17 юни 2017

"Един последен поглед" от Джеймс Олдридж

"Един последен поглед" от Джеймс Олдридж е една от купчината книги, с която се върнах от Панаира на книгата през май. Още като я погледнах знаех, че с това романче ще се спогодим. Да видим какво може да открием тук...
Ф. Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей са двамата герои, с които всичко започва. Англичанката Бо и австралиецът Кит пък са хората, без които много неща нямаше да се случат. Но в началото стои идеята за едно пътешествие из Франция, защото Хемингуей и Фицджералд искат да разрешат един литературен спор. Или поне така казват. Причините са много по-дълбоки. И пътуването не е необходимост само за тях.

- Цялата работа е, че смятам да променя живота си. Струва ми се, че и ти ще направиш същото. Скот и Ърнест искат промени. Всеки от нас - поради различна причина. Невероятното е, че сме заедно по едно и също време.

Олдридж избира най-подходящите персонажи за книгата си и въпросите, които повдига в нея. Двамата писатели са изключително различни един от друг. А в точно този момент от живота им, в който ги хваща авторът, героите не само за твърде различни, но и са опасно близо до ръба. И все пак са приятели, въпреки вечните им спорове и кавги - често породени от съвсем незначителни неща.
Трябва да призная, че образът на Фицджералд, който беше изграден тук, ме изненада. Скот беше представен като разглезено хлапе и наред с това - вечно пияно и ревниво. Не градях точно такава представа. Хемингуей от друга страна беше вечно сърдитият тип, който не говореше, освен ако приятелят му не го подразни. Останах с чувството, че Олдрижд не обърна полагащото се внимание на образа му - обект на внимание беше повече Скот, отколкото Хемингуей. Затова всички обобщения за стремежа му към жестокости за мен не бяха подплатени с убедителни примери. Хемингуей оставаше през цялото време непоклатим, поне външно, и всъщност беше пълната противоположност на Фицджералд, който менеше настроенията си за части от секундата. Що се отнася до Кит - от самото начало нещо в него ми напомни на Ник Карауей от "Великият Гетсби" и тази асоциация не ме остави до края. Подобно на Ник той винаги следеше нещата отстрани, без да се намесва. Колкото до Бо - прекалено далечна беше за мен, за да я разбера.
По време на пътуването на героите из Франция ви очакват забавни спорове - например свързани с моралността на Кит, а също така и ужасно глупави спорове - винаги породени от прищявките на Фицджералд. Понякога ми идваше да хвана героите за гушите - едните, защото правят глупости, а другите - защото не ги спират. Друг път се смеех с глас на щуротиите.
 "Един последен поглед" ме накара да се замисля кое крепи приятелството. Кое го поддържа, за да не рухне под тежестта на различията и опитите да се променим един друг? Скот тръгва на пътешествие, защото според него с приятеля му са на път да се превърнат в нещо, което не са. Дали и Хемингуей е на същото мнение? Те се предизвикват постоянно, опитват се да наложат волята си върху другия. Но и двамата държат да стигнат до едно определено място, където ще стане ясно дали дружбата им приключва завинаги, или ще продължи завинаги. Освен ако не се разпадне още по пътя...

- Последен поглед към кое?
- Към тях самите, разбира се.

12 юни 2017

Миг за поезия [TAG]

Книгоядец~ беше обхванат от вдъхновение преди няколко седмици да създаде този таг. Напълно възможно е някъде из интернет пространството подобен вече да съществува, или пък някои от въпросите да се повтарят. Ние поне не сме попадали на такъв преди, затова измислихме въпросите сами. Всеки е свободен да направи тага! :)
Книгоядците не четем много поезия (поради неведоми причини), но именно това пък направи отговарянето на въпросите по-лесно. Ето го и самия таг...

1. Кои са любимите ти поети?
КН1: Както и в прозата, така и в поезията нямам точно конкретни любимци. Ако трябва да се опитам да дам имена, то първите, които ми излизат в главата, са Дебелянов, Яворов, Вапцаров, Далчев и Смирненски... И Едгар Алън По... Много често ми харесват случайно попаднали ми стихове, които дори не мога да отнеса към поет... А понякога съм на вълна "хайку"...
КН2: Както ще си проличи по-надолу от отговорите ми - Вапцаров и Смирненски. Може би и Христо Фотев ще ми стане любим, но съм чела само две негови стихотворения все още.

2. Кои поети не харесваш?
КН1: По принцип не си падам особено по белия стих. Дори да стана ограничена и проста, пак няма да ми харесва. Сред тях се намират и хубави понякога, но много по-често дразнят вътрешния ми мир.
КН2: Пейо Яворов. Просто изключително рядко харесвам символистични стихотворения, това е. Колкото до другите му - все нещо не ми достига в тях.

3. Любимата ти стихосбирка е...
КН1: Е, моля ви се, Книгоядец~2... аз любима книга едвам назовавам...
КН2: Тук несъмнено ще е някоя на Вапцаров или Смирненски, но все още не съм сигурна коя точно. Когато ги изчета в подготовката си за матурата може да добавя отговора си.

4. Любимите ти стихотворения са...
КН1: "Единствен пръстен ги владее..." xD Не, сериозно, това е едно от стихотворенията, които никога не съм забравяла и винаги ми е харесвало. Знам го от дете... основополагащо, хахахах... Хайде, за да не стои въпроса само с празни приказки - да речем "Анабел Лий".
КН2: "Песен за човека" от Вапцаров. Учителят ми по български го рецитира по невероятен начин и просто няма как да не го обичам още повече. Слагам и още едно бонус - от "Градът на сънуващите книги" на Валтер Мьорс.

Във тъмни, хладни, празни стаи,
където се кръстосват сенки бледи,
където древни книги сън сънуват
за отминалите времена, когато са били дървета,
и въглищата раждали са диаманти,
и никой не познавал светлина и милост –
е мястото, където онзи дух царува,
наречен Сенчестия крал.

5. Четеш стихотворения в превод или в оригинал?
КН1: Когато има оригинал (говорим за английски, нали, защото от японския оригинал само сравнявам йероглифи и ги уча от там) ми е любопитно как звучи, но иначе предимно имам достъп до преводни. Имаме чудесни преводачи.
КН2: В превод. По принцип не чета в оригинал дори книгите. Не се чувствам сигурна във възможностите си по чужди езици и се доверявам на преводачите.

6. Четеш ли стихотворения от съвременни български поети? Ако да - от кои?
КН1: Рядко. Точно както и рядко чета и класици и така нататък. От новите български поети досега съм попадала само на разни бели стихове, а, както казах, това не е моята поезия.
КН2: Попадала съм само на някои стихотворения в интернет, но не следя никого, нито имам стихосбирки. Има само една, която съм запланувала да си купя някога в неопределеното бъдеще - "Там, където не сме" от Георги Господинов.

7. Стихотворение, което ти напомня за някоя книга.
КН1: Единственият пръстен е достатъчно силен пример. Моята мъка е, че стихотворенията ме вдъхновяват, особено ако биват използвани за мото и подобни (дори във филм), но всъщност не умея да ги помня. Положителното в това е, че всеки път, когато ги чета, ги преоткривам...
КН2: Всъщност стихотворението е част от самата книга - "Отсам рая" на Ф. С. Фицджералд. Ето малък откъс, цялото може да видите тук.

Нощес ще заминем...
Безмълвна тълпа сме, вървим през площада безлюден -
мъртвешка колона - смутен
от глухия тропот, рой призрачни сенки се буди
по пътя безлунен, студен;
ехтят над заводи и пристани стъпките луди,
загърбили нощ и ден.

8. Стихотворението, което ти хрумва в момента е...
КН1: Това е лесно. "В цъфналата ръж" на Робърт Бърнс. Това е готовият ми отговор за всеки въпрос, свързан с поезия, защото иначе засичам xD.
КН2: "Поетическото изкуство" от Пол Верлен в превод на Кирил Кадийски.

9. Стихотворението, което те вдъхновява.
КН1: "...Мъдрецът, в края си приел съдбата, не смогнал с реч да освети нощта, не си отива кротко в тъмнината..." - всъщност е стихотворението, използвано във филма "Интерстелар".
КН2: "Бях на самия връх..." от Христо Фотев. Предизвиква въображението ми и ме кара да искам да напиша нещо свое, независимо какво.

