30 август 2015

Трак-трак-трак... Море от релси

Въпреки че в момента страдам от студентската треска преди изпит, не мога да не се похваля с първото си четиво, което си избрах от Читалнята.

Безкрайно съм щастлива от посещението си в онова мъничко, укотно местенце, пълно с книги! Сега вече няма да ми се налага да преживявам онова, което ми се случи в читалището в родния ми град:
- Търся "Илиада"...
- А, намерете си я, ееееей там е.
(На конкретния рафт, озаглавен като че ли "География на България", имаше книги за Тодор Живков, една-две книги на японски писатели и малко Агата Кристи...)

А после мнозина се чудеха защо не предпочитам да чета в някоя библиотека, "щом толкова съм обичала"... Ако аз бях подредила въпросната в родното читалище, щеше да ми е кеф, да xD
Както и да е, отклонявам се от темата, а тя засяга първия ми избор от Читалнята в София. Както винаги не е много ясно защо спрях избора си точно на това. До нея стояха книги като "Фондацията" на Азимов например и още една дълга спретната редичка с неща, които съм си казала, че ще прочета задължително. Може би изборът ми беше провокиран от това, че в момента не виждах една от частите на трилогията на Харуки Мураками, "1Q84", стига да не бъркам. По-конкретно не виждах първата. xD А може изборът ми да е бил провокиран от изненадата ми, че Чайна Миевил се оказа симпатичен мъж, а не симпатична жена, както дотогава смятах. Името ме подведе, какво! Изобщо не се бях замисляла за такава възможност...

& тъй отворих аз книгата и започнах да се мръщя. Имаше нещо странно в това начало. Сив свят, релси навсякъде, екипаж на влак, който преследва един огромен кърт, защото това била "философията на капитана", т.е. нейният живот.
& неусетно малко по-късно вече не се мръщех. Избрах си една релса от плетеницата. Явно съм започнала да преследвам влака на главния герой Шам, очаквайки да чуя останалата част от историята му. Започнах да очаквам от земята да излязат още повече чудеса от разни диви огромни животни. Започнах да очаквам от горното небе със самолети да дойдат някакви хора. Или пък да се окаже в края на краищата, че всичко това се случва на някаква долна земя, под нашата Земя.
Очаквах намирането на Първата линия. Или пък е последната? Изходът от плетеницата, или?
В резюмето на книгата пише, че според Чайна Миевил той пишел "странно фентъзи". Мисля, че е по някакъв начин прав, но за себе си не мога да обясня какво толкова странно може да има в едно фентъзи, за да е по-странно от другите фентъзита. "Морелси" е книга с история, почти същата като в "Островът на съкровищата". Спомняте ли си онова силно подценено детско филмче "Планетата на съкровищата"? Е, това филмче също е базирано на Острова. Струва ми се, че "Морелси" се приближава доста до тази откачена кибер история с пътешествие в космоса. Даже капитанът на "Медис" беше жена, също като във филмчето. (Добре де, там беше жена-котка, ама това са подробности). Само дето тук имахме ловци, каквито в "Планетата" не бяха добавяли. Нямаше вода в морето от релси, че нашите да ловуват китове... затова ловуваха бели къртици. "Моби Дик" ли? Хм, може би...

Действително започнах да харесвам този странен сив свят. Забавлявах се с мнимото спасяване на Шам от малкото островче ала Робинзон Крузо дори. Честно казано, пиратите, които го бяха заловили, ми бяха симпатични, аз ако бях, щях да остана с тях xD
Търсачите на Самотната линия, братът и сестрата Деро, те ми бяха безразлични някак. Да, исках да видя линията, но нямаше да страдам от загубата им. Не виждах смисъл в присъствието им. Струваше ми се, че това пътешествие трябваше да си е само за Шам и Калдера и Деро са като за бонус към евентуална следваща книга. То и с капитанката така, някак... но тя поне е нещо малко симпатична.

