25 септември 2017

"Кутията" на Кинг и Чизмар

- Ела и седни до мене.
Гуенди се приближава, чувства се като насън.
- Нали няма... да ми направите нещо лошо, господин Фарис?

Денят е 22 август 1974-та. Гуенди Питърсън всеки ден изкачва Стълбището на самоубийците, докато децата от площадката наблизо надават радостни крясъци, а други тренират бейзбол в съседство. Всеки ден е така, но днес... Пейката под дърветата не е празна. Там седи мъж, който иска да си побъбри с Гуенди.

Господин Фарис иска да даде на момичето кутия - с копчета в различни цветове, които се натискат трудно (и това е много, много добре) и лостчета. Щом ги дръпнеш, от слотовете се появяват сребърни долари, или пък малки шоколадчета с формата на животинки. Още преди да я види, кутията вече е била собственост на Гуенди. И момичето я отнася вкъщи.

- А какво представлява червеното копче?
- Каквото поискаш, а ти ще поискаш, притежателят на кутията винаги иска. Нормално е. Желанието да научаваш и правиш разни неща е в сърцето на човешката раса. Изследователството, Гуенди! То е едновременно и болестта, и лекът за нея.

"Кутията на Гуенди" от Стивън Кинг и Ричард Чизмар е като мрачна приказка. Има го напрежението - чувството, че колкото и да се опитваш да забравиш нещо, то винаги ще те преследва.

След като взима кутията, животът на Гуенди малко по-малко се връща в рамките на обикновеното - тя има да мисли за училището, за приятелките си и за всичко друго, което изпълва ежедневието на една ученичка. Кутията определено има място в живота й, но тя вече е готова да я забрави. И ето, че мракът се разсейва и отстъпва място на сигурността и светлината.
"Кутията на Гуенди" има както магнетична корица и илюстрации, така и сюжет, в който фентъзи нотките все присъстват някъде там за фон. Но не забравят да напомнят за себе си. Това е едно от нещата, които харесах - усещането на магия.
Самата идея за кутията и най-вече отговорността, с която едно малко момиче е натоварено, е стряскаща. А каква ли точно отговорност носи, самата Гуенди не знае. Дали трябва да я пази, или напротив? Може би трябва да натисне копчетата по свое усмотрение и да промени, каквото според нея трябва да се промени?
Не си представях така "Кутията на Гуенди" и се изненадах от това колко малко "разтърсвания" има в книгата. Обемът и едрият шрифт допълнително усилват впечатлението, че действието върви скорострелно и сякаш няма време за нещо по-плашещо да се случи.
Сюжетът е интересен и стилът ми хареса - усетих Кинг, но за Ричард Чизмар не мога да кажа нищо (за пръв път го чух като име). Но ми липсваше допълнително напрежение. Както и споменах по-горе, всичко се развива прекалено бързо и колкото и да ме погълна действието, все очаквах нещо, ако щете и грандиозно, да се случи накрая. А не стана точно така. За кутията пък така и не се разбра повече от онова, което се разбра в началото. Какво в действителност правят останалите копчета? Черното копче, което е по-добре никога да не натискаш? Щеше ми се книгата да е по-дългичка и този мой читателски проблем да се реши.
Но във финала, въпреки че не съвпадна с очакванията ми за "спиращ дъха", нещо ми допадна. Дава една по-различна гледна точка.
В историята има пропуски - при това големи. Кой всъщност е човекът с черното бомбе, който иска да си побъбри с Гуенди? Какво прави черното копче? Накрая ти се струва, че усещаш отговора - точно както Гуенди усеща на какво се дължат промените в живота й. Но пък и не можеш да бъдеш сигурен.

21 септември 2017

Всички негови грешки

"Всички наши грешни дни" на Илан Мастаи [издателство "Бард", 2017] породи в мен идеята за чудни утопични варианти на бъдещето ни, когато за първи път видях книгата. Резюмето, което обещаваше необясними връщания напред-назад във времето, ме спечели допълнително.
В известен смисъл получих точно това. Не знам защо не очаквах, че романът е по-скоро насочен към тийнейджърите, затова имаше известна доза изненада за мен от това.
Сега, колкото повече се замислям, толкова повече романът ми заприличва на друг, излязъл сравнително наскоро у нас - "Задръж звездите още миг". И двете книги имат почти еднакъв външен вид, що се отнася до разположението на текста (според мен напълно ненужно сбит, за да излязат 400 страници, а не 200). Има някакво сходство и в начина, по който са разказани историите им. Срещаме се с един мъж на средна възраст (което е всъщност интересно решение, предвид очевидната насоченост на историята към юношите), изпаднал в неприятна научнофантастична проблематика. И в двата романа присъства силна любовна история, и в двата романа главният герой е донякъде неудачник. И в двата романа той трябва да вземе почти непосилно решение и, общо-взето, от идиот (какъвто е Том във "Всички наши грешни дни", честно) да се превърне в своеобразен герой.

"Всички наши грешни дни" е роман, който според думите на собствения си главен герой, е всъщност "мемоари". Том се е родил и е израснал във фантастично бъдеще, в което човечеството е постигнало всичките си мечти и най-важното е всъщност забавлението. Бащата на Том е истински гений, който се стреми да изобрети пътуването във времето, към което да привлече... туристи.
Том няма никакви таланти. Той е потиснат и живее в сянката на баща си. Всъщност е и предимно голям глупак, винаги ръсещ провали след себе си. Напълно необяснимо е дали е включен към проекта на баща си от съжаление или от друго, но ето го там.
Една негова фатална грешка ще бъде причината Том да използва машината на времето, без да знае ще постигне ли нещо изобщо, или не. След това следват още и още грешки. Едно безкрайно море от грешки.

Тази книга е дебютна за Илан Мастаи, поради което съм склонна да не го съдя прекалено за много неща. Просто съм си добра душа. А че има моменти, които съм склонна да оценя с минуси, има ги.
Книгата на Мастаи е написана в доста свободен стил. Това наистина са мемоари на едно обикновено момче с необикновена история. Той не мисли за себе си като за нещо специално. Донякъде е добродушен и определено не очаква от теб да му вярваш, че даже и да го следваш, ако ти е писнало.
Не ми хареса нарочното натрупване на термини от физиката и по-скоро от фантастиката, които целят да ни накарат да се чувстваме в друг свят. Стояха ненужни и някак изкуствени. Особено на фона, че героят ни постоянно твърде, че не разбира от това или онова, но пък иначе изпада в дивото желание да ни отрупа с терминология.
Не ми харесаха особено и двете глави, в които набързо ни разказват какво сме прочели в предишните десет. Стори ми се някак глупаво, най-малкото.
Хареса ми основата на идеята. По същество това е поредната идея за пътуването във времето и философския проблем дали е осъществимо или не, но тъй като рядко попадам на различни от "стандартното" идеи, винаги ги проследявам с интерес.

"Всички наши грешни дни" не е научната фантастика на годината, но и не претендира за нищо подобно. Не би могъл да се нарече епичен и невероятен, но и за това не гарантира. Той е просто едно поредно "Ами ако пътуването във времето е ей такова...", представено по неангажиращ, лек начин. И за мен, за разлика от "Задръж звездите още миг", поне има справедливост в решенията, които Том взе, когато... поумня.

19 септември 2017

Получих среща с нещо...ТО

 Имах честта да се запозная с... нещо.
Древно, зло, немислимо и ужасяващо.
За което само едно единствено определение е достатъчно, за да го опише. Не изцяло, но все пак... дава му плътност, макар и да е необхватно.
То е То.