10. Кое е последното стихотворение, което прочете?
КН1: Да бъдем реалистични... Ако тук се включваха трагедиите (че аз така и не разбрах включили ли сме ги), аз последно прочетох част от "Фауст" поместена в "Камера потъмняла" на Филип К. Дик. Преди това е минало доста време от последния прочетен стих...
КН2: "Спи градът" от Димчо Дебелянов. Едно от малкото негови, които харесвам. И все пак не бих искала да ми се падне на матурата следващата година. :D

Мистър Себастиян и... тъжното момче

"Нещо е видяно не защото е видимо;
то е видимо, защото е видяно."

Днес мистър Себастиян щял да бъде видян.
Той бил невероятен магьосник и
изчезвал, когато си пожелае.
Това е най-великият номер на света.
Но рано или късно щял да бъде намерен.
Хенри щял да го види... отново.

"Мистър Себастиян и Черният магьосник" (Артлайн Студиос, 2016) ме изненада много, защото не очаквах нищо, подобно на това, което всъщност е. Резюмето ми навяваше мисли за нерешима загадка, в която се включват какви ли не странни премеждия и главните герои са чудаците от никому неизвестен цирк.
Загадка имаше, но не и точно такава, каквато очаквах. Загадката беше и предизвикателство - да се опиташ да разбереш един млад мъж, сякаш обречен от съдбата на вечно страдание.

Хенри е симпатичен чернокож, който се опитва да преживява в един пътуващ цирк. Не е много добър магьосник, но пък и в това си има чар. Публиката се забавлява с неговите недодялани опити за фокуси.
Някога той е владеел истинската магия. Можел е да си пожелае нещо и то е щяло да бъде истина. Тази магия той наследил от Дявола, когото срещнал веднъж, играейки си в хотела, където семейството му живеело в годините на глада и нищетата.
Но тъй като Сатаната никога не дава нещо даром, Хенри е загубил всичко, което някога е имал.
Това е неговата истина.

