31 декември 2017

Любопитното от ноември и декември + книжните бижута на годината

Годината отмина и е време за един скромен опит за равносметка. Скромен, защото на някои участници им се искаше да наблъскат още и още, и още книги тук... но целта все пак трябва да е друга. Опитваме се да покажем само онези книги, които ще останат с нас много по-дълго от други. Със сигурност все нещо ще пропуснем, но...
Поне да започнем от акцентите при нас през последните два месеца.

Антология - "Шедьоври на разказа с неочакван край Т.2"
От една страна не мога да кажа, че тази антология е с по-слаб подбор, но от друга... точно на ръба си е. Понякога си мисля, че изпитвам смесени чувства, защото тук се говореше повече за смъртта по начин, по който празничното ми настроение не успяваше да възприеме съвсем. Хм... като цяло се смятам за доволна. Все още не срещам наистина неочакван неочакван край, но имаше много добри заигравки.

Ар Джей Паласио - "Чудо"
По някакъв начин смятам, че съм надраснала с много тази книга. Тя е чисто... човешка, както самата история непрестанно ни повтаря. И да, красива е, мила е, дори мога да я определя като невинна. Оги е прекрасно момче и светът, в който живее е добър. Авторката съвсем целенасочено иска да покаже света като наистина добър. И в това няма нищо лошо.

Брандън Сандерсън - "Душата на императора"
Тази книга е прекрасно преживяване за любителите на добре изграденото фентъзи. Историите на Сандерсън винаги работят, факт. Това е нещо невероятно и невъзможно, магично и вълнуващо, а страниците му дори не са толкова много! Удивително е как пленява, необяснимо.

Браян Маклелан - "Есенната република"
Никога няма да спра да се повтарям, че обичам своя "Старец". Винаги, когато ми посочите тази книга, ще чувате това от мен. Тамас, главният герой на Маклелан, е упоритото магаре, което ме спечели за тази поредица. Имаше и някои неща, които не ми се понравиха (малко повече - тук), но продължавам да обичам поредицата.

Елизабет Маси - "Версай"
Историята на Краля Слънце оживява, този път в книга, писана по сериал. Маси се е справила много добре с описването на случките. Очаквах, че ще е малко суховато, но стилът й се оказа много приятен. Доколкото забелязах, няма добавени сцени, а характера на героите и малкото лични мисли, които намират място в повествованието, са добре описани. Заслужава си да погледнете и сериала - актьорската игра е на ниво.

Елена Павлова и Петър Станимиров - "Пръстенът на нибелунга" 1 и 2
Тези книги са истинско произведение на изкуството. Без значение дали ги гледаме от стойността им като текст или имаме за пример прекрасните илюстрации. Това е нещо, което с радост бих поискала като подарък или сама бих подарила. Това са книги, които едновременно вълнуват и вдъхновяват. От тях се носи истинска мелодия.

Катрин Макгий - "Хилядният етаж"/"Сияйни висини"
Общото ни мнение се върти около думи като "тийн-чиклит" и "футуристична сапунка". Общо взето сюжетът в книгите е положен на максимата "обичам го, но не мога да съм с него и понеже ме е яд - ще се надрусам" и "обичам него, но сега той не ме обича и ще тръгна с друг, но после...". И въпреки, че солим твърде много, сме сигурни, че двете части биха допаднали на любителите на романтичните триъгълници и петоъгълници, а и на предпочитащите тийнейджърски любовни терзания. Плюсът на книгите е нетипичната обстановка, където се разиграват иначе типичните драми.

Марк Лорънс - "Принцът на глупците"/"Ключът на лъжеца"
Лорънс продължава да радва с историите си за Разделената империя - този път главен герой е един красив принц, събрал всички пороци и слабости на човечеството, примесени с хумор. А пълната му противоположност - верен и смел викинг, ще е неговият партньор в опасното и нежелано (за единия) пътешествие. Книгоядците са ви приготвили ревю за първата част и цитати от първа и втора книга.

Милен Русков - "Възвишение"
В романа най-много ми допадна, че автора не поставя велики цели на героите си. Революцията е представена от гледната точка на обикновени хора, които не участват в най-значимите събития, променящи историята. Но са част от цялото, от подготовката, от масата, която е движеща сила. И това прави нещата по-реални и близки, отколкото всеки велик герой би успял да ни накара да ги почувстваме.

Патрик Ротфус - "Името на вятъра"
Доста приятна книга, макар че авторът е твърде подробен. Това наистина си е неговото мото, няма лошо и така нататък, но има моменти, в които започва да изморява читателя си. Като цяло в първата част на тази история, тоест - в тази книга - ние не стигаме кой знае колко далеч. Светът едва сега започва да се развива... а историята на героя е едва на половина, защото много държи да ни разкаже какво е правил дори през по-незначителните дни от живота си. Хубаво е, че Ротфус всъщност е много сладкодумен. Още малко - тук.

Рене Ахдие - "Розата и камата"
Общото мнение за тази книга е, че се оказа слабо продължение на "Гневът и зората", която много харесахме. Втората част обаче има доста проблеми - нахвърляни отгоре-отгоре сцени, без да се задълбочи историята и използване на изтъркани похвати. Романтиката също се оказа слаба - сякаш Ахдие ни съобщаваше факта, че главните герои се обичат, за да не го забравим случайно. Имаше и интересни моменти въпреки всичко - някъде към 200+ страница.

Стивън Кинг - "Дългата разходка"
Виждам тази книга като едно интересно психологическо изследване... в стила на Кинг, разбира се. Тук не става въпрос дали наистина е физически възможно, а се проследява... ефектът. Малко по-подробно - тук.

Тери Пратчет и Нийл Геймън - "Добри поличби"
Една от най-силните книги в този жанр, на която съм попадала. Смях се и се забавлявах страшно много. Това е толкова стопляща и толкова весела история, че ми е трудно да си представя как може да не е добила вселенска популярност. О, може би задето някои определени типове са ядосали Небето и Ада малко повече, отколкото трябва...