И ако преди едно десетина и малко повече години някой дойдеше и ми кажеше, че след време ще посегна към тази книга, сигурно само щях да се изсмея.
Имах услужливо въображение като дете. И твърде услужливо за нещата, които децата намират за страшни. Помня един слънчев, хубав летен ден, когато си помислих, че мога да съм смела и да прочета "Тъмната половина" на Кинг, понеже "Щамът "Андромеда" на вече не помня кой, беше страшна, но пък я преживях. "Тъмната половина" не се оказа много удачна за хлапе на 11 с услужливо въображение. Тогава забравих за Кинг. Начинът, по който сенките ме плашеха, никак не ми хареса.
Но после мина време. Нещата се променят. И децата порастват. И, както героите в този конкретен роман, дори и да си запазил нещо детско в себе си, вече не виждаш страшните сенки чак толкова страшни. Чудиш се как ли, по дяволите, си могъл да мислиш такива щуротии.
То винаги се крие някъде там, някъде в дебрите на спомените ти. За тях беше така, за мен сигурно е така, за всички вероятно е така. Но силата му избледнява...

Защото То е всеки твой страх - необятен и ужасяващ. В който потъваш и в който си сам, и който те преследва. Нещото в мазето, на тавана, под леглото ти. Създание от кошмарите ти. Онзи безумно страшен човек ей там, в тъмното, който май също те преследва.
Когато си дете, страшните неща са много.
И още по-страшно е, защото всичко, всичко е истина. Няма никакво съмнение в това.

