29 декември 2016

Момичето с перлената обица (2003)

Филмът ми беше препоръчан наскоро (специални благодарности на Йоли), а аз за пръв път го чувах. Затова веднага отидох да разгледам актьорския състав и когато видях Колин Фърт там не можах да не се сетя за ролята му в Дориан Грей (2009). И вече край, беше окончателно решено да го изгледам.
Действието се развива през XVII век. Грийт е младо момиче, наето за прислужница в дома на нидерландския художник Йоханес Вермер. Той я намира подходящ модел за следващата му картина, но не всички членове на семейството му са на неговото мнение. Въпреки това той е решен да започне и завърши картината си.
Трябва първо да отбележа, че филмът е по-статичен. Липсва динамика, но се създава едно чувство за спокойствие, което не те пуска до края. Дори и без усещането за бързо развитие на действието, нито веднъж не ми доскуча, нито ми се стори твърде дълга някоя сцена или разговор. Освен това XVII век в Нидерландия изглежда доста интересно. От самия град до облеклата на хората и интериора на къщите. С изключително любопитство обърнах внимание на всеки един такъв аспект.
Друго интересно е, че сюжетът бяга от клишето с едно - няма никаква любовна връзка между художника и Грийт. В началото на филма аз очаквах именно в тази насока да има развитие, а също и по-нататък в историята, но не. Това решение ми хареса, защото така филмът се отличава от останалите в подобен стил. Но не се заблуждавайте. Всъщност през цялото време исках да има подобна сюжетна линия. Романтичната част от душата ми направо негодуваше, но виждам плюсовете от липсата на тази възможна част от историята.
Колкото до героите - допадна ми как е изграден образа на съпругата на Вермер, въпреки че беше представен с повече отрицателни черти. Ясно си личи кои са причините да прави едно или друго, какви са чувствата, които я карат да взима решения. Като героиня ме дразнеше до определена степен с ревнивостта си, но не мога да не призная, че разбирам мотивите й. Грийт за мен пък е особено безлична. Има характера на една изцяло смирена девойка, която по никакъв начин не изразява собственото си мнение. Нормално, предвид, че е прислужница в богато семейство и то през XVII век, но това не я прави с нещо интересна. Най-впечатляващ за мен беше Вермер. Няма нужда да обяснявам, че Фърт допринесе много за това. Ето защо ми е особено трудно да говоря за художника. Държа фенските си крясъци далеч от клавиатурата до колкото мога. Но си заслужава да го видите във филма! Сериозно! Страхотен е! Колкото до самия герой - допадна ми, че винаги държеше определена дистанция от Грийт, въпреки че изглежда му се искаше да прескочи някои граници. Успяваше всеки път да овладее и други свои емоции, което обаче не го правеше да изглежда бездушен или прекалено строг.
За мен филмът беше едно изключително удоволствие (и Колин Фърт също! xD). Направо не усетих как мина времето и ми се стори твърде, твърде кратък.

22 декември 2016

За спасяването на Франческа


Абсолютно сигурна съм в себе си, че никога, никога нямаше да имам удоволствието да прочета тази книга, ако не беше прекрасната изненада, която издателство "Милениум" сътвори за мен тази Коледа. За което, отново, от все сърце благодаря.

Забелязвам книгите като тази. Симпатични са на външен вид и понякога имат много любопитни заглавия. Но също така се познавам достатъчно добре, за да знам, че никога не влизат в пазарската ми количка, поради простата причина, че веднага се залепвам за любимите си жанрове и доста грубо пренебрегвам редица други интересни заглавия. В най-лошия случай дори нямаше да стигна до мястото, където евентуално колегите книжари биха изложили Франческа. Твърде далеч е от местата, които обитавам аз в една книжарница.

"Спасяването на Франческа" е прекрасен тийн роман, в който едно будно младо момиче търси самата себе си. "В онзи труден период от живота", в който не знаеш къде си, кой си, с кого си, Франческа губи опората на майка си, покосена от мистериозна болест. Семейството е разстроено и някак разделено, отчуждено. В същото време младото момиче трябва да започне да учи в ново училище. Доскоро мъжка гимназия, в която сега, освен нея, има само около 30-40 девойки. В живота на Франческа започват хиляди нежелани промени и всички те й носят само повече тъга, отколкото радости. Книгата е разказ за нейното избавление. Не по онзи някак тежък начин, по който би го написал Джон Грийн, а по един вдъхновяващ и окриляващ начин.
Светът е светъл и добър. Стига да не се предаваш и да осъзнаваш какво точно си. И какво точно искаш да бъдеш.

Франческа Спинели е момиче със силен характер. Тя не се крие зад маски, тя е смела, борбена, уверена. Разбира се, като всеки човек има и своите слабости, но въпреки тях умее да общува с другите (макар, струва ми се, понякога да не си вярва особено) и да се отличава в тълпата по един свой, уникален начин.
Това момиче може да е весело и тъжно. Забавно и трогателно. Отчаяние и радост ще се редуват в дните й пред очите ви. Франческа е модерно момиче, със собствен глас, отворено към света, отчайващо различна от онова, което аз си представях. И страшно близка до онова, което вероятно е всяко момиче на нейната възраст. (Аз не помня чак толкова много от нещата, които си мислех тогава, за да мога да се сравнявам).
Франческа е невинно малко дете и сериозна млада жена. Тя не е изобщо срамежлива и спокойно може да обсъжда с теб хиляди неща. Очарователно създание, с което човек би изпитвал удоволствие да общува. Вероятно би се чувствал горд да бъде приятел с нея.

