18 ноември 2017

Цитати от "Императорът на тръните" на Марк Лорънс

"Императорът на тръните" отново е в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2014). Цитати от предишните две части може да погледнете тук и тук, а общо ревю за поредицата - ето тук. За този пост ми беше малко по-лесно да пренебрегна спойлерските цитати. :D Без повече предисловие ви оставям да им хвърлите едно око.

Има истини, които знаеш, но които не искаш да изречеш гласно. Дори сам на себе си не искаш да ги кажеш, в мрака, когато всички сме сами. Има спомени, които уж виждаш, а всъщност не. Неща, които си отделил настрана, докато станат абстрактни и изгубят значението си. Някои врати, отвориш ли ги веднъж, остават отворени.

Когато ножът опре до кокала, на върха му има място само за нас си.

Скръбта нараства, разлива се и заразява здравата тъкан. Времето лекува всички рани, но често ни изцелява твърде късно и с помощта на гроб, а докато сме живи, скръбта живее с нас, гори ни, а за да избягаме от болката, ние се въртим и гърчим. И гърчейки се, се превръщаме в различни хора.

Пристъпих към мястото, където бях видял Фекслър за последно, и си ударих десния палец на крака. Само преди ден експерт в мъченията ме беше изтезавал, пък макар и за кратко. Болката сега се оказа по-силна и по-неочаквана. Бръкнах дълбоко в запасите си с ругатни, до рамото чак, и извадих оттам една наистина чудесна серия от образци. Жалко, че я чуха само добичетата. След като известно време псувах и подскачах на един крак, клекнах да видя какво ме е осакатило.

- Веднъж чух един свещеник да дрънка за оная работа със спасението. Призоваваше ни да не униваме пред факта, че не можем да спасим всички от греховете им, достатъчно било да спасим онези, които са пред погледа ни. Такива са си свещениците. Лесно се отказват. Тръбят наляво и надясно колко са слаби, сякаш това е някаква добродетел. - Изплюх костилката. - Или си струва да спасяваш деца, защото са деца, или не си струва да ги спасяваш. Не позволявай действията ти да се определят от случайността, която поставя едно дете пред очите ти и скрива следващото. Ако си струва да ги спасиш, спаси ги, намери ги, защити ги, превърни го в свое призвание. Ако не, тръгни по друга улица, така че да не видиш онова, което си можел да видиш, обърни глава настрани, закрий с ръка очите си. Проблемът е решен.
- Ти би ги спасил всичките, нали? - обади се Леша от другата ми страна, съвсем тихо.
- Познавам един, който се опитва - рекох. - И ако не знаех, че е невъзможно, тогава - да, бих ги спасил всичките. Без половинчати стандарти. Някои неща не могат да бъдат срязани наполовина. Не можеш да обичаш наполовина. Не можеш да предадеш наполовина или да излъжеш наполовина.

Ала думите са просто думи и рядко обръщат човек от пътя му, освен ако той не иска да бъде обърнат.

Когато един човек не си прави труда да крие тайни от теб, значи си загазил.

10 ноември 2017

Сборникът "Наследници" от Ивайло Иванов

Всичко започна с една "Машина за истории"... Взех лист и химикалка и записвах всяко непознато име.  И така попаднах на произведенията на Ивайло Иванов в "Читанка". Започнах с първото, което ми попадна  – „Наследници”.  Оказа се любопитна и забавна история за неволите, които може да си навлече един богаташки син на католик покрай Ватикана. Остави ми добро впечатление, но не и повече от това. Е, после пък подхванах останалите разкази... и това беше достатъчна причина да помоля автора за копие от сборника „Наследници” – в случая на листа, защото не му беше останала повече от една бройка. Прекрасен жест е, че реши да я принтира (и да ми даде автограф)! А сега вече, за самите разкази...
Научна фантастика и фентъзи, български фолклор, човешка драма, малко религия, хорър нотки, хумор, маймуни и фокуси (или пък магия?) – всичко това го има в разказите, но и нещо много повече. Във всеки срещах по нещо различно – дали ще е змей или пък нова технология. То ме докосна не с оригиналността си, а с красотата на посланието. Защото понякога не е важно каква е историята - дали е впечатляващо нова идея или има обрат, който ще те изненада. В повечето случаи няма нищо от това и пак е прекрасно. За мен значение имат надеждата и вярата, които ги има из тези страници – под формата на мост, малко магия или пък очи, които гледат към най-високите върхове. В тези разкази има по нещо за силата на човешкия дух и мечтите, по малко за всичко, което ни се иска да вярваме, че е истинско. И още за доброто след лошия край и осъзнатите грешки – наши и чужди. Със сигурност ще пропусна нещо в това изброяване, защото всяка една история носи по частица от споменатото, но и безброй други свои особености.
И както във всеки сборник или цялостно творчество, има и разкази, които са по-слаби - като например "Верига". Не защото са разказани зле, а понеже бледнеят пред силата на други. Лично за мен „Татко” е най-впечатляващо откъм послание и смисъл. „По пътя незнаен”, където пророкувах целия сюжет още в първите редове, но пак останах изненадана (това ако не е антитеза! :D), „Пътища назад”, където по-скоро предусетих накъде отиват нещата.... те и още много също са сред любимите ми. Няма да обяснявам подробно колко сълзи се изляха. Има един момент, в който хем ти е тъжно заради края, хем се радваш, че си прочел един текст, който така да си резонира с душата ти.
А текстове има - не чак толкова много, поне на пръв поглед, но и не малко. Все още не съм изчела всичко, а и се надявам, че винаги ще има някое ново, което да ме зарадва.

Ето и някои линкове - с разрешението на автора, към различни произведения:
В "Читанка" - много от любимите ми разкази.
Разказът "Покоряване" - честно да си кажа, започва малко тегаво, но обезателно му дайте шанс.
Разказът "Реликт"

08 ноември 2017

Цитати от "Кралят на тръните" на Марк Лорънс

Честно казано, беше доста трудно да устоя на желанието да споделя спойлерските цитати. Пропуснах толкова хубави, но, уви, пазя изненадата...
"Кралят на тръните" е отново в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2013). Цитати от първа част, "Принцът на тръните", може да видите тук, а от трета - тук. Общо ревю за поредицата - тук. :)

Когато играта не може да бъде спечелена, промени играта.

Човек е направен от спомени. Спомените ни определят. Уловени мигове, запомнени миризми, случки, съживявани многократно на малка сцена. Ние сме спомените си, спомени като мъниста, нанизани на връв от сюжети. Сюжетите, които разказваме за себе си на самите себе си, докато пропадаме през живота към утрешния ден.

- Ние не сме спомени, Катерин, ние сме сънища. Всички ние. Всяка част от нас е сън, кошмар, пълен с кръв, повръщано, скука и страх. И когато се събудим... умираме.

Изглежда, страхът е наша дружка в детските ни години, когато всичко е ново и непознато, и после се завръща с възрастта, когато се сдобием с неща за губене.

Изградени сме от противоречия, всички ние. Именно тези противоположни сили ни дават издръжливост, като арките - всяко блокче оказва натиск върху съседното. Покажете ми човек, чиито тухли са подредени по конец, и аз ще ви докажа, че е луд за връзване. Вървим по тясна пътечка, а от двете ни страни дебне лудост. Човек без противоречия, които да коригират равновесието му, рано или късно се отклоняват от пътя.

След няколко дни на седлото винаги стигам до заключението, че за да бъда изкушен от храна, тя трябва да е или топла, или студена, а ако е животно, предпочитам да не мърда - това условие не е задължително обаче - и на някакъв по-ранен етап от съществуването си да е имало гръбнак.

Понякога болката е толкова голяма, че я обикаляме по краищата и търсим свой начин да нагазим в раната.

Всички ние сме като непълна мозайка, нескопосани колажи от случки и страдание, хартиена броня срещу света. И онова, което ни прави човеци, са редките моменти, когато се сепваме, когато натегнатата пружина отпуска и удря на свой ред.