На едно особено несполучливо представление Хенри успява да разгневи трима младежи. И след това изчезва безследно. Неговите приятели трябва да сглобят историята му, за да се опитат да разрешат мистерията. Стига да е възможно да научиш най-големите тайни на един магьосник...

~~~~
Впечатли ме умението на Даниел Уолъс да разказва. "Мистър Себастиян и Черният магьосник" е магическа дори само по начина, по който е изградена.
Когато се говори за цирк в книга или филм, в мен е залегнало дълбокото убеждение, че ще бъде гротескно и ужасно, наред с тъжното. Но светът на Хенри - светът, който е около Хенри - не е толкова черен и нещастен. Той просто е там. В него има радост, има и неволи. Свят като свят.
Изненадващата тъмнина извира от самия Хенри.
Той някога е бил момче, което е повярвало силно на една идея. В отчаянието си или пък защото е бил просто дете, той е видял света по вълшебен начин. Но, за нещастие, този вълшебен начин не довел нито до красота, нито до радост.
В Хенри няма нищо. И сякаш никога не е имало съвсем. В него изобщо няма живот. Нито една мечта. Нито един любим човек.
Когато ги е имало някога, са били унищожени. Не само заради околните и близките му. Донякъде и той самият ги е унищожил, дори е продължил да ги унищожава. С вярата си в магията. С твърде силната си вяра в могъществото. С това как самият той е виждал света около себе си. И е продължил да го вижда. Свят, изпълнен със загуба, демони и невъзможни неща. Никога достатъчно реален, дори когато Хенри е бил на крачка пред реалността. Свят, в който властва магията. Свят илюзия.
Магията е отговорът на всичко. Магията, която съществува за Хенри Уокър - тази, която се е заклел да пази в тайна. Не както я виждаме ние, които можем да бъдем негова публика по скамейките. Ние никога няма да видим тази страна на света. А и може би така е по-добре.
Там има само безкрайна трагедия.

Смятам, че "наказанието" на Хенри Уокър е прекалено жестоко. Но е наказание, което той сам си е наложил. Пък макар и с малко "помощ" от баща му, безспорно. Той не е лъжец и наистина вярва в това, което сам е създал около себе си. Честно казано, не би могъл и да промени тази илюзия, докато продължава да се опитва да прави магия.
Имал е време да се изправи. Хубавото е, че всъщност го осъзнава. Това осъзнаване е голямата промяна. Голямото завръщане. И това прави историята му красива. Това е лъчът надежда. Пътят към Живота. Пред портите на който Хенри ще застане нов, променен... и няма да бъде вече онзи Хенри, няма да е и Черният магьосник, нито Белият, нито който и да било другиго от спомените му от преди... Трябва само да си помисли... и готово...

11 юни 2017

"Омнибус" - Филип К. Дик

"Велики майстори на фентъзи и фантастика" - поредицата на издателство Бард, която може да разчувства всеки фен на двата жанра. Прост факт. Няма как да не харесаш поне един автор, издаден по този великолепен начин. Все пак всички те, а и произведенията им, са... ами "велики", разбира се. Може би дори "класици" е напълно заслужена дума.
Филип К. Дик е поредното име, чийто произведения получаваме в ново издание. Дори аз съм чувала за Филип К. Дик, без досега да съм чела нещо от него, освен "Сънуват ли андроидите електроовце". От едно произведение не можеш да си правиш сметки за цялостното творчество на автор като този, така че не прибързвах.

"Омнибус" ни предлага среща с цели осем произведения на автора, по всички от които е правен и по един известен филм. Поне така смятам по описания и твърдения на други хора, защото все още не мога да се сетя дали изобщо съм гледала някой от тях. Ако съм, не си спомням заглавието и дори не знам, че филмът води началото си от разказ. Този проблем смятам да го реша, когато намеря време за филмите по разказите, които ме впечатлиха най-много. Това би било полезно, още повече, че тази година ще имаме нов "Блейд Рънър"/"Беглец по острието", чийто трейлър доста ме впечатли.
Този солиден том "класическа" фантастика днес звучи хем актуално, хем някак остаряло, що се отнася до техниката или пък до нравите. Но пък точно това прави разказите... различни. Те живеят в друго време, отделно време. И точно заради това са нестандартни и любопитни.
Не всички успяха да ме достигнат. Това, разбира се, едва ли може да се очаква. "За всеки по нещо", както казват хората. Е, ако човек тръгне с правилното очакване, няма да остане разочарован по никакъв начин. Това е една паралелна вселена.
Какво можем да открием в "Омнибус":

"Спомени на едро". Филмите, заснети по тази история, са "Зов за завръщане" (1990 и 2012 година). Моето лично мнение - звучи интересно и с доста голяма доза хумор. Вероятно ще гледам единия от двата филма..
Този разказ ни води при един мъж, чиято мечта е да отиде на Марс... Само че не може да си го позволи. За щастие, в неговото време вече се предлагат виртуални почивки. Е, поне това е сравнително достъпно.
Какво обаче ще се случи, ако... да речем... по някаква странна причина мечтата му вече е била изпълнена?

"Вариант две". Филмът е само един - "Писъци" (1995 година). Разказът в началото ми харесваше, но след развръзката се изнервих малко. Главният герой ми излезе доста малоумен и глупав.
Разказът е за войната и за използването на роботи в нея, но няма нищо общо с философските проблеми, свързани с роботиката във фантастиката. Поне не изцяло. При Дик има предимно безпощадност и безсилие. А може би и това е главното, което трябва да видим? Роботите са зли и ние сме си виновни?

"Специален доклад". Съответният филм е със същото заглавие и е от 2002 година. Може би най-любимият ми разказ тук. Харесвам заигравки с историята, особено когато някой се опитва да твърди, че бъдещето е непроменливо. В момента, в който някой измисли как да предсказва, винаги се появява някой малък, незначителен бъг... и започва да преследва гениалният изобретател, тъй да се каже... С времето игра не бива xD. Филмът е на Стивън Спилбърг и силно се надявам също да ми хареса толкова, колкото и историята в книгата.

"Заплащането"отново дели името си с това на филма (от 2003-та година). Също една от историите, които харесах. Особено хитра. Отново съдържа някакъв намек за саркастичност. Хумор, който е смешен за поддържащите главния герой, ама за отсрещната страна... не баш xD.
Дженингс работи по секретен проект, поради което след изтичането на договора му паметта му ще бъде заличена. В деня, в който ще вземе полагащото му се заплащане, той открива, че е подписал споразумение за отказ от парите и вместо тях получава торба с малки боклучена от миналия си Аз. Гадаенето на предназначението им започва...

"Камера потъмняла" (с едноименен филм от 2006-та) е от тези, които не харесах. Загуби ме някъде към средата си и се отказах, защото си обещах да не се мъча с онези неща, които повече ме натоварват, отколкото ми дават нещо. Тук се съдържа прекалено много тъга, направо истинска агония, а светъл лъч не успях да видя. Дори бележката на автора след разказа е по-скоро тъжна... което обяснява защо всичко е толкова мрачно и безнадеждно. Понякога чета безнадеждни и трагични истории... но "Камера потъмняла" не дойде в правилното време, а и според мен е прекалено разтеглена като история.

"Златният човек" (филм - "Следващ" от 2007-ма). Поредният разказ с онази съвсем леко доловима саркастична или хумористична линия, в зависимост от коя страна гледаш. Донякъде е дразнещо поведението на "обикновените хора", защото бяха твърде обсебени от оцеляването си. Всъщност, подобно поведение би било самата реалност в такава ситуация, но тук по някакъв странен начин стоеше грубо.
Главната идея е за появата на хора мутанти и за това как човечеството се опитва да се спаси от тях. Няколко от филмите на "Х-мен" разглеждат същия този казус.

"Агенти на съдбата" (едноименен филм от 2011-та) попада в моята графа "Харесвам". Това е кратка, чудата история, която вероятно стои чудесно на филм, ако е направен добре.
Един обикновен човек попада в странна ситуация. (Между другото, има някакво разминаване в описанието, дадено на корицата и действието в самия разказ, може пък да идва от филма). Ед Флечър закъснява за работа един ден и светът едва ли не буквално изчезва... и се връща отново, но нещо определено не е наред. Ужасен, нашият човек влиза в една телефонна кабинка, за да се обади в полицията, обаче...

"Сънуват ли андроидите електроовце" е историята, по която е сниман "Блейд Рънър" и по която, малко или много, ще се изгради и филма, който очакваме през октомври. Това е и единственият разказ, до който съм се докосвала и преди. Признавам си, че за това е виновна отново японската култура, но да не бягам от темата.
Положението на този разказ в моите графи си е точно на ръба на острието. Харесват ми развитите теми. Например проблемът за човешкото и отчасти "Кои сме и накъде отиваме" стила. Светът обаче е малко твърде сив и гнетящ, а и главният герой е от онези, доста тъжните. Е, говорим за свят, пълен с радиация и безнадеждност, какво друго трябва да очакваме? Не знам... но има нещо, което не успях да намеря за себе си...

08 юни 2017

Любовта на последния магнат


