25 август 2019

Читателски бележки за "Огънят в мен"

"Огънят в мен" на Даниела Богоева-Гюргакова (Сиела, 2019) е дебютен роман с фантастична корица и магично-романтична история. До последно силно се надявах да успея да оценя книгата с три звезди в Goodreads, защото съм съгласна, че авторката определено има талант, нивото на романа е чудесно като за дебют, а и определено си личи старателното ровене в различни източници, за да се изгради най-малко кабалистичната атмосфера, която цари зад страниците.
Само че реалната ми оценка едва покрива критерия ми (доколкото мога да твърдя, че имам такъв) за две звездички. "Огънят в мен" притежава редица елементи, които донякъде ме разочароваха, а и имам чувството, че обещанията в резюмето на романа са подвеждащи, поне погледнато от сегашното ми положение на вече прочел историята читател.

Към момента нямам друга възможност, освен да оставя тук само своя списък с "усещания", които може би ще дадат неособено добра представа за романа, но пък може би ще посочат по-ясно какво аз не харесах. Списъкът, разбира се, е абсолютно разхвърлян. Знайно е, че имам склонността да звуча заядливо, но е и истина това, че много от нещата наистина са ме подразнили.

– Очаквах роман за магия и магия наистина има, но далеч от първичната представа на всеки, който е посегнал към книгата. Тук става въпрос за различни ритуали, кабалистични. Призовавания, гадания, древни празници. Като идея това не е никак лошо, само че героите ни са някакви гении в този занаят и определено нямат желание да те "посветят" в своя свят. Срещаме ги като вече изградени личности и така и не узнаваме как се познават така добре и защо това е така важно, как са се научили да бъдат това, което са, защо, по дяволите, са свързани. Откъде черпят силата си, откъде произлизат магиите, дарбите и прочие, и прочие. Какво, по дяволите, е бил направил онзи там някъде си, бившият, за да бъде мразен?! Казано накратко - книгата е някак негостоприемна. Тя се развива в наше време и е модерна, но има вътрешен свят, който е недостижим по начина, по който понякога ти се иска да бъде - не се чувстваш поканен да си част от него.
– Като споменах, че героите нямат реално минало, това ми напомня, че и самата главна героиня никак не ми харесва по характер и ми е малко мъчно за избраника ѝ. И... като казах избраник - "Огънят в мен" е чиклит повече, отколкото е книга за магия. Магията е просто нетрадиционен бонус с дъх на ароматни свещи. Даже романът влиза преспокойно в категория "тийн чиклит", ако питате мен. Отношенията на героите помежду им, романтичните свалки, караници, събирания и раздели - това може да се случи и във всеки колеж, във всеки сериал. Разликата може би е в това, че главната героиня е едва ли не велика магьосница и момчето ѝ, което е съвсем обикновено, трябва да си мълчи и да слушка. А ако аз бях на негово място, никога нямаше да си правя труда да се занимавам с тази, примерно защото:
> Войнстващият атеизъм е почти толкова зле, колкото и това, срещу което се бори. Аз също не съм вярващ човек, но проповедите против религията в тази книга граничат с досада. Уж за героинята няма никакво значение дали човекът до нея е вярващ... ама не е така, само да кажеш думата "църква" и започва да бълва атеистичните лафове като картечница. Мамка му, оставете хората на мира! Имам против религиозните проповеди, но определено имам против и проповедите срещу тях, когато се прекалява. Всяко нещо, с което се прекалява, е грозно. (мъдростта на вековете...). Може пък това да идва по причина, че тук се занимаваме с "вещерство" и затова трябва да сме на нож към вярата по закон... но войнстващият атеизъм си е в повече. Човек направо му идва да си изнамери кръстчето и да анатемосва, хахах xD
> "Ох, ама той защо ревнува, не разбирааам"... Дори не искам да започна да коментирам тази линия, просто е един голям "фейспалм".
– "Огънят в мен" всъщност си няма реална история. Нещо се случва в началото, но после все едно никога не се е случило или има спомен за него от време на време. Може отчасти да се дължи на това, че главната героиня явно няма никакъв интерес към това, че нещо ѝ се случва. Много по-важно е да се кара с момчето си, да си спомня бившите си или да бъде с приятелите си. Главната линия от историята за какво ни е и без това, ха! Ще сложим случка да има, после 300 страници само ще обикаляме около нея, ама слабо-слабо и накрая ще я махнем все някак, какво толкова, нищо особено (дори мистерия всъщност няма в цялата работа)... Ето това, викам аз, е слабост в романа.
– Имам чувството, че книгата се е нуждаела от редактор, който да поокастри някои неща. Самата аз знам колко изкушаващо е човек да блъска в разказите си милиарди уточнения, например... и също така знам какъв кеф е да седиш и да ги кълцаш xD. Може би намесата на друг човек щеше да доведе и до по-ласкава атмосфера на историята и по-силно придържане към проблема, зададен в началото.

