си върне радостта. Красиви книги.
Когато даден тип книги придобият популярност, неминуемо се стига, рано или късно, или до пренасищане на пазара с тях, или до това много и най-различни автори да подражават на историите, но не винаги успешно.
Макар че го казвам аз, твърдият фентъзи фен, (а това е жанр, в който много се заимства, това не го отричам) истина е, че болка и човешки теглила по света има много, но рано или късно човек вече научава тактиката на развитието на историята в скандинавските романи. Като с всички други, разбира се, но... Може би "Внезапното бягство от действителността" щеше да е малко по-добра, ако публиката можеше да очаква друг тип истории (макар че за търсещите точно това, нещата сигурно стоят другояче). Може би щеше да е по-добра, ако не разполагаше с толкова адски дразнещ тип за главен герой, който полага абсолютно всички усилия да си остане неприятен. Дотолкова, че когато трябва да дойде време за щастливия край, толкова да те е отблъснал с жалките си опити да бъде интересен персонаж, че изобщо да не се интересуваш от него. А не е ли целта на тези книги накрая да се усмихваш... или поне да вдигнеш глава и денят ти да бъде слънчев? Само например... Аз поне така виждам този тип литература.

Антон е осъществил детската си мечта. Станал е фокусник и при това е талантлив.
Но не е станало точно така, както той е виждал нещата.
Всъщност изобщо не е точно както трябва.
Антон е фокусник, който едва свързва двата края с шоуто си, което изнася из цяла Швеция, където смогне да се уреди. И наистина не е много щастлив.
Пропуснал е някои шансове в живота си. Има много виновни за това. Или?
Една вечер, навръх рождения си ден, той отново е на път, прибирайки се от поредното неособено успешно шоу... Докато не катастрофира в един зарязан диван на пътя...
И ето тук започва приказната част.

В гората живеят много приказни същества. Още от зората на времето. А какво е Скандинавия без приказната си част?
Антон отрича подобни смахнати неща. Та нима съществуването на разни джуджета и среднощни ужаси може да е реално?
Така си навлича проклятие от зъл дух... как ли пък не, ще каже той... докато върху него не започнат да валят всякакви дребни неудобства...

Гората на Юхансон е доста магнетична, това не може да се отрече. Именно тя прави книгата му любопитна. С тази магия сякаш авторът се опитва да избяга от вече споменатия стереотип за скандинавската съвременна литература. Заложил е на магии, предания и невъзможни създания.
За жалост, поне лично според мен, главният герой е покъртително ужасен. Както вече споменах - щом се стигна до там изобщо да не ме докосне нещото като промяна в него, което по традиция трябваше да настъпи, значи работата е доста на зле.
Отчаяно се опитва да бъде забавен. Някаква бледа имитация на споменатия Уве може би или на друг подобен герой, с който аз още не съм имала честта да се запозная. Да мисли различно от другите хора, да има друг светоглед. Да се опитва да държи на своето... буквално отричайки щастието на другите, заедно с реалността, в която се намира. Може тези неща да се възприемат и като интересни точки, но за мен не бяха добре пресъздадени в Антон. Не съм сигурна кога точно започнах да губя вяра, че ще се спогодя с този герой, че ще намеря нещо в него, от което да ми стане мило. Достатъчно, че да се усмихна, когато приключението му свърши, но да се усмихна топло. Може би антипатията започна да расте още от момента, в който отиде да спори с някакво момиче на регистратурата за някакви си фъстъци. Помните ли Уве в магазина? Подобно беше и при Антон, но в същото време фокусникът така успя да направи магията си, че аз даже виках за идиотката на регистратурата xD.
Йорма беше положителният образ в книгата. Ако книгата беше за него, вероятно щеше да е много по-добре. Толкова очарователно ведро момче, макар и с нелека тайна. Ако не книга за него, то трябваше да има повече участие заедно с Антон, понеже според мен Йорма е това, което играе най-положителната роля тук. И що се отнася до промяната във фокусника също.