Подобно на мнозина младежи с блестящи дарби той бе станал емоционално съвършено студен. Още съвсем млад, може би не повече от дванадесетгодишен, изпита характерното за хората с изключителни умствени възможности тотално отрицание; каза си: "Ето виж, всичко това е погрешно... някаква страхотна бъркотия... лъжа... измама", и унищожи всички чувства в себе си - по примера на мъжете от неговия тип. Но след това, наместо да се превърне в негодник, както става с повечето от тях, той се огледа в получилата се празнота и си каза: "А, не, така не бива." И тогава се научи на толерантност, доброта, снизходителност и дори обич, сякаш бяха уроци.

"Последният магнат" беше една голяма изненада за мен. Не знам какво очаквах, но не и това, което получих. С Фицджералд винаги е така - успява да вземе най-странното решение за сюжетите си, да създаде герои с изключително объркани чувства и да те остави да се чудиш как, кога точно и защо всичко се разпада.
Книгата започва от първо лице - разказва Сесилия, дъщерята на един от продуцентите в Холивуд. Постепенно обаче става ясно, че тя е просто страничен наблюдател. Историята е за Мънро Стар, гръбнака, без който цялата киноиндустрия ще се срине. Първото лице се прекъсва, за да се покаже Стар, когато няма очевидци.

По криволичещия път надолу той се заслуша в себе си, сякаш очакваше да чуе някаква по-особена музика, някаква мощна и силно въздействаща пиеса от неизвестен композитор, която щеше да бъде изпълнена за първи път. Ей сега ще прозвучи темата, но тъй като композиторът не му е известен, няма да може веднага да я разпознае. Тя ще се появи предрешена, да речем, като песента на автомобилните клаксони от пъстрите градски булеварди или ще се чува едва-едва, като приглушен барабанен вой по повърхността на луната. Той напрегна слух, за да я долови; знаеше само едно - че започва да звучи музика, която му харесваше, но не разбираше. Трудно може да те развълнува нещо, което ти е познато от началото до край - докато тази музика сега бе нова и объркваща; ако я прекъснеш по средата, няма да успееш да си я довършиш по образеца на някоя стара партитура.

Холивуд през 30 години на ХХв. Кипящ от живот, пълен с впиянчени сценаристи без никакво вдъхновение и актьори, които се опитват да направят впечатление на всяка важна клечка, за да получат главната роля. Или поне да останат на работа. Всичко прилича на мравуняк, но с дезориентирани мравки, които не могат да си спомнят как се върши работа. Стар е онзи, който държи конците за всяка кукла. Той е незаменим, защото си разбира от работата и живее за киното. Има безкрайно много обожателки, но се влюбва само в една личност. Връзката му с Катлийн е като музика. В тишината между нотите има много недоизречени неща. А тяхната музика е тиха и бавна, само от време на време прекъсвана от някой акорд.
Сюжетът доста напомня на "Великият Гетсби". Мога да се направя много асоциации, особено щом прочетох какви са били идеите на Фицджералд за завършека на романа*. Е, ако "Последният магнат" беше завършен, може би щеше да се мери с Гетсби. Но дори и близки в постройката на сюжета, те са различни в смисъла си и това ме спира да правя повече сравнения.
Героите в романа са образи, чиито чувства се долавят трудно. Ти си в периферията - гледаш напред, навътре в душата и виждаш проблясъци, но те изчезват след миг. Да видиш центъра е трудно, да направиш дори крачка в тази посока, също. 
"Последният магнат" не е роман, който може да се характеризира с няколко думи. А и не искам да слагам определения, защото условния край е една малка стъпка към неосъществени, просто планувани събития в бележки и спомени на приятели.

*"Последният магнат" е незавършен поради преждевременната смърт на автора. В изданието на Народна култура (1986) има бележка, която разказва предполагаемия край на романа. Взети са предвид бележките на автора и разказите на приятелите, с които е обсъждал книгата си.

Още за Фицджералд в блога:
Цитати от "Нежна е нощта"тук.
Цитати от разказите и автобиографичната прозатук.
Цитати от "Отсам рая"тук.
Ревю за "Странният случай с Бенджамин Бътън" (разказ/филм) - тук.
Ревю за разказите и автобиографичната прозатук.

Цитати от "Нежна е нощта" на Ф. С. Фицджералд

За пореден път Фицджералд се появява в блога. :) Този път заради цитати от книга, на която реших да не пиша ревю. И все пак горя от нетърпение да споделя какви цитати измъкнах.
Преводът е на Димитри Иванов, а книгата е издадена от Народна култура (1986).

По-късно тя си спомняше за щастливите часове на този следобед - един от онези празни откъм събития промеждутъци от време, които в момента изглеждат само свръзка между минали и бъдещи радости, а се оказва, че всъщност те са самата радост.

Дали хората, които могат да дадат толкова много на околните, не доказват с това, че вътрешният им пламък е отслабнал?

Има нещо респектиращо в човек, който е загубил всичките си задръжки, който е готов на всичко.

Човек никога не знае колко място заема в живота на другите.
Даде си сметка, че в заплетените му чувства все пак се таеше обич - най-хубавите връзки са ония, които желаем да запазим, макар да си даваме сметка за препятствията.

Приятелските чувства са като удавниците; когато потъват, ловят се и за сламка.

Или мислиш - или предоставяш на другите да мислят за теб и изпадаш в подчинение, те те оформят като тесто, пречупват естествените ти предпочитания, налагат ти определено държане и те стерилизират.

Но Щастливеца Дик не трябва да бъде само един от многото способни хора; той не трябва да бъде съвършено непокътнат, трябва дори да носи следи от ударите на живота. А ако животът не му ги нанесе, те не могат да се заменят с болест, разбито сърце или комплекс за малоценност - добре би било личността да бъде пречупена от някоя страна, за да се изгради след това още по-добре от първообраза.

Дик искаше тя да няма минало, да бъде просто едно загубило се момиче, което няма друг адрес освен нощта, от която е дошло.

Още цитати от творчеството на Фицджералд може да видите за:

Джак Уест отново на прицел!

И тази година издателство Бард ни сблъскват с Джак Уест-младши, един от героите в света на книгите (конкретно - трилърите), около които определено все се случват чудеса с грандиозни мащаби.
Преди години този бивш военен беше натоварен с нелеката задача да открие Седемте чудеса на стария свят. И от тогава не е спирал да се сблъсква с препятствия.
Сега Джак Уест-младши е призован против волята си да участва в най-великите игри на света. Игри, останали в съзнанието на хората през вековете, но определено не точно каквито всъщност са...

Запознах се с Джак Уест в "Седемте смъртоносни чудеса", която е и първата книга от историята за този герой. Там Матю Райли ни вкарва ударно във "филма", защото още в началото ни пренася насред някаква гонка, в която бързо-бързо трябва да се ориентираш. Чувството е малко странно, но пък не липсва и известно любопитство, особено пък ако не си чел отдавна този тип приключенски трилъри (каквито са книгите от този тип в моето съзнание, не знам дали има точно такъв жанр).
Героите изглеждат по някакъв начин опростени и наивни, както и цялата история, ако се замислиш, но в същото време случващото се е изключително запленяващо. Хората, които обичат невъзможните неща, невероятните открития, спиращите дъха забравени съкровища, ще последват Джак Уест до края. И ще го заобичат. Въпреки малко наивните диалози, всичко останало е толкова грандиозно, че те увлича и повлича със себе си. Достатъчно доказателство е това, че я прочетох за ден, ден и половина. Никога няма да забравя страхотната идея за Висящите градини например. Това беше може би най-вдъхновяващата идея, на която съм попадала от години насам.

Същата бързина, порой от чудатости и невъзможно големи за обхващане места и обекти Матю Райли предлага и в "Четирите легендарни царства". Не мога да не призная, че тук вече имаме значително подобрение откъм частта с диалозите. Някои персонажи все още са "недовършени" и незрели, но отново не е дразнещ проблем, защото биваш заслепен от същите невъзможни места, които съзнанието ти трябва да осъзнае и да намести някак в пространството. В двете книги всъщност има и страхотни скици, рисунки и прочее, което добавя много плюсове от мен към Матю Райли. По някакъв начин нещата стават много по... хармонични, когато са ти пред очите по този начин.
Може би минусите се крият в някои нелепости, които касаят решенията на Джак Уест по време на участието му в тайнствените игри. В едно от състезанията буквално си се вбесих от глупостта на нашия човек да зареже с лекота открилата му се възможност... и после да се връща обратно.
Всъщност, и при двете книги мъничко дразни точно този стремеж на автора да се опитва да слага Джак Уест последен в нещо, или пък на ръба. Отлично разбирам, че поставен в повече опасности, героят ще ни забавлява повече, но пък имаше места в "Седемте смъртоносни чудеса", където този стремеж за провал направо беше на път да развали книгата. В "Четирите легендарни царства", за щастие, такива моменти са по-малко.