Чарлс Мартин - "Планината помежду ни"
Добре де, време е да си призная, че малко плаках на тази книга. Първоначално не вярвах, че изобщо ще ми хареса. Не мога да кажа какво всъщност ме привлече към нея, но не съжалявам и за миг, че срещата ни се осъществи. Тук има топлина и смирена обич, които изглеждат истински и неподправени. Дали го чувствам така просто защото книгата е дошла при мен в правилното време... кой може да каже? Още малко за нея има и тук.

~~~

Дойде време и за другата част от поста, а именно - най-доброто, което сме прочели през годината! Извинете Книгоядец~ за малко нескопосаната работа в слагането на книги в етажерката - представата беше съвсем друга, но, уви, резултатът както винаги е далеч от истината... Все пак поне една от целите е изпълнена - не искахме да ви представяме някакъв сух списък, тъй че хвърлете по едно око просто на кориците. За много от книгите (че май и за всички?) има ревюта в блога, които може да намерите тук.

21 декември 2017

Когато животът ти зависи от непознат...

Неотдавна бях на кино, а едно от най-любимите ми неща, преди да започне филма, е това да си набелязвам други филми за гледане. Така за първи път се сблъсках със заглавието "Планината помежду ни". Гледайки този първи трейлър си мислех с досада как това е поредната ненормална история за единствените оцелели в нечовешки условия, накрая на света (може би дори на Еверест, толкова диво и студено изглеждаше). И как и двамата ще извадят по едно невероятно скрито качество, ще надминат всички човеци, ще се спасят и накрая, по холивудски, ще останат завинаги заедно и щастливи.
По принцип нямам нищо против този тип филми. Много от тях са вдъхновяващи, дори и да повтарят досадно познати сценарии. Идрис Елба и Кейт Уинслет изглеждат като силна водеща двойка. И все пак нещо ме отказа да гледам филма.
Не след дълго из книжарниците се появи първоизточникът на тази история. И нещо ми подсказа, че няма да сбъркам с тази книга.
Сега, когато прочетох "Планината помежду ни" (издателство Бард, 2017), имам още по-сериозни съмнения към филмовата версия. Като се започне от това, че са сменили имената на героите (какво, по дяволите, му е лошото на това да те лекува доктор Пейн, за да трябва да го преименуваш на Бас?!), мине се през това, че жената очевидно има по-голяма уста и повече роля във водачеството (по дяволите, не всички жени на тоя свят знаят само да крещят и мрънкотят, защо този тип държание трябвало да ни прави да изглеждаме "силни" и "самостоятелни"?!) и се стигне до откритите преиначени случки.
Осъзнавам, че всъщност съдя за целия филм само от един трейлър, но наистина не ми хареса какво виждат очите ми. Книгата си има своите малки недостатъци, за които първоначалното ми мнение се оказва вярно, но само как се опасявам, че са я провалили в толкова други отношения...

"Планината помежду ни" е история, разказвана ни от името на Бен Пейн - хирург травматолог и любител планинар. Откриваме го заседнал на летището на път за вкъщи. Чакайки с надежда да се отвори поне една възможност да се прибере, той се запознава с Ашли - млада журналистка, опитваща се да стигне до годеника си и сватбата им.
Когато не остава никаква възможност самолетите да излетят тази вечер, Бен, донякъде случайно и донякъде не, попада на един пилот с малко частно самолетче, готов да го откара до вкъщи. Докторът кани Ашли да се присъедини към него, за да може тя да стигне до мечтания си най-важен ден.
Но самолетът катастрофира насред най-дивата пустош, част от националния парк Юинтас - планини, гори и хиляди километри недокосвана от човека дива природа. Не могат да изпратят сигнал за помощ. Ашли е със счупен крак. Нямат нищо. И никой не знае, че изобщо са тръгнали, защото полетът е частен, поради което отпада условието за регистрирането му, а и по принцип не би следвало на този самолет да има пътници. Ашли и Бен са сами.

Безспорно това изглежда като холивудска драма на оцеляването. Двама души с точните качества и възможности, които ще им помогнат да оживеят насред катастрофата. Журналистката, въоръжена с абсолютното хладнокръвие и смелост. Докторът, който в същото време е и планинар - какъв по-голям късмет от това? Пък и даже е бил скаут, и то добър... Ако се замислиш, нагласена работа от всякъде.
Чарлс Мартин е изключително последователен като автор. Описва всяка подробност и всяка стъпка, точно както човек би написал наръчник за оцеляване. И най-интересното от всичко това е, че този стил хич не пречеше на историята. Защото в историята не присъстваше единствено моментът с ненадминатия човешки дух. Да, Бен правеше всичко възможно, за да спаси Ашли, беше съвършеният доктор, стараеше се да бъде несломим във всяка трудност. Но Бен си имаше и друга страна, ранима и човешка страна, нежна страна. Неговият навик да записва на диктофон мислите си, които после съпругата му да може да прослуша (старо обещание между тях двамата), ни показва съвсем друга страна на историята.
Сред снеговете и непоносимия студ спомените бяха надежда, носеха нежност и обич. Носеха огън, носеха сила. Може би рядко чета книги за любовта и затова съм толкова изненадана, но в тази книга има толкова топлота, вярност и мечти, че на моменти и аз като Ашли се чудех изобщо възможно ли е това, наистина ли има такива хора. Всяко съобщение на Пейн към съпругата му беше неподправено искрено, красиво, може би дори приказно, но въпреки всичко истинско. Реално. Възможно.
"Планината помежду ни" е история за оцеляването, да... но за мен по-скоро ще остане най-вече като история за обичта като нещо истинско. Онази обич в малките неща, в ежедневието и в мечтите. Онази, която вдъхновява и която те води и отвъд реалността. Нещо толкова топло, че всъщност разбива сърцето ти, когато прозреш истината в края.
И все пак... натрошените парчета от сърцето ще се слепят отново. Могат.

20 декември 2017

Цитати: "Ключът на лъжеца" от Марк Лорънс

Студено е, а принц Джалан отново навестява блога. Този път със зимен фон зад себе си и нови мъдрости! :D И въпреки че не му е до коледни шапчици и празнуване, не губи чувството си за хумор.
"Ключът на лъжеца" (Бард, 2017) е в превод на Иван Иванов. Линк към ревю на първата част на поредицата може да погледнете тук, а цитати от нея - тук.
А сега, без да има гадни спойлери от първа част, може да хвърлите едно око и на същността. :)

Изглежда, всички онези месеци на слизане до пристанището и мръщене срещу лодките ме бяха направили по-добър моряк. Не повърнах, докато не се озовахме толкова далеч от брега, че вече трудно различавах израженията на изпращачите ни.

Една лъжа може да достигне по-дълбоко от силата или мъдростта.

Най-добрите лъжци винаги казват истината - само дето избират коя част от нея.

Думите са в най-добрия случай нескопосани инструменти, прекалено тъпи за деликатни задачи.

Задълбочиш ли се достатъчно навътре в който и да е човек, ще намериш уплашено малко момченце или момиченце, което се мъчи да излезе. Въпросът е само колко надълбоко трябва да ровиш, за да го намериш - а също и какво всъщност плаши това дете.

- Светът се оформя от копнежите и страховете на човечеството. Война на надеждата срещу ужаса, водеща се на някакво дълбоко ниво, което самият човек е направил податливо, макар отдавна да е забравил как. Всички хора и техните дела стоят на глинени нозе, в очакване да бъдат оформени и преоформени, изковани от страха в чудовища от тъмните дълбини на всяка душа, чакащи да разкъсат света.

- Можеш да получиш или тази монета, или най-ценния съвет, който имам, нещо, което ми беше казано от един мъдрец и което не съм споделял с никого.
При тези думи Снори се обърна и ни изгледа, повдигнал вежда.
- Е? - попитах.
Хенан сбърчи чело, взирайки се първо в монетата, после в мен, после пак в монетата.
- Ами, ще... - Посегна, после дръпна ръка. - Аз ще... такова, съветът - избъбри бързо, като че думите му причиняваха болка.
Кимнах мъдро.
- Винаги взимай парите.

Ако в безнравственото поведение има нещо, което да не понасям, то е да не съм част от него.

Това им е проблемът на тези затънтени селца - всъчки в тях са докачливи. Готови са да скочат на мига и да те изкормят. Това, разбира се, е свръхкомпенсация, задето живеят в мразовити колиби на негостоприемен бряг. У дома щях да го наругая в очите... добре де, в окото... и да оставя половината дворцова стража да ме удържа, докато другата половина го изхвърля с бой от града. Но проблемът с приятел като Снори беше, че той приемаше всичко за чиста монета и щеше да помисли, че наистина искам да защитя честта си. Доколкото го познавах, щеше да стои отстрани и да ръкопляска, докато дивакът ме корми.

Най-важното, когато отричаш, че мамиш, е да продължаваш да говориш - и да не млъкваш, докато разговорът не се отдалечи толкова от корените си, че никой от слушателите не помни каква е била първоначалната тема на спора.

Хубаво е да си по-бърз от онова, което те гони, но всъщност при бягането най-важното е да си по-бърз от най-бавния преследван.

Децата носят своите крехки мечти пред себе си, в двете си ръце, чакайки светът да ги спъне.

Тичах, а подир мен се носеха чужди животи и мечти, и всеки път, щом забавех ход, те ме настигаха и се развилняваха около мен, за да изпълнят нощта, и ми се налагаше да газя сред образи, миризми, спомени за докосване, борейки се през цялото време да не ме завлекат надолу и да ме потопят в някой от онези безкрайни сънища, които ме тормозеха по пътя ми на юг.

19 декември 2017

Би умрял за страната си, но...

Кръгът се затвори. Пътят е извървян и битките са приключени. Завинаги или не, кой би могъл да каже? Но светът е променен и промяната води началото си от човека, посмял да се изправи срещу своя крал, за да постигне мечтата си за република.

Преди три или четири години, не ги отброявам, издателство MBG Books изненада феновете на фантастичните приключения с първата част от поредицата "Барутният маг".
Бях силно впечатлена от "Кръвен обет". Красива корица, привличащ цитат, обещания за магии и силни герои. Не останах разочарована, въпреки че би следвало да не съм доволна от някои общи черти на книгата с, да речем, "Мъглороден" на Сандерсън. Браян Маклелан ни представя една алтернативна вселена на нашия собствен свят и я населява с нови и не толкова нови типове магьосници. Имаме Привилегировани, които владеят стихиите, имаме и Барутните магове, чиято сила идва от вдишването на барут (което действие аз все още наричам "напушване" xD). Имаме и междинната донякъде версия - Чудаците, които имат различни чудати способности като перфектна памет, усещане на лъжи и прочие полезни за всекидневието неща. Действието се развива в сравнително развит свят - големи, модерни градове ала "индустриалната революция" (имам чувството, че Адро би следвало да е Париж или нещо такова). Атмосферата е мрачно викторианска и с вкус на тайни подправки - изненади. И не на последно място имаме и готини образи. Никога не бих могла да скрия симпатиите си към фелдмаршал Тамас (по моему - Стареца) - той е проклето гадно магаре, което постъпва правилно, но и често има толкова странно конфузни ситуации, че няма как да не те забавлява. И винаги е "прекалено стар", преди да се впусне в бой с многочислен противник, обикновено сам. На Тамас приписват божествени и ненадминати качества, а той често е толкова земен.
Досещате се, образът несъмнено е представен в малко романтичен стил, но просто притежава най-голямата притегателна сила от всички останали присъстващи в книгите, които буквално си живеят в сянката на фелдмаршала. Аз всъщност нямах против.

Докато във втората книга, "Алената кампания", нещата изглеждаха като да се влачат безкрайно, в третата, "Есенната република" разбрах на какво ми напомня цялата тази история с въстаналия народ, убил краля си и стремящ се към революция... ами... Точно на Париж.
Докато в първата книга се запознавахме чинно с действащите лица, нататък се развихри войната и политиката. Някои неща ме караха да се замисля дали историята стъпва на по-реални събития, други неща ме караха да се отегчавам, защото определено имаше отегчителни места. В тази поредица няма невероятни изненади, няма спиращи дъха обрати. Наистина прилича малко на книгите на Крис Бънч за Краля-маг - най-безкрайната военна кампания, описвана в книга, за която си спомням. Тоест - тя е за хора, които имат предпочитания към съвсем леко по-сухата фентъзи материя и биха се радвали много на повече старание, хвърлено във военните кампании, отколкото в което и да е друго. Сигурна съм, че има и такива хора.