Веднъж Макин ми беше казал, че ако не изпитваш страх, значи имаш един приятел по-малко.

Забележиш ли веднъж дума или фраза, тя сякаш се появява постоянно.

Притиснеш ли твърде силно един човек, той рано или късно ще се ядоса и ще отвърне на удара. Всеки от нас стига до точката, когато казва "не" заради едното отрицание, защото думата приляга на устата му и звучи добре.

Вечно щяхме да се блъскаме един в друг като снежинки в буря, да се сражаваме, да се убиваме, да падаме, да се уталожваме и когато бурята утихне, войната пак щеше да е там, непроменена, чакаща - чакаща мен, брат ми, майка ми.

05 ноември 2017

Приветствие за участниците в Разходката!


Приветстваме участниците в тазгодишната Дълга разходка!
Вие ще успеете!
Само още...

За какво става въпрос?
Е, това е състезание. Едно от най-интересните състезания в Америка, ако трябва да бъдем точни! Взимаме стотина момчета, преминали през специални тестове от различен характер... и ги пускаме по пътя! Те ще се разходят от едната граница на щата до другата, повече над 300 мили пеша... един от тях ще спечели Наградата. Всичко, което си пожелае! Спомняте ли си обиколките на Франция, онези колоездачи? Същото е, но много по-напрегнато! Тук тестваме издръжливостта и духа на млада Америка!
Много ще отпаднат по пътя. Те нямат правото да спират нито за миг, нито да вървят по-бавно от четири мили в час. Който получи три предупреждения в определен срок, задето не спазва правилата, просто ще бъде... отстранен.

