08 юли 2019

"За един по-добър свят"


След дълги пет (?) години на българския пазар посрещнахме последната част от поредицата "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас. И тя сложи край на дългото и трудно пътешествие на опасната наемна убийца с невероятно, трудно и магическо минало.
Въпреки огромното разочарование от българското издание (както и от решението цените на старите книги да се вдигнат тройно и някои от тях да минат с твърди корици, други не; и какво ли още не), когато човек е започнал една история и тази история му е допаднала, гледаш да я довършиш до край. И не съжалявам за това.

Не е честно да се говори за последната част от толкова дълга сага просто така, защото неминуемо ще излязат твърде много спойлери, които ще разрушат удоволствието на онези, които тепърва ще се запознаят със Селена Сардотиен. Аз започнах поредицата с излизането на първата книга на пазара. Тогава "Стъкленият трон" не блестеше с нещо крещящо оригинално, но ми се стори увлекателна и интересна книга за хора, елфи и "мистичната зла тъмна сила". Тук, в този блог, е писано вече за някои от частите на поредицата и ще ни извините, ако някога с нещо сме ви издали изненадите. Аз мисля, че пиша за първи път първа по темата и ще гледам да внимавам!

"Кралство на пепелта" е достоен завършек на дългото приключение, което според героите на книгата не било по-дълго от около година време (което истински ме сащиса, може би аз не съм прочела добре). В тази история има много традиционни похвати и това не е тайна за никого. Хора, елфи и други безсмъртни създания и магьосници обитават един свят, в който ясно долавяме разделението "добро-зло". Враговете са чисто и просто "господари на мрака" в най-типичен стил. Те са зли, защото са могъщо зли и магията им е черна. Разбира се - нашите са добри, защото са прави за всичко и са добри, и магията им е чиста. Все някога ще се изправят едни срещу други и тогава - край на проблемите!
Но няма нищо страшно в това човек да използва като основа подобни познати ситуации, стига да умее да ги развива добре. Маас не е никак лоша писателка, умее да вълнува и да си служи с магията, за да построява историята и света си. Винаги ми е харесвал начинът, по който си служи с хумора и сарказма. Като цяло води всичките си герои прилично... макар че понякога си личи, че има предпочитания, и още как! Или поне човек понякога буквално усеща как главната героиня просто трябва да бъде свръх-жена и над всичко, дори когато не е права (хей, аз онова с Каол не го приемам и никога няма да го забравя!).

Да се говори за "Кралство на пепелта" без фона на всичко, случило се преди книгата... е, безсмислено е. Но понеже обещах да не споменавам много (впрочем - за тази книга се изписа най-малко от цялата поредица, дори и на английски, не знам каква е причината), ще взема да посоча някои неща, които хоресах... или нещата, които не харесах ще излязат повече. Така се получава, когато не можеш да обсъдиш решенията и обратите, които ще доведат до финала на историята...
– В "Кралство на пепелта" не ми хареса общият помпозен стил на изразяване на Маас. Може и преди да го е имало, сега вече съм забравила и не ми е правило впечатление, но тук изобилстваше. Това беше книга, писана почти в стил "О, вий, неразумний". С множество повторения на думи и действия, възхищения, превъзнасяния. Историята сякаш се разказва от задъхано и превъзбудено дете и се допълва от депресираната баба, да речем. Защото моментите на трудности, опасности и тъга са описвани с все същата нестихваща помпозност, но вече и с подсмъркване и стонове (странно е да говориш така за един текст, който четеш, но де да знам... често мога да си представя как би звучал, ако ми го разказваха).
– Така и никога, през всички тези седем книги, аз не можах да харесам главната героиня. Имам чувството понякога, че тя успява да ме накара дори да намразя "силните жени" в книгите. За мен е прекалено горделива, прекалено подсилена, прекалено нахакана... прекалено всичко. Изобщо не харесвам начина, по който Маас като цяло изтиква всички мъжки персонажи на заден план. За бога, не, не и пак не - аз не се кефя на яките мадами и не искам да бъда като тях, за мен няма никакъв проблем един мъж да убие дракон, наместо да го направи жена. Нито едно страдание на героинята не ме жегна през цялото време, именно затова винаги ще си спомням как тъпка, нагрубява и зарязва всички свестни момчета, които Маас можа да измисли (то да беше така само в тази нейна поредица, ама...) И, о, толкова те съжалявам, тъжен неин господин вречен...
– Не харесвам и никога не съм харесвала този план на Маас: "Нека страдат, нека смятат, че това върви към крах и разрушение... ох, дори аз не знам как точно да оправя проблема! Аха! Сетих се! Сега ще върна всичко в релси и ще кажа, че героинята ми е кроила този план през цялото време и че никой не е и подозирал, но всичко ще се оправи!"
Всеки. Божи. Път.
В "Кралство на пепелта" го използва около три-четири пъти.
+ Все пак е видимо, че Маас наистина обича героите си и е почти неспособна да им вреди, въпреки че се очаква всичко да завърши в пепел. Ако и читателят обича героите, той страда и преживява с тях, защото определено се случват гадни работи с мнозина и трябва да се надяваш силно, че все пак наистина ще има нещо хубаво за тях в края. Е, ако лошото е застигнало главната героиня не знам дали важи - както казах, към нея не изпитвам нищо.
Бонус за романтични души - романтика тук бол. Странно хаплива е повечето пъти, но Маас не пропуска да я бутне дори на причудливи места като военен лагер мигове преди сражение. В крайна сметка поне събра добри двойки, което май ѝ е от любимите неща за вършене... дори и когато мели на кайма някой от мъжките персонажи, за да излезе виновен за всичко на света (аз и Лоркан няма да забравя!).
+ Изненадана съм с какво старание са описани битките, което според моите скромни умения и опит, е доста трудно занимание за жена писател. Битките и войната просто са скучни и изморителни, разбирате ли xD. Но Маас е постъпила много отговорно и е изградила всичко много старателно и внимателно. Дори да имаше множество моменти, в които човек можеше да се чувства като наблюдател на "Шлемово усое №2" или пък "Минас Тирит №2" ("Властелинът на пръстените" явно винаги повлиява там, където има и елфи).