Франческа Спинели ни описва не само себе си, но и всичко около себе си. Съседите, страната си, приятелите си. Учителите, мечтите си, тревогите си. Проблемът с бежанците, проблемът с двете баби, каращи се за рецептата за бисквити. Проблемът за любовта и раздялата. Проблемът за това да учиш в гимназия, която е била мъжка само допреди месеци. За отношенията между хората.
Един свят, който те кара да се усмихваш. Да мечтаеш за едно подобно безгрижие. Да вярваш, че... "всичко ще бъде наред". Да вярваш, че можеш да бъдеш спасен. И още по-важното - че можеш да бъдеш спасен от самия себе си, ако пожелаеш. Както е казал поетът - "Ти можеш да спасиш света!"
Франческа има всичко, което може да я направи щастлива. Има приятелите си. Има семейството си. Има и себе си. Може би пътуването й е по-скоро пътуване към самата нея. Там някъде се крие отговорът на всички неща.
Защото има начин светът да бъде по-добър. Да се примиряваш с нещата, които те правят нещастен, невинаги е отговорът. Първо трябва да потърсиш. Да потърсиш отговор. Нова врата към светлината. Каквото и да е, но да е нов път, далеч от тъгата.
Струва ми се, че това е едно от многото неща, за които Франческа може да разкаже. В един непринуден разказ за самата себе си.
И след този разговор светът става някак по-красив.

Истина е, че понякога избягвам подобни книги, просто защото ми се струват тягостни и натоварващи. Но "Спасяването на Франческа" всъщност окрилява. Освобождава. Усмихва. И никога няма да съжаля, че й дадох шанс точно в този период от живота ми. Имах нужда от нещо различно, нещо като историята на Франческа. От повече смелост, радост, надежда и топлина.
Щастлива съм, че има такива книги у нас. И за това, че аз притежавам една такава.

21 декември 2016

Коледен книжен таг

От доста време исках да направя някой таг, но тези на коледна тематика не ми допаднаха съвсем. Затова... си измислих сама един. xD И най-нарцистично ще взема да си отговоря на въпросите. Който желае е свободен да направи тага!
Аз тагвам Йоли и Ади.

1. Коледни играчки - кои книги изглеждат страхотно на рафта ти?
Особено държа там да са подредени книгите с бели гръбчета, защото са ми малко и там се събират идеално. И ми е толкова хубаво да ги гледам в една редица! (Е, "Гилдията на магьосниците" ми избожда очите, защото е по-ниска от останалите, но да не изпадам в подробности.)
Книгоядец~1 добавя този черен рафт, напълно противоположното... но какво да се прави, на нея й се струва, че това пък е идеалният рафт. Стилен и... в по-голямата си част малко мрачничък като тема, но това си е отделен въпрос...

2. Гирлянд - заглавие на книга, което свързваш със зима?
"Ледената принцеса" от Камила Лекберг. Не съм я чела, но какво да си помисли човек от заглавието...
Книгоядец~1 си мисли за "Дядо Прас" на Тери Пратчет, за която също не знаем почти нищо... но пък съществува желанието да я притежаваме...

3. Коледни лампички - кои са книгите, които се открояват от останалите в библиотеката ти?

Вярно, че в библиотечката има предимно фентъзи, но има и доста криминални романи и трилъри на определени рафтове. Може би тази, която човек би се зачудил какво прави там е "My Name Is X And I Am a Cumberbitch", сложена между картата на Средната земя на Толкин и "Тъмната кула" на Кинг... С крещящо розово гръбче и доказваща колко книгоядците обичат Бенедикт Къмбърбач!

(Книгоядец~1 в първо лице): Хахахах, държа да се отбележи, че не аз съм я сложила там, но звучи просто великолепно! Бени-книгата с ужасния дък-фейс си е не само открояваща, ами и незабравима... Освен нея... може би Рейф Райдър? Тя е единствената друга книга на английски език в конкретното множество.

4. Книжна елха - колко книги се надяваш да видиш под елхата?
Да видим... 1 изненада ми е в кърпа вързана, останалите подаръци си купих на Панаира и съм предоволна.
Книгоядец~1 е изброила... Две-три... надява се и на една друга купчина, но не е сигурна дали ще дойде навреме... Проблемът тази година е, че е заложила на собственоръчно направена от нея си изненада, представляваща... музикален албум, моля ви се! (Толкова е сладък, сърбят ме ръчичките да го отворя...)

5. Коледно чудо - книга, за която не знаеш почти нищо, но искаш да прочетеш?
"Ние, удавниците" от Карстен Йенсен. Анотацията е впечатляваща, но не разкрива много от книгата. А и не съм се интересувала задълбочено. Същото е и с "Библията на дявола" от Pиxapд Дюбeл - тук вече ми е достатъчно само заглавието, за да ме привлича...
Книгоядец~1 не се сеща за нещо конкретно в настоящия момент. Почти всяка една книга от добавените в графа "Искам да прочета" могат да отговарят на критериите.... поради простата причина, че Книгоядец~1 почти никога не се запознава дори с резюмето на повечето книги...

6. Дядо Коледа - издай една книга, която смяташ да подариш! ;)
The Shrunken Head от Lauren Oliver. Тя не е таен подарък, така че няма проблем да споделя (и да кажа също, че ми се дочете и на мен... май някой ще ми я заема! xD)
(Книгоядец~1 в първо лице): Е, сега... аз толкова се мъчих да намеря една, която толкова силно се надявам да не се повтаря... останали са, колко, четири дни? Хайде, за да не стои така гадно инатството ми, ще кажа "Черепният трон" на Питър В. Брет.

7. Лед - книга, която ще отложиш за следващата година.
Със сигурност доста. Планувам да прочета тези, които взех от Панаира и предполагам, че през коледната ваканция ще довърша само една от тях, така че...
Книгоядец~1 си мисли за всички книги, които не успя да си купи от Коледния панаир, поради различни причини. Това са и книгите, които най-вероятно ще отложи. Поне си изпълни обещанието, че няма да си даде всичките пари за книги!

8. Снежен човек - книга, която ти е оставила страхотни спомени и си чел покрай Коледа?
"Великият Гетсби" от Фицджералд. Добре де, не мога да не се сетя първо за тъжните моменти, но всичко се оправя, когато си спомня за една определена глава от книгата (дъждовен ден и много цветя в къщата на Ник - който я е чел ще знае. :D)
Книгоядец~1 си спомня с широка усмивка за корабите на Робин Хоб и, естествено, за Тамас (♥♥♥). Миналата година, точно на 25-ти сутринта, беше студено и някой много удобно поглъщаше на големи хапки "Безумният кораб"...

