25 септември 2017

"Кутията" на Кинг и Чизмар

- Ела и седни до мене.
Гуенди се приближава, чувства се като насън.
- Нали няма... да ми направите нещо лошо, господин Фарис?

Денят е 22 август 1974-та. Гуенди Питърсън всеки ден изкачва Стълбището на самоубийците, докато децата от площадката наблизо надават радостни крясъци, а други тренират бейзбол в съседство. Всеки ден е така, но днес... Пейката под дърветата не е празна. Там седи мъж, който иска да си побъбри с Гуенди.

Господин Фарис иска да даде на момичето кутия - с копчета в различни цветове, които се натискат трудно (и това е много, много добре) и лостчета. Щом ги дръпнеш, от слотовете се появяват сребърни долари, или пък малки шоколадчета с формата на животинки. Още преди да я види, кутията вече е била собственост на Гуенди. И момичето я отнася вкъщи.

- А какво представлява червеното копче?
- Каквото поискаш, а ти ще поискаш, притежателят на кутията винаги иска. Нормално е. Желанието да научаваш и правиш разни неща е в сърцето на човешката раса. Изследователството, Гуенди! То е едновременно и болестта, и лекът за нея.

"Кутията на Гуенди" от Стивън Кинг и Ричард Чизмар е като мрачна приказка. Има го напрежението - чувството, че колкото и да се опитваш да забравиш нещо, то винаги ще те преследва.

След като взима кутията, животът на Гуенди малко по-малко се връща в рамките на обикновеното - тя има да мисли за училището, за приятелките си и за всичко друго, което изпълва ежедневието на една ученичка. Кутията определено има място в живота й, но тя вече е готова да я забрави. И ето, че мракът се разсейва и отстъпва място на сигурността и светлината.
"Кутията на Гуенди" има както магнетична корица и илюстрации, така и сюжет, в който фентъзи нотките все присъстват някъде там за фон. Но не забравят да напомнят за себе си. Това е едно от нещата, които харесах - усещането на магия.
Самата идея за кутията и най-вече отговорността, с която едно малко момиче е натоварено, е стряскаща. А каква ли точно отговорност носи, самата Гуенди не знае. Дали трябва да я пази, или напротив? Може би трябва да натисне копчетата по свое усмотрение и да промени, каквото според нея трябва да се промени?
Не си представях така "Кутията на Гуенди" и се изненадах от това колко малко "разтърсвания" има в книгата. Обемът и едрият шрифт допълнително усилват впечатлението, че действието върви скорострелно и сякаш няма време за нещо по-плашещо да се случи.
Сюжетът е интересен и стилът ми хареса - усетих Кинг, но за Ричард Чизмар не мога да кажа нищо (за пръв път го чух като име). Но ми липсваше допълнително напрежение. Както и споменах по-горе, всичко се развива прекалено бързо и колкото и да ме погълна действието, все очаквах нещо, ако щете и грандиозно, да се случи накрая. А не стана точно така. За кутията пък така и не се разбра повече от онова, което се разбра в началото. Какво в действителност правят останалите копчета? Черното копче, което е по-добре никога да не натискаш? Щеше ми се книгата да е по-дългичка и този мой читателски проблем да се реши.
Но във финала, въпреки че не съвпадна с очакванията ми за "спиращ дъха", нещо ми допадна. Дава една по-различна гледна точка.
В историята има пропуски - при това големи. Кой всъщност е човекът с черното бомбе, който иска да си побъбри с Гуенди? Какво прави черното копче? Накрая ти се струва, че усещаш отговора - точно както Гуенди усеща на какво се дължат промените в живота й. Но пък и не можеш да бъдеш сигурен.

21 септември 2017

Всички негови грешки

"Всички наши грешни дни" на Илан Мастаи [издателство "Бард", 2017] породи в мен идеята за чудни утопични варианти на бъдещето ни, когато за първи път видях книгата. Резюмето, което обещаваше необясними връщания напред-назад във времето, ме спечели допълнително.
В известен смисъл получих точно това. Не знам защо не очаквах, че романът е по-скоро насочен към тийнейджърите, затова имаше известна доза изненада за мен от това.
Сега, колкото повече се замислям, толкова повече романът ми заприличва на друг, излязъл сравнително наскоро у нас - "Задръж звездите още миг". И двете книги имат почти еднакъв външен вид, що се отнася до разположението на текста (според мен напълно ненужно сбит, за да излязат 400 страници, а не 200). Има някакво сходство и в начина, по който са разказани историите им. Срещаме се с един мъж на средна възраст (което е всъщност интересно решение, предвид очевидната насоченост на историята към юношите), изпаднал в неприятна научнофантастична проблематика. И в двата романа присъства силна любовна история, и в двата романа главният герой е донякъде неудачник. И в двата романа той трябва да вземе почти непосилно решение и, общо-взето, от идиот (какъвто е Том във "Всички наши грешни дни", честно) да се превърне в своеобразен герой.

"Всички наши грешни дни" е роман, който според думите на собствения си главен герой, е всъщност "мемоари". Том се е родил и е израснал във фантастично бъдеще, в което човечеството е постигнало всичките си мечти и най-важното е всъщност забавлението. Бащата на Том е истински гений, който се стреми да изобрети пътуването във времето, към което да привлече... туристи.
Том няма никакви таланти. Той е потиснат и живее в сянката на баща си. Всъщност е и предимно голям глупак, винаги ръсещ провали след себе си. Напълно необяснимо е дали е включен към проекта на баща си от съжаление или от друго, но ето го там.
Една негова фатална грешка ще бъде причината Том да използва машината на времето, без да знае ще постигне ли нещо изобщо, или не. След това следват още и още грешки. Едно безкрайно море от грешки.

Тази книга е дебютна за Илан Мастаи, поради което съм склонна да не го съдя прекалено за много неща. Просто съм си добра душа. А че има моменти, които съм склонна да оценя с минуси, има ги.
Книгата на Мастаи е написана в доста свободен стил. Това наистина са мемоари на едно обикновено момче с необикновена история. Той не мисли за себе си като за нещо специално. Донякъде е добродушен и определено не очаква от теб да му вярваш, че даже и да го следваш, ако ти е писнало.
Не ми хареса нарочното натрупване на термини от физиката и по-скоро от фантастиката, които целят да ни накарат да се чувстваме в друг свят. Стояха ненужни и някак изкуствени. Особено на фона, че героят ни постоянно твърде, че не разбира от това или онова, но пък иначе изпада в дивото желание да ни отрупа с терминология.
Не ми харесаха особено и двете глави, в които набързо ни разказват какво сме прочели в предишните десет. Стори ми се някак глупаво, най-малкото.
Хареса ми основата на идеята. По същество това е поредната идея за пътуването във времето и философския проблем дали е осъществимо или не, но тъй като рядко попадам на различни от "стандартното" идеи, винаги ги проследявам с интерес.

"Всички наши грешни дни" не е научната фантастика на годината, но и не претендира за нищо подобно. Не би могъл да се нарече епичен и невероятен, но и за това не гарантира. Той е просто едно поредно "Ами ако пътуването във времето е ей такова...", представено по неангажиращ, лек начин. И за мен, за разлика от "Задръж звездите още миг", поне има справедливост в решенията, които Том взе, когато... поумня.