Градчето Дери в щат Мейн никога не е изглеждало като нормално градче. Когато Амбърсън от "22.11.63" веднъж отиде там, нищо не беше като хората. Дери беше нещо особено злокобно.
В "То" мястото си е все същото, а дори и годината е почти същата. Но през очите на децата градчето си изглежда съвсем обикновено. Вярно, странни и немислими неща се случват понякога. Например... изчезват деца. Умират деца.
Първата жертва е малкият Джордж, загинал в нелеп инцидент (може би?) в един бурен ден. Болката, която изпитва брат му, Бил, ще го бележи завинаги.
През онази далечна 1958-а година на Бил и неговите нови приятели им предстоят много неща. Най-вече им предстои да надвият ужаса. То - вечното и безсмъртното.

~~~
Иска ми се да споделя какво почувствах след срещата си с тази история и ще го направя като я разделя на две части. Така излиза романът в България от доста време, струва ми се, така го прочетох и аз в най-новото му издание.

На първо място трябва да кажа, че бях очарована от "То - част първа". Атмосферата беше напрегната и зловеща, както се полагаше. То беше също толкова мистично и ужасяващо, колкото му се полагаше. Децата бяха страхотни (дори Ричи с нелогичните му глупости). Можеш да повярваш, че в тъмното наистина има магия. Можеш да повярваш, че няма по-истинско от Него. И страхът е обоснован. Мракът се прокрадваше, но понякога светлината бе твърде ярка за него. Светлината на приятелството. Сигурността, че когато не си сам, когато си с другите, То не може да те докосне, не може да ти навреди. Няма по-голяма сила от тази на приятелството. Да имаш около себе си хора, които да те разбират, да ти вярват и да бъдат достатъчно смели да отидат с теб навсякъде. Дори да се изправят пред най-големите си страхове, ако се наложи.
И всичко това, всяка простичка истина, всяка малка победа срещу тъмнината и злото, беше капчица очарование. Дори и капчица смелост. Защото ако те могат, значи можеш и ти. Всички заедно ще победим чудовищата!
Дори Дери беше чаровно местенце, дори когато знаеш, че в него има някаква необяснима болест. През детските очи светът е пълен предимно със светлина и всичко е хубаво. Накрая винаги трябва да побеждава доброто, защото просто така трябва.

Вярвах, че така трябва да бъде, защото и те вярваха. Но историята е такава, че трябва да стигнеш до края на втората част, за да си сигурен.
А "То - част втора" не беше това, което всъщност търсех. Когато те пораснаха и То сякаш се сви в мислите им, магията се загуби. Беше страшна магия, да, имаше право да бъде някак по-бледа в мислите им, но всъщност когато вярата им сякаш се промени, всичко се промени. И въпреки че, да, разбира се, когато си голям, светът вече не е толкова страшен... не беше честно. Сякаш вече не беше... истинско.
Те не помнеха какво са сторили преди 27 години, когато са се изправили пред То като деца. Някой ден, много скоро, ще си спомнят. Тогава ще отидат при Него отново...
Припомнянето беше представено от онзи Кинг-ов похват, който аз си наричам "локумничене". Толкова бавно, толкова страшно бавно! Магията, страхът от Него, страхът и странното натрапчиво притеснение, което ти оставяше То в част първа... тук ги нямаше. 
Затова краят на романа не ми хареса. Не го почувствах. Не почувствах всъщност нищо. Очарованието в мен окончателно си отиде още когато си спомниха какви са ги вършили в каналите преди 27 години. Защото, разбирате ли, аз приех пушенето например, макар да го смятам за отвратително при 11-12 годишни деца... Но други неща няма да приема, независимо от това кой би ги защитил убедително. Например повторното "свързване" или както мъжкараната Бевърли го нарече, не си спомням, ще си остане отвратителна и нелепо ненужна сцена за мен, която окончателно уби в мен доброто настроение.
Не дотолкова, че да не пиша на тази втора част 4 звезди. Кинг ги заслужава дори само заради простата истина, че, по дяволите, нещата наистина трябва да са такива. Магията наистина не блести толкова силно, когато вече си пораснал. Вече не я виждаш с очите на дете. Но де да беше тази втора част лишена и от локумите и от безумните си сцени в края... Де да можеше То все още да е толкова убедително злокобно, безсмъртно, неразрушимо... Не знам защо не мога да се примиря с факта, че страшното един ден вече не е страшно. Просто не знам. Изпитах от Него разочарование като свръх добре подготвен воин, който се изправя срещу пършаво магаре, когато е очаквал лъв.

За мен "То" не беше просто история за доброто срещу злото. Може би не просто история за приятелството срещу самотата. В тази история има частичка смелост и светлина, вяра, че нищо не е невъзможно. Аз не бих прочела тази книга на дете, но почерпих от смелостта на децата и дори мога да твърдя, че, да... магията наистина е жива.

18 септември 2017

Американските богове на Геймън

Ревю от друг книгоядец за "Американски богове" може да видите тук.
- Ако искаш да оцелееш, трябва да вярваш.

Шадоу вярва, че когато излезе от затвора, ще може да живее спокойно с жена си, без да се забърква в повече неприятности. Остават му още няколко дни зад решетките, когато вярата се сблъсква с действителността... Съпругата му загива в автомобилна катастрофа. Шадоу тръгва за погребението й и в самолета среща мъж, представящ се като Уензди - непознат, който му предлага работа и е наясно с неща, които няма откъде да е научил. До тук нищо чак толкова необичайно. Но идва предупреждението, че се задава буря. И Шадоу малко по малко започва да разбира каква работа му предлага Уензди.
"Американски богове" от Нийл Геймън е книга с минуси, които се набиват на очи и с плюсове, които не можеш толкова лесно да дефинираш. Защото се крият в самата атмосфера - на свръхестественото в обикновеното, на приказните истории, в които вече не вярваме, но това не значи, че не са пълни с живот. Плюсовете се дължат и на боговете, живеещи в прогресивния свят и опитващи се да запазят себе си. Реликви от миналото, късчета от културата на много народи. И всички събрани в Америка - защото там са отишли последните хора, които са вярвали в тях. А сега те са изоставили култовете, прекланят се пред новите богове на телевизията, наркотиците и още много, много други - възникват постоянно с всяка нова технология.

Боговете са смъртни. И когато умират, си остават неоплакани и незапомнени. По-трудно е да убиеш идеите, отколкото хората, но накрая и те могат да бъдат убити.

А ето и минусите, или поне онова, което аз смятам за отрицателно. Геймън си създава обширно поле за действие, а ни разхожда само в периферията му. Похват, който често виждам в негови творби. Божествата така и не се изявиха. Държаха се някак настрани от всичко, не разкриваха пълния си потенциал. Когато става въпрос за богове, си представям винаги нещо изключително магическо. И главният ми проблем с тази книга беше не бавната развръзка, а именно липсата на епичност. По едно време обаче си казах, че именно това прави книгата различна от всички останали. Тук има много противоречия - някои минуси са едновременно плюсове. Странен подход има Геймън за историята си. Така и не се примирих изцяло с него, но като че ли именно той е част от чара на книгата. Другият ми проблем е Шадоу - този герой е ужасно, несравнимо сбъркан в чувствата. У него те просто липсват. Бях убедена, че ще се намери някакво обяснение, което не е само в името му. Подразни ме - всичко у него ми стои някак нереално и дори плоско.
За сметка на това обожавам историите за първите заселници в Америка - пренасящи както мечтите и страховете си, така и божествата. Има много такива истории. Някои нямат отношение към действието, но все пак го допълват, правят цялостната картина по-истинска, подплатена с примери. Тази книга има и магически край. Той прави чудесата.
Усещаш се като изморен пътник, стигнал финала. Обръщаш се назад и вече виждаш какво си оставил зад себе си по-ясно. Виждаш дупките по пътя, но вече забелязваш и пейзажа наоколо. Не само сивата линия с маркировки, които си се старал да следваш толкова усърдно, че си останал сляп за останалото. Ето тук открих всичко онова, което търсех. През цялото време си е било там, назад в страниците. Трудно е да се обясни - като всичко свръхестествено, като боговете и приказните герои.
"Американски богове" е роман, който може да харесаш, но е трудно да обикнеш. И да повярваш, че пътешествието ще ти хареса до края. Но по някакъв странен начин, май самият роман вярва в теб. А това понякога е достатъчно - за да я има магията, за да ги има боговете. Новите и старите.

- Няма значение, че не вярваш в нас - каза господин Ибис. - Ние вярваме в теб.

13 септември 2017

Стив Байн и "Дъщерята на меча"

Все слушам как единственият чужденец, който разбирал Япония и японците е Клавел и прочие подобни неща. Как едва ли не трябва да слушаме само него, ако искаме да разбираме далечния изток и да не изглеждаме невежи. Да, наистина съм срещала точно такива мнения ала "Ако не си съгласен с мен, значи нищо не разбираш".
Е, очевидно е пък, че не само Клавел разбира японското.