"Внезапното бягство от реалността" все пак отговаря на името си, ако не друго. Истина е, че Антон доста внезапно се измъква от своята реалност, макар и не по своя воля. В гората Тиведен реалността е... напълно нереалистична. Дали пък аз не съм се втренчила прекалено много в главния герой... това не знам. Но от опит знам, че щом подобни неща ми правят впечатление, значи наистина има някакъв проблем в този персонаж, иначе ще се абстрахирам рано или късно...

ПП: Въпреки всичко, мъжът от корицата не е ли прекалено възрастен за 45 годишен мъж? Все го гледам и се чудя...

20 ноември 2016

Принцът на глупците не е глупак

Спомняте ли си Йорг Анкрат? Едно "малко" обезобразено от тръни "момче" със сърце, по-скоро черно, отколкото бяло. Неотдавна то уверено започна настъпление на българския пазар, носейки със себе си своя мрак, егоцентризъм и хумор, който от време на време се лее на катранени потоци от разказа му.
Той ни разказа за един свят, останка от велико минало, разделен и разединен. С много крале и кралици, спорещи помежду си. С мъртъвци, които се надигат от гроба, за да служат на незнайна цел.
Добре дошли в Разделената империя.
И макар Йорг да ни разказа историята си достатъчно подробно в трилогията "Разделената империя" (любезно подпомогнат от издателство "Бард"), сега ние отново се връщаме там, от самото начало... само че в друго, по-топло и на пръв поглед по-мирно кралство. А дали?
Запознайте се с принц Джалан Кендет от Червените предели.

Някъде в края на "Императорът на тръните", може би в благодарностите или в епилога, Марк Лорънс обясняваше как е преценил, че не са нужни повече от три книги за историята на Йорг да се развие. И че няма смисъл да пише още хиляда тома само за да се опитва да се изхранва с това. И аз бях съгласна с него. От друга страна обаче, явно не е могъл да устои на изкусителната възможност да пише отново за своята Разделена империя. А той принцове си има достатъчно, за да го направи. По-важното е, че го прави добре, затова нямам абсолютно никаквата възможност да устоя на привличащата сила на "Принцът на глупците", макар ясно да осъзнавам някои от нейните минуси.
Под минуси разбирам неща като:
- Действието се развива паралелно с историята на Йорг. Бога ми, двамата герои ги делеше една тънка стена на няколко пъти, докато Джалан беше "на гости" в Анкрат! Не е лошо да има допирни точки, но в същото време... какво остава за Джал да направи в свят, в който Йорг евентуално ще свърши цялата мръсна работа? Горкият червен принц май е осъден със своя викинг да води борба, на която ние й знаем основния край. Не мога да се сетя как Джал ще помогне от сенките...
- Цялата книга като цяло е от типа "безкрайно пътуване". От Червените предели та до света на викингите далече на север - едно дълго, много дълго бягство. За мен беше удоволствие да си прекарвам времето с Джал, но си мисля, че доста хора ще видят тази история в доста отрицателна светлина.
- През цялото време ме дразнеше начина, по който Лорънс е избрал да представя историята на другия главен герой в книгата - Снори. Викингът използваше онзи малко дразнещ похват "приказки край огъня" точно тогава, когато сякаш вече няма какво повече да се напише. И разказите му седяха някак... кухо? Да не говорим, че това с "Друг път, Джал" само за да има запълване на страници и по-нататък, не ми се струва добра идея. Според мен беше по-добре историята на северняка да се разцепи само на две-три части. Вярно, щеше да е по-кратка, но така или иначе аз вече се чудя как ще минава покрай Йорг по-нататък.