Но това изобщо възможно ли е?
А защо да не е? Пред човешките възможности, пред човешкия дух... всички стени падат. Всичко е възможно! Те ще се разходят за ваше удоволствие и ще ви докажат могъществото си!
Дали го правят само за това? Кой знае! Всеки има своя лична причина да се включи. Всеки тръгва на разходката доброволно. Това е игра на решителност, на смелост... връщане назад няма...

~~~~
Наистина няма връщане назад, когато Разходката започне.
Ние не знаем почти нищо за това състезание. То просто съществува и привлича към себе си милиони зрители. Желаещи винаги има. Това е един антиутопичен свят, една различна Америка, в която е съвсем нормално да гледаш как млади момчета се "състезават" в едно ненормално състезание, да се вълнуваш от тяхната смърт... 
"Дългата разходка" на Стивън Кинг звучи напълно нереално. Възможно ли е човек, колкото и добре подготвен да е, да върви без почивка толкова ужасно дълго време? Може би не.
Но всъщност това сякаш не е особено важно.
Това е книга за Тълпата като звяр, като недосегаемо и жестоко чудовище.
Това е книга за един свят, загубил голямо и ценно късче от себе си, от сърцето си, от Доброто. Свят, в който болката е наслада за зрителя, смъртта - просто шоу. Едно жестоко място, в което невинността, надеждата и вярата умират бавно, крачка след крачка.
Всички те са измамени. Вярвали са, че това е само игра, че когато вече нямат сили, просто ще се приберат у дома, леко разочаровани от неуспеха си. Докато са били част от Тълпата, те са вярвали, че Дългата разходка е нещо безобидно...
Но когато застават от другата страна и вратите се затварят зад тях, светът е различен. Светът е далечен. Светът ги отритва. Те тръгват по пътя, за да разберат, че всичко и всички са ги обрекли на смърт, сякаш са просто мишлета, пуснати в огромен лабиринт за забавление на човека. Няма вече достойнство и чест. Поне за тях, участниците, изчезват маските и декорите. Реалността им е разбита. Идва часът на Истината.
Само те ще я разберат. Защото Тълпата остава от другата страна. Те ще ги "подкрепят", ще залагат на тях, но вече ще са толкова далечни... просто чудовищата, които накрая ще си идат у дома и ще забравят всичко.

"Дългата разходка" е много подобна на "Бягащият човек", просто представя Тълпата и колективната "злоба" по различен начин. Остава едно много интересно... бих го нарекла "изследване". Това е книга, която би могла да те разкъса и нарани, ако се вгледаш в хората, в които няма милост и човечност, превърнали се в диваци, опиянени от кръвта. Хора, които могат да изпратят собствените си деца на състезание като Дългата разходка и да ги гледат как умират, едва ли вече са останали напълно хора. Измежду тях има искрици светлина... но сред Тълпата, сред останалите, светлината е потънала в прах и забравена. И това е толкова жестоко и страшно.
Наистина ли не могат да се измъкнат тези участници? Не могат ли да избягат в гората, не могат ли да паднат в реката, не могат ли да се обърнат срещу пазачите си войници, които са ги подкарали като стадо овце по пътя?
Може би биха могли... но когато осъзнават колко близо до тях върви смъртта, как никой и нищо не желае да им помогне, как всички хора са сякаш мъртви отвътре и ги гледат така, сякаш самите участници вече не са хора, а животни... вероятно тогава е твърде късно. Твърде късно за всичко. Тогава е извървян твърде много от Пътя.

Цитати от "Принцът на тръните" на Марк Лорънс

Хубаво е, когато една книга ти липсва, да можеш да си я припомниш с цитати. Поне при мен разсейват носталгията. Днешният пост е за "Принцът на тръните" от Марк Лорънс в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2013)
Общо ревю за трилогията може да погледнете тук.
Към цитатите от втора част, "Кралят на тръните" - тук, а за трета част, "Императорът на тръните" - тук. :)

Войната, приятели мои, е красиво нещо. Само победените твърдят обратното. Ако сега, да речем, си направя труда да ида при стария Бовид, който седи облегнат на фонтана и стиска червата си в шепи, той навярно би изказал противното мнение. Вижте обаче докъде го доведе несъгласието с мен.

Като аргумент да живееш омразата успява там, където любовта се издънва.

Всяко бартство си има йерархия. А в братство като моето дъното на йерархията е много неприятно място. Вероятността да те йерархират до смърт е голяма. Брат Йоб притежаваше подходящото излъчване, за да оцелее там - излъчване на бито куче, болно от бяс.

- Нашите врагове определят какви сме... но е важно да знаем, че можем за избираме враговете си. Направи омразата свой враг, Йорг. Направи го и може да станеш велик човек, и по-важно - с малко късмет може да бъдеш щастлив човек.

Има нещо крехко в мен, което ще се счупи, но няма да се огъне. Нещо остро, което загрозява меките думи, които имах преди. Не мисля, че се е появило в деня, когато хората на граф Ренар убиха майка ми. Не, мисля, че те само извадиха бръснача от калъфа му.

Бях спокоен. Гневът не стряска толкова хората, защото им е познат, разбират го. Гневът обещава разрешение, най-често кърваво разрешение, но пък бързо.

- Не обичам за изтезавам хора, сър Рентон, но иначе ме бива в това. Е, не съм от най-висока класа. Страхливците са най-добрите мъчители, защото разбират страха и знаят как да го използват. Героите, от друга страна, никак не ги бива. Те не разбират какво мотивира обикновения човек. Объркват всичко. Мислят си, че най-лошото е да ти поругаят честта. Страхливецът, от друга страна... страхливецът ще те върже за стол и ще напали слаб огън под задника ти. Аз не съм нито герой, нито страхливец, но работя с каквото ми е под ръка.


- Паметта е опасно нещо. Превърташ спомените си отново и отново, докато научиш релефа им наизуст, и накрая пак се намира ръб, на който да се порежеш. - Погледнах в собствения си мрак. Знаех какво е да си в капан и да гледаш безпомощно как всичко около теб се разпада. - И с всеки изминал ден спомените тежат все повече. И всеки ден те теглят все по-надолу Увиваш ги около себе си, нишка по нишка, тъчеш собствения си саван, правиш си какавида, и вътре в нея лудостта расте. - Светлините пулсираха под пръстите ми, прииждаха и се отливаха с ритъма на думите ми. - Седиш си тук, а вчерашните дни са кацнали на раменете ти. Слушаш укора им и проклинаш онези, които са ти дали живот.

Вкопчиш ли се задълго в нещо, било то тайна, желание или лъжа например, то ще те оформи.

Понякога си мисля, че може би всеки ден умираме. Може би всяка сутрин се раждаме отново, малко променени, с една крачка напред по пътя си. И когато се натрупват достатъчно дни между теб сега и теб преди, двамата си ставате непознати. Може би в това се състои порастването.

Пораснал съм, но чудовището в мен си е само мое, мой избор, моя отговорност, мое питомно зло, ако щете.
Такъв съм, и ако възразявате, елате и ми кажете.

31 октомври 2017

Октомври в книги и есенни листа


Все още сме в есента, като този път дори сме в крак с нея... или почти.
Липсва ни усещането, че трябва да станем книжни гуру, препоръчвайки книги за празника/празниците, затова смятаме само да си опишем срещите, както правим всеки месец. И, както обича понякога да казва в постовете си една от книгоядките - в бъдеще, кой знае...
По-важното - честит празник!

Артър Конан Дойл - "Шерлок Холмс"
С Шерлок Холмс положението беше: "Не мога да намеря никъде онези издания на издателство "Труд"! Не е честно... Ще го боря на английски!". Речено и сторено!
Жестоко ще излъжа, ако кажа, че Холмс не е от героите, които винаги съм харесвала. Които може би са формирали нещо в мен, кой знае... Проблемът ми с конкретната книга беше единствено, че не предвидих колко претенциозна съм относно викторианския стил. Безспорно не най-изморителното и отегчаващо нещо, което може да ми се случи да срещна (а в някои произведения дори не се усеща), но определено малка пречка. Другият ми проблем се оказа фактът, че в случая на Холмс явно са ми много по-интересни безбройните адаптации, повечето от които вай-вероятно съм гледала...

Джим Бъчър - "Безумна луна", "Смъртоносна опасност"
Харесах си Бъчър от отдавна и Дрезден е страхотен тип. Темата за детективи-магьосници не може да е по-интересна, а пък и господинът си е голям чешит. Двете заглавия са съответно втората и третата книга от поредица, която вече не вярвам да видим преведена докрай. Честно казано, и в двете не се случва нищо кой знае колко оригинално, нито пък има някакво особено развитие в хода на историята. Дори няма развитие в самите герои... Но Бъчър все пак си ми остава симпатичен, магьосникът Хари Дрезден също, дори да стои на едно място.

Джош Малерман - "Червеното пиано"
Ако кажа на още едно място, че не харесах изобщо тази книга, ще се превърна в най-голямата досадница, знам... Но, нали си е моят блог... не ми хареса тази книга xD Според мен е ужасно разхвърляна, доста претупана, с безумен финал... с безумно начало като за начало... и... Ми, изобщо отвсякъде нещо все не изглежда наред. Липсва ми старият Малерман. Дори "Къщата на езерното дъно", която смятам пак за малко по-слабичка, е доста по-добра от "Червеното пиано".

Жао Лихон - "Болка"
И двете не бяхме особено впечатлени от поезията на Лихон. Определено не ни звучи благозвучно. Особено странни са стихотворенията за части от тялото. Не носят определено чувство, просто те карат да си казваш: "Добре, това беше странно". В университета пък ме убедиха, че китайците по принцип не са поетични (и го споменавам само защото може да се има пълно доверие на източника), така че вината май не е в нас.

Марк Лорънс - "Принцът на тръните", "Кралят на тръните", "Императорът на тръните"
Това е... доста специална поредица за Книгоядец~1, особено за четене по време на лекции по философия. (Съжалявам, наистина го правех, признавам си... но то и тук си има философия!). Та, Книгоядец~1 от поне три години се опитва да я пробута на Книгоядец~2 и 2-ката стигна до финала, описвайки накратко впечатленията си тук.

Мелина Маркета - "Добри дни, лоши дни"
Точно както и "Спасяването на Франческа", и този роман на Маркета те докосва нежно. История, която изглежда далечна от нас (та нали се развива чак на другия край на света!), но всъщност ни е близка. Защото всеки е имал и по някой лош ден в живота си. Защото всеки заслужава да получи силата да се бори за добрите дни. "Добри дни, лоши дни" може би ще ви усмихне, ако му дадете шанс. А не е ли това един вид крачка към щастието?

Стивън Кинг - "Дума Ки", "Играта на Джералд"
Тези два романа на Кинг са абсолютно противоположни в моето съзнание. От единия останах очарована, а от другия - предимно разочарована. "Дума Ки" се опитах да опиша, а "Играта на Джералд"... както виждате, не. При нея филмът ми хареса доста повече, защото с всеки изминал ден продължавам да разбирам колко по-логичен беше. А и още повече, че Джеси (главната героиня) там ми беше безразлична, което, повярвайте ми, е по-добре от това да те дразни безумно много.

Тери Пратчет - "Автентичната котка", "Само ти можеш да спасиш света", "Страта", "Тъмната страна на слънцето"
Позволих си да сложа всичките на едно място, понеже този месец очевидно процедираме така... но от всички тези заглавия, най-ярко в съзнанието ми блести "Автентичната котка". Може би задето съм котколюбител, но вярвам, че това си е същинска библия за познавачи! Иска ми се да вярвам, че съм притежавала много автентични котки... много от тях бяха оранжеви!
Колкото до другите книги... радвам се само, че сър Пратчет не се е отказал да пише и че е открил хора в килима си, а по-късно и цяла летяща костенурка в космоса...

Фредерик Форсайт - "Ветеранът"
Става въпрос за този сборник, от който аз съм особено впечатлена. Никога досега, както обикновено, не се бях сблъсквала с Форсайт, но стилът му и идеите му са чудесни и много интересно разиграни като истории. Разказите са пет и определено приковаха вниманието ми. Форсайт е много подреден и последователен, като само на едно място, вероятно в най-дългия разказ, това ми досади съвсем леко. Книгата е много пъстра и в жанрово отношение. Не знам с какво би могла да разочарова когото и да било.

~~~
Други публикации през месеца, в случай че се интересувате от тагове, припомняме:

А сега се предполага, че борим студа със "Z-та световна война" на Макс Брукс и "Принцът на глупците" от Марк Лорънс (ама разбира се!)
И, хей, остават още два месеца, кой вече трепери над предизвикателството си?

23 октомври 2017

Трънената империя на Лорънс

Това е игра. И аз няма да щадя фигурите си, за да я спечеля.