Въпреки всичко има нещо, което прави Маклелан приятен за четене. Може би е най-вече Тамас, може би е погледът към магията, а може и да са елементите, с които допринасят останалите герои. Ка-поел и нейната чудновата вуду магия, готвачът Михали, инспектор Адамат и неговата феноменална работа ала Шерлок Холмс, Олем в надпреварата му по инат с Тамас... Като за дебют, Маклелан има какво да даде, а и ще има какво още да усъвършенства. Безспорно трябва да работи за развитието на второстепенните си персонажи. Със сигурност, ама много сериозно, трябва да стане по-смел във връзките, които създава между героите си изобщо. Постарал се е по някакъв начин да събере различни двойки, например, но не развива любовта им, едва припарва до темата, сякаш е изпитвал ужас от нея. Това малко натъжава. Щом не смееш да пипаш в тези чувства, поне не дразни феновете с тях, човече xD. Никога няма да простя за това, че оставя Олем през няколко страници буквално в нищото. Сякаш започва една идея и изведнъж се сблъсква с осезаем ужас и сме дотам. Не може така!
Има и някои теми, които се нуждаят от по-мащабно развитие - все пак, колкото и човек да се радва на войни, разгърнати на хиляда страници, само това идва малко... прекалено. Пример: Магията на Нила, която беше по-различна от тази на всички останали - откъде е, защо е? Кой да ти каже... Явно просто така е по-яко. Можеше да се отдели време за това между многото политика и военна, така да се каже, прецизност, изобщо нямаше да навреди.
Аз все пак продължавам да изпитвам силните си топли чувства към тази поредица. Всяка нейна част беше нещото в последните години, което чаках покрай Коледа с нетърпение. Сега ще ми е мъничко празно от една страна, но и ще се радвам, че кръгът и пътешествието са намерили своя край. Трилогията е една от ония, които трудно се препоръчват, но пък... аз все пак винаги ще опитвам. Искам да си намеря другарче в обичта си към Стареца!

03 декември 2017

С мечти за Коледа~

Коледа ще дойде, а какво е такъв празник без книгите под елхата? По този повод сме приготвили отрано едни типично нашенски книжни предложения, които може да ви дадат идея за подарък. Списъците са си много дълги, така че решихме да се ограничим с прочетеното от нас тази годинаПредлагаме ви идеи за разнообразни по жанр книги, с които може да зарадвате себе си, или някой друг!

Започваме от малко мрачните неща, но тематиката ни почти през целия месец ноември бе такава, тъй че... "Принцът на тръните" от Марк Лорънс (издателство Бард) ще се хареса на любителите на мрачното фентъзи с доста приятен (е, зависи от настройката и гледната точка) хумор. В подобен мрачен стил смея да отбележа като препоръка и Матю У. Стоувър - "Героите умират", "Острието на Тишал" (издателство Колибри) - кървава история, граничеща с фантастичното, за съжаление явно подценявана от публиката, което е наистина, наистина жалко, защото със сигурност би спечелила сърцата на почитателите на по-суровите истории.

Ако си търсите още фентъзита и фантастика, можем да изброяваме с дни, все пак това ни е специалността, но ограничавайки се само до прочетеното тази година, е невъзможно да не бъдат посочени двете книги на Робърт Дж. Бенет - "Град на стълби", "Град на остриета" (издателство Бард). Трудно ще ме откажете да не ви препоръчам тези книги, много трудно! Много вдъхновяващи, смесващи фантастиката с фентъзито, срещата ми с тях беше изненадваща глътка свеж въздух... трябва да бъдат прочетени от повече хора, трябва! xD
Някак си не бива да прескачаме и заглавия като Стивън Диас - "Елмазеният дворец" (Артлайн) - нещо не чак толкова изненадващо и различно, но все пак приятно.;
Мартин Колев - "Софийски магьосници" (Сиела) - да, несъмнено не чак толкова оригинално, колкото им се иска на мнозина, но също много приятно и по някакъв начин стоплящо.;
В. Е. Шуаб - "Четирите цвята на магията" (Емас) - чудесно заглавие, отново включващо магьосници и магии, много добре представено и подредено.;
Даниел Уолъс - "Мистър Себастиян и черният магьосник" (Артлайн) - една от изненадите ми за годината, мистерията определено си я биваше, особено при положение, че очаквах нещо съвсем друго като история. Например... някаква романтика... защо всъщност...;
Ърнест Клайн - "Играч първи, приготви се" (Интенс) - една от книгите ми фаворити за годината. Просто докосва сърцата на всички геймъри и вече поотраснали такива, пък и не само. Това си е цял алманах за поп културата. Имам и друг стимул за вас - догодина очакваме и филма!;
Стефани Гарбър - "Каравал",  Клифърд Саймък - "Резерватът на таласъмите" (Бард), Айзък Азимов - "Фондацията", Лави Тидхар - "Централна станция" (Бард),
Клер Норт - Първите петнайсет живота на Хари Август (Сиела),
Дейвид Мичъл - Облакът Атлас (Прозорец),
Елена Павлова и Петър Станимиров - "Пръстенът на Нибелунга" (Кибеа)...
(Наистина ни трябва пост изключително и само за фентъзи и фантастика, нали... Споменах ли, че MBG Books май-май замислят третата книга на Маклелан? ♥)

"Музата" от Джеси Бъртън (Сиела) е история за миналото и бъдещето, които се преплитат. Лятото на кървавата гражданска война в Испания дава повод за мистерия, която ще се изясни години по-късно в Лондон. Бъртън пише историята си така, както един художник рисува картина - цветовете и усещанията, които предлага, са в изобилие. А ако отгърнете книгата ще видите, че изобразителното изкуство стои наистина в основата на всичко.
Ако сте се настроили за някое разтоварващо четиво, не подхващайте "Красиви и прокълнати" от Ф. Скот Фицджералд (Ентусиаст) - история за... живота на двама души. Те не се борят за някоя кауза, не са новатори... те са просто обикновени и живеят обикновен живот. Именно заради това е толкова лесно да се асоциираш с тях. И толкова трудно да преглътнеш книгата, защото тук реалността на ежедневните сътресения не може да бъде изолирана.
И, споменавайки Фицджералд, трябва да погледнем и "Един последен поглед" от Джеймс Олдридж (Ентусиаст), където писателят е в главна роля, заедно със своя приятел и противник Ърнест Хемингуей...
В "Тайната история" от Дона Тарт (Еднорог) група колежани извършват убийство. "Тайната история" не е роман за самото плануване и извършване на това действие, а най-вече за причините и последствията от него. Дона Тарт умее да гради сложни образи и да прави историята си заплетена, дори когато още в самото начало разкрива престъплението.
Ако ги срещнете някъде по пътя и се зачудите, все пак дайте шанс и на Кормак Маккарти - "Пътят" (Пергамент Прес) и Даниел Кийс - "Цветя за Алджърнън" (Кибеа). Водят се фантастика, но всичко в мен крещи да ги сложа точно тук, въпреки това.

В началото може да ви се стори, че историята на "Библията на Дявола" от Рихард Дюбел (Ентусиаст) е възможно да се развие по хиляди и хиляди начини. Предположенията са толкова много, че не е сигурно какво се очаква да има в тази книга. От този лабиринт се излиза, оформя се една ясна цел, но малко неща остават сигурни.
В тази "несигурна" част от този дълъг (и кратък) списък ще поместим и книги като трилогията на Луис Монтеро за Търсачите и книгите на Матю Райли (всичките са на издателство Бард) - за истински откриватели... и за Индиана Джоунс.
Някак си струва да споменем и Марк Фрост - "Тайната история на Туин Пийкс" (Бард), която е обсебваща, дори да не помниш много от сериала, самата истина... а и изданието е такава красота!
За Стивън Кинг май дори няма нужда да ви подсещаме...
Любителите на по-кратката форма (сиреч - разказа) да не пропускат "Шедьоври на разказа с неочакван край" (вече два тома) от Пергамент Прес! Докоснете се и до българското - защо не с "Машина за истории" (Литус)? Защо не с някой от сборниците на клуб "Лазарус"? Аз си мисля, че всеки би намерил нещо за себе си в тях.
И, щом ще говорим за българското... ами че "Възвишение" (издателство Жанет-45)! Осъзнавам, че вероятно тази книга е навсякъде, но... е невероятна, и това е най-слабата дума, която може да му хрумне в такъв момент...

А накрая и щипка хумор...
"Фадър наш" от Манос Вуракис (Колибри) - Ето ви едни идеи как да се осъвремени християнството от самия син на Бог... не, не от Иисус, а от другия му син... Вуракис подхожда към темата едновременно със смях и сериозност. Осмива остарелите догми, медиите и съвременните привички на обществото.
И ако случайно не си знаете още - Тери Пратчет веднага в библиотеката! xD
"Добри поличби" на Пратчет и Нийл Геймън (Прозорец) е едно от най-свежите комедийни фентъзита, които ми се случи да срещна тази година и безспорно е част от фаворитите ми за целия период. Комбинацията е фантастично-небивала!

И още по-накрая и послепис~
За много от книгите през времето сме писали това и онова - всичко можете да намерите в акуратно (надявам се) събрани линкове тук.

28 ноември 2017

Цитати: "Принцът на глупците" от Марк Лорънс

"Принцът на глупците" (ревю от друг книгоядец тук, а цитати от продължението - тук) е първа част от новата трилогия за Разделената империя на Марк Лорънс. Книгата е в превод на Иван Иванов (Бард, 2016).
Ревю за предишната трилогия на автора може да видите тук.
А сега, ето и бърз поглед към мислите на един таен страхливец и безнадеждно алчен принц.

Аз съм лъжец, измамник и страхливец, но никога, никога не бих изменил на приятел. Освен, разбира се, ако това не изисква честност, почтеност или храброст.

Песът беше тичал безмълвно и едва не ме беше докопал. Тихите е много вероятно да те убият. Колкото повече шум вдига едно животно, толкова по-рядко убива. Същото важи и за хората. Аз се състоя от девет десети фукня и една десета алчност, и засега нито грам убийство.

Когато си принуден да действаш по определен начин, най-добре го приеми и се опитай да изстискаш от него каквото можеш, докато не ти се разкрие първата възможност да изклинчиш.

Нямах представа какво беше казал току-що, но фалшивият ми смях е по-добър дори от истинския, а девет десети от популярността се състои в умението да ласкаеш по-нисшите.

Духовниците обичат да те виждат разкаян и често няма значение за какво точно се разкайваш. В дадения случай аз се разкайвах, че са ме хванали.

... кардиналът не беше човек, който става преди обяд, каквото и да твърди Светото писание за леността. Наричат я смъртен грях, но според моя опит похотта ще те вкара в по-голяма беля, а леността е грях само когато те гонят.

Изглеждаше немислимо, че такъв ад, който мяташе жар до небесата и опърляше самите облаци, може да е започнал от малка искрица на моя кремък, раздухана от дъха ми. И все пак може би всеки живот е именно това, целият свят е именно това, сблъсък на огромни пожари, всеки от тях лумнал от нищото.

Добре е да насочваш хората натам, накъдето възнамеряват да отидат. Това размива границите между онова, което искат те, и онова, което искаш ти.

Аз съм добър лъжец. Велик лъжец. А за да си велик лъжец, трябва да изживяваш лъжите си, да вярваш в тях толкова, че като си ги повториш достатъчно пъти, дори това, което ти е пред очите, да се поддаде на измамата.

Не ми харесваше да ми напомнят открито за проблемите ни. А при Снори проблемите винаги бяха поставяни на видно място, за да се справи с тях. Моят стил беше по-скоро да ги замета под килима, докато подът не стане прекалено неравен, за да ходя по него, а после да сменя къщата.

Целият ни живот се състои от истории. Някои плъзват нашир и надлъж и растат с всяко преразказване. Други се споделят само между нас и боговете, разменяме ги шепнешком зад гърба на дните си, но те също растат и ни разтръскват не по-малко свирепо.

Може би точно това представлява храбростта, вид самозаблуда.

- Човечеството може да се раздели на безумци и страхливци. Личната ми трагедия се състои в това, че съм се родил в свят, където здравият разум се смята да недостатък на характера.
Под погледа му думите ми пресъхнаха.
- Интелигентността гради все по-сложни самооправдания - рече той с осъдителен тон. - Но в крайна сметка ти знаеш кое е право и кое не. Всички го знаят, макар че прекарват годините си в опити да погребат това знание, да го погребат под думи, омраза, похот, скръб или всяка друга от тухличките, от които съграждат живота си. Ти знаеш кое е право, Джалан. Когато му дойде времето, ще знаеш. Но знанието не е достатъчно.

В търсене на Името...

"Името на вятъра" от Патрик Ротфус (първа от поредицата "Хрониките на Кралеубиеца") безспорно е една от книгите, които имах желание да прочета от страшно дълго време. Този автор ми направи много добро впечатление още при срещата ни в сборника "Епично", където е поместен разказ, случващ се в същата вселена и с познати вече на читателите герои (главно симпатичния и мистериозен Баст). Замисляйки се сега откривам, че и там, по абсолютно същия начин, в историята сякаш не се случва нищо конкретно, но и се случват много неща. Ето това е най-главното, което улавям при Ротфус. Спокойствието и хармонията са главни действащи лица.

