12 септември 2018

"Спящите красавици"

Мина доста време, преди да реша най-сетне да отворя книгата "Спящите красавици" (издателство Бард, 2018) на дуо-то Кинг, баща и син. Причината? Съмнявах се дали съчетанието наистина се е получило, а и се доверявам силно на интуицията си относно момента "какво ти се чете сега". С доста по-голяма доза интерес очаквам самостоятелния роман на Стивън Кинг да излезе на български, отколкото очаквах да посетя света на красавиците.

"Спящите красавици" е като отдаване на синовна почит към всичко, създадено от бащата. Невъзможни магически същества и случки, болни хора, често склонни към насилие... Отвратителни сцени на насилие, като говорим за него, и проблеми в семейството... Щипка нежност понякога, просто за да не бъде особено горчиво и още, и още Кинг-ски неща... 
Оуен Кинг твърди, че идеята му е дошла спонтанно, но сигурно не е трудно, ако си отраснал с такива идеи и книги. Аз може да не съм чела достатъчно Кинг-баща, но повече от половината сцени, идеи и похвати ми се струват смътно познати и подобни на тези на бащата. Това, разбира се, може да идва и от съавторството, но ако идеята е само на сина, то не можем да говорим за оригиналност. Единствената новост, както усетих аз нещата, беше различният тип дружелюбен хумор, който ми се струва нехарактерен за Стивън Кинг, поне позовавайки се на прочетеното досега от него. Доста повече оригиналност, въпреки че идеите отново са болезнено познати на феновете на Краля, намирам в сериала "Касъл Рок", който е фаворитът ми за сезона изобщо.
Двамата определят труда си като фентъзи. Аз го определям като симпатична история с твърде много герои, в която реално за никого не може да ти пука, защото или не можеш да ги запомниш всичките... или се разхождат като бледи сенки, независимо от факта, че понякога читателят се пренася в главите им и вижда какво става там. Но не можеш да изпитваш съпричастност, омраза или друго, просто си казваш "Аха, ясно" и продължаваш напред. И ги забравяш. Те се избиват, помиряват, влюбват или разлюбват, но какво от това? Те са безлики актьори в страшно дълга пиеса с основа Библията плюс някои древни вярвания за горските духове (поне според мен)
"Спящите красавици" е по-скоро наивна, и, отново, точи се бавно, страшно бавно... Може би това е с цел да станем близки на героите, но каква ли ще е тази близост, щом чак на 250 страница с изненада открих, че една от по-водещите персонажи е афроамериканка xD.
Удивена съм от леко феминистичния подход към случващото се. Наистина ли се опитват да ни убедят, че, видиш ли, ако мъжете заживеят съвсем сами веднага на секундата настава анархия, а пък ако жените заживеят сами всичко е в ред и хармония? Може и аз да съм сбъркана, но чак пък такава утопия... Да не говорим, че ако свържеш това с нереалистичните персонажи, става още по-съмнително и... всъщност, отегчително. Пък и цялостната визия и поглед над нещата в стил "Америка е единствената засегната от проблема, в частност - само нашият град"...
"Спящите красавици" първо има твърде много страници встъпителна към главната история част и второ - твърде скоростен край. Онова, най-важното, по средата, дори не намира време да те развълнува, а това е много жалко.
Всъщност, не знам защо ми е да говоря за задължителен реализъм във "фентъзи книга", но тази книга дори не беше достатъчно магична. Има поне нещичко в нея, което ме накара да я прочета от-до, без да си помисля да пропусна някоя потенциално скучна част, но какво е това нещо не мога да определя. В Кинг или има магия, или има поне нещо, сходно с магнетичен реализъм, ако мога така да го определя. И тук и двете са много бледи сенки на реалните възможности на Кинг-баща. Колкото до син... С тази книга срещам Оуен Кинг за първи път.

Е, в момента ми е трудно да определя точно положителните качества на "Спящите красавици", защото изпитвам известно разочарование от нея... Затова ще спра дотук, а за онези, които все пак търсят мнението на повече от един човек, предлагам два (към монетна на написването на тази публикация) други погледа:
И още: "Goodreads" местонахождението на книгата, където също има различни погледи над романа.

