09 юни 2019

"Цветът на тишината"

Това не е книга за Япония, въпреки че действието ѝ се развива там. И героите са там. Пейзажът е жив и елегантно красив, далечен мираж. Героите са недодялани, но и отлични воини на шогуна. Един от тях ще ни вземе със себе си на път. Животът му е съвсем обикновен. Истините му - не непременно невероятни открития, които човек да не е правил досега никога в живота си. Той е простичък човек, който крие в себе си простичка и ясно чиста мъдрост. Доброта.
Но не става дума за някой, който разсъждава по японски или иначе казано - мистично, странно. Такъв човек можеш да срещнеш навсякъде, просто тук Япония му служи за фон и добавя щипка мистицизъм към неговия обикновен живот.

"Цветът на тишината" е дебютен роман за Йордан Донков, който идва със свое си предупреждение - не отваряй тази книга, ако обезателно си решен да намериш нещо чисто японско вътре. Това е разказ за далечната Страна на изгряващото слънце, но без да има нищо общо с нея. Личи как авторът има познания за страната, но просто ги използва така, както всеки един чужденец би ги използвал правилно. Когато една история иска да излезе от теб, не е задължително да се опитваш да пишеш в стила на автор, какъвто не си. "Цветът на тишината" е българска книга, разсъжденията на героите са разсъждения на европейци, разговорите и философските разбирания за нещата също са напълно западни. "Цветът на тишината" е много приятен и хубав български роман. Едновременно екзотичен и близък до нас.
Тази книга няма за цел да те кара да се променяш насила. Няма за цел и да бъде исторически коректна. А и може ли и без това някой да знае какъв е бил обикновеният войник през онези далечни времена? Може пък да е бил малко или много точно като Като - самурай, когото да разбереш, без да се мъчиш да проникваш в сложните пътища на Бушидо и да се терзаеш защо, за бога, когато някой е постъпил правилно понякога трябва накрая да бъде убит.
Тази книга е разказ за обикновения човек и за обикновените хора. Спокойна, добросърдечна, по свой начин притежаваща простичка мъдрост, за която всички знаем, но по-често забравяме. Иначе казано - това е чудесен дебютен роман, който прочетох с удоволствие и изобщо не се подразних или разочаровах от това, че не срещнах "истинската" Япония вътре. Когато посетиш дадено място, то оставя в теб индивидуален отпечатък... е казал някой някъде, мисля си. В случая на Йордан Донков, Япония му е подарила усещане за кроткост и простота, и красота. И авторът ги е превъплътил в книга.
Вярвам, че почитателите на Япония ще оценят този роман истински. Да обичаш едно място не значи, че трябва да искаш навсякъде и на всяка цена то да присъства в своята пълнота. Духът на Япония съществува в тази книга.

–––––––––––
Откъси от читателски впечатления, без задължителна връзка


  • Прекрасно издание на "Фабрика за книги" (където отдавна си мечтая да работя, но, уви, шанс). Корицата е определено запомняща се и работата по книгата в цялост е почти без забележки.
  • Все пак има и неща, които да подразнят любителите на всичко японско, а може би и някои професионалисти. Сърцето ми прескача всеки път, когато видя сбъркани транскрибции. И всеки път това звучи като заяждане, но разберете... чувството, което те обзема, е нещо повече от раздразнение. Така че, от един млад японист и приятел на Япония, каквото се сещам в момента: Ятсуками = Яцуками; Ейносуке = Ейноске (тук е най-лошата възможна сбъркана транскрибция, от неправилната текат кървави сълзи!!!); Ватанабе = Уатанабе; даймио = даймьо.
  • Да се обърне внимание: Обяснителни бележки за редица японски думи и понятия открихме във втората половина на книгата, въпреки че думите и понятията бяха използвани и в първата половина на книгата.
–––––––––––

27 май 2019

Реалността и измислицата в "Убийството на Командора"

 Той е обикновен, скромен художник на портрети. Творбите му не са невероятни и незабравими, но улавят душата на човека и хората са щастливи да окачват картините му на стената в офиса си. Художникът е просто портретист с достойна работа, справя се, живее спокойно със съпругата си в Токио...
...докато жена му ненадейно иска от него да се разделят, без да има истинска причина за това.
И художникът казва "Добре".
Объркан от рязко променилата се действителност, художникът не знае накъде да поеме, затова поема навсякъде. Обикаля със старата си кола половин Япония - без път и посока, без да се застоява, без да знае дори защо. Накрая се установява в една закътана планинска къщичка, принадлежала на бащата на негов добър приятел някога. Къща на художник.
Там за него започват да се случват... чудеса.