~~~~
"Името на вятъра" ще ни срещне с един съдържател на странноприемница в забутано селце накрай света, както се казва в книгите. Този човек е дошъл на това място наскоро и не всички все още му имат доверие. Довел е и малко странният си и мистериозен помощник. Няма много клиенти, но пък изглежда като добър човек.
Една година не е достатъчна, за да му се доверят хората, но пък явно е достатъчна, за да започнат да се случват странни неща. Демони и чудовища започват да се появяват из пътищата... И, но само може би... търсят един мъж с коса, червена като огън, понастоящем горд собственик на най-непешелившото ханче на света...
Мястото ще открие един пътешественик, който ще се окаже не кой да е, ами самия Летописец. Вероятно няма да открие това място просто от чист късмет. Нещо го е довело. Той има мисия.
Трябва да запише една история...

"Името на вятъра" е историята на едно изключително умно за годините си момче, чиято мечта е да отиде в Университета... За да види Архива. Десетки и десетки книги на едно място! Квоте е син на бард и е част от чудесна пътуваща трупа. Той има истинската възможност да види целия свят и да го опознае. Вроденото му любопитство му помага да попива знания като гъба от всеки, готов да го научи, без значение на какво. Дори на... магия, както си я наричат "простите хорица".
Но един ден... Квоте остава сирак. Ненадейно...
Нима това е краят на историята?
Не, разбира се, че не.