9. Зимна вечер - книга със сюжет, който ти навява топли чувства, както Коледа?
"Анн от..." ... добре, добре, ще кажа нещо различно този път. "Шанхай" от Дейвид Ротенбърг. Чувствам се странно привързана към тази книга и определено ми навява топли чувства.
(Книгоядец~1 в първо лице): "Фиц и Шу..." Хубаво де, и аз ще се постарая да измисля нещо друго xD.  Например (дори не знам как ми изскочи) - "Норвежка гора" на Мураками. Корицата на моето издание е в бяло и червено, а самата история ми навява малко или много топли чувства, дори да ви се стори странно.

10. Коледен венец - книга, която задължително ще прочетеш за Коледа.
"Тайната история" от Дона Тарт! От Алеята на книгата рънча за нея и на Панаира най-после си я взех. По-доволна и щастлива няма как да съм.
Книгоядец~1 се зарича да прочете "Съдбовният кораб" на Робин Хоб, но предвид понамалялата бързина на четене в края на годината, може би ще се задоволи с нещо по-дребно като страници...

07 декември 2016

Единствено тайната...

 "Единствено тайната ни вдъхва живот.
Единствено тайната."

Тирсо Алфаро е син на знаменита археоложка. Макар и завършил история на изкуството, той е в онзи етап от живота си, в който може единствено да се чуди накъде да продължи. Подхвърлят му идеята да се опита да напише докторска дисертация и съдбата го запраща в Англия, за да може да изследва един неособено величествен дискос.
Всичко върви малко или много добре в Кентърбъри и след цяла една година там Тирсо успява да получи разрешение да снима Дискоса и да го огледа отблизо една вечер.
Същата тази вечер Дискосът бива откраднат...
Макар че твърденията на Тирсо, че това е така, звучат нелепо. Нищо в музея не липсва. Дискосът си е точно там, където си е бил винаги.
Или пък не...
След Кентърбъри животът на Тирсо поема по съвсем нова пътека. Съвсем изненадващо му е предложена нова работа, за която може да разбере подробности само ако разреши съответните загадки. Археологическият музей в Мадрид изглежда крие тайни, за които по-голямата част от испанците не подозират. На Тирсо му предстои да разбере някои от по-грижливо пазените.

~~~~~~~~
Луис Монтеро ни предлага две любопитни и чудесни приключения в добре познатите цветове на "Индиана Джоунс" и подобни творби на киното и литературата. Древни митове и легенди, тайнствени пещери, влечуги и насекоми, мъдреци и тайнствени знаци, древни карти... Всички тези неща можем да открием както в "Масата на цар Соломон", така и във "Веригата на Пророка" - двете издадени на български език книги от поредицата на Монтеро (издателство "Бард").
Признавам, че книгите веднага ме привлякоха чисто и просто с идеята за търсенето. На древни съкровища, на отговори на древни въпроси. Това са неща, които винаги са ми били слабост и съответно са нещата, които винаги могат да ме спечелят в една книга. Загадките! Мога цяла вечност да седя и да търся отговори за това или онова, особено пък ако става дума за нещо, свързано с история, езици и философия. Пък и религия, което си е, малко или много, свързано с моите области на познание.
Изключително приятно бяха комбинирани именно тези три области и в двете споменати книги. Има доста неща, главно свързани с идеята за Корпуса на търсачите, които определено не харесах, но пренебрегнах просто заради тръпката от търсенето на отговори. Корпуса на търсачите ми се вижда като неособено солидна организация. Може би ако беше нелегална и съответно по този начин тайнствена, щеше да е много по-очарователна и дори смислена. На моменти имах някои проблеми с някои от героите, които открито ме дразнеха с държанието и постъпките си. Имаше и моменти, в които всичко изглеждаше малко твърде детско - поне в първата книга. После - дали защото свикнах с героите или защото спрях да обръщам внимание - малко по малко всички станаха симпатични и всички случки станаха приемливи. Загубиш ли желанието да се нервираш за най-дребните неща, започваш да се вглеждаш в големите загадки. Успееш ли, вече става интересно.
Дали този проблем си е в самата мен не знам, но книгите са хем завладяващи, хем предвидими от гледна точка на историята. Какво имам предвид: в първата книга Тирсо през цялото време се дивеше как смъртните му врагове винаги са една крачка пред него. Е, как ли... по същия начин, по който и за мен беше ясно какво ще стане. Просто няма загадка в това как точно ще се развие самото действие. Историята си върви така, както може да си върви само една история. Точно издържана като сценарий на филм. Първо действие, второ действие... Тайна, въпроси, откритие, напрежение, финал. Като става дума за това - да, героите всъщност са абсолютно архетипни.
И въпреки всичко това...
И двете книги си остават чудесни представители на историите с тайни и загадки. Ако "Масата на цар Соломон" ви оставя чувството, че авторът все още някак се колебае за това-онова и книгата е малко слаба, то с "Веригата на Пророка" Монтеро вече стъпва по-уверено. Особено пък ако трябва да споменем дори само това, че втората книга се базира на истории, свързани с Мали. А африканската история като цяло, ако не броим Египет, е толкова далечна за нас, че е почти мистична. И поради това - толкова... невероятна.

Макар двете книги да са написани така, че да могат да се четат самостоятелно една от друга, цялата поредица (мисля си, че вероятно ще са три, ако авторът не измисли още) разказва една пълна история. Тази на търсача Тирсо Алфаро. Едно обикновено момче с необикновена съдба. Момче, което има талант да търси разни неща. Забравени през вековете, но не и от митовете неща. Момче, пазено от несъмнено много "грижовен ангел", както самият Тирсо се изразява.
Това е една история за търсенето и между другото за едно тайно минало, за едно предателство... и за малко любов, разбира се. Изобщо за всичко, което се очаква да се намери в един добър филм. В една хубава история за търсачи на съкровища. Такива, които посочват като своя любима книга "Островът на съкровищата" например...
Убедих се, че има защо да чакам и третата книга от поредицата. Чудя се кой ли странен предмет ще трябва да търсим този път. Дали митът ще бъде свързан с някое вярване. Дали пък някоя съвсем обикновена книга няма да подскаже някой важен отговор... Все пак има един тайнствен проект, за който трябва да разберем повече. Или просто да се убедим, че това, за което се загатва, ще бъде намерено.