И все пак, както казах, не е възможно за мен да видя Лорънс и да го подмина. Неговите егоцентрични принцчета с черния им хумор са ми едни от най-любимите персонажи. За мен си струва дори само това да опозная Джалан като герой. Наследникът на италианците (поне предполагам, че Червените предели са някъде в тази област) е десетият в реда за наследяване на трона. Години ще изтекат, докато изобщо има възможност да седне на мястото на баба си, внушителната Червена кралица. Затова нашият човек предпочита да използва титлата си, за да получава забавления от всякакъв характер, когато му скимне.
Той описва сам себе си като страхливец, лъжец и слабак. Но всичко това е, поне за мен, една голяма самозаблуда. Огромна даже. Принц Джалан не е страхливец, което доказа поне един милиард пъти по време на "екскурзията" на север. Нито пък е слабак. Никак даже не е слаб, това даже Снори го признава. Е, да, обича да послъгва, но понякога не е лошо да си имаш резервни планове за някои неща... Според мен използваните от Лорънс на места "ще се напикая от страх" изобщо не подхождат на Джалан. Вярно, може би се напикава от страх само когато има време да мисли разумно за ситуацията, в която е, но все пак това рязко ни отдалечава от образа, който реално виждаме.
Разбира се, за да има история за него, Джалан също така е и специален. Също като Йорг е полу-сирак, също като Йорг очевидно може да вижда неща, за които другите нямат никаква представа. Джал е малко повече женкар, а и обича да си харчи парите в разни бойни ями, но все пак животът му е бил доста мирен... ако не броим колко задлъжнял е на разни хора и как една вещица го обвързва с един мачо викинг чрез малко неприятна бяло-черна магия. Джалан и поучаващ го ангел рано сутрин - безценни сцени, вярвайте ми xD. Джалан и осемзнаците... без коментар xD.
Към края на книгата Джалан вече не е толкова весел, колкото е в началото й. Разбира се, продължава да пуска разни лафове, но студът определено не му се отразява добре на южняшката същност. Изморен е. Наистина изглежда, че целия този негов поход е съвсем безцелен, още повече, че Снори, мисля си, не получи в края онова, което наистина искаше. Естествено, Лорънс изисква от героите си доста повече труд, за да стигнат до щастливия край.

Аз ще си чакам продължението, въпреки на пръв поглед ненужното му съществуване. Джал определено успя да ме спечели за каузата, щом още ми се върти в главата като... "присъствие". Кой знае какво му предстои да направи сега, когато бяло-черната магия претърпя неочаквана промяна. Пак не толкова щастлива за нашия човек, но той така или иначе няма да е вече толкова щастлив, дори да се върне обратно. Светогледът му беше наистина много разширен и променен след преживяното. Което си е, основно, за добро.
Продължавам да се моля някъде да намеря и някоя хубава карта на Разделената империя. В момента се ориентирам по една случайно изпаднала ми... но за първи път смятам, че книгата се нуждае от такава по принцип. Смятах това и за предишната поредица на Лорънс... а аз обикновено почти не се нуждая от карти на световете, така че това си е важно да се отбележи.

Дайте на Джалан един шанс, ако сте харесали Йорг от Анкрат.
Може би ще се окаже, че двамата имат много повече общо, отколкото аз съм склонна да вярвам. За жалост не съм всевиждаща вещица, която да тълкува бъдещето на Джал... ако изобщо има вещица, която да е сигурна в това, което може да види за бъдещето на точно този принц...


16 ноември 2016

Убийства в Декагона в класически стил

Втората книга от японската серия на издателство Милениум е вече при нас, отново страшно красива и страшно привличаща. И не по-малко интересна, повярвайте ми. Щях да си изпусна спирката заради нея, а това определено значи много, дори да не ви изглежда така.

За разлика от "Зодиакалните убийства", които ни изпращат сравнително далеч назад във времето (около Втората световна война), "Убийства в Декагона" се развива в почти наше време, 90-те години на XX век. Въпросният период от време работи в полза на нашия убиец, тъй като в днешно време никога нямаше да има впечатлени от това защо някакви тайнствени съобщения са напечатани на компютър, който, моля ви се, не бил чак толкова разпространен. Всъщност този факт беше нещото, което ме накара да обърна внимание на времето, в което се развива историята и да си взема забележка, за да върви историята по-нормално за мен.
А самата история всички сравняват с "Десет малки негърчета". И с това сравнение човек няма как да сгреши. Самотен остров с недобро минало, руини на изгоряла до основи къща... и Декагонът. Странната десетоъгълна сграда, в която всичко има по десет ъгли. Дори чашите за чай.
Разбира се, винаги се намира един клуб японски ученици/студенти, които да бъдат силно впечатлени от историята на едно подобно място. Толкова, че да отидат там. Истории с убийства? Истории с духове? Тъй вярно! Японците обожават тези неща. Знаете ли, че всяко училище си има лични истории за своите си призраци и полтъргайсти? Това си е въпрос на гордост и чест! А пък ако училището разполага с едно старо крило или цяла стара сграда, пей сърце!
В случая нашите студенти са много развълнувани от възможността да стъпят на страшен остров и да прекарат една седмица в странна сграда. Току-виж напишат там някоя от най-добрите си истории, защото повечето от тях не само обичат да коментират криминални истории, но и да пишат такива.
Но някой има предварителна идея за своя разказ... И то не съвсем невинна.

