10 декември 2018

"Колелото", което трябва да се завърти


Ревю за първа книга от поредицата, "Принцът на глупците" от Марк Лорънс тук.
Друго ревю на трета част, "Колелото на Осхайм" в блога - ей тук.

(Скоро и цитати от книгата - дотогава можете да намерите цитати от другите две части от линковете към ревютата им.)

Не знаех много за лодките, но това, което знаех, бе, че много често хората, които слизат от тях в края на дълго пътуване, не са същите, които са се качили.

Ето го отново Джалан Кендет - сред горещите пясъци на Сахар, псуващ като някой селяк от поданиците на баба му, но поне със самочувствие на благородник... Къде отиде Снори ли? Какво точно се случи, те двамата дали успяха... Знам, знам. Ще има да се чудите. И да минете през Ада, докато чакате! (Може и през Хел, това вече си зависи...)
Джалан е от онези хора, които предпочитат да знаят, че съдбата не им е отредила никаква роля, за да могат с право да мрънкат срещу тази несправедливост. Че тя си е за предпочитане пред това да знаеш, че имаш някаква роля, и то в света на Разделената империя. Но какво точно ще направи Джал, също си остава далеч в бъдещето. Сега го очаква едно дълго пътешествие...
Може би доста неща в книгата ще се сторят на читателите като някакво излишно бавене на времето - не мога да се съглася с това, но чух такова мнение. Мога само да кажа, че поне ще ви е забавно, докато ви подават локумчето. И току-виж сте се препънали в някоя изненада, докато още не го очаквате.
Като че ли това, което на мен най-много ми хареса в тази книга, е израстването в Джал. А то даже не е и точно "израстване", предвид че той винаги е носил у себе си тези качества, само че така и не са се показвали на показ - или поне не твърде често. Тук има възможност да го видим такъв, какъвто е, без да се прави на принц на глупците. И чувството да гледаш как ти показва, че може да е нещо повече, е прекрасно.
Ще ми се да кажа по нещо и за Снори, само че викингът е себе си и не спира да носи онази сила, която успява да предаде и на околните. Въпреки всичко, през което минава. И никога не омръзва да е някъде наоколо. Червената кралица остава на заден план, което е от една страна жалко, предвид любопитните истории за нея в предишната книга. Синята дама е на още по-заден план, но това не ме ядосва, не чувствам книгата да е загубила. А, помните ли доктор Тапрут? Най-после ще спре да се крие този тип!
Какво друго интересно може да ви очаква? За челите книгите за Йорг Анкрат ситуацията няма да е изненадваща, само че тук фокусът е на съвсем различно място. Все пак останах много объркана от това развитие на нещата в края, тъй като бях останала със съвсем различни впечатления от предишната поредица. Или нещо е недообяснено в този край, или аз не виждам какво пропускам, че да се вържат нещата с книгите за Йорг. Ако попадна на някое интервю с автора, веднага поглеждам дали някой му е задал въпроса "ама как така, то нали...".
А сещате ли се как героите трудно си обясняват технологиите на строителите и понякога е трудно да разбереш какво точно виждат? Едно минусче за мен в края е, че се обърках наистина много кой къде се намира, но това всъщност не затрудни четенето, понеже други бяха по-важните неща.
Като за край на това не толкова приличащо на ревю нещо, просто искам да кажа, че изключително много се радвам, задето тази книга се издаде. Стискам палци и новата поредица на автора да види бял свят на български. ♥

Аз съм лъжец, измамник и страхливец,
но никога, никога, ама почти никога
не бих изменил на приятел.

07 ноември 2018

Мъничкият оазис на Земята

"Битие" е за космоса такъв, какъвто го виждаме.
Суров, невъобразимо огромен и негостоприемен
за жалки влажни еднодневки като нас...

Солидното по размери произведение на Дейвид Брин, което успях да преборя за много повече време, отколкото съм предполагала, че ще ми е нужно някога, ни представя един многопластов и сложен свят на бъдещето. Свят, в който виртуалната реалност е понякога много по-добра реалност от истинската. В който правата, свободите и всички човешки проблеми си имат нови измерения - чудати и понякога смайващи, но любопитно реалистични.
Достигнали сме звездите... но все още е рано да прекрачим отвъд тях така, както предричат авторите на научната фантастика. Не точно сега.
Страх? Или...

Всичко започва, когато един космически боклукчия успява да улови в орбита странен предмет, който сякаш не принадлежи на Земята. Нещо като простичко кристално яйце... Кристално яйце с важно послание.
"Присъединете се!"

Дейвид Брин е направил доста обширно "изследване" на бъдещото човечество, което звучи доста актуално, ако бъдат изпълнени някои условия и се случат някои "ако". Виртуално и реално общество, способно да действа във възникналата ситуация доста по-освободено, отколкото предишни поколения, по-затворени и предпазливи в доста повече отношения. Човечество, към което се стремим, пък макар и разказът на Брин лично мен да ми носи и известна тъга по "традиционното". Светът в "Битие" върви стремглаво към промяната, с човечество, гордо вдигнало глава към знанието, че промяна трябва да има и че тази промяна може да е отвъд всичко, което смятаме за незаменимо, ценно и вечно. В името на успеха, просъществуването и победата.
На това човечество му липсваше само лекарство за страха, че въпреки всички надежди ще се
окажем сами във Вселената. Брин им го дава и се впуска в анализ на възможностите какво би се случило тогава. "Битие" е опит за поглед към високотехнологична нация, срещнала дългоочакваното "Здрасти!", долетяло от космоса. И пътят, който Брин избира за историята си, е в някаква степен изненадващ, наистина, защото предполага малко по-различна обществена зрялост от тази, с която разполагаме... но само засега.
Отвъд това, аз смятам финала за малко издишащ, защото се стовари твърде бързо и някак отне инерцията и удоволствието от книгата. Тя наистина беше твърде обемна, дори ненужно обемна, защото съдържаше герои, важни само помежду другото и събития, за които ти беше все тая как ще се развият извън главната тема за кристалните пратеници. А имаше и герои и случки, които бяха много по-увлекателни от другите, които бяха развити. Изобщо, книгата си страда от традиционните проблеми на тухличките - твърде много информация. Ако съкратиш част от нея, веднага разочароваш една или друга част от публиката си. Но пък поне става въпрос за самостоятелно произведение, което (засега?) няма още десетки продължения.
"Битие" не е космическа епопея от ранга на "Фондацията" или други подобни, но е доста добро изследване "ами ако", което заслужава внимание, дори само заради изпълнения с вяра и надежда поглед към възможното общество на бъдещето. Става дума за виртуално общество, по-смело и едновременно с това по-толерантно от всички предишни. Това е големият плюс на произведението на Брин.
Тъжно е само, че към конкретния момент книгата е без тираж на българския пазар, така че не се втурвайте веднагически към някоя книжарница. Човек трябва да порови из истинската реалност и виртуалните, изглежда, за да открие малко злато...