Джак Уест е типичният герой приключенец - брилянтен историк с военна подготовка. Е, "типичен" що се отнася до съвременното разбиране за героите от книги като тези. Към същото определение се включва и честен, лоялен и всеотдаен, разбира се. Доброто момче срещу лошите, които искат да превземат или унищожат света... Но Джак трябва да победи!

Все говоря за двете книги, но те всъщност са четири...
Аз се впуснах в приключението, започващо от "Седемте смъртоносни чудеса" малко преди да излезе "Четирите легендарни царства" и всъщност пропуснах двете книги, които са по средата... за което в момента мъничко съжалявам. Не, че авторът не предлага достатъчно подробен поглед към миналото, за да се ориентираш, но пропускът си е пропуск. От това, което Райли споменава тук, в четвъртата част от поредицата, съдя, че втората и третата книга са също толкова очарователно приключенски, колкото и първата и четвъртата. Не правете грешката да ги пропускате като мен! Спуснете се в приключението! И то задължително, ако ви се търсят съкровища. Не забравяйте, че конкретният Книгоядец, който пише това, обожава търсенето на съкровища. Та... да си и предупредя, че ако четете на плажа (понеже сме юни все пак), внимавайте с тази книга, защото дори няма да усетите кога ще изгорите xD.

А аз пък най-искрено пожелавам на Матю Райли късмет в преговорите му за сериал/филм, за които споменава в интервюто си в края на четвъртата книга. Би било феноменално, особено ако го направят с нужните средства.

03 юни 2017

Още миг...

Звездите след последната война на Земята са станали отново невъзможно далечни. Каквито са били някога, преди хората да се научат да летят.
Астероиден пояс препречва пътя към тях. И след всички надежди на човечеството да открие нещо или някой отвъд... животът се завръща отново рязко на Земята.
Сега, когато пътят нагоре е затворен, светът е променен. Малко по-обединен. С нови правила, с нови закони, с повече мъдрост... поне така се надяват всички.
А отвъд космическата преграда... Те са сами в необятния Космос.

"Задръж звездите още миг" на Кейти Хан (издателство Бард, 2017)  е приказка, в която надеждата е мъртва още преди да се е появила. Загубена е в мига, в който разбираш, че двамата млади астронавти са твърде далеч от кораба си в откритото пространство и нямат нищо, което да ги отведе обратно. Просто виждаш как всичко изчезва.
Но, разбира се, те първо трябва да опитат всичко. Когато нищо друго не ти остава, трябва поне да знаеш, че си опитал каквото можеш. И докато те се борят, постепенно спомените им те водят към един свят, който познаваш, но... всъщност изобщо не е това, което някога е бил.
Войната, в която са използвани ядрени оръжия, е променила коренно света. Сега САЩ и Близкия изток са бедстващи пустини. Европейският съюз, познат вече като обединена Европия, се стреми към мира по един изцяло различен начин. Въведена е системата на Ротациите - на всеки три години живееш в различно Войводство - един съвсем нов начин, по който се изпълнява така известното мото "Единни в многообразието". Сред множеството други промени, най-важен е принципът на индивидуалността. Имаш правото да се докажеш професионално и в личен план, и чак след това, ако желаеш, да създадеш семейство. Когато си вече улегнал, доказал се, щастлив от постигнатото, по-мъдър.
Но Карис и Макс смятат, че са готови да бъдат заедно още сега. Много преди да им бъде разрешено според правилата. Още "твърде млади", дори ненавършили трийсет. Затова тяхното изпитание е... най-вече да докажат любовта си.

Трудно ми е да преценя в каква точно категория за мен попада "Задръж звездите още миг". От една страна тя е тийнейджърски роман, който по стил много прилича на нещо, написано от популярните автори като Джон Грийн (с малкото, което съм чела от него). Книга, в която надеждата е почти невъзможна, в която все пак очакваш чудо. Книга с много истински, естествени герои, с техните грешки и провинения, които въпреки всичко се борят да останат един до друг.
От друга страна същите тези герои, поне от гледна точка на нас, са вече възрастни хора, далеч от рамките, в които се поставят тийнейджърските романи обикновено. Те са по-близки не до учениците, а до студентите. С типичните техни неудачи и в любовта, и в обикновения живот... доколкото е обикновен в тази тяхна нова Европия.
Тази книга е от оня тип романтични драми, които по принцип не харесвам, защото са тъжни, по един начин страховити и, макар и красиви, са ужасно нечестни. Безнадеждни. Но не мога да отрека, че ми хареса стилът и светът на Кейти Хан. Е, като се замислиш, светът всъщност също е ужасен. Някои от правилата всъщност са адски нелепи и ти лазят по нервите (като така проблемното "Правило за двойките"). Да, поредният свят утопия е, но не бива гледан само през розови очила. И е представен достатъчно достоверен, за да не е чак толкова банален, колкото описанието ми звучи. 
Карис и Макс могат да бъдат видени и като поредните модерни Ромео и Жулиета, но изключително много ми харесаха като характери. Напомнят на главните герои от филма "Пасажери" и то доста, а вероятно и не само на тях, но... е, няма чак толкова голямо значение за мен. Тази история е за любовта, тяхната любов. И светът е сив, а звездите безумно далеч, но те се носят сред тъмнината заедно, ръка за ръка. И всичко в тях е по-ярко дори от звездите. Нищо и никой не би могъл да ги раздели, до края на дните.Те са твърдо решени да бъдат заедно.

31 май 2017

Как прочетохме май 2017

През месец май традиционно има много повече книги за четене. Все пак това е месецът, през който най-често се случва едно от любимите ни събития, а именно - Панаирът на книгата... И де да беше само това!
Ние все още не сме давали предложения и идеи какво бихте могли да си вземете от събитие като това, но пък може би следващия път...
Знае ли се, може би някое от тези заглавия ще ви грабне още от сега за събитието през зимата!
Ето какво откривахме ние през месец май~

Антология "Шедьоври на разказа с неочакван край", том 1
Бранимир Събев - Нощно острие
С риск да се повторя от друг път - авторът за пореден път ни зарадва със свой сборник и той отново е отличник в класацията. Може да ви се стори, че разказите стават все по-кратки и по-кратки, но това пък никак не пречи на случващото се да ви изненада... или пък ужаси. Въпреки че с удоволствие бих чела и по-дълги разкази, честно казано обичам точно тези скорострелни, изненадващи и чудни неща, които могат да те настигнат дори в разказ на една страница. Никога не знаеш...

Васил Панайотов - Убиец
В търсене на свободата, Велин ще се опита да се откъсне от всичките си окови и задръжки, да унищожи стените, да убие спомените... и какво ли ще му донесе това накрая? Прочетете повече за "Убиец" тук.

В. Е. Шуаб - Четирите цвята на магията
"Магията извайва световете. Придава им форми. Те имат фиксирани точки..." Прочетете повече тук.

Дан Симънс - Хиперион
Не пристигна при мен в правилния момент.
След като се чувствах по-скоро заливана от думи, думи, думи... още казано - бивах прехранвана... определено интересът ми доста се понижи. Още книга първа имаше вид на космически сапун ала "Моята тъжна история в 100 страници". Е, да, някои от героите разказаха интересни и увлекателни неща, но въпреки това не успяха да ме оплетат в мрежите си. Може да имам проблем с този тип безкрайни космически драми...

Джеси Бъртън - Миниатюристът
"Никой никога не е съвсем сам в тази къща; все има някой, който гледа или слуша. Нима и тя самата не слуша..." 
Прочетете повече за "Миниатюристът" тук.

Джеси Бъртън - Музата
"Няма значение каква е истината, това, което хората мислят, става истина." Прочетете повече за "Музата" тук.

Джим Бъчър - Буреносен фронт (Досиетата на Дрезден #1)
Хич няма да сбъркате, ако се запознаете с Хари Дрезден. Тази книга носи духа на класическите детективски романи, за детективи в шлифери, потънали в цигарен дим и наливащи се с уиски... ароматът на Чикаго, дори и малко неприятен... И всичко това е просто стилен фон за един магически свят... Защото Хари Дрезден е магьосник на повикване. Има чудесно чувство за хумор и самоирония, изглежда малко откачено, но пък винаги ще бъде там, ако ти се случи нещо свръхестествено. При това ще ти вземе по-малко, отколкото шарлатаните по телевизията!

Елин Пелин - Гераците
По смисъл "Гераците" си е хубава, но не мога да кажа, че четенето й ми беше удоволствие. Постарах се да се дистанцирам от определенията от рода на "тя бе едра, породиста жена" (не искам и да знам какъв смисъл е вложил авторът в това) и други особености по стила до колкото мога, но не успях съвсем.

К. С. Луис - Космическа трилогия
Човекът е толкова малък в сравнение с необятната вселена. А Луис ни отвежда отвъд, в света на мечтите. Нереален сън или истина? Прочетете повече за "Космическа трилогия" тук.

Кормак Маккарти - Пътят
Страшно трудно ми е все още да изразя мнението си за тази книга под каквато и да било форма. Обожавам подобни книги, макар и ако се замислиш да са тъжни или ужасни. Дори и да са невъзможни, те си остават като предупреждение... или пък напомняне. "Пътят" е прекрасна антиутопия, макар и, за жалост, краят да е изключително разочароващ.