Не само авторът си признава, че е фен на Агата Кристи, а го прави и тайнственият персонаж, с който книгата започва. Което веднага ни навежда на мисълта, че всичко е планирано да бъде точно като в "Десет малки негърчета", но пречупено през малко по-нова призма.
Не може да се каже, че "Убийства в Декагона" носи онзи силно азиатски, малко познат на българския читател дух. Онзи, за който ставаше дума в "Зодиакалните убийства" - специфичният начин на изразяване на японците, когато пишат за неща, случили се около Втората световна. Книгата на Аяцуджи Юкито определено е по-разчупена, с повече диалози, с по-малко описания. Не знам дали това е в негов плюс или в негов минус, може би по малко и от двете. От една страна звучи по-опростено, а от друга се поглъща доста по-бързо и те кара да мислиш с по-шеметна скорост. Юкито се е постарал да запази идеята за криминалните истории в Япония такава, каквато си е. А именно - умни мъже и жени в облак от цигарен дим изказват своите гениални идеи, докато лудостта обикаля около тях и бавно затяга примката. Честно казано, вече съм гледала и няколко подобни варианта на тази история, несъмнено вдъхновени отново от Агата Кристи. Всеки един от тези варианти съдържаше нов и интересен елемент. Нещо като "ами ако беше станало така..."

Аз и книгата:
С голямо задоволство трябва да отбележа, че този път не успях да бъда преметната и уцелих убиеца още когато за първи път стъпихме на острова. Не знам дали това се води с някаква трудност, но аз все пак си се радвам на себе си... Разбира се, беше ми трудно да си изясня мотивите докрай. Досетих се за идеята, но малко не ми достигна да я завържа. Жалко... но пък ставам все по-добра xD Имах надежди да спасят моя любимец, честно. Много симпатичен персонаж беше и ми стана малко тъжно за него... За жалост не мога да ви кажа кой е, защото ще вземете да го изключите от кръга на заподозрените, а така играта става по-малко интересна...
Да си кажа честно, не помня романа на Агата Кристи особено добре. Може това да е изиграло някаква роля, не знам, но като че ли не е. "Убийства в Декагона" може да е взаимствана като идея, но си е напълно различен роман. Мисля, че не можем да се осланяме на негърчетата, за да разрешим загадката тук.
(Понеже съм някакъв нърд и дори не знам така ли точно се пишеше), Мацуда Джуниа е едно от най-интересните имена, с които съм се сблъсквала напоследък. Предъвквам си го и го оглеждам любопитно. Нали сме сигурни, че не означава "Мацуда-младши", нали, нали? Понеже "junior" се предава точно по същия начин на японски, както звучи и това име. Не, че има голямо значение, понеже в почти цялата книга всички използват псевдоними, за да са по-крими. Което също е много в помощ за скриването на убиеца... Вече си признавам, че не помислих за възможността той да играе толкова много игри наведнъж. Мислех, че просто се е подготвил малко да пообърка гениите в групата...

14 ноември 2016

Всички обичаме разбойници, само че понякога...

Само че понякога някак не успяваме да ги открием там, където би трябвало да са.
Имаме пред себе си един солиден, красив том, който веднага привлича половината от читателите с името Джордж Р. Р. Мартин, а другата половина - вероятно просто с отличния си книжен вид или нещо подобно. Говорим за тухлата "Разбойници", разбира се. Между другото, това да изпишеш имената на най-известните автори в антологията си на корицата е добре познат похват, обаче това "и много други" си е направо почти обидно, ако питате мен xD. Всеки път ме кара да се хиля необосновано.