И ако бъде намерено... какво ли ще е?

25 ноември 2016

"Аз още броя дните" от Георги Бърдаров


Дълго време отказвах да прочета "Аз още броя дните", защото знаех какъв сюжет ме очаква. Оказа се, че съм била на прав път, но изобщо съм нямала понятие какво точно ще срещна вътре. Въпреки че много емоции бушуваха в мен, не помислих да подхвана друга. Имах нужда да знам, че довършвайки книгата, съм оставила всичките ужаси на войната зад себе си.
Дали харесах сюжета? А кой би го харесал? Това е разказ за болката, която може да изтрие единствено смъртта. Тук са събрани историите на хора, свързани със Сараево по различен начин. Но всички те, онези, преживели окупацията и загубили близки в нея, носят едно и също нещо в сърцата си - празнота. Техните истории научаваме чрез редуването на минало с бъдеще. Има две сюжетни линии - едната е по време на войната и проследява живота на Давор и Айда - християнин и мюсюлманка, влюбени един в друг още от деца. Окупирано Сараево обаче не е място за романтика, независимо че тяхната всеотдайност един към друг личеше от всичко, което казват и вършат. Любовта не може да възтържествува под звуците на падащи куршуми и бомби. Втората сюжетна линия е години след войната, когато българин отива в града, за да събере материал за книгата си. Там се среща с човек, преживял окупацията - Зоран. Под влияние на алкохола двамата споделят един на друг миналото си. А то е пълно с още и още тъжни истории. Авторът включва и интервюта на участници в гражданската война, независимо дали убийци или жертви. За мен те са най-разтърсващото. Всички те разкриват до какви зверства може да стигне човек, колко е способен да се самозабрави, че накрая да не може да се познае. Толкова да се саморазруши, че да не успее да се възстанови повторно. А най-страшното е, че техните истории са пълни с чисто човешка жестокост, на която сме ставали свидетели в книги и филми. Но никога по този начин. Никога една история не е била разказвана толкова просто и ясно, а същевременно да те удря като снаряд.
Да, сюжетът не ми харесва. Но давам на книгата най-високата оценка. Тя заслужава всяко признание, известност и награда. Но не бих я препоръчала на никого. Защото ние сме свикнали да гледаме и да слушаме за една война, без да влагаме емоции. Когато чуем за една война е лесно да си представим какво е. Е, повярвайте ми, не е лесно. Успях да се убедя, че никой, който не е бил там и не е изслушал разказите на участниците в нея, не знае какво е. А тази книга те кара най-вече да съпреживяваш. Никоя друга не ме е карала толкова осезаемо да усещам болката на другите и никоя от началото до края си не ме е разтърсвала постоянно със своята безнадеждност. Но ако все пак искате да разбиете всяка своя илюзия от киното или от другаде, давайте.
"Аз още броя дните" прелива от насилие. По време на четенето не спирах да усещам една заседнала буца в гърлото ми, един постоянен потрес и отвращение. И може би всеки път, когато погледна тази книга, ще се сещам за някой отвратителен момент. Тя несъмнено оставя отпечатък.
За мен най-запомнящи ще си останат историите на Зоран - неговата лична, тази на Вуча лудия, който "куршум не го лови" и може би единствен запази човешкото в себе си, макар да остана белязан както всички останали. Тази на Пикасо, който се отказа от мира и изрисува целия таван в едно бомбоубежище. А също и историята от последното интервю за онзи лагер и за жената, чието единствено желание е да изкрещи на света преживяното, което я е белязало завинаги.
"Аз още броя дните" е изключителна. Георги Бърдаров ме впечатли още с участието си в "Ръкописът" и не съжалявам, че прочетох книгата му. Независимо от факта, че една част от мен иска да я забравя, но не мога.

23 ноември 2016

Внезапното бягство...


Преди време скандинавската литература беше почти толкова екзотична, колкото и далекоазиатската, въпреки че скандинавците дори не са далеч от нас... много. Книги като "Човек на име Уве" и прочее подобни обаче промениха тази действителност неотдавна. Атакуваха ни не с криминални истории, не със зловещи разкази в снега и тъмното, а с нещо напълно противоположно. Истории за обикновените хора, с техните съвсем близки тревоги и болки. Разкази за перипетии и изпитания и самота. За това как всеки може да се промени, да се преоткрие, да си върне радостта. Красиви книги.
Когато даден тип книги придобият популярност, неминуемо се стига, рано или късно, или до пренасищане на пазара с тях, или до това много и най-различни автори да подражават на историите, но не винаги успешно.
Макар че го казвам аз, твърдият фентъзи фен, (а това е жанр, в който много се заимства, това не го отричам) истина е, че болка и човешки теглила по света има много, но рано или късно човек вече научава тактиката на развитието на историята в скандинавските романи. Като с всички други, разбира се, но... Може би "Внезапното бягство от действителността" щеше да е малко по-добра, ако публиката можеше да очаква друг тип истории (макар че за търсещите точно това, нещата сигурно стоят другояче). Може би щеше да е по-добра, ако не разполагаше с толкова адски дразнещ тип за главен герой, който полага абсолютно всички усилия да си остане неприятен. Дотолкова, че когато трябва да дойде време за щастливия край, толкова да те е отблъснал с жалките си опити да бъде интересен персонаж, че изобщо да не се интересуваш от него. А не е ли целта на тези книги накрая да се усмихваш... или поне да вдигнеш глава и денят ти да бъде слънчев? Само например... Аз поне така виждам този тип литература.

Антон е осъществил детската си мечта. Станал е фокусник и при това е талантлив.
Но не е станало точно така, както той е виждал нещата.
Всъщност изобщо не е точно както трябва.
Антон е фокусник, който едва свързва двата края с шоуто си, което изнася из цяла Швеция, където смогне да се уреди. И наистина не е много щастлив.
Пропуснал е някои шансове в живота си. Има много виновни за това. Или?
