10 ноември 2017

Сборникът "Наследници" от Ивайло Иванов

Всичко започна с една "Машина за истории"... Взех лист и химикалка и записвах всяко непознато име.  И така попаднах на произведенията на Ивайло Иванов в "Читанка". Започнах с първото, което ми попадна  – „Наследници”.  Оказа се любопитна и забавна история за неволите, които може да си навлече един богаташки син на католик покрай Ватикана. Остави ми добро впечатление, но не и повече от това. Е, после пък подхванах останалите разкази... и това беше достатъчна причина да помоля автора за копие от сборника „Наследници” – в случая на листа, защото не му беше останала повече от една бройка. Прекрасен жест е, че реши да я принтира (и да ми даде автограф)! А сега вече, за самите разкази...
Научна фантастика и фентъзи, български фолклор, човешка драма, малко религия, хорър нотки, хумор, маймуни и фокуси (или пък магия?) – всичко това го има в разказите, но и нещо много повече. Във всеки срещах по нещо различно – дали ще е змей или пък нова технология. То ме докосна не с оригиналността си, а с красотата на посланието. Защото понякога не е важно каква е историята - дали е впечатляващо нова идея или има обрат, който ще те изненада. В повечето случаи няма нищо от това и пак е прекрасно. За мен значение имат надеждата и вярата, които ги има из тези страници – под формата на мост, малко магия или пък очи, които гледат към най-високите върхове. В тези разкази има по нещо за силата на човешкия дух и мечтите, по малко за всичко, което ни се иска да вярваме, че е истинско. И още за доброто след лошия край и осъзнатите грешки – наши и чужди. Със сигурност ще пропусна нещо в това изброяване, защото всяка една история носи по частица от споменатото, но и безброй други свои особености.
И както във всеки сборник или цялостно творчество, има и разкази, които са по-слаби - като например "Верига". Не защото са разказани зле, а понеже бледнеят пред силата на други. Лично за мен „Татко” е най-впечатляващо откъм послание и смисъл. „По пътя незнаен”, където пророкувах целия сюжет още в първите редове, но пак останах изненадана (това ако не е антитеза! :D), „Пътища назад”, където по-скоро предусетих накъде отиват нещата.... те и още много също са сред любимите ми. Няма да обяснявам подробно колко сълзи се изляха. Има един момент, в който хем ти е тъжно заради края, хем се радваш, че си прочел един текст, който така да си резонира с душата ти.
А текстове има - не чак толкова много, поне на пръв поглед, но и не малко. Все още не съм изчела всичко, а и се надявам, че винаги ще има някое ново, което да ме зарадва.

Ето и някои линкове - с разрешението на автора, към различни произведения:
В "Читанка" - много от любимите ми разкази.
Разказът "Покоряване" - честно да си кажа, започва малко тегаво, но обезателно му дайте шанс.
Разказът "Реликт"

08 ноември 2017

Цитати от "Кралят на тръните" на Марк Лорънс

Честно казано, беше доста трудно да устоя на желанието да споделя спойлерските цитати. Пропуснах толкова хубави, но, уви, пазя изненадата...
"Кралят на тръните" е отново в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2013). Цитати от първа част, "Принцът на тръните", може да видите тук, а общо ревю за поредицата - тук. :)

Когато играта не може да бъде спечелена, промени играта.

Човек е направен от спомени. Спомените ни определят. Уловени мигове, запомнени миризми, случки, съживявани многократно на малка сцена. Ние сме спомените си, спомени като мъниста, нанизани на връв от сюжети. Сюжетите, които разказваме за себе си на самите себе си, докато пропадаме през живота към утрешния ден.

- Ние не сме спомени, Катерин, ние сме сънища. Всички ние. Всяка част от нас е сън, кошмар, пълен с кръв, повръщано, скука и страх. И когато се събудим... умираме.

Изглежда, страхът е наша дружка в детските ни години, когато всичко е ново и непознато, и после се завръща с възрастта, когато се сдобием с неща за губене.

Изградени сме от противоречия, всички ние. Именно тези противоположни сили ни дават издръжливост, като арките - всяко блокче оказва натиск върху съседното. Покажете ми човек, чиито тухли са подредени по конец, и аз ще ви докажа, че е луд за връзване. Вървим по тясна пътечка, а от двете ни страни дебне лудост. Човек без противоречия, които да коригират равновесието му, рано или късно се отклоняват от пътя.

След няколко дни на седлото винаги стигам до заключението, че за да бъда изкушен от храна, тя трябва да е или топла, или студена, а ако е животно, предпочитам да не мърда - това условие не е задължително обаче - и на някакъв по-ранен етап от съществуването си да е имало гръбнак.

Понякога болката е толкова голяма, че я обикаляме по краищата и търсим свой начин да нагазим в раната.

Всички ние сме като непълна мозайка, нескопосани колажи от случки и страдание, хартиена броня срещу света. И онова, което ни прави човеци, са редките моменти, когато се сепваме, когато натегнатата пружина отпуска и удря на свой ред.

Веднъж Макин ми беше казал, че ако не изпитваш страх, значи имаш един приятел по-малко.

Забележиш ли веднъж дума или фраза, тя сякаш се появява постоянно.

Притиснеш ли твърде силно един човек, той рано или късно ще се ядоса и ще отвърне на удара. Всеки от нас стига до точката, когато казва "не" заради едното отрицание, защото думата приляга на устата му и звучи добре.

Вечно щяхме да се блъскаме един в друг като снежинки в буря, да се сражаваме, да се убиваме, да падаме, да се уталожваме и когато бурята утихне, войната пак щеше да е там, непроменена, чакаща - чакаща мен, брат ми, майка ми.