Според господин Мартин разбойници можем да открием абсолютно навсякъде. Това може и да е така, само че в антологията "Разбойници" някои от господата и госпожите, които търсим, са избягали толкова далеч от идеята, колкото изобщо е възможно. Човек трябва да приложи много философска мисъл, за да изведе причината, поради която конкретният разказ изобщо се намира в антология с такова заглавие.
Всичко може да се открадне? Разбира се. Смъртта, живота, природата (вероятно), разни други абстрактни неща... Неща, които изобщо не можеш да свържеш с идеята за разбойници. Бога ми, имаше дори разкази, в които не можеш да откриеш самия разбойник. Авторът сякаш се опитва да ти избоде очите с него, но героят нито ти става близък, нито пък може да те впечатли особено, нито... нищо. Просто разказ, който се върти някъде в най-далечната орбита около темата, на един косъм разстояние от това да не влезе в нея. Макар че явно всичко в крайна сметка може да влезе в тази антология. Новите автори са повече, отколкото познатите такива. Това изобщо не е нещо лошо, разбира се, освен ако човек не се дразни от всяка биологична справка, която гласи колко супер-дупер-мега известно е лицето, написало разказа. Извинете, но това е все едно да сложите мен сред четири-пет известни имена и да напишете колко съм известна, защото за удоволствие пиша еди-какви си разкази и даже имам блог... (Публикуваните по подобен като в антологията начин, които четат това, да не се обиждат, но лично аз се дразня малко от тези неща. Ако взема да напиша книжка, там вече мога да се изкарам световноизвестна, но на фона на по-популярните изглежда глупаво някак...)
Няма лошо в това една антология да обедини разкази от всякакви жанрове. От обикновените кримки до научните фантастики. От комедията до драмата. Както казват хората, а и аз съм съгласна с това - неминуемо по този начин винаги ще има една част от публиката, която да не харесва едните разкази и да предпочита другите.
Малко ми е жал за хората, които обичат да си подреждат книгите по жанрове. Това нещо е такава манджа, че май трябва да е на отделен рафт.
За разлика от предишната антология, на която попаднах ("Старият Марс"), в "Разбойници" проблемът беше доста по-сериозен от гледна точка на това, че явно... темата не е достатъчно благодатна? Може би е дори ограничаваща, поради което, както споменах, някои автори просто се опитват да ти натикат в лицето качества на героите си, които вероятно те обикновено не притежават. Доста по-добре се бяха справили авторите (някои от които се повтарят) в антологията "Епично" , може би защото аз съм почитател на жанра, или може би защото не са били затваряни зад ограничителни заглавия, колкото и да твърди Мартин, че всеки пише за разбойници и така нататък.
Ще обърна съвсем кратко внимание на всеки разказ, или поне за някои ще се опитам...
Първият разказ в антологията принадлежи на Джо Абъркромби и явно трябва да служи като отправна точка за останалите. "На никого не му е лесно" е напълно в стила на Абъркромби, действен, бърз, хаотичен, динамичен, хапещ. Когато авторът има много повече пространство, вероятно може да го направи дори по-добре, но като за антологията е един доста класически пример за разказ с разбойници. Точно това, което очакваш да четеш в книги с такова заглавие. Хитри крадци си подхвърлят някаква мистична пратка нагоре-надолу, използвайки най-различни достойни за киното похвати. Мисля, че това е разказът, който най-добре се вписва в цялостната идея на антологията, поне по начина, по който аз разбирам заглавието.
"Какво работиш?" на Джилиан Флин се оказа доста симпатичен разказ, в който могат да се намерят пресечни точки с хорър жанра и аз го определям като един от най-силните разкази в антологията. Викторианските къщи винаги имат стил, особено когато са обитавани от малки странни момченца... Но тук се крие и друга интересна изненада...
"Странноприемницата на седемте благословии", на Матю Хюз се върти около темата за разбойниците, отново в по-класически вариант, като има леки комедийни отсенки. Не е особено лош, но пък и не е нещо особено. Понеже се развива в приличен фентъзи свят, има от мен повече точки.