Йорг Анкрат е амбициозен, смъртоносен и безпощаден. Когато е на 9, гледа как убиват майка му и братчето му от клоните на бодлива шипка. Убиецът им обаче не си получава заслуженото наказание и скоро принцът сам се заема с тази задача. За тази цел става част от групата на улични разбойници без никакви задръжки. Сам си пробива път в йерархията на братството - не и без да остави много кръв след себе си. Сега Йорг е техен главатар, но амбициите му няма да стигнат до тук... Защото отмъщението е само една от целите му. Чака го цяла една империя, която се нуждае от император на трона си. Но той не бърза - решил е на 15 да е крал, а на 18 - император. Звучи като да не е по силите на едно 14-годишно момче, каквото е Йорг в началото на поредицата. Е, много неща са невъзможни. Не и за Йорг.
Принцът на тръните определено не е "добрият герой", както вече си е проличало. Той е теглен от амбиции, предизвикателства и вътрешни демони. И макар в началото на поредицата да чувствах образът му пресилен и това да бе едно от нещата, които не ми достигна, постепенно Лорънс ме накара да повярвам в неговия герой. Наред със събитията, които се случват в момента, авторът включва и ретроспекция, която разкрива неподозирани факти от живота на Йорг и човек започва да го чувства по-реален, защото започва и да го разбира. Освен това принцът се променя - ако в началото е момче, за което вижда само черно и бяло, с времето намира неща, които променят собствения му свят. Но си остава същия упорит овен (той е вътрешният глас на всички с тази зодия, гарантирам!) с остър език и талант във всяко лошо нещо, което ви хрумне. И ако каже, че ще победи с 300 войници 20 000 армия, просто му вярваш и се чудиш как ще успее този път. Лорънс е създал много силен герой, а смяната на перспективата тук върши чудеса - Йорг има таланта да прави злото по-привлекателно. Дори бандата главорези, които мъкне със себе си имат своя чар. Останалите герои от "тъмната страна" също. И наред с тъгата, мъченията и горчивите уроци, които ни носи болката, всички те успяват да вкарат и хумор в цялата гама от нюанси на червеното и черното. В тази трилогия има и нещо повече от кръв - историята за Йорг е противоречива. История за човек, който се отдава на вътрешните си демони и дори и да е чудовище, има нещо много човешко в него. Когато опознаеш онова, което всъщност представлява, магията се случва.

Всеки си има своите тръни, вътре в себе си, надълбоко, като костите.

А магията в Разделената империя е по-скоро стихийна и неконтролируема - ако веднъж се вгледаш в нея, тя също ще погледне в теб... и нещата няма да свършат добре. Това, което много ме зарадва като идея бяха сънните вещери - за мен едно малко по-свежо допълнение към иначе познатите огнени магове, некроманти, гадатели и така нататък. Всъщност Лорънс е пълен с интересни хрумки. Независимо че постапокалипстичният свят вече ни е позната територия, той винаги успява да добави нещо ново... в повечето случаи гадно изглеждащо и не много дружелюбно.
Не бях много доволна от стила в "Принцът на тръните" - не изглеждаше много ошлайфан, имаше прекалено много ръбове и понякога това не ми помагаше да усетя каквото се очаква в дадения момент - дали ужас, дали тъга и т.н., чувствах се като някакъв страничен наблюдател, който няма отношение към ставащото. В следващата част обаче някаква магия се случи - дали заради загатнатите мрачни тайни в сюжета, с които се започна още от началото и вече позапълващите се дупки в историята, оттам нататък всичко си се изля като песен (с припева на много чужди писъци от нещастниците, покосени из страниците). Лично на мен "Кралят на тръните" ми е любимата, а онова, което малко не ми хареса в "Императорът" беше лекото забавяне в сюжета. Някак вместо да се обърне повече внимание на онова, което се случва в момента, имаше голяма доза ретроспекции. Но пък Лорънс успя да ме изненада и да завърши историята си плавно, без да скочи изведнъж в настоящето и всичко да стане прекалено лесно.
Разделената империя е мрачен свят, в който не бих искала да живея за нищо на света, но пък с голям хъс проследих историята му до края. И сега ми е някак тъжно, макар и в момента да чета "Принцът на глупците" (развива се в същия свят, но с различни герои).

Яздехме известно време в тишина и аз се чудех дали хората не са листата на света. Дали светът не излива отровите си в нас година след година, така че остареем ли, напълним ли се догоре с горчива жлъчка, да се отроним и да отнесем отровите в ада. Ако не беше смъртта, светът сигурно би се удавил в собственото си зло.
И още малко за Йорг Анкрат:
Трънени цитати от първа книга - тук!
Трънени цитати от втора книга - тук!
Трънени цитати от трета книга - тук!

10 октомври 2017

Обратно на училище - книжен таг

Привет! Училището отдавна започна, но чак сега станахме готови с отговорите. А и някои още са в лятно настроение, въпреки че е октомври... Тагът го видяхме в този блог (цък). Ето и линк към самия таг, който е оригиналът - тук.

1. (Български) Коя е българската творба, която най-много харесваш?
КН~1: "Възвишение" на Милен Русков е абсолютно първата творба, която казвам без абсолютно никакво затруднение. За мен е, както се изразяваме ние блогърите, феноменална.
КН~2: Труден въпрос, защото има много добри книги, които не би трябвало да сравнявам. Ще посоча обаче "Тютюн" на Димитър Димов, защото ми направи много силно впечатление и все още е жива в съзнанието ми - сякаш съм я чела вчера.

2. (Математика) Герой, който е много добър в сметките?
КН~1: Честно казано, не знам... понеже аз самата не съм добра в сметките и когато някой смята, сякаш ми минава на бърз кадър през главата, дори не помня накрая какво точно мери, например. Именно затова си имам свои системи за представяне на големината и обема на даден обект. Все пак ще кажа... "Всички наши грешни дни". Човекът беше добър в смятането на огромни числа.
КН~2: Честно казано, не ми идва на ум герой, който да е математик (или пък с подходяща за случая професия), затова ще извъртя въпроса мъничко. Моят отговор е Бертран Зобрист от "Ад" на Дан Браун. Този човек определено е добър в сметките и планирането.

3. (Литература) Книга, в която се говори за книги?
КН~1: Ами... "Крадецът на книги" xD
КН~2: Мислех да посоча "Градът на сънуващите книги", или пък някоя от типа на "Книжарничката на острова", но реших този път да дам малко по-нестандартен отговор - "Красиви и прокълнати" от Ф. Скот Фицджералд. Един от героите там е писател, който обожава да говори за собствените си книги.

4. (Изкуства) Герой, който умее да твори?
КН~1: Понеже го прочетох последно, това несъмнено е все още живият в съзнанието ми Едгар Фриймантъл от "Дума Ки". И, въпреки че не бих си купила такава картина, описанието им е особено вдъхновяващо.
КН~2: Олив от "Музата" на Джеси Бъртън. Рисуването доста й се отдава, за което малко й завиждам. Не, не малко. Много.

5. (Химия) Най-напрегнатата любовна химия между герои?
КН~1: Ох, хора... Аз само за две двойки из цялата книжна вселена си знам, тъй де... Сърби ме да ги кажа пак... Но, хайде, спирам се на Селена и Каол... в първата книга от "Стъкленият трон".
КН~2: Тук колко примери могат да се дадат... Обещах си да се постарая да не се повтарям за този таг, затова ще посоча Елизабет и Дарси от "Гордост и предразсъдъци". Всъщност сериалът по книгата (гледайте го, хора, с Колин Фърт е!) ме накара да почувствам напрежението, не самият роман, но героите са си едни и същи.

6. (Физика) Книга, за която ти трябва добра физическа форма, за да държиш?
КН~1: "Песен за огън и лед", предполагам. О, наскоро си купих едно чудесно пълно издание на Шерлок Холмс на английски... то също е обемничко и големисто.
КН~2: Луксозното издание на "Шестото клеймо" от Дан Браун ми навява точно такива мисли. Като цяло не ми харесва, като една огромна енциклопедия е и това не ме очарова особено. И освен това тежи.

7. (Биология) Книга, в която най-красиво се описва градина/цветя/природа?
КН~1: В старанието си да бъда различна... дали... Ще се спра на Нарния от Луис. Вълшебството и въображението правят чудеса там. Впрочем, книгите му за космоса също носят подобни природни удоволствия.
КН~2: Тъкмо да кажа "Двор от рози и бодли", но стига вече с тази книга! Не, избирам друга, поне този път. "Изтръгнати от корен" от Наоми Новик. Тук визирам гората, колкото и мрачна да е. Някак самите описания са магнетични, каквито и зверове да дебнат там. А и невинаги са дебнели чудовища...

8. (Музика) Книга, която когато четеш, все едно слушаш музика?
КН~1: По като автор е особено мелодичен и музикален за моето светоусещане. Мога да дам иначе и пример с "Каравал"... няма книга за цирк и подобни изкуства, която не ме кара да въртя в главата си някоя латерна...
КН~2: Може и малко странно да е, но "Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат" от Ишбел Бий за мен беше музика. Освен лудостта, часовниците и Смърт, в тази книга има и музика. Някаква трескава, мрачна симфония. Но красива.