Маркъс Блейк - Атлантида: Откровението
Не знаех, че в поредицата "Кралете на трилъра" могат да се открият книги с явна тийн насоченост, които са съчетание от фантастика и трилър, ама трилър от типа на нещата, които показват във всеки стандартен екшън филм. Мисля, че авторът по-скоро се е старал да напише нещо от типа на популярните "Пърси Джаксън" и прочее подобни. Приятна. И би станала чудесно плажно четиво.

Мартин Колев - Софийски магьосници
София е жива. София е магическа. Иззад ъгъла те очакват чудеса, които ще те усмихнат. Само трябва да им повярваш. А те са толкова близки, че е невъзможно да ги пренебрегнеш. Прочетете повече за "Софийски магьосници" тук.

Орхан Памук - Името ми е Червен
Памук наистина се чете трудно, но е изключително интересен автор. Очарована съм от начина, по който е поставил действието на историята си. Начинът, по който всеки има думата, начинът, по който се рисува пред очите ти цялата картина. Красива история, в която всеки детайл е на мястото си и всеки има свой собствен цвят, без който платното сякаш е празно... И дори цветовете имат свое мнение... а си мислите, че е невъзможно, нали?

Пиер Певел - Алхимикът от сенките
И аз не бях кой знае колко невероятно впечатлена от тази книга. Признавам, че е по-скоро ненужно удължение към историята. Просто не се случва нищо кой знае какво...

Сей Шонагон - Записки под възглавката
Тази книга пък е красива по начина, по който само японците биха могли да я направят. От нея струи тиха радост и възхищение към нещата, които рядко забелязваме, но ако поискаме да видим, ще ги видим чисти и прекрасни. Лекият пролетен дъжд. Ароматът на люляка. Могъщата линия, очертана от планината наблизо... и колко още много неща...

Стивън Кинг - 22 ноември 1963
"Защото миналото не желае да бъде променяно. Опиташ ли се да го промениш, то се съпротивлява упорито. И колкото по-голяма е потенциалната промяна, толкова по-ожесточена е съпротивата му." Прочетете повече за "22 ноември 1963" тук.
Т. С. Елиът - Популярна книга за Котките от Стария Опосум
Обичам котките... но любовта ми към тях явно не е като любовта на Елиът към тях... или пък любовта на децата към тях, не знам. Не видях кой знае какво в книжката... всъщност, не знам и какво точно очаквах, че се изразявам така... нали става въпрос за детски стихчета? Готова съм за вашите критики :)

Случайни четива:
Законът на Мърфи за любовта - попадна ми случайно, определено. Бих го нарекла по-скоро "Сборник с фейс-статуси от страницата за любовни късметчета".
Индор и Братството на Почти Пълната Луна (рекламна книжка) - Попаднах на рекламната мъничка книжка, в която се съдържа прологът и част от първа глава на тази нова българска книга. "Индор" е история в стила на Тери Пратчет и, не, не е "поредното взаимствано и копирано глупаво четиво". От това, което видях, смея да твърдя, че вероятно ще стана луд фен. Очаквам с нетърпение срещата с истинската книга. Дано стане скоро...

В момента сме захапали:
"Нежна е нощта" от Ф. Скот Фицджералд и "Задръж звездите още миг" на Кейти Хан.

Неочакван край ме застигна...

Неочаквано и изведнъж... приключих с една прекрасна антология, която ми се искаше да е поне три пъти по-дебела. И вероятно ще бъде, понеже за моя радост тази книга е отбелязана едва като том първи. Страхотно!

Ако сте пропуснали да обърнете внимание на "Шедьоври на разказа с неочакван край" на издателство "Пергамент Прес" е наистина жалко, особено пък за онези от вас, които са почитатели на късия разказ или пък разказите изобщо. Всъщност смятам, че при толкова много автори, ще има поне един за всеки. Разказите са наистина разнородни и наистина много интересни. И пристигат при нас в красиво книжно тяло, въобще наистина изпипана работа откъдето и да погледнеш. Едва тази година, покрай излизането на същата тази антология, забелязах, че "Пергамент Прес" имат и още заглавия, издадени все в този стил, страшно ми харесват (поради което си взех и "Пътят" от Кормак Маккарти и в момента съжалявам, задето не си взех и книгата на Джером К. Джером, но акълът ми на Панаира остава по рафтовете...).
Разказите в тази антология са разнородни. Някои от тях ни водят в Дивия Запад, а други - в близкото или далечно бъдеще. Някои надникват в света пред XX век, други още по-назад във времето. А съществуват и съвсем немислими светове.
Целта на всички автори, които си правят компания тук, е да ви изненадат. Независимо дали ще използват за своята цел ужаса, иронията, комедията или някой друг похват, те трябва да направят така, че да се случи немислимото.
А всички те са страхотни писатели. Признавам си, че имаше доста имена, които не ми бяха известни, но пък ни най-малко не бях разочарована от тях. Нито пък "по-неизвестните" отстъпваха на "по-известните" в нещо. Подборът е изключително добър.
Вече споменах в Goodreads веднъж, че имам един малък личен проблем. В мен работи някакво тихо анализаторско компютърче, което ми подсказва неочаквания край, преди да съм стигнала до него. Съвсем истинското удоволствие от четенето на шедьоврите с неочакван край би било да бъдеш наистина изненадан и дори шашнат. Аз сама си пречех на това удоволствие, защото постоянно стигах до извода. Ако не броим три-четири от разказите, където наистина не очаквах края...
Просто стискам палци на всички вас, които тепърва ще се сблъскате с кратките истории, да не попадате в собствения си капан. Оставете ги да ви изненадат. Останете да се чудите как, за бога, нещата успяха да се объркат така. Или пък да стане такова немислимо чудо. Или се посмейте. Или пък, все пак... се опитайте да отгатнете...
За мен повечето от разказите бяха истински отличници, но не мога да не спомена фаворитите си, просто би било някак... като загуба. Ще се опитам да отсея "най" от "най", дори само за да разбера дали ще мога...
"Натрапници" на Саки, който е и въвеждащ разказ, веднага ме впечатли със страхотния си обрат в края, отчасти и защото още не се бях пригодила към темата и в мен не пееше догадката "Ами сигурно ще стане...". Разказът е загатнато хумористичен, макар и леко забързан, вероятно за да се хване в рамките на "кратък" (което за Ф. С. Фицджералд не знам какво точно значи, неговият разказ беше най-дълъг... колко странно типично!)
"Мамонът и стрелецът" на О. Хенри вече беше от отгатнатите от мен, но това хич не го лишава от точките, които му давам. Изключително свеж и забавен. Това се отнася и до втория  и третия разказ на автора, публикувани тук, макар че при тях вече се обзалагам, че всички малко ще се позачудят какво им беше неочакваното.
Моят малък диамант, който си открих в антологията, несъмнено е "Дамата и тигърът" на Франк Стоктън. Нестандартна и завладяваща идея. И изключителен... край? Питам се, защото авторът предлага на читателя си сам да избере, а изборът е едва ли не невъзможен. Ха! "Едва ли не" ли казах? Невъзможен! Толкова ме... дразни! Толкова ти лази по нервите! Как може!! Просто е уникален! (А аз лично избирам тигъра, макар че ако отговорът е това, би било твърде жалко).
"Диамантената огърлица" на Мопасан също е един от разказите, за които предчувствието ми не работеше както трябва. По някакъв начин тъжна история и то с ужасен финал, ако се замислиш... същото важи и за "N.B." на Джоузеф Хол. Донякъде лесно предвидим и адски нечестен!
"Маймунската лапа" на У. У. Джейкъбс вероятно е доста популярен, защото със сигурност съм го чувала някъде или съм го гледала анимиран/филмиран. Обикновено семейство и една магическа маймунска лапа, която изпълнява желания. Спомням си го с доста по-страшен финал, но и този не беше лош.

Из останалите пропуснах доста, за които сега ми се пише, но е толкова ужасно това, че все още няма с кого да ги коментирам, така че да не ме е страх, че ще издам преобръщащата тайна. Бързо някой да захапе тази книга!

18 май 2017

Магията на Лондон(ите)




"Магията извайва световете.
Придава им форми.
Те имат фиксирани точки.
В повечето случаи тези точки са места.
Но понякога, макар и рядко,
се оказват хора."





Едва преди няколко дни от издателство "Емас" ни зарадваха с тази нова, чаровна и красива книга в стилните за корица четири много специални цвята.

Откакто изобщо чух за "Четирите цвята на магията" я очаквах с доста голяма доза нетърпение. Както обикновено, не бях наясно, че е "нашумяла" (а и такива реклами обикновено изобщо не ме интересуват). Заглавието ме привлече просто защото е магическо и обещава шеметно приключение от свят в свят. За което изобщо не бях излъгана.
Шуаб (името на авторката никога няма да го запомня, няма такова шантаво име) ни пренася в не един магически Лондон, а в цели четири, преплетени един в друг като... ами като глава лук xD. Тъй де, ако си спомняте, Шрек обясняваше за главите лук... А аз използвам сравнението в смисъл, че има Лондон в Лондон-а в Лондон-а и в Лондон-а...
Има един Червен Лондон, пълен с красива жива магия. Има я и неговата противоположност, Белият Лондон, където магията изчезва и хората ламтят за нея, колкото по-малко им остава. Има един Сив Лондон, отдавна забравил за невъзможното... и един Черен Лондон, унищожен от същата тази магия.