Да, "Огънят в мен" е "фактологичен роман". Определено съдържа в себе си много информация както за ритуалите и практиките, така и за редица други неща. Но всичко това не го прави чак толкова фантазиен, както беше рекламиран. Ако бъде поднесен на човек, който търси романс, вероятно същият този човек ще бъде заинтересован доста по-силно.
И, отново - следващият дано е по-гостоприемен. Никой няма да убие никого, ако се вметнат един-два по-солиднички абзаца за миналото на главните герои и се отговори на два-три въпроса за тях...

08 юли 2019

"За един по-добър свят"


След дълги пет (?) години на българския пазар посрещнахме последната част от поредицата "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас. И тя сложи край на дългото и трудно пътешествие на опасната наемна убийца с невероятно, трудно и магическо минало.
Въпреки огромното разочарование от българското издание (както и от решението цените на старите книги да се вдигнат тройно и някои от тях да минат с твърди корици, други не; и какво ли още не), когато човек е започнал една история и тази история му е допаднала, гледаш да я довършиш до край. И не съжалявам за това.

Не е честно да се говори за последната част от толкова дълга сага просто така, защото неминуемо ще излязат твърде много спойлери, които ще разрушат удоволствието на онези, които тепърва ще се запознаят със Селена Сардотиен. Аз започнах поредицата с излизането на първата книга на пазара. Тогава "Стъкленият трон" не блестеше с нещо крещящо оригинално, но ми се стори увлекателна и интересна книга за хора, елфи и "мистичната зла тъмна сила". Тук, в този блог, е писано вече за някои от частите на поредицата и ще ни извините, ако някога с нещо сме ви издали изненадите. Аз мисля, че пиша за първи път първа по темата и ще гледам да внимавам!

"Кралство на пепелта" е достоен завършек на дългото приключение, което според героите на книгата не било по-дълго от около година време (което истински ме сащиса, може би аз не съм прочела добре). В тази история има много традиционни похвати и това не е тайна за никого. Хора, елфи и други безсмъртни създания и магьосници обитават един свят, в който ясно долавяме разделението "добро-зло". Враговете са чисто и просто "господари на мрака" в най-типичен стил. Те са зли, защото са могъщо зли и магията им е черна. Разбира се - нашите са добри, защото са прави за всичко и са добри, и магията им е чиста. Все някога ще се изправят едни срещу други и тогава - край на проблемите!
Но няма нищо страшно в това човек да използва като основа подобни познати ситуации, стига да умее да ги развива добре. Маас не е никак лоша писателка, умее да вълнува и да си служи с магията, за да построява историята и света си. Винаги ми е харесвал начинът, по който си служи с хумора и сарказма. Като цяло води всичките си герои прилично... макар че понякога си личи, че има предпочитания, и още как! Или поне човек понякога буквално усеща как главната героиня просто трябва да бъде свръх-жена и над всичко, дори когато не е права (хей, аз онова с Каол не го приемам и никога няма да го забравя!).