Дразнеха ме някои от описанията на Миевил. Онези вметки между главите, които уж трябваше да ми помагат да си овладявам любопитството. Нямате представа колко отчайващо е да ти кажат, че много неща щели да останат необяснени, ама какво да се прави, нашите избрали да тръгнат наляво и то затова. Нямаше нужда да подсещаш, господин писателю! Но пък е по-добре, че не е нужно да се купят още хиляда книги, за да опознаем света изцяло. О, не ме разбирайте погрешно, аз съм от тези, които ще си купят тези хиляда книги и ще са много щастливи, просто се опитвам да кажа, че понякога едно приключение може да се разкаже и с малко думи... Де да вървеше това и на изпитите...

Между другото - ух, как ми хареса корицата на едно от английските заглавия... красота! Охо, и тази на "Посланическото градче" не звучи зле... Ето ти го моментът, в който вече не се съмнявам много-много в някой автор и започвам да си харесвам неща по кориците...

23 август 2015

Сребърна лъжица, отрова в чаша и космически течения

Тези дни бях на едно голямо космическо пътешествие. Е, първо реших да постоя кротко на земята, докато Дяволът се опитваше да я получи за пореден път. След това правех компания на един изстрадал капитан, попаднал на нова планета. И на един още по-закъсал специалист с амнезия.
С други думи, компания ми правеха следните автори със следните книги~
Джеймс П. Блейлок - Последният сребърник
Дан Дастие - Отровата на Алкория
Айзък Азимов - Космически течения


Нека да започна краткия си личен обзор с първата.
Не знам защо, но в момента не съм особено сигурна фентъзи или фантастика е това. Е, би следвало да е фентъзи... но объркването ми идва главно от това, че тук срещнах един от най-странните главни герои, с които съм се сблъсквала досега.
Този главен герой правеше книгата... странна. Не можах да разбера какъв точно е Ендрю. Побъркан, шизофреник, просто прекалено глупав, или пък прекалено голям идиот. Начинът му на мислене, начинът му на действие... не беше присъщ на мъж с всичкия си, просто не може да е! И ако наистина е най-големият идиот на света, то явно Дяволът си намира майстора точно изправен срещу такива типове... може би.
Цялата работа е, че всъщност Пениман, злодеят, ми е доста по-симпатичен. Макар и с малко гнусни навици, не отричам, но държанието на Ендрю просто ме изваждаше извън нервната ми система. Неуравновесен по някакъв начин герой... Виждащ света по някакъв детински начин, или пък...
Ох, сигурно всичко е дошло от проклетата сребърна лъжица. Гениално, може би да, да скриеш последната монета под формата на лъжичка и да я дадеш в ръцете на едно ку-ку...
Искаше ми се накрая Пениман да успее да събере всички 30 сребърника. Онези, които някога Юда е държал в ръцете си след едно съдбовно предателство. Щеше да е толкова любопитно Пениман да успее! Сигурно съм много лоша, задето му стисках палци xD
Действително, като изключим странното държание на Ендрю, в тази история имаше нещо привличащо. Може би моята любов към, хм, готически разкази, ако мога така да се изразя, са ми дали основата, върху която да си изградя образа на Пениман. Класическият Дявол! Или поне в самия си край наистина, ама наистина беше той! Вълнуващо! Де да имаше втора част...

Втората книга, която споменах...
Дан Дастие се оказа французин, или поне френскоговорящ, защото книгата беше преведена от френски. Това не е особен показател, разбира се, но аз бях готова за възможни мусения. Не мога да се разбирам с френската литература. Много малко произведения са ми истински на сърце. Явно не мога и не мога да се науча да я харесвам.
Не, не, това не се отнася до "Отровата на Алкория". Тя е от "малцинството". Защото е много мъничка, като много добре построен разказ. С хубаво послание, поднесено с не много думи и описания, но пък достатъчни. Изнервих се на леко баналните диалози в началото, това е вярно. Така де, то беше съвсем ясно какво е зеленото растително чудовище и така нататък... почувствах се като в турски сериал - "Фатме е бременна!". "О, ужас!"... макар че Фатме вече е в деветия месец и ще остане така още поне сто епизода...
Но както и да е, простено е. В "Отровата на Алкория" човечеството беше на път да направи нова грешка, а именно - да унищожи един райски свят. Беше приятно да прочетеш как изгубеният екипаж, кацнал на тази райска, но непозната планета, съжалява, че е нарушил мира. И действително се бори, за да оправи проблема. Този "феномен" не е нещо нечувано, но пък когато и да чета нещо от този тип, винаги ми е драго. Защото другата крайност е "давайте да унищожим всичко, ние сме хора, трябва да владеем звездите!"