В интерес на истината понякога съм се съгласявала с по-меките мнения по темата, защото рядко попадам на книга, свързана с Япония, която да не ме дразни с нещо. Страхувам се, че хората сега пък ще кажат, че пиша хвалби само защото Стив Байн е, тъй да се каже, мой колега по специалности. Има една проста истина, свързана с този факт между другото. Започнах тази книга малко преди изпита ми за магистратура, която се отнася до страните в Югоизточна Азия и когато отворих на "За автора" и видях, че е професор точно в тази област, осъзнах, че всъщност ме вдъхновява. Някой ден бих искала да умея нещата, които този човек умее. Или просто да се докосна по такъв начин до онова място, че за един "гайджин" да е невъзможно да каже дали книгата е писана от друг "гайджин" или не... Предполагам, че японците биха ме гледали презрително и биха казали, че никой гайджин никога няма да стане истински японец или нещо такова... но пък кой ли знае със сигурност?

Разбира се, няма да пропусна да заявя, че започнах "Дъщерята на меча" спонтанно. Страхувах се именно от онова положение, в което съм изпадала и преди - да чета за Япония и да се дразня на това или онова, без значение доколко съм в правото си да го правя, след като опитът ми е граден само над книгите и образователните предавания от всякакъв тип. Напрежението ме напусна веднага, след като започнах книгата. Дори нямах възможност да си помрънкам за дразнещите правила за транскрибция, защото тук почти нямаше избождащи очите ми "проблеми". Страшно благодаря на преводача и редактора, и който още е отговорен за това! Единственото досадно беше "нее"-то в края на изреченията, което все пак можеше да се превежда. Дали като "нали" или като "разбираш ли", или като нещо друго... Някак все така странно ми е българска реч да се изпъстря с този израз... въпреки че самата аз го ползвам, когато понякога се опитвам да комуникирам на японски.

"Дъщерята на меча" е японска по дух история, която ни разказва за три магически меча и тяхната съдба през вековете, както и съдбата на хората, които някога (а и сега) ги притежават. Това е сблъсък на невъзможното с реалността - онази японска реалност, където хората умират от преумора на път за вкъщи, които работят по 18 и повече часа на ден. Онази тъмна страна на японската действителност, оставаща все така неразбрана от чужденците, един вихрено бърз свят, в който честта и дълга живеят в съвсем нови измерения. И същата онази действителност, в която тайнствени ками обитават живото и неживото, слепи жени проглеждат в бъдещето, а якудза и полицията живеят в крехка хармония.

Стив Байн е уловил специфичната атмосфера на магия и действителност в модерен Токио по един страхотен начин. И ме изуми с начина, по който препраща историята си назад през вековете със същия този странен по някакъв начин реализъм. Въпреки че всичко е измислено, за един почитател на Япония като цяло всичко е истина и това преживяване е безценно. Дори и подобни истории да е имало и преди, този факт просто губи значението си. Ето, че има чужденци, които могат... да мислят като японци. Без да използва като герой нито един чужденец, Байн е създал книга за свят, който уж е недостъпен. И единственото му "престъпление" е това, че е използвал като герои имперското семейство, което (винаги ми е правило впечатление, пък и не само на мен) обикновено никога не бива докоснато от художествената литература. Нещо повече, позволил си е да даде простичко, но истинско обяснение защо Япония се нуждае от своя император и аз го обичам още повече заради това. Просто е различно, когато някой потвърди мнението ти по тема като тази...

31 август 2017

Книжни хапки - август

В традиционния месечен отчет на първо място единият Книгоядец иска да се оплаче!
Този път имаше голямо количество книги, които не го грабнаха (и се чувства странно да пише за себе си в мъжки род в конкретния случай, ама карай...)
А на фона на количеството прочетени книги... може и да не са чак толкова много разочарованията... Във всеки случай обаче така се усетиха!
Пожелание към всички книгохолици - да попадате само на книги, които истински да ви се харесат!
Въпреки всичко - да видим какво бе положението...

Айзък Азимов - "Фондация", том първи
Феноменално преживяване, трудно описуемо с не-банални думи. "Влюбеният" донякъде коментар можете да погледнете тук.
~Звездички: 5/5

Анджей Сапковски - "Вещерът: Последното желание"
Все още не мога да кажа, че има нещо, с което "Вещерът" да ме впечатлява. Освен, че прави брутални и кървави варианти на повечето приказки в характерния за тази сага стил, Сапковски е доста лаконичен. Невпечатляващи диалози, почти никаква атмосфера и едва скицирани герои. Може би защото това всъщност са разкази, а пък аз мислех, че е роман...
~Звездички: 2/5

Даниел Кийс - "Пророчества от лудницата"
Направих два опита с тази книга, но не видях нищо от онзи Кийс, който така силно ме впечатли с "Цветя за Алджърнън". Героинята тук през цялото време ме натоварваше, а в същото време действието беше особено скучновато. Донякъде прилича на онзи тип полицейски трилъри, които са повече сухи докладни, отколкото любопитни истории.
~Звездички: 2/5

Дж. Г. Балард - "Небостъргач"
Книгата е по-добрият вариант на историята от филма, но въпреки това не й достигаше нещо важно. Вероятно... цел. Някакъв по-дълбок смисъл на случващото се. Глупаво обяснение на въпросите "как", "защо"... Просто изследването на групата "затворници" в тази определена среда, не изглеждаше правдоподобно...
~Звездички: 3/5

Джеймс Ролинс - "Седмият мор"
Трилър от ония, които аз наричам "военизирани". Военни лица (или нещо близко до това) в търсене на загадъчни неща. Не ме впечатляват достатъчно, дори и да извадят най-новия модел картечница и да се стрелят. Поради това не мога да коментирам обективно.
~Звездички: 3/5

Дж. Р. Р. Толкин - "Мистър Блис"
Симпатични рисунки от страна на Толкин, но не и история, която аз бих разбрала с лекота като дете. Може пък и да се подценявам, не знам, но през погледа ми сега историята не блестя с нищо чак толкова специфично интересно. Освен може би с жираека. Това, мисля, ще да е от любимите ми хибридни животни...
~Звездички: 3/5

Ивайло Г. Иванов - разкази
Излях си душата в Goodreads и стана прекалено дълго, че да го сместя тук. Ей за тези съкровища иде реч, няма да сгрешите да им хвърлите по едно око.~Звездички: 5/5

Карлос Руис Сафон - "Принцът на мъглата"
Приказката с хорър елементи! Като за първа творба на Сафон е очарователна история с нечестен според мен край. Между детска приказка и история за възрастни. Точно каквото той явно е искал да създаде, пък макар и със сигурност да се намерят хора, които няма да проявят снизходителност към голямото му желание. За мен книгата беше от увлекателните.
~Звездички: 4/5

Катерин Патерсън - "Мост към Терабития"
Недостатъчно затрогваща и определено предназначена за по-малки от мен читатели. Въпреки това смятам някой ден да погледна филма.
~Звездички: 2/5

Клер Норт - "Първите петнайсет живота на Хари Август"
Макар в началото да ми беше хаотична и странна, тази книга е сред фаворитите ми този месец. Особено увлекателна и идейна, много приятна, ако изключим някои похвати за... привличане на вниманието. Тях в крайна сметка ги простих, понеже историята ми остави силно добро впечатление.
~Звездички: 5/5

Клифърд Саймък - "Резерватът на таласъмите"
Трябва да си призная, че никога не съм смятала тази книга за това, което всъщност е. Като по-малка силно вярвах, че става въпрос за някакъв криминален роман или трилър, а не за фентъзи. Поправих това. И никога досега не съм се разочаровала от Саймък. Повече тук.
~Звездички: 4/5

Людмила Филипова - "Печатна грешка"
Не се изненадах особено. Нито успях да се смея достатъчно. Знам, че проблемът е в мен, благодаря...
~Звездички: 2/5

Марк Чадборн - "Мечът на Албион"
Скучно четиво, дори не съм сигурна какво точно да подхвана, за да докажа тезата си. Факт е, че това бе една от книгите, които можеха да имат свойството да ме приспиват, ако умеех да заспивам над книги.
~Звездички: 2/5

Мия Марч - "Да откриеш Колин Фърт"
Да откриеш Колин Фърт - това е целта на цял Бутбей Харбър. Пристанищно градче, в което британският актьор ще заснеме сцени от новия си филм. И докато жителите му се местят от заведение на заведение заради слухове, че там Фърт дава автографи, съдбите на три жени се преплитат... Повечко за книгата тук.
~Звездички: 5/5

Пиер Певел - "Драконът на Арканите"
Бих могла да кажа, че съм доста разочарована и от втората, и от третата част. Очаквах епично развитие, защото героите са наистина приятни и обстановката е повече от елегантно създадена, тъй да се каже...
~Звездички: 2/5

Сара Дж. Маас - "Острието на асасина"
Ценното в тази книга за мен беше, че успя да хвърли светлина върху няколко неща, които досега не смятах за съвсем убедително представени в поредицата. Повече за това тук.
~Звездички: 5/5

Стефани Гарбър - "Каравал"
А, ето нещо особено приятно, което срещнах през месеца! Не вярвах, че толкова много ще ми хареса... но и тайно си знаех, че не знам какво точно да очаквам. Поради това резултатът от срещата беше повече от щастлив... Е, още малко тук.
~Звездички: 4/5

Ян Мартел - "Животът на Пи"
Имах си някои проблеми с тази книга. Нямах нищо против Робинзон Крузо-стила, нито пък их могла да кажа, че не харесвам сравнителните анализи между отделни религии. Напротив, винаги в мен има интерес към такива неща. Но от някоя страница към средата нататък до края книгата никак не ми допада. Фантасмагориите определено нямат място там, или поне не по такъв начин.
~Звездички: 3/5