9. (Технологии) Герой, който често използва технологиите?
КН~1: Цялата книга "Героите умират" (и продължения, всъщност) са базирани на технологиите и то по страхотен начин. Тук, в подобен стил, мога да посоча много, като се започне от "Играч първи, приготви се", та се стигне до стиймпънк фентъзитата.
КН~2: Сещам се за героите на Патрик Нес от "Освен този живот" - ползват както познатите ни съвременни технологии, така и... едни доста по-особени.

10. (Физическо) Герой, който е винаги в добра форма?
И двете сме единодушни - Робърт Лангдън (герой на Дан Браун). :D Това че плува в университетския басейн всяка сутрин го оставяме на заден план. Този човек е неуморим. Способен е да тича цял ден почти без почивка и през това време да разрешава загадки.

11. (Философия) Герой, който си пада голям философ?
И тук също сме на едно мнение - Йорг Анкрат (герой на Марк Лорънс). За дървени философи примери много, но Йорг не е от тях. Въпреки грубия език умее да казва наистина важните неща така, че да те докоснат.

12. (Чужд език) Коя книга написана на чуждия език, който изучаваш, най-малко ти харесва?
КН~1: "1Q84" на Мураками. Свикнала съм отдавна с чудноватия стил на японците. Винаги има с какво да ме изненадат, да, но точно в това произведение на Мураками не срещнах кой знае какво ново...
КН~2: "Лунният камък" от Уилки Колинс. Сега вече разбирам защо оплюха така книгата в "Петата купа" от Дан Симънс. Просто това нещо е... ами, не знам, наистина не знам какво му харесват.

13. (История) Историческа книга с интересен сюжет?
Пак единодушие. "Шанхай" от Дейвид Ротенбърг. Книга с доста мащабен сюжет - обхваща голям времеви период и доста герои, но се е получило чудесно. Ако ви се чете нещо за Азия, давайте.

14. (География) Любима книга, която ти напомня за пътешествия?
КН~1: Ей това е супер различното ми хрумване на деня! "Далечното кралство" на Алън Кол и Крис Бънч. Многоцветно фентъзи за непознати и шарени земи, магии, демони... въобще, страхотна поредица, но доста непозната в България... е, поне аз не съм срещала още хора, които да са я чели, извън кръга от тези, на които я препоръчах. (А аз дори мразя да препоръчвам книги, смятайте!)
КН~2: "Винету", разбира се! Такива прекрасни спомени имам, че и от други книги на Карл Май. Обичам приключенските романи - "Две години ваканция" от Жул Верн също ми е оставила чудесни спомени.

06 октомври 2017

Беше ЧЕРВЕНА!

При жесток инцидент на строителна площадка Едгар Фриймантъл е буквално смазан и губи дясната си ръка.
Но оцелява.
Новият му живот, изпълнен със страдания, го отвежда на почти безлюден остров, където да постигне мир със себе си.
На остров Дума Ки Едгар е откъснат от света. Съседите му през повечето време са само една стара жена и нейният помощник. И морето, разбира се. Морето, което ще научи Едгар... да рисува.

"Дума Ки" (издателство Бард, 2017) ми донесе онова, което всъщност очаквах от "То"... и което същевременно усетих при "22.11.63". Както вече се знае, аз не съм специалист по Кинг, а и не претендирам да бъда такъв, затова спокойно мога да споменавам "скандални" факти от типа, че има нещо много по-привличащо за мен в новите произведения на Кинг... или пък? Не мога да го заявя с категоричност, но "Дума Ки" все пак е от по-новите романи на Краля и безспорно носи по-особен тип усещания.
В "Дума Ки" я има онази странна магична атмосфера, зародила се по чиста (или кой знае всъщност?) случайност около съвсем обикновена личност с обикновена професия. Тази личност в случая претърпява инцидент (нещо много подобно на "Мъртвата зона", честно казано) и животът й никога повече не е същият, защото се докосва до "онова отвъд". А онова отвъд е... То. Тоест, ние имаме в "Дума Ки" една интересна смесица от по-ранни идеи на Кинг, които са приведени в действие с помощта на главен герой, приличащ на този от по-късната (нали така беше?) "22.11.63". Фриймантъл е мъж на средна възраст с приятно чувство за хумор, може би понякога мъничко замечтан и отнесен, особено... човешки като образ. Той е човек, като теб и мен, със слабостите си и силните си страни, с грешките си и така нататък. Много по-бързо успява да те включи в живота си от други, по-стари герои на Кинг, с които съм имала срещи. Животът му е някак по-реален. Дали е свързано с това, че той е герой от един по-нов свят, свят, в който сме съвременници, не мога да кажа. Може би и това има отношение, защото е едно да се впускаш в спомените за онова далечно детство и друго е всичко да се случва сега.
Имам чувството, че историята на "Дума Ки" би станала ясна за всички. Островът е пълен с мистерии, ужасяващи мистерии, дълбоко заровени тайни. Разбира се, новите дарби на нашия Едгар ще го отведат далеч в тъмнината, където ще трябва да се бори за оцеляването си... а е много вероятно и да не е само за своето. Отново, както и преди, откриваме, че кошмарите и ужасите живеят с нас, че винаги са с нас... и понякога не можем да си позволим повече да затваряме очи пред тях.
Това То, което обитава тази книга, е друго То... И все пак има нещо общо с всяко друго То. Няма име, не подлежи на конкретно описание, но е древно и зло. И Едгар ще печели и ще губи битките си с него, докато не дойде времето всичко да се реши веднъж или завинаги.

За разлика от То от "То" тук злото имаше по-плътен, по-омагьосващ вид. Точно такова То очаквам - едно едва ли не разумно същество, което действа от сенките потайно, внимателно. Което дебне, анализира и плаши не с простите техники на "най-големия ти детски страх", а с много по-коварни заплахи, доказано възможни като истина. Едно То, което наистина познава хората, което възнамерява да си играе с тях на котка и мишка... и което някак си струва да победиш. Което знаеш, че трябва да надвиеш, дори с цената на живота си... стига да си наистина, ама съвсем истински смел. И смелостта ще има нови измерения...

Посрещнах първата част на "То" възторжено, а краят на същия роман ми подейства разочароващо. "Дума Ки" пък смятам за много по-добро произведение изобщо. С комбинацията си от познати вече техники при Кинг и симпатичния Едгар, с красотата на топлата Флорида и шепотът на морето, този роман определено излиза на предното място. Той е топъл... и зловещ... и мистериозен... и забавен. Много неща, които можеш да поискаш от Стивън Кинг, можеш да откриеш из страниците.
Или поне нещата, които аз искам от Кинг... а аз всъщност съм скромна душа.
Достатъчно е всичко да започне от една голяма розова къща на брега на морето. Съвсем, съвсем обикновена къща, с прекрасен изглед. Много подходяща за художници...

05 октомври 2017

It’s Finally Fall Book Tag

Дойде есента и е време за тематичен таг. :) Видяхме го в ето този блог.
Все още не е късно и все още не е дошла зимата, така че сме си в редовното време~

1. През есента въздухът е чист и ясен: назовете книга с ярка обстановка.
КН~1: Да речем, че това е "Дете на пустинята". Тя си е и много есенна книга, защото въпреки всичко... свързвам пустинята с есента... малко странно, наистина, но асоциацията е сложна за обяснение.
КН~2: "Абарат" на Клайв Баркър определено е с много ярка обстановка - чудеса навсякъде! Понякога в много мрачни краски. Ако рисунките вътре бяха цветни, щеше да личи и от пръв поглед.