Една вечер, навръх рождения си ден, той отново е на път, прибирайки се от поредното неособено успешно шоу... Докато не катастрофира в един зарязан диван на пътя...
И ето тук започва приказната част.

В гората живеят много приказни същества. Още от зората на времето. А какво е Скандинавия без приказната си част?
Антон отрича подобни смахнати неща. Та нима съществуването на разни джуджета и среднощни ужаси може да е реално?
Така си навлича проклятие от зъл дух... как ли пък не, ще каже той... докато върху него не започнат да валят всякакви дребни неудобства...

Гората на Юхансон е доста магнетична, това не може да се отрече. Именно тя прави книгата му любопитна. С тази магия сякаш авторът се опитва да избяга от вече споменатия стереотип за скандинавската съвременна литература. Заложил е на магии, предания и невъзможни създания.
За жалост, поне лично според мен, главният герой е покъртително ужасен. Както вече споменах - щом се стигна до там изобщо да не ме докосне нещото като промяна в него, което по традиция трябваше да настъпи, значи работата е доста на зле.
Отчаяно се опитва да бъде забавен. Някаква бледа имитация на споменатия Уве може би или на друг подобен герой, с който аз още не съм имала честта да се запозная. Да мисли различно от другите хора, да има друг светоглед. Да се опитва да държи на своето... буквално отричайки щастието на другите, заедно с реалността, в която се намира. Може тези неща да се възприемат и като интересни точки, но за мен не бяха добре пресъздадени в Антон. Не съм сигурна кога точно започнах да губя вяра, че ще се спогодя с този герой, че ще намеря нещо в него, от което да ми стане мило. Достатъчно, че да се усмихна, когато приключението му свърши, но да се усмихна топло. Може би антипатията започна да расте още от момента, в който отиде да спори с някакво момиче на регистратурата за някакви си фъстъци. Помните ли Уве в магазина? Подобно беше и при Антон, но в същото време фокусникът така успя да направи магията си, че аз даже виках за идиотката на регистратурата xD.
Йорма беше положителният образ в книгата. Ако книгата беше за него, вероятно щеше да е много по-добре. Толкова очарователно ведро момче, макар и с нелека тайна. Ако не книга за него, то трябваше да има повече участие заедно с Антон, понеже според мен Йорма е това, което играе най-положителната роля тук. И що се отнася до промяната във фокусника също.

"Внезапното бягство от реалността" все пак отговаря на името си, ако не друго. Истина е, че Антон доста внезапно се измъква от своята реалност, макар и не по своя воля. В гората Тиведен реалността е... напълно нереалистична. Дали пък аз не съм се втренчила прекалено много в главния герой... това не знам. Но от опит знам, че щом подобни неща ми правят впечатление, значи наистина има някакъв проблем в този персонаж, иначе ще се абстрахирам рано или късно...

ПП: Въпреки всичко, мъжът от корицата не е ли прекалено възрастен за 45 годишен мъж? Все го гледам и се чудя...

20 ноември 2016

Принцът на глупците не е глупак

Спомняте ли си Йорг Анкрат? Едно "малко" обезобразено от тръни "момче" със сърце, по-скоро черно, отколкото бяло. Неотдавна то уверено започна настъпление на българския пазар, носейки със себе си своя мрак, егоцентризъм и хумор, който от време на време се лее на катранени потоци от разказа му.
Той ни разказа за един свят, останка от велико минало, разделен и разединен. С много крале и кралици, спорещи помежду си. С мъртъвци, които се надигат от гроба, за да служат на незнайна цел.
Добре дошли в Разделената империя.
И макар Йорг да ни разказа историята си достатъчно подробно в трилогията "Разделената империя" (любезно подпомогнат от издателство "Бард"), сега ние отново се връщаме там, от самото начало... само че в друго, по-топло и на пръв поглед по-мирно кралство. А дали?
Запознайте се с принц Джалан Кендет от Червените предели.

Някъде в края на "Императорът на тръните", може би в благодарностите или в епилога, Марк Лорънс обясняваше как е преценил, че не са нужни повече от три книги за историята на Йорг да се развие. И че няма смисъл да пише още хиляда тома само за да се опитва да се изхранва с това. И аз бях съгласна с него. От друга страна обаче, явно не е могъл да устои на изкусителната възможност да пише отново за своята Разделена империя. А той принцове си има достатъчно, за да го направи. По-важното е, че го прави добре, затова нямам абсолютно никаквата възможност да устоя на привличащата сила на "Принцът на глупците", макар ясно да осъзнавам някои от нейните минуси.
Под минуси разбирам неща като:
- Действието се развива паралелно с историята на Йорг. Бога ми, двамата герои ги делеше една тънка стена на няколко пъти, докато Джалан беше "на гости" в Анкрат! Не е лошо да има допирни точки, но в същото време... какво остава за Джал да направи в свят, в който Йорг евентуално ще свърши цялата мръсна работа? Горкият червен принц май е осъден със своя викинг да води борба, на която ние й знаем основния край. Не мога да се сетя как Джал ще помогне от сенките...
- Цялата книга като цяло е от типа "безкрайно пътуване". От Червените предели та до света на викингите далече на север - едно дълго, много дълго бягство. За мен беше удоволствие да си прекарвам времето с Джал, но си мисля, че доста хора ще видят тази история в доста отрицателна светлина.
- През цялото време ме дразнеше начина, по който Лорънс е избрал да представя историята на другия главен герой в книгата - Снори. Викингът използваше онзи малко дразнещ похват "приказки край огъня" точно тогава, когато сякаш вече няма какво повече да се напише. И разказите му седяха някак... кухо? Да не говорим, че това с "Друг път, Джал" само за да има запълване на страници и по-нататък, не ми се струва добра идея. Според мен беше по-добре историята на северняка да се разцепи само на две-три части. Вярно, щеше да е по-кратка, но така или иначе аз вече се чудя как ще минава покрай Йорг по-нататък.