Ротфус ни представя страхотно убедително своя свят - пъстър, цветен, пълнокръвен. Примириш ли се с бавния му ритъм, се чувстваш щастлив. Девизът на Патрик Ротфус е, че не трябва да се бърза за нищо и в нищо. Факт. Тази книга изглежда обемна, но това е така, именно защото Ротфус наистина, ама наистина в нищо не бърза. Не съм сигурна доколко това би се понравило на читателите, макар че трябва да се признае на автора, че умее да борави с езика красиво и прави разказа си обаятелен. В интерес на истината трябва да призная, че съм и малко ядосана от това. Харесва ми как историята тече като бавна и спокойна река, но ми липсват бързеите, че дори и водопадите. Откровено мога да кажа, че имаше няколко момента, в които ми се искаше времето да мине по-бързо. А всъщност, понякога то наистина минаваше бързо по изненадващи начини. По магичен път изчезваха цели дни, или минавахме през тях в галоп и чак след това разбирахме, че сме ги подминали. Беше странно преживяване и все още не съм убедена, че тези липси се дължат само на специфичните думи, с които авторът е избрал да обозначава изминалото време.
Върховните злодеи са все още твърде мистични, но ако се съсредоточим върху "малките" - дори злодеят тип Драко Малфой не е толкова дразнещ, колкото предполагах. Вярно е, всъщност, че понякога се чувствах и по странен начин - все едно чета "Хари Потър" или друга книга, включваща училище за магия. Правилата в Университета, някои преподаватели, някои герои и техни постъпки - нещата наистина много си приличат. (Извън, ама направо извън темата - Елодин ми е любимият луд чудак, трябваше му повече екранно време на този тип).
Едно от най-големите ми съжаления като че ли е това, че видяхме толкова много от този живот, толкова много от хилядите му малки подробности, а цялостната картина все още се губи. Балансът ми е някак нарушен. Не обичам твърде бързите действия, но и не обичам твърде бавните. Ротфус опасно се накланя към "твърде бавните". Да не би да е станал фен на манията "Трябва да напиша поне трилогия, иначе няма да ме признаят за писател"? О, знам, че самият Квоте предупреждава, че разказът му ще му отнеме поне два-три дни... но явно и аз като Летописеца не вярвах в това наистина...

18 ноември 2017

Цитати от "Императорът на тръните" на Марк Лорънс

"Императорът на тръните" отново е в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2014). Цитати от предишните две части може да погледнете тук и тук, а общо ревю за поредицата - ето тук. За този пост ми беше малко по-лесно да пренебрегна спойлерските цитати. :D Без повече предисловие ви оставям да им хвърлите едно око.

Има истини, които знаеш, но които не искаш да изречеш гласно. Дори сам на себе си не искаш да ги кажеш, в мрака, когато всички сме сами. Има спомени, които уж виждаш, а всъщност не. Неща, които си отделил настрана, докато станат абстрактни и изгубят значението си. Някои врати, отвориш ли ги веднъж, остават отворени.

Когато ножът опре до кокала, на върха му има място само за нас си.

Скръбта нараства, разлива се и заразява здравата тъкан. Времето лекува всички рани, но често ни изцелява твърде късно и с помощта на гроб, а докато сме живи, скръбта живее с нас, гори ни, а за да избягаме от болката, ние се въртим и гърчим. И гърчейки се, се превръщаме в различни хора.

Пристъпих към мястото, където бях видял Фекслър за последно, и си ударих десния палец на крака. Само преди ден експерт в мъченията ме беше изтезавал, пък макар и за кратко. Болката сега се оказа по-силна и по-неочаквана. Бръкнах дълбоко в запасите си с ругатни, до рамото чак, и извадих оттам една наистина чудесна серия от образци. Жалко, че я чуха само добичетата. След като известно време псувах и подскачах на един крак, клекнах да видя какво ме е осакатило.

- Веднъж чух един свещеник да дрънка за оная работа със спасението. Призоваваше ни да не униваме пред факта, че не можем да спасим всички от греховете им, достатъчно било да спасим онези, които са пред погледа ни. Такива са си свещениците. Лесно се отказват. Тръбят наляво и надясно колко са слаби, сякаш това е някаква добродетел. - Изплюх костилката. - Или си струва да спасяваш деца, защото са деца, или не си струва да ги спасяваш. Не позволявай действията ти да се определят от случайността, която поставя едно дете пред очите ти и скрива следващото. Ако си струва да ги спасиш, спаси ги, намери ги, защити ги, превърни го в свое призвание. Ако не, тръгни по друга улица, така че да не видиш онова, което си можел да видиш, обърни глава настрани, закрий с ръка очите си. Проблемът е решен.
- Ти би ги спасил всичките, нали? - обади се Леша от другата ми страна, съвсем тихо.
- Познавам един, който се опитва - рекох. - И ако не знаех, че е невъзможно, тогава - да, бих ги спасил всичките. Без половинчати стандарти. Някои неща не могат да бъдат срязани наполовина. Не можеш да обичаш наполовина. Не можеш да предадеш наполовина или да излъжеш наполовина.

Ала думите са просто думи и рядко обръщат човек от пътя му, освен ако той не иска да бъде обърнат.

Когато един човек не си прави труда да крие тайни от теб, значи си загазил.