"Пукнатата чаша" на Джо Р. Лансдейл може да се числи по-скоро към криминалния жанр и ако се абстрахираме от досегашните фентъзи и хорър разкази, бих казала, че е добър. Може би мястото му не е точно там обаче, понеже много рязко изважда читателя от пътечката, която вече си е направил. Твърде рязко, за да се хареса на всички, според мен.
"Тони Фустанели" на Майкъл Суонуик пък е от съвсем другата страна на Лансдейл. Разказът за Тони е доста футуристичен. Даже съвсем малко объркващ. Представя ни една отново класическа тема за парична измама, но някъде далеч в бъдещето, където вече има формула за превръщане на човек в зомби, някои хора вече не са точно хора, и прочее. Даже за мен беше малко странно и трудничко да се ориентирам. Иначе краят беше съвсем естествено очакван.
"Доказан произход" на Дейвид Бон също беше предвидим като развитие, отново сложен не точно където трябва, понеже от бъдещето рязко ни свалят отново "на земята", тоест - в настоящето. Въпреки това ми хареса като разказ, измамите с предмети на изкуството рядко са били толкова увлекателни.
"Опасно ретро" на Кери Вон е... извинете, ама за какво ставаше изобщо дума тук? Къде бяха разбойниците? Какво изобщо трябваше да се случи? Имаше ли изобщо някакъв смисъл, освен, че ме ядосаха с това, че провалиха готиния федерален агент? Сериозно, влизаме в едно магическо кабаре, поне според главната героиня, играем карти, чакаме някаква пачавра да ни обърне внимание, помагаме на Ромео и Жулиета, притесняваме се от случайно влезлия полицай... и нищо. Нито имаше някакъв свестен край... Ако разбойниците са играчите на карти или самите главни героини, то определено връзката с темата е на път да се скъса...
"Една година и един ден в Терадан" на Скот Линч може и да е сложен там, за да се опита да ти оправи лошия вкус в устата след Вон. Чувала съм за Линч преди и имам голямо желание да се запозная с книгите му, но не са ми попадали досега. Колкото до разказа му - той е наистина симпатичен. За пореден път ще кажа - предвидим, да, но все пак, симпатичен. Той би се харесал дори на по-малките читатели, а ако стилът му е такъв и в останалото му творчество, значи е голяма свежарка. Вещици, роботи и "пенсионирани" магьосници и крадли... Идеята престъпниците да служат като улични лампи още ме разсмива...
"Откраднатата музика" на Брадли Дентън ни връща към съвсем тривиалния, обикновен свят. Аз така и не разбрах главният герой чернокож ли е или бял, постоянно се натякваше на това, обаче в крайна сметка не стана много ясно и се отказах да го тълкувам. Разказът освен това малко досажда след определено време, а пък е леко дългичък. Липсваше му малко напрежение, така че човек да не заспива веднага, понеже още в началото всичко се изяснява.
"Дяволски метал" на Чери Прийст е избягал малко далеч от темата с разбойниците, също като разказа на Кери Вон. Даже малко е стъпил в някаква дълбока религиозна тема, която накрая те кара да мислиш само "К'во прочетох току-що?".
"Смисълът на любовта" на Даниел Ейбрахам беше симпатичен разказ с уникално описан готин град от кашони... буквално. Струва си този свят да се развие, наистина. Точно светът прави разказа интересен и привличащ, повече, отколкото това, което се случва. Макар че и главният герой беше доста добре представен, дори и в самото начало срещата ни да не тръгна добре.
"По-добър начин да умреш" на Пол Корнел беше малко... странен. Комбинация от научна фантастика, фентъзи и трилър. Светът му беше доста сложен като за нещо кратко, но Корнел се беше справил добре, с изключение за края (мое лично мнение).
"Среща със злото в Тир" на Стивън Сейлър.. Ами... добре. Много интересен разказ, включващ Древния свят, много умело представен. Може би му липсва само повече... не самобитност, ама как ли се казваше... Всъщност, не, по-добре, че не звучи архаично. Щеше да е много натоварващ. Присъствието на "легендарните разбойници" беше напълно ненужно иначе. Нямаше нужда от допълнително осигуряване на ситуацията, тоест - ако хората не разберат защо разказа е тук, да се осланят на историята с крадците. Наистина нямаше нужда.