2. Природата е красива, но и умираща: назовете книга, която е красиво написана, но съдържа тежка тема като загуба или скръб.
КН~1: Аз не се сещам за много (по-скоро се сещам, но с всички сили се старая нещата да изглеждат различни)... може би "Бягащият човек" на Кинг? Или пък "Бурята на века"?
КН~2: Веднага се сещам за "Музата" на Джеси Бъртън - зимата в Лондон и кървавото лято на Испания. Истории от минало и настояще - и двете едновременно красиви и тъжни.

3. През есента училището се завръща: назовете нехудожествена книга, която ви е научила на нещо ново.
КН~1: От учебника ми по английски в горните курсове научих повече за Австралия, отколкото във всички пропиляни часове по география xD
КН~2: "Митология: Гръцките богове, чудовища и герои" на издателство ИнфоДар. :D

4. За да ни е уютно, е хубаво да прекарваме време с близките си: назовете книжно семейство/група приятели, от които бихте искали да сте част.
КН~1: Групата дружки на Луис Монтеро. Май съм ги посочвала и в други тагове, но няма значение. Аз се смятам за тяхна полуколежка, така че си искам мястото там!
КН~2: Тринайсетте на Манон (от поредицата на Маас за "Стъкления трон"). То вярно, че ако гледам прекалено реалистично на нещата никакъв отговор няма да дам, но винаги съм харесвала черноклюните.

5. Цветните листа се трупат по земята: покажете купчина книги, чиито гръбчета са с есенни цветове.

6. Есента е перфектна за разказване на истории до огнището: назовете книга, в която някой разказва история.
КН~1: "Часът на Чудовището"? След трите му истории трябва да последва истината...
КН~2: "Тайната история" на Дона Тарт. Цялата книга всъщност е спомен за минали събития.

7. Нощите стават все по-тъмни: назовете мрачно, зловещо четиво.
КН~1: Явно ще съм на Кинг вълна... може би защото просто са ми пред очите в момента. Да се спрем на "Бурята на века"...
КН~2: "Кутия за птици" на Джош Малерман си е достатъчно мрачна и зловеща. И особено напрегната общо взето през цялото време.

8. Дните стават все по-студени: назовете кратко, затрогващо четиво, което може да затопли нечий студен, дъждовен ден.
КН~1: "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг"... Макар че мен лично не ме впечатли толкова силно. Не почувствах нищо чак толкова особено... А и това е разказ, а не книга, но нали в България го издадоха като книга...
КН~2: "My name is ... and I am a Cumberbitch"! Е, поне феновете на Бенедикт Къмбърбач ще стопли.

9. Есента се завръща всяка година: назовете старо любимо четиво, което желаете да препрочетете.
КН~1: "Кръвен обет", само първата част досега, защото втората е малко по-локумена на моменти. Като стана на въпрос, някои други фентъзита от типа "черно" също биха попаднали в колекцията препрочитане. Но едва ли ще им дойде ред скоро. Твърде добре си спомням книгите, които харесвам, за да ги чета повторно в близките години...
КН~2: Поредиците на Труди Канаван ще ги препрочета. Не тази есен, но със сигурност някой път. Трябва да си извадя цитати от книгите, не може иначе.

10. Есента е перфектна за нощи, прекарани в четене: назовете любимите си уютни „аксесоари“ за четене.

30 септември 2017

Нашето посрещане на есента...

... под формата на класическия месечен отчет и през септември!
И двете сме започнали училище, тъй да се каже, но това хич, ама хич не изглежда да пречи, предвид количеството натрупали се книжни срещи.
А ето го и доказателството...

Дейвид Гран - "Изгубеният град Z"
Бях силно впечатлена от простата красота на филма, който гледах първо, преди книгата изобщо да беше излязла. Беше толкова свежо зелен, толкова поглъщащ... също като необятната джунгла, погълнала не един изследовател. Това е история за една упорито преследвана мечта, която определено би могла да те убие. Амазония не приветства с добре дошъл всеки.
Книгата е по-скоро биографична, което отне част от поглъщащата й сила спрямо мен, но споменът все още е силен.

Дейвид Мичъл - "Облакът Атлас"
Определено харесах начина, по който е построена тази история - през времето, от миналото към бъдещето, от бъдещето към миналото, въртяща се като калейдоскоп и свързана като в неунищожим кръг. Въпросът "Защо" обаче ми седи все така без отговор. Има някакъв смисъл, който ми убягва. Нещо, което не мога да открия.

Джордж Р. Р. Мартин - "Тирион Ланистър - мъдрият шегобиец"
Тази книга съществува, за да бъде подарявана като подарък на много големи фенове на "Игра на тронове", които нямат желание да прочетат цялата поредица, за да срещнат същите тези мъдри шеги из страниците. По принцип аз наистина не виждам друг смисъл от съществуването на подобен тип книги. Тази си има всичко, от което се нуждае един подарък - твърди корици, хубава хартия, много готини карикатури.

Жао Лихон - "Болка" (стихове)
Аз обичам отнесената, мечтателна поезия. Много трудно харесвам стихотворения без рима, защото обичам да бъдат като музика за мен. Виждам как Лихон разказва простички истини в живота с вдъхновение, но то не ме докосва съвсем. Когато стихотворенията му включват неща като "бели дробове, тъпанче на ухо" и така нататък, дори ме загубва. Но със стихове като "Вечност" би могъл да ме задържи.

Илан Мастаи - "Всички наши грешни дни"
Доволна съм всъщност, от това, което получих от Мастаи. За мен произведението беше един вид изненада, понеже (както обикновено) очаквах нещо друго, гледайки така, на външен вид. Малко повече за "откритията" ми има ето тук.

Кадер Абдола - "Къщата на джамията"
Хубава книга, която не дойде при мен в точния момент. Не съм срещала досега ирански автор, поне доколкото мога да си спомня, затова определено предизвика интерес, но темата не ме интересуваше точно когато я започнах. Някой ден ще се опитам да й дам още един шанс.

Карл Сейгън - "Контакт"
Според мен на Сейгън не му се е отдало съвсем да създаде художествено произведение, което да е далеч от чистата наука. Не беше достатъчно хващащо, въпреки че определено бих му повярвала за историята, понеже "знае какво прави". Книгата е малко суховата, с любов изпъстрена с терминология. Няма как да очакваш, че ще има някакво развитие на персонажи, естествено, но аз не знам защо очаквах. Хареса ми разглеждането на темата "Дали сме сами във Вселената".

Катрин Макгий - "Хилядният етаж"
Очаквах фантастика и антиутопия и получих тийн-чиклит. Смятах да напиша повече за това, но всъщност няма да има какво да кажа, освен че това е книга за онези, които много обичат забранените връзки, невъзможните връзки, триъгълниците... и така нататък. Споменах ли, че има дори инцест? Трябваше да минем през всичко това, за да се случи животопроменящото събитие. Заради него обаче изпитвам известно любопитство към втората част, която бе обявена наскоро. Дали пък там нещата няма да са по-тъмни?

Лоренцо Медиано - "Глинописецът"
Въпреки че харесвам испанските автори, не съм кой знае колко впечатлена от "Глинописецът". Идва ми малко вулгарна и повторенията на случилото се само преди една-две страници, са особено изтощителни. Както и обясненията за идиоти за това как се прави едно или друго. Би трябвало те да правят историята... по-автентична? Но всъщност са досадни.

Лорънс Блок - "Нощни птици" (сборник)
Едуард Хопър е вдъхновил участниците в този сборник с разкази чрез картините си. И всеки от тях много умело е включил картина в разказа си. Проблемът обаче тук е друг. Имената на участниците са известни, очакваш интересни разкази... но Хопър просто не говори за интересни неща. При което повечето разкази са на битова тематика и реално не са нищо особено.

