24 септември 2018

Мориган Врана има Талант!

Мориган Врана е родена на Срединощ. А това означава, че е прокълнато дете. Носи нещастие на цялата република. Освен това проклятието означава, че тя ще умре на 11-тия си рожден ден. 
Мориган прекарва времето си в писане на извинителни писма и в искрени опити да не пречи на баща си в политическата му кариера. Търпеливо, макар и не без страх, очаква най-тъжния ден в живота си, който, колкото и ужасно да изглежда това, ще бъде най-щастливият за съгражданите й.
И ето, че денят настъпва.
По средата на тягостната последва вечер на Мориган със семейството й, в дома им нахълтва много странен весел и бъбрив гостенин. Магически гостенин... и отвлича момичето!
Така Мориган попада в свят, какъвто преди дори не е могла да си представи като реален. Невърмур. Нейният нов магичен дом. Сега й предстои да спечели мястото си там като докаже тайнствения си талант... само че какъв е той?!

"Невърмур" на Джесика Таунсенд е юношеска книга, сплав от прословутия "Хари Потър" (приликите струят от всяка втора страница), "Питър Пан", щипка "Мери Попинз" за късмет и някои други. Въпреки че книгата не блести с оригиналност, а понякога е и досадно банална в някои отношения (лошите са си смехотворни, според мен ще бъдат и от гледна точка на младите читатели), "Невърмур" има някаква свежа украска, някаква приказност, която е чисто и просто симпатична. Онзи тип привлекателност, който се крие из приказките и заради който прощаваш дори на нескопосаните идеи, когато ги има.
Основният проблем на "Невърмур" е това, че има твърде много заемки, а в допълнение с това историята не се развива достатъчно подробно. Идеите могат да се харесат на младежите на 12-13 (според мен това са по-правилните читатели, отколкото границата 8-11, поради редица неща, свързани с начина на представяне на историята), особено ако не са се запознали с Хари Потър, но според мен е разочароващо да са толкова набързо нахвърляни и неописани. Липсват описания на много от чудните места и случки, на целия свят, независимо магичен или не, като цяло. Нужна е повече работа и по самите герои. Мисля, че Юпитер е най-свежият персонаж в цялата тази работа, може би защото е безстрашен авантюрист, който може да те научи да бъдеш много смел... дори безразсъдно смел. Иначе Мориган и приятелите й успяваха да ме разсмеят (диалозите наистина са много ярки и забавни), но извън това всичките са само стандартните типажи "Хари и Рон, и Малфой" (Хърмаяни май предстои да я гледаме). Лошият изобщо не беше заплашителен, както казах, но затова пък беше качествено бъбрив и съвсем порядъчно като за лош - злобар (и също така много симпатичен и готин тип, което е чудесно - оказа се, най-сетне, че не само грозните физически хора могат да са зли, нали?). Имаме си в допълнение страхотни животни, които добавят цвят и красота на историята - те дори могат да говорят! Също така и неособено добре представена политическа система за Невърмур и полиция. За полицията много се ядосвах, тъй като и в тази поредна книга беше представена като пълна с гадни служители. Значи, вместо да възпитаваме в децата едно чувство на сигурност, че като се обърнат към чичко полицай, ще бъдат защитени, ние обратното - полицията е зла, така ли? <.< Побърках се от раздразнение на тези конкретни моменти...
"Невърмур" е категорично вълшебна книга. Дори пълна с клишета за порасналите читатели, посетили вече не един свят, тя си остава по някакъв начин... е, ами, сладка. Удоволствие е отново да минеш през някой часовник в съвършено различен шантав свят. Да яздиш дракони, да летиш с чадъри, животните да си говорят с теб. В тази книга опасностите и страхът са сведени до абсолютния минимум, така че е просто приятно да направиш разходка из въображението.
Да... Смятам книгата преди всичко за непретенциозна разходка из познат свят, граден на базата на приказки и истории, които всички знаем добре и не се сърдя на авторката, поне не много, за очевидните пропуски. Всъщност, колкото и да си говорим за "пораснали" и "непораснали", аз бих се върнала обратно в Невърмур, ако срещна втората книга на българския пазар някой ден.