И все пак, както казах, не е възможно за мен да видя Лорънс и да го подмина. Неговите егоцентрични принцчета с черния им хумор са ми едни от най-любимите персонажи. За мен си струва дори само това да опозная Джалан като герой. Наследникът на италианците (поне предполагам, че Червените предели са някъде в тази област) е десетият в реда за наследяване на трона. Години ще изтекат, докато изобщо има възможност да седне на мястото на баба си, внушителната Червена кралица. Затова нашият човек предпочита да използва титлата си, за да получава забавления от всякакъв характер, когато му скимне.
Той описва сам себе си като страхливец, лъжец и слабак. Но всичко това е, поне за мен, една голяма самозаблуда. Огромна даже. Принц Джалан не е страхливец, което доказа поне един милиард пъти по време на "екскурзията" на север. Нито пък е слабак. Никак даже не е слаб, това даже Снори го признава. Е, да, обича да послъгва, но понякога не е лошо да си имаш резервни планове за някои неща... Според мен използваните от Лорънс на места "ще се напикая от страх" изобщо не подхождат на Джалан. Вярно, може би се напикава от страх само когато има време да мисли разумно за ситуацията, в която е, но все пак това рязко ни отдалечава от образа, който реално виждаме.
Разбира се, за да има история за него, Джалан също така е и специален. Също като Йорг е полу-сирак, също като Йорг очевидно може да вижда неща, за които другите нямат никаква представа. Джал е малко повече женкар, а и обича да си харчи парите в разни бойни ями, но все пак животът му е бил доста мирен... ако не броим колко задлъжнял е на разни хора и как една вещица го обвързва с един мачо викинг чрез малко неприятна бяло-черна магия. Джалан и поучаващ го ангел рано сутрин - безценни сцени, вярвайте ми xD. Джалан и осемзнаците... без коментар xD.
Към края на книгата Джалан вече не е толкова весел, колкото е в началото й. Разбира се, продължава да пуска разни лафове, но студът определено не му се отразява добре на южняшката същност. Изморен е. Наистина изглежда, че целия този негов поход е съвсем безцелен, още повече, че Снори, мисля си, не получи в края онова, което наистина искаше. Естествено, Лорънс изисква от героите си доста повече труд, за да стигнат до щастливия край.

Аз ще си чакам продължението, въпреки на пръв поглед ненужното му съществуване. Джал определено успя да ме спечели за каузата, щом още ми се върти в главата като... "присъствие". Кой знае какво му предстои да направи сега, когато бяло-черната магия претърпя неочаквана промяна. Пак не толкова щастлива за нашия човек, но той така или иначе няма да е вече толкова щастлив, дори да се върне обратно. Светогледът му беше наистина много разширен и променен след преживяното. Което си е, основно, за добро.
Продължавам да се моля някъде да намеря и някоя хубава карта на Разделената империя. В момента се ориентирам по една случайно изпаднала ми... но за първи път смятам, че книгата се нуждае от такава по принцип. Смятах това и за предишната поредица на Лорънс... а аз обикновено почти не се нуждая от карти на световете, така че това си е важно да се отбележи.

Дайте на Джалан един шанс, ако сте харесали Йорг от Анкрат.
Може би ще се окаже, че двамата имат много повече общо, отколкото аз съм склонна да вярвам. За жалост не съм всевиждаща вещица, която да тълкува бъдещето на Джал... ако изобщо има вещица, която да е сигурна в това, което може да види за бъдещето на точно този принц...


16 ноември 2016

Убийства в Декагона в класически стил

Втората книга от японската серия на издателство Милениум е вече при нас, отново страшно красива и страшно привличаща. И не по-малко интересна, повярвайте ми. Щях да си изпусна спирката заради нея, а това определено значи много, дори да не ви изглежда така.

За разлика от "Зодиакалните убийства", които ни изпращат сравнително далеч назад във времето (около Втората световна война), "Убийства в Декагона" се развива в почти наше време, 90-те години на XX век. Въпросният период от време работи в полза на нашия убиец, тъй като в днешно време никога нямаше да има впечатлени от това защо някакви тайнствени съобщения са напечатани на компютър, който, моля ви се, не бил чак толкова разпространен. Всъщност този факт беше нещото, което ме накара да обърна внимание на времето, в което се развива историята и да си взема забележка, за да върви историята по-нормално за мен.
А самата история всички сравняват с "Десет малки негърчета". И с това сравнение човек няма как да сгреши. Самотен остров с недобро минало, руини на изгоряла до основи къща... и Декагонът. Странната десетоъгълна сграда, в която всичко има по десет ъгли. Дори чашите за чай.
Разбира се, винаги се намира един клуб японски ученици/студенти, които да бъдат силно впечатлени от историята на едно подобно място. Толкова, че да отидат там. Истории с убийства? Истории с духове? Тъй вярно! Японците обожават тези неща. Знаете ли, че всяко училище си има лични истории за своите си призраци и полтъргайсти? Това си е въпрос на гордост и чест! А пък ако училището разполага с едно старо крило или цяла стара сграда, пей сърце!
В случая нашите студенти са много развълнувани от възможността да стъпят на страшен остров и да прекарат една седмица в странна сграда. Току-виж напишат там някоя от най-добрите си истории, защото повечето от тях не само обичат да коментират криминални истории, но и да пишат такива.
Но някой има предварителна идея за своя разказ... И то не съвсем невинна.

Не само авторът си признава, че е фен на Агата Кристи, а го прави и тайнственият персонаж, с който книгата започва. Което веднага ни навежда на мисълта, че всичко е планирано да бъде точно като в "Десет малки негърчета", но пречупено през малко по-нова призма.
Не може да се каже, че "Убийства в Декагона" носи онзи силно азиатски, малко познат на българския читател дух. Онзи, за който ставаше дума в "Зодиакалните убийства" - специфичният начин на изразяване на японците, когато пишат за неща, случили се около Втората световна. Книгата на Аяцуджи Юкито определено е по-разчупена, с повече диалози, с по-малко описания. Не знам дали това е в негов плюс или в негов минус, може би по малко и от двете. От една страна звучи по-опростено, а от друга се поглъща доста по-бързо и те кара да мислиш с по-шеметна скорост. Юкито се е постарал да запази идеята за криминалните истории в Япония такава, каквато си е. А именно - умни мъже и жени в облак от цигарен дим изказват своите гениални идеи, докато лудостта обикаля около тях и бавно затяга примката. Честно казано, вече съм гледала и няколко подобни варианта на тази история, несъмнено вдъхновени отново от Агата Кристи. Всеки един от тези варианти съдържаше нов и интересен елемент. Нещо като "ами ако беше станало така..."

Аз и книгата:
С голямо задоволство трябва да отбележа, че този път не успях да бъда преметната и уцелих убиеца още когато за първи път стъпихме на острова. Не знам дали това се води с някаква трудност, но аз все пак си се радвам на себе си... Разбира се, беше ми трудно да си изясня мотивите докрай. Досетих се за идеята, но малко не ми достигна да я завържа. Жалко... но пък ставам все по-добра xD Имах надежди да спасят моя любимец, честно. Много симпатичен персонаж беше и ми стана малко тъжно за него... За жалост не мога да ви кажа кой е, защото ще вземете да го изключите от кръга на заподозрените, а така играта става по-малко интересна...
Да си кажа честно, не помня романа на Агата Кристи особено добре. Може това да е изиграло някаква роля, не знам, но като че ли не е. "Убийства в Декагона" може да е взаимствана като идея, но си е напълно различен роман. Мисля, че не можем да се осланяме на негърчетата, за да разрешим загадката тук.
(Понеже съм някакъв нърд и дори не знам така ли точно се пишеше), Мацуда Джуниа е едно от най-интересните имена, с които съм се сблъсквала напоследък. Предъвквам си го и го оглеждам любопитно. Нали сме сигурни, че не означава "Мацуда-младши", нали, нали? Понеже "junior" се предава точно по същия начин на японски, както звучи и това име. Не, че има голямо значение, понеже в почти цялата книга всички използват псевдоними, за да са по-крими. Което също е много в помощ за скриването на убиеца... Вече си признавам, че не помислих за възможността той да играе толкова много игри наведнъж. Мислех, че просто се е подготвил малко да пообърка гениите в групата...

14 ноември 2016

Всички обичаме разбойници, само че понякога...

Само че понякога някак не успяваме да ги открием там, където би трябвало да са.
Имаме пред себе си един солиден, красив том, който веднага привлича половината от читателите с името Джордж Р. Р. Мартин, а другата половина - вероятно просто с отличния си книжен вид или нещо подобно. Говорим за тухлата "Разбойници", разбира се. Между другото, това да изпишеш имената на най-известните автори в антологията си на корицата е добре познат похват, обаче това "и много други" си е направо почти обидно, ако питате мен xD. Всеки път ме кара да се хиля необосновано.


Според господин Мартин разбойници можем да открием абсолютно навсякъде. Това може и да е така, само че в антологията "Разбойници" някои от господата и госпожите, които търсим, са избягали толкова далеч от идеята, колкото изобщо е възможно. Човек трябва да приложи много философска мисъл, за да изведе причината, поради която конкретният разказ изобщо се намира в антология с такова заглавие.
Всичко може да се открадне? Разбира се. Смъртта, живота, природата (вероятно), разни други абстрактни неща... Неща, които изобщо не можеш да свържеш с идеята за разбойници. Бога ми, имаше дори разкази, в които не можеш да откриеш самия разбойник. Авторът сякаш се опитва да ти избоде очите с него, но героят нито ти става близък, нито пък може да те впечатли особено, нито... нищо. Просто разказ, който се върти някъде в най-далечната орбита около темата, на един косъм разстояние от това да не влезе в нея. Макар че явно всичко в крайна сметка може да влезе в тази антология. Новите автори са повече, отколкото познатите такива. Това изобщо не е нещо лошо, разбира се, освен ако човек не се дразни от всяка биологична справка, която гласи колко супер-дупер-мега известно е лицето, написало разказа. Извинете, но това е все едно да сложите мен сред четири-пет известни имена и да напишете колко съм известна, защото за удоволствие пиша еди-какви си разкази и даже имам блог... (Публикуваните по подобен като в антологията начин, които четат това, да не се обиждат, но лично аз се дразня малко от тези неща. Ако взема да напиша книжка, там вече мога да се изкарам световноизвестна, но на фона на по-популярните изглежда глупаво някак...)
Няма лошо в това една антология да обедини разкази от всякакви жанрове. От обикновените кримки до научните фантастики. От комедията до драмата. Както казват хората, а и аз съм съгласна с това - неминуемо по този начин винаги ще има една част от публиката, която да не харесва едните разкази и да предпочита другите.
Малко ми е жал за хората, които обичат да си подреждат книгите по жанрове. Това нещо е такава манджа, че май трябва да е на отделен рафт.
За разлика от предишната антология, на която попаднах ("Старият Марс"), в "Разбойници" проблемът беше доста по-сериозен от гледна точка на това, че явно... темата не е достатъчно благодатна? Може би е дори ограничаваща, поради което, както споменах, някои автори просто се опитват да ти натикат в лицето качества на героите си, които вероятно те обикновено не притежават. Доста по-добре се бяха справили авторите (някои от които се повтарят) в антологията "Епично" , може би защото аз съм почитател на жанра, или може би защото не са били затваряни зад ограничителни заглавия, колкото и да твърди Мартин, че всеки пише за разбойници и така нататък.
Ще обърна съвсем кратко внимание на всеки разказ, или поне за някои ще се опитам...
Първият разказ в антологията принадлежи на Джо Абъркромби и явно трябва да служи като отправна точка за останалите. "На никого не му е лесно" е напълно в стила на Абъркромби, действен, бърз, хаотичен, динамичен, хапещ. Когато авторът има много повече пространство, вероятно може да го направи дори по-добре, но като за антологията е един доста класически пример за разказ с разбойници. Точно това, което очакваш да четеш в книги с такова заглавие. Хитри крадци си подхвърлят някаква мистична пратка нагоре-надолу, използвайки най-различни достойни за киното похвати. Мисля, че това е разказът, който най-добре се вписва в цялостната идея на антологията, поне по начина, по който аз разбирам заглавието.