Кел е антари - единственият клас магьосници, способни да преминават свободно през вратите между световете сега, когато те са вече затворени, за да не може да се повтори онова, сполетяло Черен Лондон.
Кел принадлежи на кралското семейство на Червен Лондон. Принцът го смята за свой брат, но магьосникът е по-скоро вещ, макар че няма истинското право да се чувства така. Има хора, които го обичат и му прощават дори когато се занимава с... нелегална контрабанда на предмети между световете.

Лайла е младо момиче, което се маскира добре като мъж и още по-добре умее да граби из улиците на Сив Лондон. Тя води тежък живот, но отказва да се чувства безсилна и нещастна. Вместо това тя е мечтател и някой ден вероятно ще плува със своя пиратски кораб там, където никой никога не е стигал.
Една вечер контрабандистът неохотно ще се съгласи да изпълни една молба - да пренесе нещо отвъд световете... но, за негово нещастие, първо ще попадне на една крадла... После пък ще съжали стократно за "добрината" си.
Двамата ще трябва да се изправят пред заплаха, колкото очаквана, толкова и неочаквана. Хитро и гадно нападение. Посегателство срещу онези неща, които и Кел, и Лайла смятат за скъпи... а тези неща са много малко и не могат да бъдат пожертвани.
А и никой свят не си струва да бъде пожертван заради спомена от място, което вече не съществува.

"Четирите цвята на магията" е шарена и чудесно разказана история, която едва ли ще разочарова почитателите на магията в нещо като класически вариант. Отваряне на врати в други светове, руни и ограничителни заклинания, древни забравени езици... Имаме дори елегантен дрескод - кой не би искал палто с хиляди шик-лица?
Кел и Лайла са перфектно дуо, а принц Рай ги допълва идеално. От страна на лошите също имаме свежи, динамични представители - умеят да спогаждат номера... даже ми се струва, че си ги спогаждат и един на друг, пък какво, като са роднини...

Когато веднъж прекрачиш през портата между обикновеното и необикновеното... не ти се връща обратно. Затова и тази книга е поредната за годината, за която ще кажа, че с най-голямо удоволствие ще се върна за втора и трета част... и започвам да отброявам времето до срещата! Благодаря, издателство Емас~


14 май 2017

Магията е във всички ни

Добре дошъл си в София. Не онази, обикновената. Из улиците на тази София не си бил никога... може и да не попаднеш отново, никой не може да ти каже. Работата е там, че дори и да искаш, входът може вече да не е точно там, където си го спомняш. А и името на улицата няма да ти помогне много. Някак се оказва, че такива улици няма на нито една карта на града, дори най-подробната. А и трамваят, който си мернал да минава, някак си май също не съществува...
Може пък да си се объркал. Няма да си първият, който се губи съвсем случайно в големия град.
Но ако вярваш силно, онази друга София ще бъде там. Красива, не толкова забързана и не чак толкова сива, колкото може да бъде понякога. Малко по-чалната, но истински жива. Дори немагьосниците са добре дошли там понякога... Особено пък ако са способни да мечтаят.

"Софийски магьосници" на Мартин Колев [Издателство "Сиела", 2017] е най-новото българско фентъзи заглавие на пазара. Посрещнах го с усмивка и го четох с истинско удоволствие. Да се гмурнеш в една непозната София, която се крие точно пред теб, стига да си готов да я видиш, е истинско приключение. Целият град сменя премяната си, отърсва се от сивотата си и вече изглежда по-различен и наистина, ама наистина вълшебен. Тази книга е своеобразна магия. (Вероятно съдържа тайно заклинание за постигане на "вглъбено четене", но хич не можеш да се разсърдиш на магьосниците за това, както не се сърдиш и за заклинанията за билетчетата. Че то нали най-сетне са се разкрили тези типове, а? А може пък и да става дума за книга-игра, но от специалните...)
Работата е ясна. В София има магьосници. Факт! Не са онези елитни типове, за които всеки би си помислил. Не приличат и на мъдри дългобради старчета... поне не съвсем.
Всъщност те са съвсем обикновени на външен вид. Някои от тях сигурно се разминават с нас постоянно по улиците. Срещаме ги по ресторантите или дори ги гледаме по телевизията.
Те, разбира се, си имат свои си фракции, но кое ли общество си няма? Но всъщност се оказват много по-задружни от нас. Онзи свят, тяхната друга София, е мирно място. О, да, не може и без някой и друг скандал... но всичко все някога отново ще се оправи.
Техният свят е и нашият свят. Разбира се, имат си и някои привилегии. Като например Шесто кьоше там, където ние имаме само Пет кьошета. Някои магически улици, скрити от взора ни. Дори един трамвай, който кръстосва града още от миналия век насам!
Ние няма как да знаем, но сега този таен свят бива нападнат от нещо тайно и зло. Някой преследва магьосници. Вече има изчезнали. Притеснително...
А младият Бриян тъкмо започва да открива истинската магия. Момчето бива пробудено за тази истинска магия от магьосника Свилен, който случайно го вижда да прави "фокуси" с хамстера си, с които явно смята... ами, да преживява с някоя и друга чужда пара?
Сега момчето трябва да намери мястото си в този нов чудат свят... Докато мистерията се заплита.

"Софийски магьосници" е изключително очарователна. Тя е изключително близка до нас самите, колкото и глуповато да е изказването ми. Просто те оставя да й се довериш. Можеш да повярваш, че наистина има и такава София. Можеш да повярваш, че магията винаги е наоколо. И може да е в самите нас.  И че живеем сред вълшебство. Книгата докосна вярата в мен, че това е така. И малкото дете с голямото ненаситно въображение в мен е убедено, че всичко е абсолютната истина.
Това е магия, която ни приляга идеално. Наглед простичките и дори понякога нелепи рими, които служат за заклинания, прилягат хиляди пъти по-добре на един български магьосник, отколкото сложните латински фрази, с които мнозина свързват магията. Магията на София е някак... народна? Самобитна?
Магията е като магьосниците ни. Свободна. Странна. Забавна. Близка. Разбираема.

"Софийски магьосници" не е книга за магии като другите книги за магии. Това си е нашата книга за магии и магьосници. Имам предвид - българската. Тъй, я. Това е най-модерният български град, за който съм чела в книга от незапомнени времена и тези герои са най-българските възможни хора. Най-българските възможни магьосници.
Знам, знам, звучи глупаво... но си е съвсем така. Нов чист, прекрасен град, изпълнен с тайни. Изключително симпатични и разбираеми герои. Свят, в който живееш наистина.
Просто.... прекрасен роман. (При това дебютен, ако за някой е чак толкова важно.) Искрена благодарност дължа на автора, че ме срещна със софийските магьосници и ми помогна да повярвам. Той, струва ми се, е най-талантливият магьосник сред тях...

Един живот в миниатюри

Нела Оортман пристига в Амстердам скоро след женитбата си с богатия търговец Йоханес Брант. Но новият й дом не се оказва гостоприемен. Съпругът й е любезен, но отсъства твърде често, а сестра му Марин е решена да покаже на Нела кой е господарят на домакинството. Прислужниците – Корнелия и негърът Ото, са приятелски настроени, но може ли да им се има доверие?
Нела е твърде объркана и потисната от новия си живот. Когато получава сватбения си подарък от Йоханес – умален вариант на цялата им къща, тя намира утеха в подреждането и усъвършенстването на този малък макет. За тази цел използва услугите на миниатюрист. Кой би предположил, че освен да изпълнява задачите, той ще праща на Нела и неща, които не е поръчвала за малката си къща? Миниатюрни предмети, за които никой извън дома не може да знае? Подробности за малък макет, отразяващ тайния личен живот.
„Миниатюристът” ни дава възможност да разгледаме като под лупа животът в Амстердам през XVII в. Нидерландия е една доста непозната дестинация за мен и чувството да се „разходя” из един от градовете й беше доста интересно. Атмосферата е доста специфична - от страниците лъха студ, хората са някак твърде сериозни и обременени. И за това си има причини.
Две неща вълнуват обществото най-силно: парите и Бог. Хората се опитват да лавират между двете, но най-често богатството взема връх. И на човек му остава единствено да се опита да го задържи у себе си, докато ходи на църква и слуша проповеди за аскетичен живот. Защото парите трудно се изкарват и трудно се пазят, а малко лицемерие и фалшива набожност е от полза, за да си останат при теб. Можеш и да не ходиш на църква, но тогава съседите ти ще разберат за това. И ще се зачудят защо. Ако открият отговор, той може да не им хареса. Ако не открият - може да си измислят такъв и тогава на теб няма да ти хареса. Такъв е животът в град, построен на твърде крехки основи.
Съседите те наблюдават, а ти наблюдаваш тях. Но това не значи, че някои тайни не могат да останат скрити. Ако ги пазиш добре и тези, които познаваш правят същото, то всичко ще е наред. И все пак миниатюристът изпраща малки пакетчета с неща, които не си поръчвал. Които съдържат тайни или пък нещо много повече – поглед към бъдещето. Дали Нела само си въобразява, че някой я наблюдава вкъщи?