Нещо подобно можем да припишем на "Космически течения". И не точно. Не, не, всъщност е доста далеч...
Над една планета надвисва огромна опасност тук, при Айзък Азимов. Само един космоаналитик знае каква всъщност е тя. Но преди да е направил каквото и да е, се появява някой, който заличава спомените му за опасността. После го хвърля на Флорина, където страдащият от амнезия започва да работи във фабрика за кирт - един от най-скъпите във Вселената видове "памук". Докато не си спомни...
Тук ставаме свидетели на връзката "робовладелци-роби". Сарк, близката до Флорина планета, така е овладяла обществото на Флорина и нейните богатства, че е готова на всичко, за да извлича още и още печалби. Саркитите с над всички. Флорините... е, те нека си работят там и да гледат да не стават много умни...
Имаме висше общество, бунтовници, намеса на друга съседна могъща империя... Въобще още един напълно изграден от Азимов свят. Да, нямаше роботи. Да, имаше малко сложни политически отношения като фон, който не пречеше никак. Да, имах си даже любим герой и представете си - той не умря! (Защото харесам ли си някой, той обикновено умира, или го осакатяват по най-гаден начин xD). Противоречива личност, но какво пък... идеалист! Харесаха ми неговите престъпнически напъни с маскировките и прочие!
"Космически течения" реално беше точно това, което ми се четеше от една-две седмици насам. Напълно нов свят сред звездите, който да откриваш страничка по страничка. Все пак винаги изпитвам нужда да бъда предизвикана от някой нов свят за разгадаване... Сега искам още, но къде ли да си го намеря, хм...

16 август 2015

"Той е съкровищница на истории..."

"...и ние сме късметлии, че го имаме!"

Става дума не за кой да е, ами за Нийл Геймън, разбира се, а цитираният е друг един мой наскоро преоткрит любимец, Стивън Кинг (като му напиша името някъде и пак ме заболява, че още нямам шанс да се добера до поредицата за Тъмната кула!).
Съвсем наскоро, почти като изненада, защото когато участвам в томболи, аз забравям, че съм го правила, при мен се озова една книга. Да, спечелена от томбола. Да, томбола в интернет, тъй да се каже. По случай празника на Shadow Dance (мисля, че е излишно да давам обяснение за това фентъзийстко кътче, можете ли да не го знаете?!).
Нека празникът им да е честит, а аз ще си скачам в тяхна чест с подаръка в ръце. Ама наистина!
Книгата и подаръкът се казва... *пауза за напрежение*... "Внимание, психоспусък!" ^^

Да говориш за Нийл Геймън е трудно. Сигурно само при мен е така, но какво да се прави. А казах ли поне веднъж, че за някого ми е лесно да пиша? Не помня... може пък да не съм си сложила подходящата маска, хм...
С този автор се запознахме отдавна. Като че ли беше миналата година xD Спомням си, че взех "Дим и огледала" от една книжарница. Не помня причината, но това не е важно. Може би беше първият ми опит да видя как ще се справя със страшната литература сега, като малко по-пораснала.
Май съм считала Геймън за прекалено "хорър", или пък някой ме е излъгал? Знам ли...
Работата е там, че не усетих Геймън като разказвач на хорър истории. Но определено го усетих като един много завладяващ разказвач. В разказите му има някакъв вид очарование. Някои от тях, но много малка част, ме карат да се муся, задето не свършва така, както искам. Но това е добре. Защо трябва винаги за си съгласен с някой писател?
Обожавам преиначените приказки. И Снежанка, и Пепеляшка, и Спящата красавица, и каквото и друго от тези истории да вземе. Ето тези разкази аз лично смятам за, както се изразяват някои тийнове, върхът!
Другото, което най-най обичам, това са предговорите. Мисля, че започнах да чета предговорите на Геймън по напълно естествен начин и той беше този, който ме научи изобщо да се занимавам с това. Все пак, знаете, в някои по-стари книги в началото има едно задължително "есе", както го наричам. И това ми беше най-досадното нещо преди дадена книга, та аз исках бързо-бързо да прочета самата книга!
Ноо, преговорите се оказа, че могат да бъдат чакани и с нетърпение. Хей, къде съм изпуснала сборника с разкази по средата на тези двата?! И защо, по дяволите, защо съм толкова назад с Рей Бредбъри? Винаги се ядосвам на този факт, а все не остава време за него... как може да няма време за Рей Бредбъри, кажете ми?!
Не искам да съм човекът, който забрави Рей Бредбъри...