~~~~~~~~~~~~~~~~
Друго през месеца:
Zombie Apocalypse Book Tag
First Date Book Tag

Сега занимаваме апетита си с "Дете на пустинята" на Олуин Хамилтън и "Тютюн" на Димов - този път том 2 :)

"Да откриеш Колин Фърт" с Мия Марч

Да откриеш Колин Фърт - това е целта на цял Бутбей Харбър. Пристанищно градче, в което британският актьор ще заснеме сцени от новия си филм. И докато жителите му се местят от заведение на заведение заради слухове, че там Фърт дава автографи, съдбите на три жени се преплитат...
Джема Хендрикс идва в града с надеждата, че може да получи работа като журналист и това да я откъсне за малко от семейните й проблеми. Едно интервю с Колин Фърт би свършило чудесна работа, но дали ще има този късмет?
Бий Крейн разбира едва на 22 години, че е осиновена и пристига в Бутбей Харбър, за да потърси биологичната си майка - Вероника Русо. Оказва се, че тя е доста известна в града заради своите целебни пайове, а и "славата" й на забременяла в гимназията още не е забравена. Вероника не подозира, че детето, което е дала за осиновяване ще я намери. И докато Бий се чуди как да се свърже с нея, тя мисли дали ще я вземат за статистка във филма с Фърт. И как да избягва познатите лица от гимназията, разбира се.
Първото нещо, което ми направи впечатление в "Да откриеш Колин Фърт" бяха неестествените и твърде описателни диалози. В крайна сметка си отдъхнах, защото такива имаше само от време на време и не ми провалиха удоволствието. Мия Марч разказва една емоционална и докосваща история, и то с умение и талант. Книгата изглежда като "плажно четиво" и наистина върви леко и неангажиращо, но в същото време те кара да си съпричастен с героите, да се поставиш на тяхно място и да нищиш заедно с тях проблемите на сърцето.
Ето ви едно определение за тази книга - слънчева. Макар и трите - Вероника, Бий и Джема, да са жени с доста объркани чувства, от страниците струи надежда и в най-заплетените моменти. Лъха някакво спокойствие и убеденост от факта, че нищо не може да е чак толкова лошо и неразрешимо. И че всеки ще намери своята златна среда - както с другите, така и със самия себе си. Именно това е и тайната в пайовете на Вероника - вярата, че желанията ти ще се изпълнят и неразбирателствата ще изчезнат.
"Да откриеш Колин Фърт" не е само за търсенето на актьора измежду страниците, макар че аз го правех през цялото време, но и за по-сериозни теми - за брака и трудностите да се постигне разбирателство между партньорите, за желанието да поставиш така обичаната кариера над семейството и за страха от неизбежните промени, които може да внесе в живота ти едно бебе. И осиновяването.
Връзката между Бий и Вероника и техният стремеж една към друга - това е моментът, когато всяка логика отстъпва на емоциите. Макар Бий да обича осиновителите си и те да имат специално място в сърцето й, нещо я кара да потърси Вероника. А Вероника е решена да се изправи срещу миналото си и да не бяга повече. Защото всеки има право да поправи грешките си. Или да бъде най-сетне щастлив, когато не е вече с вързани ръце. Независимо дали са минали 22 години или повече.
Това е книга за момента, когато имаш нужда да си стъпиш на краката и да добиеш малко увереност - дали чрез парче целебен пай, филм с Колин Фърт или с няколко глави. И когато се чувстваш объркан, да осъзнаеш какво ти липсва и по кой път е най-добре да поемеш. Може да има нещо за теб и тук - никога не е късно да го откриеш.
И всъщност... къде, да му се не види, е Колин Фърт?

*Някои второстепенни герои в книгата са главни в "Клуб "Мерил Стрийп" от същата авторка и същото издателство (Intense). Двете книги обаче не са свързани и могат да се четат отделно.