Да се говори за "Кралство на пепелта" без фона на всичко, случило се преди книгата... е, безсмислено е. Но понеже обещах да не споменавам много (впрочем - за тази книга се изписа най-малко от цялата поредица, дори и на английски, не знам каква е причината), ще взема да посоча някои неща, които хоресах... или нещата, които не харесах ще излязат повече. Така се получава, когато не можеш да обсъдиш решенията и обратите, които ще доведат до финала на историята...
– В "Кралство на пепелта" не ми хареса общият помпозен стил на изразяване на Маас. Може и преди да го е имало, сега вече съм забравила и не ми е правило впечатление, но тук изобилстваше. Това беше книга, писана почти в стил "О, вий, неразумний". С множество повторения на думи и действия, възхищения, превъзнасяния. Историята сякаш се разказва от задъхано и превъзбудено дете и се допълва от депресираната баба, да речем. Защото моментите на трудности, опасности и тъга са описвани с все същата нестихваща помпозност, но вече и с подсмъркване и стонове (странно е да говориш така за един текст, който четеш, но де да знам... често мога да си представя как би звучал, ако ми го разказваха).
– Така и никога, през всички тези седем книги, аз не можах да харесам главната героиня. Имам чувството понякога, че тя успява да ме накара дори да намразя "силните жени" в книгите. За мен е прекалено горделива, прекалено подсилена, прекалено нахакана... прекалено всичко. Изобщо не харесвам начина, по който Маас като цяло изтиква всички мъжки персонажи на заден план. За бога, не, не и пак не - аз не се кефя на яките мадами и не искам да бъда като тях, за мен няма никакъв проблем един мъж да убие дракон, наместо да го направи жена. Нито едно страдание на героинята не ме жегна през цялото време, именно затова винаги ще си спомням как тъпка, нагрубява и зарязва всички свестни момчета, които Маас можа да измисли (то да беше така само в тази нейна поредица, ама...) И, о, толкова те съжалявам, тъжен неин господин вречен...
– Не харесвам и никога не съм харесвала този план на Маас: "Нека страдат, нека смятат, че това върви към крах и разрушение... ох, дори аз не знам как точно да оправя проблема! Аха! Сетих се! Сега ще върна всичко в релси и ще кажа, че героинята ми е кроила този план през цялото време и че никой не е и подозирал, но всичко ще се оправи!"
Всеки. Божи. Път.
В "Кралство на пепелта" го използва около три-четири пъти.
+ Все пак е видимо, че Маас наистина обича героите си и е почти неспособна да им вреди, въпреки че се очаква всичко да завърши в пепел. Ако и читателят обича героите, той страда и преживява с тях, защото определено се случват гадни работи с мнозина и трябва да се надяваш силно, че все пак наистина ще има нещо хубаво за тях в края. Е, ако лошото е застигнало главната героиня не знам дали важи - както казах, към нея не изпитвам нищо.
Бонус за романтични души - романтика тук бол. Странно хаплива е повечето пъти, но Маас не пропуска да я бутне дори на причудливи места като военен лагер мигове преди сражение. В крайна сметка поне събра добри двойки, което май ѝ е от любимите неща за вършене... дори и когато мели на кайма някой от мъжките персонажи, за да излезе виновен за всичко на света (аз и Лоркан няма да забравя!).
+ Изненадана съм с какво старание са описани битките, което според моите скромни умения и опит, е доста трудно занимание за жена писател. Битките и войната просто са скучни и изморителни, разбирате ли xD. Но Маас е постъпила много отговорно и е изградила всичко много старателно и внимателно. Дори да имаше множество моменти, в които човек можеше да се чувства като наблюдател на "Шлемово усое №2" или пък "Минас Тирит №2" ("Властелинът на пръстените" явно винаги повлиява там, където има и елфи).

Миг за стачкуване - Още от Дориан, не беше достатъчно!!

Та, след като наистина няма чак толкова писано и коментирано за "Кралство на пепелта", и аз следва да се огранича ето точно тук. За мен беше най-важно, че краят се оказа достоен и в никакъв случай не беше оплескан с някоя жестока глупост. В този свят на Маас има хляб, както се казва. И аз го харесвам и обичам, въпреки надутата героиня-божество и стила на писане. Светът все пак може да бъде и по-добър и всички там, сред страниците, се борят за това.
_____________
Друго около поредицата в блога: