19 август 2018

Кенгуруто скача от проблем на проблем

"Междинна станция Кенгуру" от Къртис Чен (Бард,2018), книга финалист на наградите "Локус", не може да се нарече оригинална с нещо, но пък е симпатична и неангажираща. Дори това на пръв поглед да не звучи като много добра препоръка, аз бих взела именно една такава фантастика (в случай, че ми се чете фантастика, нали...), ако ми предстои дълъг път или натоварена и трудна седмица. Първите няколко страници изглеждат плашещо разочароващи, защото още не си наясно дали главният герой е сериозен или си е просто шегаджия. А и не се случва почти нищо. Но Къртис Чен ни е подготвил добре преценено ястие. Неговият герой (чието кодово име е Кенгуру и авторът няма да спре да ни дразни, че не знаем истинското) се забърква последователно във всички нелепи проблеми, които могат да застигнат един много специален агент. Убийства, повреди, междупланетни спорове, търговски агенти, които искат да ти продадат целия свят... и влюбването, разбира се.
"Междинна станция Кенгуру" е ситуирана в близкото свръхтехнологично бъдеще, когато хората вече са успели да колонизират близките планети. Разбира се, водили са и войни по този повод, защото независимо дали пишеш за унищожени светове или за развити такива, войната все присъства в историята на човечеството. За наша радост, при Кенгуру сега всичко е мирно... но миналото не е забравено от всички. Така че когато карат почти насила нашия човек да си вземе отпуск, той попада на какво? Ама разбира се, че на онези, които не са забравили... Само че му отнема доста време да го разбере, така че докато се опитва да играе ролята си на обикновен турист, лампичките за опасност една по една започват да мигат на червено.
Кенгуру обаче е оптимист. Малко е несхватлив, но тъй като е единствен по рода си (умее да отваря червееви дупки към съвсем друга вселена, точно като супергероите!), всички са там, за да го опазят жив, ако могат.
"Междинна станция Кенгуру" се развива така, сякаш на Къртис Чен са му хрумвали всички идеи в движение, но някак е успял да ги напасне, така че да се превърнат в цялостна история. Затова не може да се говори нито за перфектно уреден свят, нито пък за добре изяснени технически и други специфики. Но свикнеш ли с неуредиците в главата на главния герой, всичко е вече ясно. Дори той не е сигурен къде се намира. Все пак, за първи път в живота си е турист! А и не е от първостепенна важност светът ти да е уреден и описан от-до. Къртис Чен се е справил много добре с изясняването на нещата точно тогава, когато е нужно да бъдат изяснени. Това, което малко понакуцва, беше вкарването на, гледано от моята гледна точка, драмата около лошите.
Тъй като това е и дебютният роман на автора, поне доколкото разбрах, няма и какво повече да искаш от него. Единственото, което ме нервира, е желанието на автора книгата да принадлежи към поредица, с цел Кенгуру да преживее още много нелепи ситуации, докато не разберем, че се казва Джон, примерно, или пък Джеймс. Е, нямаше действителна нужда, но явно още дълго ще има да си повтарям това, защото половината автори се стремят към колкото се може по-дълъг живот за историите си, за да не бъдат забравяни...

15 август 2018

Играта едва започна...

В деня, в който пристъпих в приказката на Каравала, не ми остана никакво търпение тази приказка да продължи. Първата книга на Стефани Гарбър беше приказно и сладко изживяване, за което, признавам, в началото се колебаех дали изобщо да подхвана. Преди да я видя на български в това прекрасно издание с твърди корици и така нататък, и така нататък. И двете части са просто неустоими, особено пък предвид факта, че сравнително рядко се впечатлявам от външния вид на книгата (или не, но в момента така ми се струва).
Тогава, вече повече от година от онзи момент, не сбърках. "Каравал" се оказа повече от чудесна книга. А днес празникът за мен продължава с втората книга на поредицата - "Легендата".

За разлика от възторга, с който приех "Каравал", с "Легендата" изпитах някои трудности. Това може да е във връзка както с изместването на фокуса от едната сестра към другата - главната героиня във втората част е Донатела, а не Скарлет. Но може и да е свързано с доста по-занижените стойности на магията. С това имам предвид доста по-слабото представяне на историята, ако трябва да я сравняваме с цялата пищност и приказност на първата книга. Тук детайлите са само скицирани отгоре-отгоре, което малко ме натъжи.
Но да караме по-подредено.

Спомням си, че в първата книга имах повече интерес Скарлет, главната героиня, да бъде заместена от сестра си. Скарлет беше уплашено и колебаещо се момиче, докато Донатела беше по-борбената и смела. Затова се радвам, че в "Легендата" Донатела зае полагащото ѝ се място. Проблемът обаче се състоеше в това, че историята не набляга на случващото се така, както ми се иска, не беше задълбочено и... мистериозно. Вместо това четем за често нелепите и наивни разсъждения на Донатела през абсолютно цялото време. Решенията, които взимаше, според мен са прекалено, наистина прекалено наивни и никак не помагаха за забъркването на една качествена магическа смес, отделно дори тормозеха действието. Помощните герои около Донатела са твърде отдалечени от нас, като сенки, като имена, които просто да си имаме, но без да опознаваме. Съжалявам искрено за толкова баналното представяне на Принца на сърцата (твърде бързо нахвърляна история, има иначе шанс да се развие чудесно). И съм абсолютно изумена и втрещена от това, че ни разкриха Легендата още към стотната страница. Сериозно? Абсолютно буквално получаваме истината за самоличността му в едно простичко изречение от собствената му уста. Не знам дали аз просто не съм свикнала да внимавам за детайлите, но това си беше... шок. И после още 200 страници никой изобщо не подозираше кой е Легендата... Сериозно?!
И като става дума за Легендата... Начинът, по който Донатела реагира в края на играта, след всичко това, което трябваше да преживеем - обича ли Данте, обича ли Принца на сърцата, обича ли Легендата, обича ли не знам кой си... Това беше безумно. Тя много добре знае защо Легендата реагира така например, но въпреки всичко трябва да си го обвинява за глупости. Джакс (Принца) изведнъж се превръща в не толкова лош лошко... Майката, която Донатела мразеше (макар че преди това обичаше), изведнъж започна да има огромно значение...
Като цяло книгата хич не е построена добре, що се отнася до историята ѝ. Всички досадни повторения на факти и колебания за сметка на вълшебството на Каравала. Всички внезапни нелогични обрати в чувствата на Донатела, абсолютната липса на Скарлет в цялата тази работа... Поне се предполага, че "най-загрижената голяма сестра на света" трябваше да се интересува стотици пъти повече за малката...
"Легендата" не е на нивото на "Каравал", въпреки новия и иначе също толкова силен елемент - орисиите. За свят, базиран на идеята за цирка, орисиите са много цветно и приятно допълнение. Надявам се силно следващата част да е дори с мъничко по-дълбока и подредена и по-пълният образ на Легендата все така да не ме разочарова. Защото въпреки Донатела и всички останали проблеми, Легендата все още е чудесен герой.