Човечеството сред звездите

"Като сподави една лека прозявка, Клеон рече:
– Демерцел, да си чувал случайно за някакъв човек на име Хари Селдън?"

Хари Селдън. Героят, който създаде магията. Митът. Легендата.
Онзи, който се взираше в бъдещето.

След много и много векове напред в бъдещето човечеството е покорило звездите. Милиарди планети и милиарди звезди биват част от могъщата Империя, съществувала вече повече от двадесет века.
Но сега Галактическата империя... умира.
Хари Селдън е създател на нова наука, наречена психоистория - чрез нея той се надява да успее да предвиди бъдещето и да спаси човешкия род, да надвие хаоса, да се опита да съкрати годините на анархия, които предвижда чрез математическите си изчисления.
За да успее, той сътворява нещо немислимо за тогавашното време.
Хари Селдън създава две Фондации - пазителки и водачки към светлото бъдеще и надеждата.
Първата Фондация ще бъде пазителка на знанието и водачка на човечеството по възможно най-лекия път към по-доброто. А Втората Фондация ще има друга, тайна цел...
Планът е чудесен. Докато линията не се промени.

~~~~~~~~~~
Както и с много други фантастики, които са класика в жанра, аз се запознах и с "Фондация" едва сега. Което всъщност по някакъв начин ме радва. Изживяването за мен, четейки тази книга сега, беше по някакъв начин по-пълно, по-магично ако щете дори. Това е един огромен, всепоглъщащ свят. Невероятно пътешествие през звездите, машина на времето към далечното бъдеще, страшно вдъхновяваща история.
Както нормално използвам малко думи, за да описвам книгите, така тук те са недостатъчни за всичко, което "Фондация" ми даде. Като започнем от едно искрено изумление от собствените предвиждания на Азимов за бъдещето, та стигнем до прекрасното чувство да усещаш как бягащото умение да мечтаеш се завръща. Да се рееш сред звездите със силата на въображението, там, където няма граници... Особено след период на доста книжни разочарования... това е щастие.
Галактиката може и да има някакви условни граници... но цял живот няма да ти стигне да я обиколиш. И все пак Азимов ме отведе там. Отведе ме и много по-надалеч. И в нейното загадъчно минало. И в нейното бъдеще. В това пространство няма граници. Този свят е изумителен, спиращ дъха с необятността си и чудесата си. Та дори една планета е почти невъзможна за обхващане!
Как страдам, че имаме толкова малко парченце от него. Не, че някога познанието за него ще ни стигне, за да го обхванем.

Изданието, което аз намерих, е "Фондация - том първи", но с меките корици. Иначе казано - предполагам, че по-старото, защото в книжарницата подредбата на отделните книги от сагата в новото издание с твърди корици, е различна. Това малко ме озадачи, защото ми се струва, че подредени хронологично историите имат по-пълен смисъл. Освен ако разместването им в другото издание... всъщност, няма значение, със сигурност има логика. На мен нека ми е тъжно. Все пак сега за да прочета останалата част от сагата ще се наложи евентуално да взимам новите издания, или да се надявам някъде някога да дойде старо издание. (Да, почувствах се много длъжна да се оплача за това, извинявам се за лирическото отклонение xD).

Книгите от сагата, с които се запознах аз, бяха съответно "Прелюдия към Фондацията", "Битка за Фондацията", "Фондацията" и "Фондация и Империя".
Това всъщност са книгите, които ни запознават с Хари Селдън и с Първата Фондация и нейните дела няколко века напред след основаването й. Невероятен времеви диапазон, в който няма как да не потънеш изцяло и изключително изумителни събития. За мен все още няма герой като Хари Селдън, когото обикнах, въпреки че е голям мърморко и инат. Никой от останалите не бе способен да ме удиви по начина, по който го правеше психоисторикът. Хари имаше най-невероятната съдба и има най-невероятното... бъдеще.
По принцип Азимов винаги успява да ме прати да трансцендентирам, както се казва. Дори когато смятам, че някои диалози са твърде опростени или че някои неща се повтарят ненужно, това никога не ме дразни, както би станало при творба от друг автор. Тук си просто пленен от историята. И от Галактиката. Може повтарянето да ти се види за миг досадно... и то взело, че свършило.
Друг странен елемент, който би трябвало да ме дразни, но всъщност не е така, е честата леснота, с която се случват събитията. Удивително е как се появяват на всеки ъгъл гении, които подозират другите гении за плановете им и всички се... надцакват. Всъщност, удивително е и това как доста от героите почти открито казват на други герои, че ще ги използват за едно или друго, почти стигайки до грубости... и никой сякаш не отдаваше голямо значение на това!
Дори съм твърде щастлива и горда от себе си, че без никакво усилие улових нишката на две от величавите тайни, които се разискват в историите за Хари Селдън и накрая, при Мулето. Да, признавам си, че по принцип познавам обратите, разкривам тайните и прочее неща лесно... но тук беше хем лесно, хем ми стана някак... щастливо. А не би ли трябвало да се ядосвам, че съм познала? Нищо подобно!

Колко вдъхновяващо е да си там, когато се поставя основата. Когато започва всичко.
Колко вдъхновяващо е да си там през вековете и тайно да вярваш, че не е възможно нещо да се обърка, когато и да било.
Цялата тази сага е като... като да се чувстваш владетел на звездите, наблюдавайки ги през знаещи очи как се насочват към светлината.
Точно затова смятам финала на конкретния том за грандиозен, предизвикателен. Определено съм настроена на вълна "А, значи си мислиш, че ще успееш, а? Да те видим!". Нахъсана...
"Фондация" е преживяване, което определено ще ми залипсва остро много, много скоро.

13 август 2017

First Date Book Tag

Видяхме тага в ето този блог. :) Не е на морска тематика, но пък си е актуален независимо от сезона. Ето ги нашите отговори~

1. The awkward first date – книгата не беше лоша, но искрата липсваше за теб.
Книгоядец~1: Да вземем например "Името ми е червен" на Орхан Памук. Когато реших да я започна, бях в период на университетски нерви и нейната философия ми тежеше неочаквано. Но въпреки това все още я смятам за чудесна книга.
Книгоядец~2: "И други истории" от Георги Господинов. След "Физика на тъгата" определено очаквах повече от тази книжка. Имаше някои наистина хубави истории, но в останалите липсваше искрата.

2. The cheap first date – книга, която не оправда очакванията ти.
Книгоядец~1: О, през този месец (август) и края на миналия имам за пример много такива. "Една нощ през самотния октомври" на Зелазни, "Седмият мор" на Ролинс - за тях се сещам на момента. Вероятно нелоши, нямам представа, но ако ги започнеш с друга представа за нещата, не се получава...
Книгоядец~2: "432 херца" от Недялко Славов. Очаквах... ами... нещо по-различно от това, което получих и дори не знам как да определя. Май това е едно от големите ми разочарования за годината.

3. Well-prepared first date – книга, която е била по-добра от очакваното.
Книгоядец~1: Може би "Мистър Себастиян и черният магьосник"? "Град на стълби"? По принцип очаквах да ми харесат, но ми харесаха много повече от очакваното и съм щастлива.
Книгоядец~2: "Железният светилник" от Талев. Доста скучна ми беше в началото, но се оказа не по-добра от очакваното, а направо страхотна.

4. Hot but dumb – красива корица, не толкова добро съдържание.
Книгоядец~1: Понеже се старая да давам за пример книги, четени тази година... вероятно "Пожарникарят" на Джо Хил добре се вписва тук. Не успя да ме спечели, но поне много харесвам идеята...
Книгоядец~2: "Драконът на Арканите" от Пиер Певел. Можеше да се постарае повече за края на трилогията. Но определено историята беше по-интересна от тази във втората книга, в която абсолютно нищо не се случва (и целия й сюжет е повторен в третата част в точно едно изречение).

5. Blind date – книга, която си започнал без да знаеш нищо за нея.
Книгоядец~1: В по-голямата част от случаите не знам нищо за книгите, които започвам. В най-добрите случаи - само парчета история, от които ми е станало любопитно. За "Мечът на Албион" не знаех нищо, освен че е по-новичка на пазара... Не ми хареса.
Книгоядец~2: "N." по Стивън Кинг. Обикновено имам навика да чета резюмето на задната корица преди да започна някоя книга, но тази нямах търпение да я разлистя. А и исках сюжета да ми е пълна изненада.

6. Speed dating – книга, която прочете много бързо.
Книгоядец~1: Не съм сигурна кое точно ми е бързото четене, понеже не си правя труда да се засичам. Само когато книгата ми е скучна току поглеждам страницата... Може би "Ритматистът" на Сандерсън, имам такъв спомен, го свърших горе долу за късния следобед и вечерта...
Книгоядец~2: Ех, няма как, ще трябва да посоча "Двор от рози и бодли" на Маас. Аз си чета бавничко, та 200 страници за ден са си впечатляващи за мен.

7. The rebound – книга, която прочете веднага след книжен „махмурлук“, което донякъде развали удоволствието от книгата.
Книгоядец~1: Кога, по дяволите, ми беше книжният махмурлук... С моята способност да забравям "лошото" сега не мога да си спомня xD. Имам някакви съмнения, че е времето около "18% сиво", но не е много сигурно... По-честият вариант при мен е, когато самата книга ми влияе в стил "трябва да те прочета, но не ми се занимава с теб" - в този случай визирам учебниците, разбира се.
Книгоядец~2: След като съм прекарала този "махмурлук" какво ще ми провали удоволствието от книгата? Все пак ще посоча "Весели разкази" от О. Хенри, които четох по време на махмурлука, за да не бъде отговорът безкнижен. :D Оцених я справедливо в Goodreads, но не ми попадна в ръцете в правилното време.

8. Overly enthusiastic date – книга, която се „престараваше“.
Книгоядец~1: В определени количества - "Животът на Пи". Особено престараване имаше в края й. Събития, граничещи със свръх-свръхестественото, от които реално нямахме чак толкова голяма нужда.
Книгоядец~2: "В дълбините" от Родерик Гордън и Брайън Уилямс. Това е втората част на "Тунели" и беше разочарование за мен. За обема й нищо особено не се случи, а имаше и толкова нелогична драма! Още не мога да се начудя на някои постъпки на героите, а минаха толкова години.

9. The perfect first date – книга, която беше перфектна.
Книгоядец~1: Нали казах нови книги? Пред очите ми попадна "Цветя за Алджърнън". Все още изключително жива в паметта ми и, за да използвам друг синоним на любимите ми определения - феноменална.
Книгоядец~2: В този таг ми се удаде да не дам обичайните заподозрени книги за отговор. Затова ще посоча "И страж да бди на пост" от Харпър Ли. Чудесно и много силно продължение на "Да убиеш присмехулник".

10. Humiliating first date – книга, която ми е неудобно да призная, че съм харесал/ неудобно ми е да чета на публично място.
Книгоядец~1: Почти не познавам други хора, които като мен могат да четат всичко на публично място. Може би, като се замисля, единственото, което ми е било трудно да чета на публично място, са били комиксите. Всички около теб се надпреварват да гледат картинки xD. Учебниците ми по японски също предизвикват интерес, дори и въпроси като "Това математика ли е?" xD. Но нямам проблеми да казвам дали са ми харесали.
Може и да има случайно книга, от която ми е неудобно, че съм прочела, но в момента не ми идва на ум, съвсем честно.
Книгоядец~2: Все още не се е появила такава, а дори и да има, ще й скрия корицата в книгодрешката.

08 август 2017

"Острието на асасина" от Сара Дж. Маас

Аз съм тази, която владетелите на съдбата ми пожелаят да бъда.

„Острието на асасина” включва няколко истории за миналото на Селена Сардотиен. За челите поредицата „Стъкленият трон” те няма да се нещо ново, с изключение на една – „Асасинът и лечителката”. За всички части мога да кажа, че изясниха събитията в миналото на Селена, които в поредицата се споменаваха бегло, или пък с недостатъчно подробности.
Ценното в тази книга за мен беше, че успя да хвърли светлина върху няколко неща, които досега не смятах за съвсем убедителни. Първото нещо е, че Маас ме накара да почувствам силната привързаност между Селена и Сам – тя започва още в първото приключение на двамата в Залива на Черепа и постепенно става все по-силна, докато аз все повече започвах да харесвам Сам, въпреки че упорито се борех това да не става. :D Колкото до Сам - на мен ми напомняше за Каол по един странен начин, но дали има наистина нещо такова, ще трябва да си прецените вие.
„Острието на асасина” е за една по-млада Селена, макар и не особено различна от образа, който си го знаем (приемам, че сте чели поне първата книга от поредицата ^^` Ако не сте и решите да започнете от тази книга, лесно ще навлезете в света на Маас.) – смъртоносна, устата и какво ли не още. Ще й се налага да отнема животи по принуда, а понякога и за удоволствие, но също така и да помага, без да иска нищо в замяна. Ако я харесвате такава, определено ще й се зарадвате. На мен много трудно успява да ми спечели симпатиите по ред причини, които сега няма нужда да описвам. Тук обаче си признавам, че ме дразнеше само в някои моменти и дори накрая ронех сълзи за нея, което си е голям успех.
А и харесах някои „нови” герои. Още от началото знаех, че приключенията на нашият асасин в Червената пустиня ще ми допаднат и бях права. Ансел и Илиас се оказаха доста интересни и затрогващи персонажи. И ето че стигнахме до второто нещо, с което авторката изличи недоверието ми – вече не ми изглежда толкова нереално включването им в поредицата.
Най-големият ми проблем обаче си оставаше Аробин Хамел. Тук определено показа малко повече от себе си и най-сетне успях да го видя като жесток и коварен. Маас често ни е подхвърляла колко подъл е, а когато Аробин се покаже, хич не мога да го усетя такъв. Е, да създадеш такъв герой, който толкова да обърква с действията и думите си, си е умение. Въпреки че все още го харесвам, признавам си, че Селена има основание да изпитва не толкова топли чувства към него.
Много се чудех дали да започна „Острието на асасина”, защото не виждах смисъл да чета за минали случки, от които вече знам най-главното. Ако се нуждаете като мен от малко убеждаване, надявам се книгата да разсее и вашите съмнения и чувството, че някое обяснение ви липсва. Аз лично си припомних колко много обичам поредицата и стила на авторката и вече нямам търпение да държа следващата нейна книга в ръце.

- Казвам се Вятър. – прошепна. – И Дъжд. И Кост, и Прах. Името ми е откъслек от полузабравена песен.

04 август 2017

"Резерватът на таласъмите"

Професор Максуел не може да се нарече късметлия.
Когато тръгва развълнуван на галактическо пътешествие в търсене на легендарните дракони, нещо се обърква и професорът се раздвоява.
Единият професор стига до целта си и се връща разочарован, само за да го сполети друга беда на Земята.
Вторият професор попада на странно място и на странни същества отвъд познатата ни Вселена, които го натоварват с мисия. Връщайки се на Земята, за да се опита да изпълни тази мисия, професор Максуел попада в много неприятна ситуация. Оказва се, че той вече е мъртъв, поради което няма нито дом, нито работа, нито дори съществува... нали е умрял?
Какво му остава да направи?
За момента може би все пак да се заеме с единственото, което му е останало. Онази странна мисия...

"Резерватът на таласъмите" (издателство Бард, 2017) е от книгите, които аз слагам на ръба между фантастиката и приказното фентъзи. От книгите, които с лекота обединяват чудесата на магията и чудесата на Космоса. И ги обвързват в едно цяло, понеже всичко тук произлиза от онова, което е било някога и от онова, което е отвъд Галактиката. Просто не всички същества си спомнят тази връзка между небето и земята добре. Или най-старите помнещи вече измират. Но пък безспорно са истински и винаги са били там, около нас. И таласъмите, и духовете, и феите, и баншите... Човекът е едно малко дете в сравнение с всички тях, които помнят света отпреди милиони години.
Но сега и човекът вече не е толкова безсилен и глупав. Той може да се отправи отвъд звездите или да се потопи назад във времето, за да открива забравените истини. Светът е вече различен.
На човечеството му предстои да разбере има ли във Вселената от онези същества, от които винаги сме се страхували. Враговете от старите истории. Съществата, които винаги са ни мразили, защото така са устроени. И ако ги има... какво все пак може да се направи? Ние ли сами ги превръщаме в свои врагове, или...

~~~~
Когато видя името Клифърд Саймък някъде, вече не се колебая да посягам към книгата. Имам по-старо издание на "Резерватът на таласъмите" у дома, което бях отделила за четене след известно време, но от Бард изпревариха плановете ми, за което хич не мога да се разсърдя. (Е, корицата на новото издание не ми е чак толкова по вкуса, твърде детинска ми е, но не е толкова важно в случая.)
Каквото и да съм подхващала на Саймък досега, винаги ми е харесвало неговото напълно развинтено въображение и лекотата, с която прави приказките си (защото много от историите му за мен са като вълшебни приказки) толкова живи и интересни. Въпреки че смятам, че тук стилът е някак опростен и на много места наподобява пиеса, има и места, на които Саймък е рисувал своите простички, но много пълни природни картини, например. И те са толкова живи, колкото ако ти си там и съзерцаваш същите пейзажи. Живи също като героите, които говорят простичко и същевременно казват много, не биват описвани с безкрайно описателни думи, но са изградени напълно. Които могат да са спокойно твои близки приятели.
Просто, когато си Саймък, изглежда не е нужно да редиш дълги низове от изречения, за да омагьосваш читатели. Може пък и аз да съм "правилният читател", с подобно близко до това на автора усещане за света, да кажем, поради което разговаряме толкова добре... но се съмнявам, че човек, който търси фентъзи приказка с фантастичен привкус, няма да хареса "Резерватът на таласъмите".
Тази книга е като доказателство, че ако обединим старите вярвания в призраци, таласъми и феи с модерното пътуване до други планети и срещата с извънземни същества, можем да получим прекрасно пътешествие. Старите легенди са най-истински, когато, изглежда, ги съживим отново и повярваме в тях, и... ги разберем?

03 август 2017

Zombie Apocalypse Book Tag

Видяхме тага в ето този блог. Правилата на играта са следните:
1. Изберете 5 книги.
2. Отворете на произволна страница.
3. Имената на първите двама герои, на които попаднете във всяка книга, стават част от екипа ви.
4. Първите 2 въпроса от тага се отнасят за героите от първата избрана от вас книга. 3 и 4 въпрос за втората избрана книга и т.н. Разпределете героите и се забавлявайте. :)

Книгите, които избрахме:
Книгоядец 1
"Танц с Дракони" от Джордж Р. Р. Мартин
"Кладенецът на възнесението" от Брандън Сандерсън (книга 2 от поредицата "Мъглороден")
"Хари Потър и Огненият бокал" от Дж. К. Роулинг
"Волният народец" от Тери Пратчет
"Хобит" от Дж. Р. Р. Толкин

Книгоядец 2
"Огнената наследница" от Сара Дж. Маас
"Гневът и зората" от Рене Ахдие
"Софийски магьосници" от Мартин Колев
"Изтръгнати от корен" от Наоми Новик
"Спасяването на Франческа" от Мелина Маркета

Тагът:
1. Първият човек, който умира:
Станис Баратеон
Пускам сАлзи... В интерес на истината, винаги съм го харесвала като герой. Не е честно да си го загубя първи...

Роуан Белотрън
Той да не вземе да умре и в поредицата, че тогава повече нищо от Маас няма да си купя. :D

2. Човекът, когото прецакваш, за да се измъкнеш от зомбитата:
Аря Старк
Момиче трудно за прецакване. Момичето ще ми види сметката, ако ме намери след това... Кофти.

Манон Черноклюна
Е, Манон би се оправила сама, така че не се чувствам много виновно.

3. Първият, който се превръща в зомби:
Зейн
За мен този тип си е общо-взето зомби xD

Шахризад
Поне ще бъде красиво зомби. ^_^'

4. Човекът, който прецаква ТЕБ, за да избяга от зомбитата:
Елънд Венчър
Аз за този тип сама ще се жертвам, хахахах.

Тарик
Знаех си, че трябваше да избера друг герой! Бих понесла да ме прецака всеки друг, но не и този. ><

5. Идиотът в екипа:
Хърмаяни Грейнджър
Това е защото по-надолу имам същества в екипа, които не понасят смъртните да се мислят за умни... предполагам.

Бриян
Защо ли не се учудвам?

6. Умникът в екипа:
Хари Потър
Ха-ха-ха... Станис доброволно се е хвърлил от Скалата на Кастърли...

Ванина
То се видя, че екипа замина още с Роуан - не е по-голямо падение. :D

7. Лекарят в екипа:
Тифани Сболки
Това ще да е в стил "Ставай! Нищо ти няма! Или искаш да те ударя с тигана?", но доста по-забавно.

Саркан (Змей)
Това е... добре? Май?

8. Експертът по оръжията:
Сите О'Бери
Ами Сите, я, той си е цял експерт... единственият, дето си е на мястото.

Каша
Без коментар...

9. Заядливият в екипа:
Елронд
Както казах - той явно ненавижда смотаните смъртни и го доказва с мястото, което заема в отбора xD



Уил Тромбал
И тук не се учудвам. Право в целта е.

10. Водачът в екипа:
Билбо Бегинс
Ние сме в приключение в света на Апокалипсиса! Йеее, народе!

Миа
Ако не е в депресия ще се справи с тази си длъжност, обаче каквито сме каръци, сигурно ще е в апатичното си настроение. :D Ей, завиждам на другия екип! Мъничко.

02 август 2017

Захарен свят, който нагарча

Запомнете, това е само игра...
Добре дошли на Каравала, където нищо не е такова, каквото изглежда...
Това е САМО игра...

Това е вълшебен, приказен свят, където мечтите се сбъдват. Нереален, по детски приказен, весел и винаги истински... поне в сърцето на Скарлет Драгна.
Тя е едно потиснато момиче, отгледано от жесток баща, което живее в страх и отчаяние. Единственият й шанс да се спаси от острова, на който е израснала като в затвор, е да се омъжи за граф, когото дори не познава. Но все пак е някакъв шанс. Ако отиде при графа, тя и малката й сестра, Донатела, най-сетне ще бъдат свободни, далеч от баща си. Всичко би било по-добре от тиранията на баща им.
Но един ден се случва нещо неочаквано за Скарлет. Тя получава шанс да отиде на Каравала - приказен празник и игра, в която може да спечели едно желание, ако участва. Каравалът - мястото, за което мечтае от дете, което олицетворява свободата и радостта, истинското щастие.
Дали обаче Скарлет е готова да участва в тази игра... на вълшебно място, пълно с опасности.
Готова ли е да спаси сестра си, отвлечена от господаря на Каравала...
Дали ще може...

Първото ми впечатление за "Каравал" (издателство Бард, 2017) беше съвсем ясно и точно - Искам тази книга на всяка цена!
Изданието е много стилно и красиво, грабващо погледа и наслада за очите... и дори не мисля, че преувеличавам. Адмирации за цялостното оформление, всъщност за всичко - и за хартията, и за превода, за всичко. Тази книга ме прави щастлива само като я гледам.
Когато отгърнеш първите страници на "Каравал" светът наистина се променя. В началото е мрачен, безнадежден и сив, но все пак надеждата е жива. Всичко в този свят живее в свои аромати и цветове. Това е вълшебство, което някак рядко оценявам, но което прави атмосферата много фантастична и магична. Стефани Гарбър рисува с тези цветове и аромати леко и нежно - в началото не вярвах на това, когато го четох някъде... но е така. И светът й е някак по-богат, героите й - по-емоционални и страстни, дори само когато ги виждаме в цвят. Ако дори само това е вълшебството на Каравала, струва си.

Но да, в същото време "Каравал" не е само приказка за чудеса и магии, а и на места изключително груба и зла игра. Жестока и неумолима. Отнемаща повече, отколкото даваща. Това е тъмната страна на играта, нейната жестока, зла половина, и нищо красиво и ефирно не може да се пребори с грубата й сила. Онова място крие в себе си истината, стига да си достатъчно смел да я откриеш. Че не всяка приказка е светът със захарна глазура, който ти се иска да виждаш. Понякога захарта... нагарча. А от тръните на розата боли.

"Каравал" ми хареса точно заради своята нежност, но и заради своята грубоватост. Заради нереалността си, но и заради борбата на Скарлет да постигне мечтите си, да повярва в себе си, да постигне целите си, дори когато светлината бъде изгубена.
Не мога да кажа, че краят на книгата ми хареса, това е факт. Разочарова ме, макар и всъщност Скарлет, както изглежда, да получи наградата, която заслужаваше... вероятно. Не знам защо очаквах нещо по-зловещо, нещо по-шокиращо, може би дори жестоко. Може би след горчилката от шеметно минаващите събития, не съм готова на доверие да приемам малко сладост, хм...

31 юли 2017

Ето го и нашият книжен юли!

Този месец по правилник е от мързеливите месеци, но и някои хора така бяха пленени измежду страниците, че дори нямаха желание да пишат за всичко онова, което ги е развълнувало и впечатлило. Съмнявам се да съберем всичко и в "месечния отчет", но със сигурност препоръчваме по-голямата част от книгите по-долу с две ръце!

Даниел Кийс - "Цветя за Алджърнън"
Много трудно ми е да говоря за тази книга, защото чувствата, които тя те кара да изпитваш, са изключително силни. Това е историята на един човек, който от дъното стига до върха и щастието е опияняващо... но след всеки връх има опасност да последва и падение, а колко изключително болезнено е да се опитваш да се примириш с бавното оттегляне на Чарли. Не можеш да се примириш и с това, че споменът все пак е останал в него. Не е същото. И болката е почти физическа.

Димитър Талев - "Железният светилник"
"Борбата вече започваше,  макар все още в робски страх..."
Повече можете да видите тук.

Марк Гугенхайм - "N. по Стивън Кинг"
Рядко ми попадат комикси, но този беше и още е изключително жив в съзнанието ми. Понякога все още се чудя на играта на камъните, които и за мен бяха хем седем, хем осем... а всъщност са само нарисувани. Или пък не? Още за N. можете да намерите тук.

Робърт Ч. Уилсън - "Дарвиния"
За "Дарвиния" все още се ядосвам, че писах предимно за нещата, които малко ме поизнервиха. Самата истина за тази книга е, че всъщност ми допадна много, въпреки очакванията, които имах за нея. Все пак, както се казва, щом имам толкова претенции, мога да седна да си напиша своя книга, нали така? Въпросните "оплаквания" пък, при желание, можете да намерите тук.

Роджър Зелазни - "Една нощ през самотния октомври"
Моята оценка от две звездички в Goodreads е най-ниската от поредица все високи, страници назад... не, че разглеждах много назад, но така ми се струва. Нямам представа защо хората са посрещнали тази книга така възторжено, за мен беше доста суховата и обикновена. Със сигурност не беше на нивото на "Създания от светлина и мрак", която беше дъното на разочарованието ми, що се отнася до Зелазни, но пък и не блестеше с нищо. Оценявам идеята историята да се разказва от името на вълшебните животни, които пазят господарите си магьосници в дните преди тайнствен ритуал, но всичко друго случващо се не задържа интерес.

Саймън Грийн - "Шадоус Фол"
Това е една прекрасна книга за мечтите, които сме изгубили, но всъщност никога не сме. Шадоус Фол е мястото, където те отиват, когато вече не са нужни, защото светът понякога се нуждае от нови мечти. Шадоус Фол е нещо като чистилището за всички тях - любими анимационни герои, супергерои, музиканти и какви ли още не. Там някъде ги чака и Времето, и Вратата към вечността. Но когато градът е застрашен от пълно унищожение, из тъмнината вилнее призрачен убиец, а един млад мъж се е върнал, носейки заплахата на старо пророчество... нещата вече не са каквито трябва да бъдат.
Единствените минуси за мен бяха твърде натоварващата "последна битка" - колкото и добър разказвач да е Грийн. И донякъде роякът печатни грешки - рядко вече говоря за такива неща, понеже изобщо не съм перфектната и така нататък, но тук специално доста ми развалиха удоволствието.

Том Кланси - "Едно е най-самотното число"
Не мога да кажа, че бях особено впечатлена от тази книга. Идеята за бъдеще, в което децата се забавляват, правейки реалистични "макети" на каквото ви хрумне, е доста идеализирана тук, а техническите подробности са адски много, което в крайна сметка загуби интереса ми рано.

Ф. Скот Фицджералд - "Красиви и прокълнати"
На някои книгоядци им предстои тази среща, а други, разбира се, са очаровани, защото говорим за Фицджералд, а той тук е на почит. :)
Затова повече за "Красиви и прокълнати" ще видите първо тук.

Франческа Хейг - "Огненото слово"
Цитирам се: "Ако действие означава 400 страници да се влачиш безцелно през гори и долини, значи аз нещо не разбирам... Но "Огненото слово" си е точно едно "ха, насам - ха, натам", украсено с "доводите" и "причините" на една безумно отвратителна егоистка, за която мога да изръся много по-обидни епитети..."
Определено ненавиждам това момиче и ме е жал както за приятелите й, така и за брат й, който трябвало да е зъл и лош. Това момиче ме влудява и понеже книгата е в първо лице и тя разказва, направо подскачах от яд на някои нейни заключения. Ако се опитаме да изключим това някак, светът и идеята на Хейг ми допаднаха.

Ха. А. Мелер - "Фалшивият фараон"
Меко казано безумна книжка. Става за отвличане на вниманието, когато си притеснен от важни събития в живота ти, но като се замислиш... ами чисто безумие си е. Доста детинска, на моменти глуповата, а авторът е прекалил с "!", сякаш се опитва да ни убеждава, че се случват невероятни неща, докато всъщност не се случва нищо съществено...

Ърнест Клайн - "Играч първи, приготви се"
Не ми изглежда възможно някой запален по нещо, независимо дали анимета, игри или сериали, да не хареса тази книга. Има условие, разбира се - става въпрос за игрите и сериалите на 80-те години, съвсем малко за онези от 90-те. И понеже много от тях са ми познати и се усмихвах с безумно широка усмивка на препратките за някои "японски детски", пък и поради доста други причини, се влюбих окончателно в книгата. От нея струи същинската, неподправена любов на фен, който си разбира от работата. Някой, с когото ще ти е удоволствие да говориш на някой фестивал или Комик Кон... Нямам търпение да видя филма на Спилбърг, който все повече наближава.

Яцек Дукай - "Други песни"
Скоро време няма да довърша тази книга. Тя е изключително сложна и богата на образи, но стилът ме натоварва прекомерно. Дори и да кажете, че това би следвало да е хубаво или нещо подобно, пак няма да седна да се измъчвам. Твърде много ми прилича на философски трактат, изгубен във времето, чиято идея и форма не е предназначена за всекиго. Все пак в основата на книгата стои Аристотел, обаче с някои... извънземни?... на помощ. Предпочитам да си остана простичка и щастлива пред това да се опитвам да се впиша в свят, който очевидно не е предназначен за читатели като мен. Но се прекланям пред гения на преводача, Силвия Борисова.

~~~~~~~~
Какво друго през месеца~

В август навлизаме в компанията на "Каравал" на Стефани Гарбър и "Тютюн" от Димитър Димов