Миг за стачкуване - Още от Дориан, не беше достатъчно!!

Та, след като наистина няма чак толкова писано и коментирано за "Кралство на пепелта", и аз следва да се огранича ето точно тук. За мен беше най-важно, че краят се оказа достоен и в никакъв случай не беше оплескан с някоя жестока глупост. В този свят на Маас има хляб, както се казва. И аз го харесвам и обичам, въпреки надутата героиня-божество и стила на писане. Светът все пак може да бъде и по-добър и всички там, сред страниците, се борят за това.
_____________
Друго около поредицата в блога:

09 юни 2019

"Цветът на тишината"

Това не е книга за Япония, въпреки че действието ѝ се развива там. И героите са там. Пейзажът е жив и елегантно красив, далечен мираж. Героите са недодялани, но и отлични воини на шогуна. Един от тях ще ни вземе със себе си на път. Животът му е съвсем обикновен. Истините му - не непременно невероятни открития, които човек да не е правил досега никога в живота си. Той е простичък човек, който крие в себе си простичка и ясно чиста мъдрост. Доброта.
Но не става дума за някой, който разсъждава по японски или иначе казано - мистично, странно. Такъв човек можеш да срещнеш навсякъде, просто тук Япония му служи за фон и добавя щипка мистицизъм към неговия обикновен живот.

"Цветът на тишината" е дебютен роман за Йордан Донков, който идва със свое си предупреждение - не отваряй тази книга, ако обезателно си решен да намериш нещо чисто японско вътре. Това е разказ за далечната Страна на изгряващото слънце, но без да има нищо общо с нея. Личи как авторът има познания за страната, но просто ги използва така, както всеки един чужденец би ги използвал правилно. Когато една история иска да излезе от теб, не е задължително да се опитваш да пишеш в стила на автор, какъвто не си. "Цветът на тишината" е българска книга, разсъжденията на героите са разсъждения на европейци, разговорите и философските разбирания за нещата също са напълно западни. "Цветът на тишината" е много приятен и хубав български роман. Едновременно екзотичен и близък до нас.
Тази книга няма за цел да те кара да се променяш насила. Няма за цел и да бъде исторически коректна. А и може ли и без това някой да знае какъв е бил обикновеният войник през онези далечни времена? Може пък да е бил малко или много точно като Като - самурай, когото да разбереш, без да се мъчиш да проникваш в сложните пътища на Бушидо и да се терзаеш защо, за бога, когато някой е постъпил правилно понякога трябва накрая да бъде убит.
Тази книга е разказ за обикновения човек и за обикновените хора. Спокойна, добросърдечна, по свой начин притежаваща простичка мъдрост, за която всички знаем, но по-често забравяме. Иначе казано - това е чудесен дебютен роман, който прочетох с удоволствие и изобщо не се подразних или разочаровах от това, че не срещнах "истинската" Япония вътре. Когато посетиш дадено място, то оставя в теб индивидуален отпечатък... е казал някой някъде, мисля си. В случая на Йордан Донков, Япония му е подарила усещане за кроткост и простота, и красота. И авторът ги е превъплътил в книга.
Вярвам, че почитателите на Япония ще оценят този роман истински. Да обичаш едно място не значи, че трябва да искаш навсякъде и на всяка цена то да присъства в своята пълнота. Духът на Япония съществува в тази книга.

–––––––––––
Откъси от читателски впечатления, без задължителна връзка


  • Прекрасно издание на "Фабрика за книги" (където отдавна си мечтая да работя, но, уви, шанс). Корицата е определено запомняща се и работата по книгата в цялост е почти без забележки.
  • Все пак има и неща, които да подразнят любителите на всичко японско, а може би и някои професионалисти. Сърцето ми прескача всеки път, когато видя сбъркани транскрибции. И всеки път това звучи като заяждане, но разберете... чувството, което те обзема, е нещо повече от раздразнение. Така че, от един млад японист и приятел на Япония, каквото се сещам в момента: Ятсуками = Яцуками; Ейносуке = Ейноске (тук е най-лошата възможна сбъркана транскрибция, от неправилната текат кървави сълзи!!!); Ватанабе = Уатанабе; даймио = даймьо.
  • Да се обърне внимание: Обяснителни бележки за редица японски думи и понятия открихме във втората половина на книгата, въпреки че думите и понятията бяха използвани и в първата половина на книгата.
–––––––––––