Няма да правя разбор на книгата. Както обикновено. Вече знаете, че аз рядко казвам нещо съществено. Почти винаги задължително положително. Но мога да предложа нещо простичко: "Внимание, психоспусък!" усетих по различен начин, за разлика от "Дим и огледала". С всеки нов сборник, изглежда нещата са все различни, ъгълът е все различен... Всяка маска е различна. И това е все вълнуващо. Има ли някакъв начин да ми омръзне? Едва ли. Ето затова обичам хубавите разкази.
А аз... имам много, много, много маски за слагане. Напълно гарантирам за това. Геймън може да ме има за предизвикателство (ако само подозираше, мухаха!)
И, преди да съм забравила, още нещо... вече и за пореден път ми се гледа "Доктор Кой" xD Геймън е виновен! Дали и откъде ли да започна...

12 август 2015

Из Салинас и други места в Америка



"В момента, в който сядаш да пишеш за читателя - имам предвид един, разбира се, - обикновено се вцепеняваш, точно както става, когато те снимат. Най-простият начин да се преодолее това е да пишеш уж за някого, така правя аз. Пишете, сякаш съчинявате писмо до някой човек. Това премахва чувството на смътен ужас пред огромната безлична публика, а както и сами ще установите, ви дава усещането за свобода и прогонва сковаността."
ДЖОН СТАЙНБЕК



Аз не четох "На изток от Рая" много отдавна, но въпреки това сякаш съм я чела преди векове. Толкова отдавна сякаш, че сега образът на райската земя е станал нарицателен за мен, останал е някъде в мен и дори, когато някой изрече Салинас, аз свързвам името единствено с онзи литературен образ на това място. Наистина ли съществува? Все още ми е трудно да го повярвам...
Трудно ми е да пиша за този спокоен, но и бурен американски свят. Необятен, много често сякаш простоват, но изпълнен със... смисъл. Колко просто и наивно звучи!
Да опиша малкото пасбище, където живеят и умират поколения честни фермери, където всяко семейство има по някоя весела, но и по някоя тъжна история?
Да пиша за мъката на безкрайния път към мечтаната Калифорния - далеч, далеч след пустинята и скалите? Където може би, само може би... има надежда.
Или пък дори за човекът от малкия магазин, в малкия град...
За мен беше такъв светът в повечето произведения на Стайнбек. Аз безкрайно обичам този автор. Топлината на семейството и дома, кротката мъдрост на героите му. Изживявам борбата за оцеляване, заедно с тях. И неговите произведения сякаш ми дадоха нови очи, подариха ми една нова Америка, още една нова Америка, която да опознавам, още когато Адам търсеше Рая.
Ако си падах повече по разните съвпадения, по разните "звезди предопределения", сигурно щях да си вярвам, че харесвам Стайнбек, защото споделяме една и съща дата на раждане... Чудя се дали наистина някой може да види нещо през призмата на звездите? Замислих се, когато случайно попаднах на факта. Итън Алън Хоули от "Зимата на нашето недоволство" ме насърчи да любопитствам, макар и не за лошо.
Ако спазвам съвета, който написах в самото начало на публикацията, ето, това беше моето "писмо". Като че ли наистина е по-лесно. Много често чета съвети за това как човек да пише от разни големи имена в литературата, но никой от останалите не ми е изглеждал толкова верен, колкото Стайнбек. Макар да казва съвсем обикновени, простички неща, които всички знаем, може би симпатиите ми към него си казват думата.
В момента съм изпълнена с кротко спокойствие. И понеже слънцето жестоко пече навън, а много, много наблизо мога да намеря царевица, ако не памук, то чувството е сякаш си някъде в Америка. Точно където започна трагедията в "Гроздовете на гнева" или напротив... някъде, където юли е хубав месец, а август... е, за август не знаем.
Все още издирвам "За мишките и хората". Прочетох "Небесните пасбища", "Гроздовете на гнева", "Зимата на нашето недоволство", "Пътешествия с Чарли", есета и писма.
Изданията ми са малко стари. Само от 1983-а. Големи, сини тухли, но само първи и трети том... Кой ли знае къде е втори? Жалко, че именно там са мишките, хората... и "Тортила Флет"... Така ми било писано. Може би в бъдеще.
Пък и така ще имам още повече поводи за изненади. За открития. За очакване.

