14 февруари 2018

Не валентинки, а Дориан Грей


Докато сърцата върлуват като грипните епидемии, а някои са решили просто да пият по другия повод, в блога празникът е съвсем различен.

Днес имам годишнина!
... От първата ми тетрадка с цитати. :D
Редно е да си го отбележа както подобава. И може би темата не е чак толкова отдалечена от сърцата, защото съм избрала една много любима книга за днешния пост. Знаех си още отначало, че ще правя още публикации с любими пасажи, просто нямаше как да е иначе - толкова са много (като стана въпрос - ето го първия)! И хайде сега, да не задържам повече вниманието, нека в днешния ден има и малко философия, освен всичко останало!
Цитатите от "Портретът на Дориан Грей" от Оскар Уайлд са в превод на Красимира Тодорова за издателство "Кибеа".

Животът е отрова, която погубва изкуството.

Изкуството се стреми да разкрие себе си и да скрие твореца.

В този свят печелят недъгавите и глупците. Те спокойно могат да си седят и да наблюдават представлението. И ако не познават победата, не познават и поражението. Живеят така, както би трябвало да живеем всички - спокойно, равнодушно, без вълнения и тревоги. Никого не погубват, но и сами не падат от чужда ръка.

Постепенно започнах да обичам тайнствеността. Само тя може да направи за нас днешния живот загадъчен и привлекателен. И най-обикновеното нещо придобива очарование, щом започнеш да го криеш.

Ти обичаш всеки, а това означава, че си и равнодушен към всеки.

... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами.

Всяка класа е склонна да изтъква значението на ония добродетели, които не й се налага да проявява в собствения си живот. Богатите говорят за пестеливост, а безделниците красноречиво възхваляват възвишеността на труда.

... това е една от най-големите тайни на живота: умението да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживяванията.

Единствената разлика между прищявката и "вечната любов" е това, че прищявката трае малко по-дълго.

- Обожавам простите удоволствия - каза лорд Хенри - Те са последното убежище за сложните натури.

Обичам да знам всичко за новите си приятели и нищо за старите.

- Хората много обичат да дават на другите онова, което им е най-нужно. Ето кое наричам аз истинска щедрост.

Разграничението на духа и материята е непостижимо, както е непостижимо и тяхното сливане.

Опитът няма никаква етическа стойност. Той е само названието, което хората дават на своите грешки. Моралистите по правило, винаги са гледали на опита като на средство за предупреждение, признали са му известно значение за формирането на характера, издигнали са го до ролята на учител, който внушава какво трябва да се прави и какво трябва да се избягва. Опитът обаче не притежава подбудителна сила. Той не е по-действен от съвестта. Той е само доказателство, че нашето бъдеще ще прилича на миналото ни и че греха, който веднъж сме извършили с отвращение, ще повтаряме многократно и с радост.

Да обичаш, значи да надминеш себе си.

В самообвинението винаги има наслада. Когато се обвиняваме сами, ние чувстваме, че никой друг няма право да ни вини.

12 февруари 2018

Пътят на юг, пътят към никъде


Отнема време да се подготвиш да пишеш за тази книга. Защото в "Пътят" на Кормак Маккарти (Пергамент Прес; 2012) обект за изследване е човешката душа - или е по-точно да се каже "човекът, загубил душата си" след преживяването на един глобален апокалипсис.

Пред очите ни е следната картина - обезлюдени сгради, опожарени дървета, замърсени води... схващате картинката. И макар това да е като предупреждение за едно възможно бъдеще, тук всички тези ужаси се превръщат просто във фон. Място на действието, където се разиграва една също толкова голяма драма. Макар и да е само с двама актьори.
Мъжът и неговото момче. Те говорят само за най-необходимите неща - как ще открият храна, кое е най-безопасното място за лагер... говорят за тези неща, понеже не е останало нищо друго, което да си заслужава да бъде обсъдено. Няма нищо по-важно. А думите им дори не заслужават тире за пряка реч. Сякаш мъжът и момчето са незначителна част от пейзажа. И погледнато реално, те наистина са просто едни ходещи останки...
Накъде са тръгнали? Мъжът казва, че посоката е юг. Но може да бъде и запад, изток... има ли значение? Важно е движението. От една опасност към друга.
Дали са сами на пътя? Молят се да са сами. Защото страшното в този нов свят не са замърсените води, не са падащите дървета. Страшното са другите. И това, което могат да ти направят, ако имаш храна... и още по-лошо, ако нямаш.
Може би по-страшно от всичко това са кошмарите, които идват нощем. Спомени за друг свят.

Когато сънищата ти са от свят, който никога не е бил или никога няма да бъде, и ти си щастлив, тогава ще си се предал. Разбираш ли? А ти не можеш да се предадеш. Няма да ти позволя.

"Пътят" те потапя в скръбта чрез всичките си метафори, които най-добре описват реалността. Тъгата е навсякъде. Няма минало.... никой няма право на минало. Дори градовете вече нямат имена, защото не са им нужни.
И започваш да се чудиш колко силна може да бъде една връзка в такъв свят. И късмет ли е, че си жив? Въпреки всичко мъжът и момчето продължават по пътя. Вървят все към някъде, когато вече има само никъде. Но не можеш да знаеш какво би открил, ако не опитваш, нали?
"Пътят" е преживяване. Тази дума никога не ми е звучала толкова на мястото си. Това е книга за мъжа и момчето. Изгубили себе си, но и намиращи себе си един в друг.

Имената на нещата бавно следват самите неща и потъват в забвение. Цветовете. Имената на птиците. Храните. И най-накрая имената на нещата, за които си вярвал, че са истински. Оказва се, че са били по-крехки, отколкото си предполагал. Колко от тях вече ги няма? Когато свещеният език бъде лишен от своите референти, той губи и своята реалност. Думите се свиват като нещо, което се опитва да запази топлината си. Преди да трепнат и да изчезнат завинаги.