"Товар от слонова кост" на Гарт Никс разполага с много пълнокръвни герои (или иначе казано - поне с по-интересни такива), но, както и по-голямата част от останалите разкази - с не чак толкова велика история, така да кажем, но пък за сметка на това с много магия. Което за мен си е плюс.
"Диаманти от текила" на Уолтър Джон Уилямс е може би един от "най-обикновените" разкази, с които се срещаме, защото ни запознава с един актьор, който иска да стане много известен, но който си страда от своите малки слабости. Например от това постоянно да ни натяква колко бил уродлив. Това присъства толкова много пъти, че е нещото, което запомняш веднага като второ заглавие за разказа. Актьорът освен това е и малко наркоман, но и малко истински измамник... което обаче не е чак толкова изненадващо. По някакъв странен начин, когато свързваш професията му със случващото се и... ти се вижда нормално.
"Керван за никъде" на Филис Айзенстайн ме впечатли главно с това, че става въпрос за пустинята, а аз обичам истории за пустинята. Оазиси, кервани, парещо слънце... и един музикант. Това очаква всеки, успял да стигне до този разказ (за феновете на фентъзито може да се окаже трудно, наистина). В този разказ има още и мистерия и малко драма, които са съчетани доста добре, така че го слагам сред онези, които мога да нарека свои фаворити.
"Любопитният случай с мъртвите съпруги" на Лайза Татъл е много свеж разказ, при това доста бързичък и много в стила на Шерлок Холмс и подобните му, точно както е обещано. Краят пак не ми допадна, отново не смятам, че е точно като за антология от типа на "Разбойници" (а по-скоро за нещо класическо детективско или подобно), но все пак... Англия, детективи и джентълменски случки, какво повече да искаш?
"Как маркизът си върна любимото палто" на Нийл Геймън е типично негова история. Свежа, шантаво магическа, добре позната, особено на челите книгата, в която се споменава Маркиза. Долен Лондон е твърде необятен, за да не искаш пак да се върнеш в него. Съвсем случайно. Цялата история, точно като "Коралайн", е по-скоро насочена към по-младите читатели, но това не пречи да искаш да скитосваш там. Геймън определено може да очарова със световете си. Дори само заради присъствието му тук вече имам повече настроение да приключа книгата. Сигурно точно затова е сложен накрая, честно казано. Но дотук беше и единственият, който искрено ме накара да се засмея (повтарям, не правете като мен в метрото... аз просто съм свикнала да изглеждам ку-ку).
"Специална премиера" на Кони Уилис също ме забавлява много. Аз не съм най-големият киноман на света, но определено гледам доста филми и доста често ходя на кино. Конспирацията, която се върти тук, хем е забавна, хем дори може да се осъществи, ако вече не се е някъде по света, знае ли човек. За мое успокоение, винаги намирам билети за филмите, които искам да гледам. И за мое още по-голямо щастие, винаги ги дават наистина. Защото героите тук срещат един мъничък проблем... Има и още нещо - каква толерантност! Невероятно! Тук, в България, хората вече мрънкат, ако са втори на опашката, а в този разказ на никого му няма нищо!
"Дървото на мълнията" на Патрик Ротфус беше втората ми среща с този автор, с който от доста време имам желание да се запозная по-добре, но все не мога да стигна до неговото творчество. Не, че е единствен, но все пак чувствам, че пропускам нещо добро. Разказът му странно ми напомни на творение на Рей Бредбъри, но в същото време с допълнение от някой друг, наистина талантлив. Да. И предишния път Ротфус ме впечатли, сега също. Има много открояващ се стил. Светът му е много идилистичен, много успокояващ и много магичен. 
"Принцът разбойник, или Братът на краля" на Джордж Р. Р. Мартин може би ще е интересен на някой върл фен на "Песен за огън и лед"... или може би не. Този откъс от историята на Вестерос присъства и в голямата червена книга, наречена "Светът на огън и лед" и е по-скоро под формата на историческа справка, а не на разказ. За голямата "енциклопедия" е напълно приемлив, но за антология като "Разбойници" не е добър избор. Стои сухо и вероятно дразнещо и объркващо за хората, които нямат представа от събитията във Вестерос. Авторът да не би да разчита, че цял свят е длъжен да знае всичко за неговия свят? Колкото и известен да е...