10 ноември 2017

Сборникът "Наследници" от Ивайло Иванов

Всичко започна с една "Машина за истории"... Взех лист и химикалка и записвах всяко непознато име.  И така попаднах на произведенията на Ивайло Иванов в "Читанка". Започнах с първото, което ми попадна  – „Наследници”.  Оказа се любопитна и забавна история за неволите, които може да си навлече един богаташки син на католик покрай Ватикана. Остави ми добро впечатление, но не и повече от това. Е, после пък подхванах останалите разкази... и това беше достатъчна причина да помоля автора за копие от сборника „Наследници” – в случая на листа, защото не му беше останала повече от една бройка. Прекрасен жест е, че реши да я принтира (и да ми даде автограф)! А сега вече, за самите разкази...
Научна фантастика и фентъзи, български фолклор, човешка драма, малко религия, хорър нотки, хумор, маймуни и фокуси (или пък магия?) – всичко това го има в разказите, но и нещо много повече. Във всеки срещах по нещо различно – дали ще е змей или пък нова технология. То ме докосна не с оригиналността си, а с красотата на посланието. Защото понякога не е важно каква е историята - дали е впечатляващо нова идея или има обрат, който ще те изненада. В повечето случаи няма нищо от това и пак е прекрасно. За мен значение имат надеждата и вярата, които ги има из тези страници – под формата на мост, малко магия или пък очи, които гледат към най-високите върхове. В тези разкази има по нещо за силата на човешкия дух и мечтите, по малко за всичко, което ни се иска да вярваме, че е истинско. И още за доброто след лошия край и осъзнатите грешки – наши и чужди. Със сигурност ще пропусна нещо в това изброяване, защото всяка една история носи по частица от споменатото, но и безброй други свои особености.
И както във всеки сборник или цялостно творчество, има и разкази, които са по-слаби - като например "Верига". Не защото са разказани зле, а понеже бледнеят пред силата на други. Лично за мен „Татко” е най-впечатляващо откъм послание и смисъл. „По пътя незнаен”, където пророкувах целия сюжет още в първите редове, но пак останах изненадана (това ако не е антитеза! :D), „Пътища назад”, където по-скоро предусетих накъде отиват нещата.... те и още много също са сред любимите ми. Няма да обяснявам подробно колко сълзи се изляха. Има един момент, в който хем ти е тъжно заради края, хем се радваш, че си прочел един текст, който така да си резонира с душата ти.
А текстове има - не чак толкова много, поне на пръв поглед, но и не малко. Все още не съм изчела всичко, а и се надявам, че винаги ще има някое ново, което да ме зарадва.

Ето и някои линкове - с разрешението на автора, към различни произведения:
В "Читанка" - много от любимите ми разкази.
Разказът "Покоряване" - честно да си кажа, започва малко тегаво, но обезателно му дайте шанс.
Разказът "Реликт"

08 ноември 2017

Цитати от "Кралят на тръните" на Марк Лорънс

Честно казано, беше доста трудно да устоя на желанието да споделя спойлерските цитати. Пропуснах толкова хубави, но, уви, пазя изненадата...
"Кралят на тръните" е отново в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2013). Цитати от първа част, "Принцът на тръните", може да видите тук, а от трета - тук. Общо ревю за поредицата - тук. :)

Когато играта не може да бъде спечелена, промени играта.

Човек е направен от спомени. Спомените ни определят. Уловени мигове, запомнени миризми, случки, съживявани многократно на малка сцена. Ние сме спомените си, спомени като мъниста, нанизани на връв от сюжети. Сюжетите, които разказваме за себе си на самите себе си, докато пропадаме през живота към утрешния ден.

- Ние не сме спомени, Катерин, ние сме сънища. Всички ние. Всяка част от нас е сън, кошмар, пълен с кръв, повръщано, скука и страх. И когато се събудим... умираме.

Изглежда, страхът е наша дружка в детските ни години, когато всичко е ново и непознато, и после се завръща с възрастта, когато се сдобием с неща за губене.

Изградени сме от противоречия, всички ние. Именно тези противоположни сили ни дават издръжливост, като арките - всяко блокче оказва натиск върху съседното. Покажете ми човек, чиито тухли са подредени по конец, и аз ще ви докажа, че е луд за връзване. Вървим по тясна пътечка, а от двете ни страни дебне лудост. Човек без противоречия, които да коригират равновесието му, рано или късно се отклоняват от пътя.

След няколко дни на седлото винаги стигам до заключението, че за да бъда изкушен от храна, тя трябва да е или топла, или студена, а ако е животно, предпочитам да не мърда - това условие не е задължително обаче - и на някакъв по-ранен етап от съществуването си да е имало гръбнак.

Понякога болката е толкова голяма, че я обикаляме по краищата и търсим свой начин да нагазим в раната.

Всички ние сме като непълна мозайка, нескопосани колажи от случки и страдание, хартиена броня срещу света. И онова, което ни прави човеци, са редките моменти, когато се сепваме, когато натегнатата пружина отпуска и удря на свой ред.

Веднъж Макин ми беше казал, че ако не изпитваш страх, значи имаш един приятел по-малко.

Забележиш ли веднъж дума или фраза, тя сякаш се появява постоянно.

Притиснеш ли твърде силно един човек, той рано или късно ще се ядоса и ще отвърне на удара. Всеки от нас стига до точката, когато казва "не" заради едното отрицание, защото думата приляга на устата му и звучи добре.

Вечно щяхме да се блъскаме един в друг като снежинки в буря, да се сражаваме, да се убиваме, да падаме, да се уталожваме и когато бурята утихне, войната пак щеше да е там, непроменена, чакаща - чакаща мен, брат ми, майка ми.

05 ноември 2017

Приветствие за участниците в Разходката!


Приветстваме участниците в тазгодишната Дълга разходка!
Вие ще успеете!
Само още...

За какво става въпрос?
Е, това е състезание. Едно от най-интересните състезания в Америка, ако трябва да бъдем точни! Взимаме стотина момчета, преминали през специални тестове от различен характер... и ги пускаме по пътя! Те ще се разходят от едната граница на щата до другата, повече над 300 мили пеша... един от тях ще спечели Наградата. Всичко, което си пожелае! Спомняте ли си обиколките на Франция, онези колоездачи? Същото е, но много по-напрегнато! Тук тестваме издръжливостта и духа на млада Америка!
Много ще отпаднат по пътя. Те нямат правото да спират нито за миг, нито да вървят по-бавно от четири мили в час. Който получи три предупреждения в определен срок, задето не спазва правилата, просто ще бъде... отстранен.