Нийл Геймън - "Американски богове"
"Американски богове" от Нийл Геймън е книга с минуси, които се набиват на очи и с плюсове, които не можеш толкова лесно да дефинираш. Защото се крият в самата атмосфера - на свръхестественото в обикновеното, на приказните истории, в които вече не вярваме, но това не значи, че не са пълни с живот. Повече за плюсовете и минусите ето тук. :)

Олуин Хамилтън - "Дете на пустинята"
Обичам историите за пустинята, имам някаква... тъй де, дълбока любов към този род истории. Като цяло няма да намерите нищо оригинално, по-скоро само клиширани неща, но... магията е в пясъка, в самата различност на онези места, дори и измислени, които са в пустинята. Там магията е друга. Книгата е по-скоро детска и за мен е минус това, че е разцепена на две (или три?). В това няма никакъв смисъл, освен за повече пари...

Стив Байн - "Дъщерята на меча"
Обичам книги за Япония! И ако някой още ви твърди, че само Клавел като чужденец можел да разбере духа на японците, не му вярвайте! Никога не е бил само Клавел. Байн ме вдъхнови дотолкова, че записах аналогична на неговата специалност като магистърска, така че книгата определено е добра. Ето тук можете да погледнете за още.

Стивън Кинг, Ричард Чизмар - "Кутията на Гуенди"
Книгоядец~1 видя тази книга като нещо светло, невинно и наистина детско. Не всичко при Кинг трябва да е задължително страшно. Да, имаше страшни моменти, неприятни, трудни моменти... но във всеки живот има такива. Хареса ми как от тази книга струи... светлина.
Книгоядец~2 пък описа срещата си ето тук.

Стивън Кинг - "То" (първа и втора част)
Все още в мен има частичка от онова хлапе, на което ако му кажеш, че след време ще чете Кинг, ще ти се изсмее. Но въпреки това срещата беше истинска. Тук има мъничко за нея.

~~~~
В момента бягаме от учебниците, благодарение на "Дума Ки" на Стивън Кинг и "Принцът на тръните" от Марк Лорънс

25 септември 2017

"Кутията" на Кинг и Чизмар

- Ела и седни до мене.
Гуенди се приближава, чувства се като насън.
- Нали няма... да ми направите нещо лошо, господин Фарис?

Денят е 22 август 1974-та. Гуенди Питърсън всеки ден изкачва Стълбището на самоубийците, докато децата от площадката наблизо надават радостни крясъци, а други тренират бейзбол в съседство. Всеки ден е така, но днес... Пейката под дърветата не е празна. Там седи мъж, който иска да си побъбри с Гуенди.

Господин Фарис иска да даде на момичето кутия - с копчета в различни цветове, които се натискат трудно (и това е много, много добре) и лостчета. Щом ги дръпнеш, от слотовете се появяват сребърни долари, или пък малки шоколадчета с формата на животинки. Още преди да я види, кутията вече е била собственост на Гуенди. И момичето я отнася вкъщи.

- А какво представлява червеното копче?
- Каквото поискаш, а ти ще поискаш, притежателят на кутията винаги иска. Нормално е. Желанието да научаваш и правиш разни неща е в сърцето на човешката раса. Изследователството, Гуенди! То е едновременно и болестта, и лекът за нея.

"Кутията на Гуенди" от Стивън Кинг и Ричард Чизмар е като мрачна приказка. Има го напрежението - чувството, че колкото и да се опитваш да забравиш нещо, то винаги ще те преследва.

След като взима кутията, животът на Гуенди малко по-малко се връща в рамките на обикновеното - тя има да мисли за училището, за приятелките си и за всичко друго, което изпълва ежедневието на една ученичка. Кутията определено има място в живота й, но тя вече е готова да я забрави. И ето, че мракът се разсейва и отстъпва място на сигурността и светлината.
"Кутията на Гуенди" има както магнетична корица и илюстрации, така и сюжет, в който фентъзи нотките все присъстват някъде там за фон. Но не забравят да напомнят за себе си. Това е едно от нещата, които харесах - усещането на магия.
Самата идея за кутията и най-вече отговорността, с която едно малко момиче е натоварено, е стряскаща. А каква ли точно отговорност носи, самата Гуенди не знае. Дали трябва да я пази, или напротив? Може би трябва да натисне копчетата по свое усмотрение и да промени, каквото според нея трябва да се промени?
Не си представях така "Кутията на Гуенди" и се изненадах от това колко малко "разтърсвания" има в книгата. Обемът и едрият шрифт допълнително усилват впечатлението, че действието върви скорострелно и сякаш няма време за нещо по-плашещо да се случи.
Сюжетът е интересен и стилът ми хареса - усетих Кинг, но за Ричард Чизмар не мога да кажа нищо (за пръв път го чух като име). Но ми липсваше допълнително напрежение. Както и споменах по-горе, всичко се развива прекалено бързо и колкото и да ме погълна действието, все очаквах нещо, ако щете и грандиозно, да се случи накрая. А не стана точно така. За кутията пък така и не се разбра повече от онова, което се разбра в началото. Какво в действителност правят останалите копчета? Черното копче, което е по-добре никога да не натискаш? Щеше ми се книгата да е по-дългичка и този мой читателски проблем да се реши.
Но във финала, въпреки че не съвпадна с очакванията ми за "спиращ дъха", нещо ми допадна. Дава една по-различна гледна точка.
В историята има пропуски - при това големи. Кой всъщност е човекът с черното бомбе, който иска да си побъбри с Гуенди? Какво прави черното копче? Накрая ти се струва, че усещаш отговора - точно както Гуенди усеща на какво се дължат промените в живота й. Но пък и не можеш да бъдеш сигурен.

21 септември 2017

Всички негови грешки

"Всички наши грешни дни" на Илан Мастаи [издателство "Бард", 2017] породи в мен идеята за чудни утопични варианти на бъдещето ни, когато за първи път видях книгата. Резюмето, което обещаваше необясними връщания напред-назад във времето, ме спечели допълнително.
В известен смисъл получих точно това. Не знам защо не очаквах, че романът е по-скоро насочен към тийнейджърите, затова имаше известна доза изненада за мен от това.
Сега, колкото повече се замислям, толкова повече романът ми заприличва на друг, излязъл сравнително наскоро у нас - "Задръж звездите още миг". И двете книги имат почти еднакъв външен вид, що се отнася до разположението на текста (според мен напълно ненужно сбит, за да излязат 400 страници, а не 200). Има някакво сходство и в начина, по който са разказани историите им. Срещаме се с един мъж на средна възраст (което е всъщност интересно решение, предвид очевидната насоченост на историята към юношите), изпаднал в неприятна научнофантастична проблематика. И в двата романа присъства силна любовна история, и в двата романа главният герой е донякъде неудачник. И в двата романа той трябва да вземе почти непосилно решение и, общо-взето, от идиот (какъвто е Том във "Всички наши грешни дни", честно) да се превърне в своеобразен герой.

"Всички наши грешни дни" е роман, който според думите на собствения си главен герой, е всъщност "мемоари". Том се е родил и е израснал във фантастично бъдеще, в което човечеството е постигнало всичките си мечти и най-важното е всъщност забавлението. Бащата на Том е истински гений, който се стреми да изобрети пътуването във времето, към което да привлече... туристи.
Том няма никакви таланти. Той е потиснат и живее в сянката на баща си. Всъщност е и предимно голям глупак, винаги ръсещ провали след себе си. Напълно необяснимо е дали е включен към проекта на баща си от съжаление или от друго, но ето го там.
Една негова фатална грешка ще бъде причината Том да използва машината на времето, без да знае ще постигне ли нещо изобщо, или не. След това следват още и още грешки. Едно безкрайно море от грешки.

Тази книга е дебютна за Илан Мастаи, поради което съм склонна да не го съдя прекалено за много неща. Просто съм си добра душа. А че има моменти, които съм склонна да оценя с минуси, има ги.
Книгата на Мастаи е написана в доста свободен стил. Това наистина са мемоари на едно обикновено момче с необикновена история. Той не мисли за себе си като за нещо специално. Донякъде е добродушен и определено не очаква от теб да му вярваш, че даже и да го следваш, ако ти е писнало.
Не ми хареса нарочното натрупване на термини от физиката и по-скоро от фантастиката, които целят да ни накарат да се чувстваме в друг свят. Стояха ненужни и някак изкуствени. Особено на фона, че героят ни постоянно твърде, че не разбира от това или онова, но пък иначе изпада в дивото желание да ни отрупа с терминология.
Не ми харесаха особено и двете глави, в които набързо ни разказват какво сме прочели в предишните десет. Стори ми се някак глупаво, най-малкото.
Хареса ми основата на идеята. По същество това е поредната идея за пътуването във времето и философския проблем дали е осъществимо или не, но тъй като рядко попадам на различни от "стандартното" идеи, винаги ги проследявам с интерес.

"Всички наши грешни дни" не е научната фантастика на годината, но и не претендира за нищо подобно. Не би могъл да се нарече епичен и невероятен, но и за това не гарантира. Той е просто едно поредно "Ами ако пътуването във времето е ей такова...", представено по неангажиращ, лек начин. И за мен, за разлика от "Задръж звездите още миг", поне има справедливост в решенията, които Том взе, когато... поумня.

19 септември 2017

Получих среща с нещо...ТО

 Имах честта да се запозная с... нещо.
Древно, зло, немислимо и ужасяващо.
За което само едно единствено определение е достатъчно, за да го опише. Не изцяло, но все пак... дава му плътност, макар и да е необхватно.
То е То.

И ако преди едно десетина и малко повече години някой дойдеше и ми кажеше, че след време ще посегна към тази книга, сигурно само щях да се изсмея.
Имах услужливо въображение като дете. И твърде услужливо за нещата, които децата намират за страшни. Помня един слънчев, хубав летен ден, когато си помислих, че мога да съм смела и да прочета "Тъмната половина" на Кинг, понеже "Щамът "Андромеда" на вече не помня кой, беше страшна, но пък я преживях. "Тъмната половина" не се оказа много удачна за хлапе на 11 с услужливо въображение. Тогава забравих за Кинг. Начинът, по който сенките ме плашеха, никак не ми хареса.
Но после мина време. Нещата се променят. И децата порастват. И, както героите в този конкретен роман, дори и да си запазил нещо детско в себе си, вече не виждаш страшните сенки чак толкова страшни. Чудиш се как ли, по дяволите, си могъл да мислиш такива щуротии.
То винаги се крие някъде там, някъде в дебрите на спомените ти. За тях беше така, за мен сигурно е така, за всички вероятно е така. Но силата му избледнява...

Защото То е всеки твой страх - необятен и ужасяващ. В който потъваш и в който си сам, и който те преследва. Нещото в мазето, на тавана, под леглото ти. Създание от кошмарите ти. Онзи безумно страшен човек ей там, в тъмното, който май също те преследва.
Когато си дете, страшните неща са много.
И още по-страшно е, защото всичко, всичко е истина. Няма никакво съмнение в това.

Градчето Дери в щат Мейн никога не е изглеждало като нормално градче. Когато Амбърсън от "22.11.63" веднъж отиде там, нищо не беше като хората. Дери беше нещо особено злокобно.
В "То" мястото си е все същото, а дори и годината е почти същата. Но през очите на децата градчето си изглежда съвсем обикновено. Вярно, странни и немислими неща се случват понякога. Например... изчезват деца. Умират деца.
Първата жертва е малкият Джордж, загинал в нелеп инцидент (може би?) в един бурен ден. Болката, която изпитва брат му, Бил, ще го бележи завинаги.
През онази далечна 1958-а година на Бил и неговите нови приятели им предстоят много неща. Най-вече им предстои да надвият ужаса. То - вечното и безсмъртното.