Светът на Харуки Мураками е свят от минал век, окъпан в цветове. Една загадъчна Япония, в която хората са склонни да повярват в магията, без дори да се усъмнят, че нещо трябва да е невъзможно. Един свят, в който никой не би се усъмнил в думата ти, в който всяко мнение, колкото и чудато да е, ще бъде прието. В който чудесата се случват, защото наистина ги има, дори не всички да ги виждаме.
Това е "Убийството на Командора". Свят от невъзможности и възможности. Тайнствено минало, самота, копнеж, вяра. Човек трябва да преплува Реката на Метафорите и да се остави да бъде направляван от Идеите. Човек трябва да вярва, че звънчето, чуто в късна доба в кристално ясна тишина, трябва да бъде последвано, да бъде намерено.
Художникът ще открие една картина, ще му бъдат разкрити тайни, които може и никога да не е искал да знае, ще трябва да спаси едно момиче, или себе си, или и двамата... или всички. Тук няма прегради пред измислицата. Тук има само мъгла, покриваща истинската гледка, която всички знаем, че е там и в която мъгла трябва да се впуснем, за да се проясни взорът ни. И ще го сторим.
И ако всичко това звучи някак магически и странно, то как ли човек може да опише наистина "Убийството на Командора"? Начинът на мислене на героя на Мураками е толкова екзотичен и чудат. Светът му е толкова едновременно шарен и черен, и бял. Животът му е такъв низ от светлина и тъмнина. Този човек ще се спуска по пътеки от отчаяние и ще се катери по канари от надежда. Ще го прави кротко, но упорито, понякога дори без сам да знае, че го прави. Ще рисува света така, както го усеща сърцето му. И ще го пресътвори.
"Убийството на Командора" е реалност и измислица. По-лошо не може да се каже. Повече пък ще разкрие твърде много. Тази книга е по-скоро лично преживяване. Разкажеш ли я с простички думи и половината магия се губи. Някои усещания не се предават с прости думи.

"Убийството на Командора" ми носеше някакъв вид утеха и удовлетворение. Хармонията на планинската обител на художника на Мураками се просмукваше и насам. Магията на вечерта и надеждата на утрото бяха... музика.
С това есеистично "ревю" шестица на матурата сигурно трудно ще взема. Най-малкото ще кажат, че произведението не съм чела и си говоря празни приказки. Но пък някой някъде може би ще се съгласи с мен за общото впечатление...

–––––––––––
Откъси от читателски впечатления, без задължителна връзка

  • Не мога да повярвам, че едно дете може да се държи толкова свободно с напълно чужд човек, когото вижда насаме за първи път. Особено става ли въпрос за 12-13 годишно момиченце и възрастен мъж. Тя веднага го напада с теми, свързани със съзряването и откровено смятани за интимни, но мъжът не се плаши дори и за миг. У нас цялата тази история щеше да бъде видяна в най-добрия случай като "Лолита 2". Това е донякъде и тъжно. Те явно са много по-откровени един към друг от нас. Не се срамуват от човешките неща. Готови са да си подават ръка, дори и да изглежда да си говорят за нещо уж неморално.

Но все пак художникът може и да е изключение. Той наистина не съди никого. Той просто наблюдава. Понякога улавя невидимото с четки и бои на платното. Но не съди.
  • Драги почитатели на Япония, аз се гордея с нас, някак си. В цялата книга почти не присъстваха бележки под линия и обяснения. Това явно трябва да значи, че българският читател е много по-близък с Япония от някога, щом няма нито едно нещо, което да не изглежда непознато и странно. Това би било чудесно, само дано е истина...
  • Най-логично разсъждаващият герой, на когото попадам от месеци насам! Той чува някакъв странен звук в гората, но когато решава да се заеме по-сериозно с този случай, веднага вика на помощ близкия съсед, вместо да се впусне сам в проучване. Похвално!