Никой никога не е съвсем сам в тази къща; все има някой, който гледа или слуша. Нима и тя самата не слуша – стъпките, затварящите се врати, тревожния шепот?

Моралът за едно лицемерно общество е нещо много важно. Хората трябва да видят, че чуждите грехове се наказват и добродетелите не са изчезнали. Предразсъдъци и страх – Нела ще се сблъска и с двете в новия си дом, но дали е достатъчно силна, за да ги избегне и преодолее? И най-вече – ще има ли кой да й помогне в това?
Началото на „Миниатюристът” не успя да ме грабне, точно както беше и в „Музата”. Говореше се твърде много за продажбите на захар, героите ми бяха безлични, историята се „тътреше” . Както и в другата книга на Бъртън, не усетих кога историята е грабнала вниманието ми. Постепенно всички тези недоизречени и скрити неща те оплитат в мрежите си. Трудно е да харесаш героите, защото те ти разкриват все повече свои черти, които не ги показват в много добра светлина. За някои пък трансформацията е точно в обратната посока – неочаквано израснаха пред очите ми. Миниатюристът остава в сянка и се появява, за да остави тайнствен пакет и още по-странна бележка. И после си отива, умело се крие из страниците и бяга от погледа. Достатъчно непонятни са мотивите му и смисълът на действията му, че да не спреш да си задаваш въпроси и да се опитваш да го уловиш. Миниатюристът е там като почти свръхестествено присъствие.
Не съм сигурна какво точно не ми достигна, за да ми допадне историята до край – може би липсата на герой, който да харесам истински или пък чувството, че развръзките в сюжета се бавеха повече от нужното. Освен това много неща за мен остават неизяснени, което не ми се нрави особено. И все пак книгата има своите достойнства, въпреки че не успя да ме заплени съвсем, заради което отнемам една звездичка от оценката й в Goodreads.
„Миниатюристът” е книга за оцеляването сред другите – за борбата да се впишеш. За избора между това да следваш желанията си или да вървиш по добре утъпкания, общоприет път.

Ние сами правим решетките на собствените си клетки.

> Ревю за "Музата" от същата авторка - тук! :)

11 май 2017

Доброто и злото отвъд Човека

От години все попадам случайно на "Космическа трилогия" от К. С. Луис по панаирите на щандовете на "Сиела". Както е обичайната ми практика, колебанието ми всеки път ми е пречило да ги взема.
За всяка книга очевидно си има време, в което е най-подходящо да преборя колебанията си. За тези три времето настъпи едва сега, след близо почти 4 или 5 години, откакто се сблъсквам с тях.

Какво всъщност ме тормозеше?
Главно това, че виждам К. С. Луис в необичайната светлина на научната фантастика. Въпреки че от дете го познавам като създателят на Нарния, чисто фентъзи, незнайно защо ми беше трудно да го видя сред машини, технически термини, звездни изчисления.
Научната фантастика може да е много повече от това, безспорно. Просто някакъв вкоренен навик ме кара да си представям тези неща всеки път, да ги очаквам. Когато ми се дочете научна фантастика да имам предвид, че искам да се впусна в нещо космически сложно.
А реално харесвам писателите, които бягат от сухата терминология, създавайки нереални светове там, където "би трябвало" да има само чиста наука.
Нито Хърбърт Уелс, нито пък Саймък, доколкото си спомням, не обръщат строго внимание на "правилата". Въображението им е отвъд тези поставени граници. Защо ти е, например, да знаеш точно как е конструирана Машината на времето, щом ти стига само да отидеш чрез нея отвъд? Може би историята ти няма да звучи сериозно и научно? Е, и?
Ето в това успя да ме убеди Луис със своята "Космическа трилогия". Чувствам се в положение, в което мога да кажа само "Не, че не го знаех... но сякаш прогледнах".

Всичко започва с "Отвъд безмълвната планета".
Рансъм е филолог в отпуск. Той е тръгнал на дълго пътешествие из Англия. Откриваме го замръкнал по пътя.
По чисто, така да го кажем, викториански стил, той се натъква на една къща, където се надява да преспи, но домакинята е особено притеснена за момченцето си, което още не се е върнало от работата си в дома на богатия господин, който живее по-нататък. Господинът е изтъкнат учен физик и Рансъм е чувал за него. Филологът решава, че може да отиде там, да види какво става с момчето и може би да си издейства нощувката при "познати".
И там нещата се объркват. Рансъм бива отвлечен и след чудновато пътуване се озовава в чужд свят на име Малакандра.
"Отвъд безмълвната планета" е разказ, изпъстрен с немислими, чудни цветове. Розово-оранжев, синьо-зелен, наситено червен, невъзможен. Това е космическо пътуване като от "старото време". От времето, когато светът отвъд Земята е бил пълен с живот из книгите на фантастите. Когато на Марс каналите още са били пълни с вода, а на Венера е имало чудновати създания в блатата. Когато разчиташ на въображението ти да те отнесе там, няма значение какво знаем днес за планетите наоколо. Чувството така или иначе е като да минеш през дрешника и да те помилва вятърът на Нарния. Защото все пак говорим за Луис и Малакандра е представена много прилична на света на Аслан.
В тази книга Човекът не е властелин на света. Това е книга, в която има... смирение. Злото е представено под формата на идеята, че Човекът трябва да бъде властелин на Вселената. Доброто е представено като приемане на факта, че, стига да не сме сами, отвъд може да има разум, който е добре да се научим да приемаме, независимо от формата на тялото. Онези отвъд може би дори са по-мъдри от нас, а може би и такива, каквито никога няма да успеем да разберем. Има и известна доза религиозност в "Отвъд безмълвната планета", но не грубо хвърляна в лицето ти. Удивително завладяващ е начинът, по който Човек комуникира със създание, чуждо на всичките ни представи... и открива неща, които са ни отдавна познати.

"Переландра" е втората книга от поредицата. Това е и второто пътешествие на Рансъм, само че този път в друг свят.
Тук теологията е доста по-застъпена като тема. Имаме митът за грехопадението, а историята се развива в млад свят, приличен на Земята от страниците на Стария Завет.
Доброто се опитва да подаде ръка на Зелената дама/Ева, докато Злото ще се опита да я поквари, както веднъж е успяло. Зелената дама, безгрижно и щастливо дете, ще трябва да направи своя съдбовен избор.
Злото изпитва затруднения на Переландра. Пречки, каквито не е имало на Земята, когато тя е била още млада и прародителите на човечеството са били още невинни. Идеята, че "Бог никога не се повтаря" по някакъв начин е представена доста вълнуващо в "Переландра". През цялото време се чудиш дали наистина е така. Има някакво напрежение в тази борба срещу покварата. В този спор понякога усещаш как Злото всъщност разсъждава по-истински. Понякога изпитваш жал към Доброто, задето не може да се защити, защото истината танцува опасно между едно и друго твърдение. За мен "Переландра" е истинско удоволствие за любителя изследовател. Отчасти приемам тази книга не точно като фантастика и не точно като фентъзи, а и не точно като история с теологичен характер... Всъщност, много се смях на себе си, когато по-късно в интервюто в края на третата книга Луис казва за "Переландра", че не използва мита за грехопадението с някаква конкретна цел. Видиш ли, той от дете искал да пише за свят с плаващи острови, а след като на този свят трябвало да има хора, на тях следователно трябвало да им се случва нещо... В този случай ако коментирам книгата по моя начин, ще сложа думи в устата на автора, които той не е имал предвид никога... нещо, от което той, така да се каже, се оплаква, пак в споменатото интервю.

"Онази грозна сила", третата и последна книга, всъщност ме разочарова много. Може би защото няма пътешествия сред звездите и "последната битка" се води на Земята. Може би защото въведението в историята беше по някакъв начин жестоко досадно. Магията беше отстъпила на един вид политическа борба, силата на Злото, така магическа и завладяваща, се усещаше притъпено. Доброто също сякаш почти го нямаше. Беше като да попаднеш в... ами, в самата реалност. Сякаш няма нищо общо между "Онази грозна сила" и предишните две книги. Вълшебството го няма. Завръщането на Рансъм в историята някъде в средата на книгата, прави нещата само по-объркани. Странно, но наистина се чувствах объркана. Сякаш между "Переландра" и "Онази грозна сила" има някакво липсващо звено, някаква история, която не е споделена с нас и всички си говорят на някакъв странен код. Или пък аз не съм вникнала, не съм обърнала нужното внимание на вплетените легенди за крал Артур например... не знам, но самата истина е, че книгата ще остане за мен като разказ за един млад глупак на име Марк, който по истинско чудо преоткри сам себе си.

"Космическа трилогия" за мен може и да е "Космическа двулогия", но не отричам факта, че е изключително привлекателна поредица. Особено за почитателите на авторите, които пишат фантастика като фентъзисти. То не, че разликата е толкова огромна... но има един специфичен стил, отличителен стил, заради който историята понякога може да звучи като приказка, нуждаеща се от въображението, за да живее. Много силно и много ярко въображение.