~~~
Иска ми се да споделя какво почувствах след срещата си с тази история и ще го направя като я разделя на две части. Така излиза романът в България от доста време, струва ми се, така го прочетох и аз в най-новото му издание.

На първо място трябва да кажа, че бях очарована от "То - част първа". Атмосферата беше напрегната и зловеща, както се полагаше. То беше също толкова мистично и ужасяващо, колкото му се полагаше. Децата бяха страхотни (дори Ричи с нелогичните му глупости). Можеш да повярваш, че в тъмното наистина има магия. Можеш да повярваш, че няма по-истинско от Него. И страхът е обоснован. Мракът се прокрадваше, но понякога светлината бе твърде ярка за него. Светлината на приятелството. Сигурността, че когато не си сам, когато си с другите, То не може да те докосне, не може да ти навреди. Няма по-голяма сила от тази на приятелството. Да имаш около себе си хора, които да те разбират, да ти вярват и да бъдат достатъчно смели да отидат с теб навсякъде. Дори да се изправят пред най-големите си страхове, ако се наложи.
И всичко това, всяка простичка истина, всяка малка победа срещу тъмнината и злото, беше капчица очарование. Дори и капчица смелост. Защото ако те могат, значи можеш и ти. Всички заедно ще победим чудовищата!
Дори Дери беше чаровно местенце, дори когато знаеш, че в него има някаква необяснима болест. През детските очи светът е пълен предимно със светлина и всичко е хубаво. Накрая винаги трябва да побеждава доброто, защото просто така трябва.

Вярвах, че така трябва да бъде, защото и те вярваха. Но историята е такава, че трябва да стигнеш до края на втората част, за да си сигурен.
А "То - част втора" не беше това, което всъщност търсех. Когато те пораснаха и То сякаш се сви в мислите им, магията се загуби. Беше страшна магия, да, имаше право да бъде някак по-бледа в мислите им, но всъщност когато вярата им сякаш се промени, всичко се промени. И въпреки че, да, разбира се, когато си голям, светът вече не е толкова страшен... не беше честно. Сякаш вече не беше... истинско.
Те не помнеха какво са сторили преди 27 години, когато са се изправили пред То като деца. Някой ден, много скоро, ще си спомнят. Тогава ще отидат при Него отново...
Припомнянето беше представено от онзи Кинг-ов похват, който аз си наричам "локумничене". Толкова бавно, толкова страшно бавно! Магията, страхът от Него, страхът и странното натрапчиво притеснение, което ти оставяше То в част първа... тук ги нямаше. 
Затова краят на романа не ми хареса. Не го почувствах. Не почувствах всъщност нищо. Очарованието в мен окончателно си отиде още когато си спомниха какви са ги вършили в каналите преди 27 години. Защото, разбирате ли, аз приех пушенето например, макар да го смятам за отвратително при 11-12 годишни деца... Но други неща няма да приема, независимо от това кой би ги защитил убедително. Например повторното "свързване" или както мъжкараната Бевърли го нарече, не си спомням, ще си остане отвратителна и нелепо ненужна сцена за мен, която окончателно уби в мен доброто настроение.
Не дотолкова, че да не пиша на тази втора част 4 звезди. Кинг ги заслужава дори само заради простата истина, че, по дяволите, нещата наистина трябва да са такива. Магията наистина не блести толкова силно, когато вече си пораснал. Вече не я виждаш с очите на дете. Но де да беше тази втора част лишена и от локумите и от безумните си сцени в края... Де да можеше То все още да е толкова убедително злокобно, безсмъртно, неразрушимо... Не знам защо не мога да се примиря с факта, че страшното един ден вече не е страшно. Просто не знам. Изпитах от Него разочарование като свръх добре подготвен воин, който се изправя срещу пършаво магаре, когато е очаквал лъв.

За мен "То" не беше просто история за доброто срещу злото. Може би не просто история за приятелството срещу самотата. В тази история има частичка смелост и светлина, вяра, че нищо не е невъзможно. Аз не бих прочела тази книга на дете, но почерпих от смелостта на децата и дори мога да твърдя, че, да... магията наистина е жива.