Но това изобщо възможно ли е?
А защо да не е? Пред човешките възможности, пред човешкия дух... всички стени падат. Всичко е възможно! Те ще се разходят за ваше удоволствие и ще ви докажат могъществото си!
Дали го правят само за това? Кой знае! Всеки има своя лична причина да се включи. Всеки тръгва на разходката доброволно. Това е игра на решителност, на смелост... връщане назад няма...

~~~~
Наистина няма връщане назад, когато Разходката започне.
Ние не знаем почти нищо за това състезание. То просто съществува и привлича към себе си милиони зрители. Желаещи винаги има. Това е един антиутопичен свят, една различна Америка, в която е съвсем нормално да гледаш как млади момчета се "състезават" в едно ненормално състезание, да се вълнуваш от тяхната смърт... 
"Дългата разходка" на Стивън Кинг звучи напълно нереално. Възможно ли е човек, колкото и добре подготвен да е, да върви без почивка толкова ужасно дълго време? Може би не.
Но всъщност това сякаш не е особено важно.
Това е книга за Тълпата като звяр, като недосегаемо и жестоко чудовище.
Това е книга за един свят, загубил голямо и ценно късче от себе си, от сърцето си, от Доброто. Свят, в който болката е наслада за зрителя, смъртта - просто шоу. Едно жестоко място, в което невинността, надеждата и вярата умират бавно, крачка след крачка.
Всички те са измамени. Вярвали са, че това е само игра, че когато вече нямат сили, просто ще се приберат у дома, леко разочаровани от неуспеха си. Докато са били част от Тълпата, те са вярвали, че Дългата разходка е нещо безобидно...
Но когато застават от другата страна и вратите се затварят зад тях, светът е различен. Светът е далечен. Светът ги отритва. Те тръгват по пътя, за да разберат, че всичко и всички са ги обрекли на смърт, сякаш са просто мишлета, пуснати в огромен лабиринт за забавление на човека. Няма вече достойнство и чест. Поне за тях, участниците, изчезват маските и декорите. Реалността им е разбита. Идва часът на Истината.
Само те ще я разберат. Защото Тълпата остава от другата страна. Те ще ги "подкрепят", ще залагат на тях, но вече ще са толкова далечни... просто чудовищата, които накрая ще си идат у дома и ще забравят всичко.

"Дългата разходка" е много подобна на "Бягащият човек", просто представя Тълпата и колективната "злоба" по различен начин. Остава едно много интересно... бих го нарекла "изследване". Това е книга, която би могла да те разкъса и нарани, ако се вгледаш в хората, в които няма милост и човечност, превърнали се в диваци, опиянени от кръвта. Хора, които могат да изпратят собствените си деца на състезание като Дългата разходка и да ги гледат как умират, едва ли вече са останали напълно хора. Измежду тях има искрици светлина... но сред Тълпата, сред останалите, светлината е потънала в прах и забравена. И това е толкова жестоко и страшно.
Наистина ли не могат да се измъкнат тези участници? Не могат ли да избягат в гората, не могат ли да паднат в реката, не могат ли да се обърнат срещу пазачите си войници, които са ги подкарали като стадо овце по пътя?
Може би биха могли... но когато осъзнават колко близо до тях върви смъртта, как никой и нищо не желае да им помогне, как всички хора са сякаш мъртви отвътре и ги гледат така, сякаш самите участници вече не са хора, а животни... вероятно тогава е твърде късно. Твърде късно за всичко. Тогава е извървян твърде много от Пътя.

Цитати от "Принцът на тръните" на Марк Лорънс

Хубаво е, когато една книга ти липсва, да можеш да си я припомниш с цитати. Поне при мен разсейват носталгията. Днешният пост е за "Принцът на тръните" от Марк Лорънс в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2013)
Общо ревю за трилогията може да погледнете тук.
Към цитатите от втора част, "Кралят на тръните" - тук, а за трета част, "Императорът на тръните" - тук. :)

Войната, приятели мои, е красиво нещо. Само победените твърдят обратното. Ако сега, да речем, си направя труда да ида при стария Бовид, който седи облегнат на фонтана и стиска червата си в шепи, той навярно би изказал противното мнение. Вижте обаче докъде го доведе несъгласието с мен.

Като аргумент да живееш омразата успява там, където любовта се издънва.

Всяко бартство си има йерархия. А в братство като моето дъното на йерархията е много неприятно място. Вероятността да те йерархират до смърт е голяма. Брат Йоб притежаваше подходящото излъчване, за да оцелее там - излъчване на бито куче, болно от бяс.

- Нашите врагове определят какви сме... но е важно да знаем, че можем за избираме враговете си. Направи омразата свой враг, Йорг. Направи го и може да станеш велик човек, и по-важно - с малко късмет може да бъдеш щастлив човек.

Има нещо крехко в мен, което ще се счупи, но няма да се огъне. Нещо остро, което загрозява меките думи, които имах преди. Не мисля, че се е появило в деня, когато хората на граф Ренар убиха майка ми. Не, мисля, че те само извадиха бръснача от калъфа му.

Бях спокоен. Гневът не стряска толкова хората, защото им е познат, разбират го. Гневът обещава разрешение, най-често кърваво разрешение, но пък бързо.

- Не обичам за изтезавам хора, сър Рентон, но иначе ме бива в това. Е, не съм от най-висока класа. Страхливците са най-добрите мъчители, защото разбират страха и знаят как да го използват. Героите, от друга страна, никак не ги бива. Те не разбират какво мотивира обикновения човек. Объркват всичко. Мислят си, че най-лошото е да ти поругаят честта. Страхливецът, от друга страна... страхливецът ще те върже за стол и ще напали слаб огън под задника ти. Аз не съм нито герой, нито страхливец, но работя с каквото ми е под ръка.


- Паметта е опасно нещо. Превърташ спомените си отново и отново, докато научиш релефа им наизуст, и накрая пак се намира ръб, на който да се порежеш. - Погледнах в собствения си мрак. Знаех какво е да си в капан и да гледаш безпомощно как всичко около теб се разпада. - И с всеки изминал ден спомените тежат все повече. И всеки ден те теглят все по-надолу Увиваш ги около себе си, нишка по нишка, тъчеш собствения си саван, правиш си какавида, и вътре в нея лудостта расте. - Светлините пулсираха под пръстите ми, прииждаха и се отливаха с ритъма на думите ми. - Седиш си тук, а вчерашните дни са кацнали на раменете ти. Слушаш укора им и проклинаш онези, които са ти дали живот.

Вкопчиш ли се задълго в нещо, било то тайна, желание или лъжа например, то ще те оформи.

Понякога си мисля, че може би всеки ден умираме. Може би всяка сутрин се раждаме отново, малко променени, с една крачка напред по пътя си. И когато се натрупват достатъчно дни между теб сега и теб преди, двамата си ставате непознати. Може би в това се състои порастването.

Пораснал съм, но чудовището в мен си е само мое, мой избор, моя отговорност, мое питомно зло, ако щете.
Такъв съм, и ако възразявате, елате и ми кажете.

31 октомври 2017

Октомври в книги и есенни листа


Все още сме в есента, като този път дори сме в крак с нея... или почти.
Липсва ни усещането, че трябва да станем книжни гуру, препоръчвайки книги за празника/празниците, затова смятаме само да си опишем срещите, както правим всеки месец. И, както обича понякога да казва в постовете си една от книгоядките - в бъдеще, кой знае...
По-важното - честит празник!

Артър Конан Дойл - "Шерлок Холмс"
С Шерлок Холмс положението беше: "Не мога да намеря никъде онези издания на издателство "Труд"! Не е честно... Ще го боря на английски!". Речено и сторено!
Жестоко ще излъжа, ако кажа, че Холмс не е от героите, които винаги съм харесвала. Които може би са формирали нещо в мен, кой знае... Проблемът ми с конкретната книга беше единствено, че не предвидих колко претенциозна съм относно викторианския стил. Безспорно не най-изморителното и отегчаващо нещо, което може да ми се случи да срещна (а в някои произведения дори не се усеща), но определено малка пречка. Другият ми проблем се оказа фактът, че в случая на Холмс явно са ми много по-интересни безбройните адаптации, повечето от които вай-вероятно съм гледала...

Джим Бъчър - "Безумна луна", "Смъртоносна опасност"
Харесах си Бъчър от отдавна и Дрезден е страхотен тип. Темата за детективи-магьосници не може да е по-интересна, а пък и господинът си е голям чешит. Двете заглавия са съответно втората и третата книга от поредица, която вече не вярвам да видим преведена докрай. Честно казано, и в двете не се случва нищо кой знае колко оригинално, нито пък има някакво особено развитие в хода на историята. Дори няма развитие в самите герои... Но Бъчър все пак си ми остава симпатичен, магьосникът Хари Дрезден също, дори да стои на едно място.

Джош Малерман - "Червеното пиано"
Ако кажа на още едно място, че не харесах изобщо тази книга, ще се превърна в най-голямата досадница, знам... Но, нали си е моят блог... не ми хареса тази книга xD Според мен е ужасно разхвърляна, доста претупана, с безумен финал... с безумно начало като за начало... и... Ми, изобщо отвсякъде нещо все не изглежда наред. Липсва ми старият Малерман. Дори "Къщата на езерното дъно", която смятам пак за малко по-слабичка, е доста по-добра от "Червеното пиано".

Жао Лихон - "Болка"
И двете не бяхме особено впечатлени от поезията на Лихон. Определено не ни звучи благозвучно. Особено странни са стихотворенията за части от тялото. Не носят определено чувство, просто те карат да си казваш: "Добре, това беше странно". В университета пък ме убедиха, че китайците по принцип не са поетични (и го споменавам само защото може да се има пълно доверие на източника), така че вината май не е в нас.

Марк Лорънс - "Принцът на тръните", "Кралят на тръните", "Императорът на тръните"
Това е... доста специална поредица за Книгоядец~1, особено за четене по време на лекции по философия. (Съжалявам, наистина го правех, признавам си... но то и тук си има философия!). Та, Книгоядец~1 от поне три години се опитва да я пробута на Книгоядец~2 и 2-ката стигна до финала, описвайки накратко впечатленията си тук.

Мелина Маркета - "Добри дни, лоши дни"
Точно както и "Спасяването на Франческа", и този роман на Маркета те докосва нежно. История, която изглежда далечна от нас (та нали се развива чак на другия край на света!), но всъщност ни е близка. Защото всеки е имал и по някой лош ден в живота си. Защото всеки заслужава да получи силата да се бори за добрите дни. "Добри дни, лоши дни" може би ще ви усмихне, ако му дадете шанс. А не е ли това един вид крачка към щастието?

Стивън Кинг - "Дума Ки", "Играта на Джералд"
Тези два романа на Кинг са абсолютно противоположни в моето съзнание. От единия останах очарована, а от другия - предимно разочарована. "Дума Ки" се опитах да опиша, а "Играта на Джералд"... както виждате, не. При нея филмът ми хареса доста повече, защото с всеки изминал ден продължавам да разбирам колко по-логичен беше. А и още повече, че Джеси (главната героиня) там ми беше безразлична, което, повярвайте ми, е по-добре от това да те дразни безумно много.

Тери Пратчет - "Автентичната котка", "Само ти можеш да спасиш света", "Страта", "Тъмната страна на слънцето"
Позволих си да сложа всичките на едно място, понеже този месец очевидно процедираме така... но от всички тези заглавия, най-ярко в съзнанието ми блести "Автентичната котка". Може би задето съм котколюбител, но вярвам, че това си е същинска библия за познавачи! Иска ми се да вярвам, че съм притежавала много автентични котки... много от тях бяха оранжеви!
Колкото до другите книги... радвам се само, че сър Пратчет не се е отказал да пише и че е открил хора в килима си, а по-късно и цяла летяща костенурка в космоса...

Фредерик Форсайт - "Ветеранът"
Става въпрос за този сборник, от който аз съм особено впечатлена. Никога досега, както обикновено, не се бях сблъсквала с Форсайт, но стилът му и идеите му са чудесни и много интересно разиграни като истории. Разказите са пет и определено приковаха вниманието ми. Форсайт е много подреден и последователен, като само на едно място, вероятно в най-дългия разказ, това ми досади съвсем леко. Книгата е много пъстра и в жанрово отношение. Не знам с какво би могла да разочарова когото и да било.