02 август 2015

Имало една костенурка...

Сигурна съм, че на всеки му се е случвало... хм... да извървява един дълъг, дълъг път към книга или дори книги, за които е чувал много, но все някак се получава да не може да прочете.
Имаше един период от по-детските ми години, когато, чуех ли, че нещо набира слава, веднага казвах, че няма да го чета. По този начин не стигнах до "Здрач" и не съжалявам много. Историите с вампири бързо-бързо станаха прекалено захарни за мен, прекалено далечни от... Алукард, за който май писах вече някъде надолу xD
Не, с Тери Пратчет не беше като със "Здрач". Не беше инатът този, който ме караше да не го чета... просто така се бяха стекли обстоятелствата. Дали в определен ден търся някоя нова книга от някоя си поредица, дали пък изведнъж не ми се е дочел съвсем друг жанр... и Пратчет все оставаше непотърсен.
И както се случва много често при мен, дойде един хубав ден, май някъде около рождения ми, в който дойде време и за "В черно като полунощ".
Книжката за малката вещица Тифани беше първата книга от Света на Диска, до която се докоснах. Щях да съм малко повече разочарована, ако предварително не знаех точно какво чета. Детска книга, при това и не първата от сюжетната линия.
Сега, когато го написах, дори не знам дали щях да се разочаровам дори да не знаех, че е детска книга и така нататък. Имаше едно особено вълнение, някакво заразително очакване за това как точно ще свърши приказка, за която нищо не знам.

Честно казано, в момента ми е трудно да пиша за Тери Пратчет. Вижда се и от списъка ми, че съм се докосвала само до четири негови произведения. Това е така, защото се "запознахме" едва миналата година. Пред мен стои едно огромно наследство от книги, които бих искала да опозная... сега или по-късно. Причината да направя тази публикация (да си дойдем на думата) е, че днес приключих четвъртата си книга на Пратчет - "Фантастична светлина".
Запознах се с Тифани, запознах се със Смърт в "Жътварят", запознах се с Ринсуинд... и сега може би трябва да се запозная и със стражите :) 
Трудността ми за писане този път идва от това, че не мога да ви опиша колко искрено изненадана бях, че Пратчет е стигал и преди до мен. Кой знае, може пък да съм чела откъси и преди, много отдавна, без да го знам, без да е имало име на автор, за да разбера... или пък в безкрайното обикаляне на РП форуми е имало по-запознати хора от мен... Защото откривах сред страниците думи и фрази, които съм чувала и преди, които съм взаимствала. В които може би вярвам дори. Вярвам, че тъмнината е преди светлината. Вярвам, че не си бил никъде, преди да се прибереш у дома. Вече... не ме е чак толкова страх от тъмното неизвестно.

Всеки човек намира различни неща в книгите, които чете. Аз (поне този път) няма да ви товаря отново с моите открития. За да изредя всичките си открития, трябва да разкажа едно цяло пътешествие, фантастично пътешествие, което не спира да ме изненадва всеки път. От една страна ме човърка да споделя какъв смях падна на Дървесната религия например, или пък... Е, аз съм от малкото хора (поне доколкото знам), които започват приключението едва сега, тъй че аз няма да давам спойлери и не искам да ги получавам... Макар че, ъъъ, можете да споделите някоя история и книжка~