Други мнения за книгата към момента на пускането на публикацията:


12 септември 2018

"Спящите красавици"

Мина доста време, преди да реша най-сетне да отворя книгата "Спящите красавици" (издателство Бард, 2018) на дуо-то Кинг, баща и син. Причината? Съмнявах се дали съчетанието наистина се е получило, а и се доверявам силно на интуицията си относно момента "какво ти се чете сега". С доста по-голяма доза интерес очаквам самостоятелния роман на Стивън Кинг да излезе на български, отколкото очаквах да посетя света на красавиците.

"Спящите красавици" е като отдаване на синовна почит към всичко, създадено от бащата. Невъзможни магически същества и случки, болни хора, често склонни към насилие... Отвратителни сцени на насилие, като говорим за него, и проблеми в семейството... Щипка нежност понякога, просто за да не бъде особено горчиво и още, и още Кинг-ски неща... 
Оуен Кинг твърди, че идеята му е дошла спонтанно, но сигурно не е трудно, ако си отраснал с такива идеи и книги. Аз може да не съм чела достатъчно Кинг-баща, но повече от половината сцени, идеи и похвати ми се струват смътно познати и подобни на тези на бащата. Това, разбира се, може да идва и от съавторството, но ако идеята е само на сина, то не можем да говорим за оригиналност. Единствената новост, както усетих аз нещата, беше различният тип дружелюбен хумор, който ми се струва нехарактерен за Стивън Кинг, поне позовавайки се на прочетеното досега от него. Доста повече оригиналност, въпреки че идеите отново са болезнено познати на феновете на Краля, намирам в сериала "Касъл Рок", който е фаворитът ми за сезона изобщо.
Двамата определят труда си като фентъзи. Аз го определям като симпатична история с твърде много герои, в която реално за никого не може да ти пука, защото или не можеш да ги запомниш всичките... или се разхождат като бледи сенки, независимо от факта, че понякога читателят се пренася в главите им и вижда какво става там. Но не можеш да изпитваш съпричастност, омраза или друго, просто си казваш "Аха, ясно" и продължаваш напред. И ги забравяш. Те се избиват, помиряват, влюбват или разлюбват, но какво от това? Те са безлики актьори в страшно дълга пиеса с основа Библията плюс някои древни вярвания за горските духове (поне според мен)
"Спящите красавици" е по-скоро наивна, и, отново, точи се бавно, страшно бавно... Може би това е с цел да станем близки на героите, но каква ли ще е тази близост, щом чак на 250 страница с изненада открих, че една от по-водещите персонажи е афроамериканка xD.
Удивена съм от леко феминистичния подход към случващото се. Наистина ли се опитват да ни убедят, че, видиш ли, ако мъжете заживеят съвсем сами веднага на секундата настава анархия, а пък ако жените заживеят сами всичко е в ред и хармония? Може и аз да съм сбъркана, но чак пък такава утопия... Да не говорим, че ако свържеш това с нереалистичните персонажи, става още по-съмнително и... всъщност, отегчително. Пък и цялостната визия и поглед над нещата в стил "Америка е единствената засегната от проблема, в частност - само нашият град"...
"Спящите красавици" първо има твърде много страници встъпителна към главната история част и второ - твърде скоростен край. Онова, най-важното, по средата, дори не намира време да те развълнува, а това е много жалко.
Всъщност, не знам защо ми е да говоря за задължителен реализъм във "фентъзи книга", но тази книга дори не беше достатъчно магична. Има поне нещичко в нея, което ме накара да я прочета от-до, без да си помисля да пропусна някоя потенциално скучна част, но какво е това нещо не мога да определя. В Кинг или има магия, или има поне нещо, сходно с магнетичен реализъм, ако мога така да го определя. И тук и двете са много бледи сенки на реалните възможности на Кинг-баща. Колкото до син... С тази книга срещам Оуен Кинг за първи път.

Е, в момента ми е трудно да определя точно положителните качества на "Спящите красавици", защото изпитвам известно разочарование от нея... Затова ще спра дотук, а за онези, които все пак търсят мнението на повече от един човек, предлагам два (към монетна на написването на тази публикация) други погледа:
И още: "Goodreads" местонахождението на книгата, където също има различни погледи над романа.