~~~
Други публикации през месеца, в случай че се интересувате от тагове, припомняме:

А сега се предполага, че борим студа със "Z-та световна война" на Макс Брукс и "Принцът на глупците" от Марк Лорънс (ама разбира се!)
И, хей, остават още два месеца, кой вече трепери над предизвикателството си?

23 октомври 2017

Трънената империя на Лорънс

Това е игра. И аз няма да щадя фигурите си, за да я спечеля.

Йорг Анкрат е амбициозен, смъртоносен и безпощаден. Когато е на 9, гледа как убиват майка му и братчето му от клоните на бодлива шипка. Убиецът им обаче не си получава заслуженото наказание и скоро принцът сам се заема с тази задача. За тази цел става част от групата на улични разбойници без никакви задръжки. Сам си пробива път в йерархията на братството - не и без да остави много кръв след себе си. Сега Йорг е техен главатар, но амбициите му няма да стигнат до тук... Защото отмъщението е само една от целите му. Чака го цяла една империя, която се нуждае от император на трона си. Но той не бърза - решил е на 15 да е крал, а на 18 - император. Звучи като да не е по силите на едно 14-годишно момче, каквото е Йорг в началото на поредицата. Е, много неща са невъзможни. Не и за Йорг.
Принцът на тръните определено не е "добрият герой", както вече си е проличало. Той е теглен от амбиции, предизвикателства и вътрешни демони. И макар в началото на поредицата да чувствах образът му пресилен и това да бе едно от нещата, които не ми достигна, постепенно Лорънс ме накара да повярвам в неговия герой. Наред със събитията, които се случват в момента, авторът включва и ретроспекция, която разкрива неподозирани факти от живота на Йорг и човек започва да го чувства по-реален, защото започва и да го разбира. Освен това принцът се променя - ако в началото е момче, за което вижда само черно и бяло, с времето намира неща, които променят собствения му свят. Но си остава същия упорит овен (той е вътрешният глас на всички с тази зодия, гарантирам!) с остър език и талант във всяко лошо нещо, което ви хрумне. И ако каже, че ще победи с 300 войници 20 000 армия, просто му вярваш и се чудиш как ще успее този път. Лорънс е създал много силен герой, а смяната на перспективата тук върши чудеса - Йорг има таланта да прави злото по-привлекателно. Дори бандата главорези, които мъкне със себе си имат своя чар. Останалите герои от "тъмната страна" също. И наред с тъгата, мъченията и горчивите уроци, които ни носи болката, всички те успяват да вкарат и хумор в цялата гама от нюанси на червеното и черното. В тази трилогия има и нещо повече от кръв - историята за Йорг е противоречива. История за човек, който се отдава на вътрешните си демони и дори и да е чудовище, има нещо много човешко в него. Когато опознаеш онова, което всъщност представлява, магията се случва.

Всеки си има своите тръни, вътре в себе си, надълбоко, като костите.

А магията в Разделената империя е по-скоро стихийна и неконтролируема - ако веднъж се вгледаш в нея, тя също ще погледне в теб... и нещата няма да свършат добре. Това, което много ме зарадва като идея бяха сънните вещери - за мен едно малко по-свежо допълнение към иначе познатите огнени магове, некроманти, гадатели и така нататък. Всъщност Лорънс е пълен с интересни хрумки. Независимо че постапокалипстичният свят вече ни е позната територия, той винаги успява да добави нещо ново... в повечето случаи гадно изглеждащо и не много дружелюбно.
Не бях много доволна от стила в "Принцът на тръните" - не изглеждаше много ошлайфан, имаше прекалено много ръбове и понякога това не ми помагаше да усетя каквото се очаква в дадения момент - дали ужас, дали тъга и т.н., чувствах се като някакъв страничен наблюдател, който няма отношение към ставащото. В следващата част обаче някаква магия се случи - дали заради загатнатите мрачни тайни в сюжета, с които се започна още от началото и вече позапълващите се дупки в историята, оттам нататък всичко си се изля като песен (с припева на много чужди писъци от нещастниците, покосени из страниците). Лично на мен "Кралят на тръните" ми е любимата, а онова, което малко не ми хареса в "Императорът" беше лекото забавяне в сюжета. Някак вместо да се обърне повече внимание на онова, което се случва в момента, имаше голяма доза ретроспекции. Но пък Лорънс успя да ме изненада и да завърши историята си плавно, без да скочи изведнъж в настоящето и всичко да стане прекалено лесно.
Разделената империя е мрачен свят, в който не бих искала да живея за нищо на света, но пък с голям хъс проследих историята му до края. И сега ми е някак тъжно, макар и в момента да чета "Принцът на глупците" (развива се в същия свят, но с различни герои).

Яздехме известно време в тишина и аз се чудех дали хората не са листата на света. Дали светът не излива отровите си в нас година след година, така че остареем ли, напълним ли се догоре с горчива жлъчка, да се отроним и да отнесем отровите в ада. Ако не беше смъртта, светът сигурно би се удавил в собственото си зло.
И още малко за Йорг Анкрат:
Трънени цитати от първа книга - тук!
Трънени цитати от втора книга - тук!
Трънени цитати от трета книга - тук!

Повече за Разделената империя:
В "Принцът на глупците" - тук!