10 септември 2018

Спойлери! Цитати от "Кулата на зората" на Сара Дж. Маас

В равносметката, която направих за "Кулата на зората" от Сара Дж. Маас ви споменах да я прочетете, за да мога с чиста съвест да споделя спойлерските си цитати с вас. Е, мина доста време от април насам, затова мисля, че вече е по-безопасно и няма да ви дразня с нещо, което още не сте изяли с кориците... Мисля си, че това е хубава възможност да си припомним заедно отделни части от историята, аз поне преживях отново някои любими случки.
Пак да предупредя, за всеки случай, преди да преминем към цитатите - СПОЙЛЕРИ ВЪРЛУВАТ!!! И има много за Каол, то е неизбежно...
И още едно уточнение - преводът е на Цветелина Тенекеджиева за издателство "Егмонт" (2018).

- Момичетата са страшно уплашени. В Торе от дълго време не е съществувала опасност. И смятам, че ще е много полезно, ако дойдеш в часа ми утре, за да им предадеш от твоите знания.
Той заби поглед в нея. Сетне примигна.
- Съзнаваш, че съм прикован в този стол, нали?
- Е, и? Устата ти работи.
Нахакани, уверени думи.
Той примигна отново.
- Вероятно няма да ме приемат за особено убедителен съветник...
- Да, защото вероятно толкова ще въздишат по теб, че ще забравят да се страхуват.

- Години наред се мъчих да ги отуча от навика да ми предлагат копринени пантофи и да пращат слугини да ми решат косата. - Несрин се засмя. - Сред тях аз съм просто Сартак. Или "капитане". - Додаде той.
- Капитан ли?
- Май това е поредното сходство помежду ни.
Безсрамен флиртаджия, и още как!

Тя се помъчи да се изтръгне, но Каол задържа лицето й между дланите си. Не й позволи да откъсне очи от неговите.
- Ще се изправим срещу него - увери я той. - Заедно. 
Заедно. Щяха да победят или да загинат - заедно.
Дишането й се успокои. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че дъхът му погали устните й.
Заедно.
Не й бе хрумнало да използва тази дума, да почувства смисъла й... Не го беше усещала от...
Заедно.
Ирен кимна. Веднъж. Втори път.
Каол претърси очите й с поглед, затопляйки устните й с диханието си.

Малката вещица го привличаше напред с хитрост. Примамваше го към себе си. Караше го да я следва.
Тя поспря и улови погледа му. В очите й нямаше нито следа от доскорошната болка и сякаш му казваха: "Чак сега ли се досети?". По устните й разцъфна лека усмивка.
Той стоеше на краката си. И... ходеше.
Ходеше. А жената пред него...
Каол направи още една стъпка към нея.
Ирен направи стъпка назад.
Не бе преследване, а танц.

- Не мога да го приема - пророни с широко отворени очи.
- Ще се наложи - настоя той, а Ирен остави овалния медальон в дланта си, за да го огледа по-добре. - Гравираха инициалите ти на него.
Пръстите й вече проследяваха усуканите букви, които бе поръчал на бижутера в Антика да изпише от предната му страна. А като го обърна...
Ирен сложи ръка на гърлото си, точно върху белега.
- Планини. И морета - прошепна тя.
- За да не забравяш, че си ги изкачвала и прекосявала - че сама, съвсем сама си стигнала до тук.

- Заминаваме на война, Несрин Фалик. А когато сразим Ераван и пълчищата му, щом най-сетне прогоним мрака от този свят... Двамата с теб ще се върнем тук. Заедно. - Той пак я целуна, ала допирът му бе толкова ефимерен, че сякаш я помилва с устни. - И ще останем заедно до края на дните си.
Тя чу предложението му, обещанието му.
Съзря света, който разгръщаше пред нозете й.
И изтръпна. Изтръпна, като си помисли какво бе готов да й дари. Не империята и короната, а... живота си. Сърцето си.
Питаше се дали знае, че нейното сърце му принадлежеше още от първия им полет с Кадара.
Сартак се усмихна в отговор. Да, знаеше го.

Беше взел онзи проклет златист диван на кораба, нищо че възглавниците му бяха съдрани. Естествено, Хасар не му спести подигравките, като забеляза да го качват в товарното отделение, но не го беше грижа. Ако оцелееха във войната, щеше да построи къща на Ирен около тази грозотия. С конюшня за Фараша, която в момента измъчваше горките войници, изпратени да чистят клетката й на борда на кораба.
Беше сватбен подарък от Хасар заедно с кобилата муники на Ирен.
Каол почти бе на път да каже на принцесата да си задържи коня на Хелас, но пък го привличаше идеята да тъпче войниците на Морат с кобила на име Пеперуда.