"Какво работиш?" на Джилиан Флин се оказа доста симпатичен разказ, в който могат да се намерят пресечни точки с хорър жанра и аз го определям като един от най-силните разкази в антологията. Викторианските къщи винаги имат стил, особено когато са обитавани от малки странни момченца... Но тук се крие и друга интересна изненада...
"Странноприемницата на седемте благословии", на Матю Хюз се върти около темата за разбойниците, отново в по-класически вариант, като има леки комедийни отсенки. Не е особено лош, но пък и не е нещо особено. Понеже се развива в приличен фентъзи свят, има от мен повече точки.
"Пукнатата чаша" на Джо Р. Лансдейл може да се числи по-скоро към криминалния жанр и ако се абстрахираме от досегашните фентъзи и хорър разкази, бих казала, че е добър. Може би мястото му не е точно там обаче, понеже много рязко изважда читателя от пътечката, която вече си е направил. Твърде рязко, за да се хареса на всички, според мен.
"Тони Фустанели" на Майкъл Суонуик пък е от съвсем другата страна на Лансдейл. Разказът за Тони е доста футуристичен. Даже съвсем малко объркващ. Представя ни една отново класическа тема за парична измама, но някъде далеч в бъдещето, където вече има формула за превръщане на човек в зомби, някои хора вече не са точно хора, и прочее. Даже за мен беше малко странно и трудничко да се ориентирам. Иначе краят беше съвсем естествено очакван.
"Доказан произход" на Дейвид Бон също беше предвидим като развитие, отново сложен не точно където трябва, понеже от бъдещето рязко ни свалят отново "на земята", тоест - в настоящето. Въпреки това ми хареса като разказ, измамите с предмети на изкуството рядко са били толкова увлекателни.
"Опасно ретро" на Кери Вон е... извинете, ама за какво ставаше изобщо дума тук? Къде бяха разбойниците? Какво изобщо трябваше да се случи? Имаше ли изобщо някакъв смисъл, освен, че ме ядосаха с това, че провалиха готиния федерален агент? Сериозно, влизаме в едно магическо кабаре, поне според главната героиня, играем карти, чакаме някаква пачавра да ни обърне внимание, помагаме на Ромео и Жулиета, притесняваме се от случайно влезлия полицай... и нищо. Нито имаше някакъв свестен край... Ако разбойниците са играчите на карти или самите главни героини, то определено връзката с темата е на път да се скъса...
"Една година и един ден в Терадан" на Скот Линч може и да е сложен там, за да се опита да ти оправи лошия вкус в устата след Вон. Чувала съм за Линч преди и имам голямо желание да се запозная с книгите му, но не са ми попадали досега. Колкото до разказа му - той е наистина симпатичен. За пореден път ще кажа - предвидим, да, но все пак, симпатичен. Той би се харесал дори на по-малките читатели, а ако стилът му е такъв и в останалото му творчество, значи е голяма свежарка. Вещици, роботи и "пенсионирани" магьосници и крадли... Идеята престъпниците да служат като улични лампи още ме разсмива...
"Откраднатата музика" на Брадли Дентън ни връща към съвсем тривиалния, обикновен свят. Аз така и не разбрах главният герой чернокож ли е или бял, постоянно се натякваше на това, обаче в крайна сметка не стана много ясно и се отказах да го тълкувам. Разказът освен това малко досажда след определено време, а пък е леко дългичък. Липсваше му малко напрежение, така че човек да не заспива веднага, понеже още в началото всичко се изяснява.
"Дяволски метал" на Чери Прийст е избягал малко далеч от темата с разбойниците, също като разказа на Кери Вон. Даже малко е стъпил в някаква дълбока религиозна тема, която накрая те кара да мислиш само "К'во прочетох току-що?".
"Смисълът на любовта" на Даниел Ейбрахам беше симпатичен разказ с уникално описан готин град от кашони... буквално. Струва си този свят да се развие, наистина. Точно светът прави разказа интересен и привличащ, повече, отколкото това, което се случва. Макар че и главният герой беше доста добре представен, дори и в самото начало срещата ни да не тръгна добре.
"По-добър начин да умреш" на Пол Корнел беше малко... странен. Комбинация от научна фантастика, фентъзи и трилър. Светът му беше доста сложен като за нещо кратко, но Корнел се беше справил добре, с изключение за края (мое лично мнение).
"Среща със злото в Тир" на Стивън Сейлър.. Ами... добре. Много интересен разказ, включващ Древния свят, много умело представен. Може би му липсва само повече... не самобитност, ама как ли се казваше... Всъщност, не, по-добре, че не звучи архаично. Щеше да е много натоварващ. Присъствието на "легендарните разбойници" беше напълно ненужно иначе. Нямаше нужда от допълнително осигуряване на ситуацията, тоест - ако хората не разберат защо разказа е тук, да се осланят на историята с крадците. Наистина нямаше нужда.
"Товар от слонова кост" на Гарт Никс разполага с много пълнокръвни герои (или иначе казано - поне с по-интересни такива), но, както и по-голямата част от останалите разкази - с не чак толкова велика история, така да кажем, но пък за сметка на това с много магия. Което за мен си е плюс.
"Диаманти от текила" на Уолтър Джон Уилямс е може би един от "най-обикновените" разкази, с които се срещаме, защото ни запознава с един актьор, който иска да стане много известен, но който си страда от своите малки слабости. Например от това постоянно да ни натяква колко бил уродлив. Това присъства толкова много пъти, че е нещото, което запомняш веднага като второ заглавие за разказа. Актьорът освен това е и малко наркоман, но и малко истински измамник... което обаче не е чак толкова изненадващо. По някакъв странен начин, когато свързваш професията му със случващото се и... ти се вижда нормално.
"Керван за никъде" на Филис Айзенстайн ме впечатли главно с това, че става въпрос за пустинята, а аз обичам истории за пустинята. Оазиси, кервани, парещо слънце... и един музикант. Това очаква всеки, успял да стигне до този разказ (за феновете на фентъзито може да се окаже трудно, наистина). В този разказ има още и мистерия и малко драма, които са съчетани доста добре, така че го слагам сред онези, които мога да нарека свои фаворити.
"Любопитният случай с мъртвите съпруги" на Лайза Татъл е много свеж разказ, при това доста бързичък и много в стила на Шерлок Холмс и подобните му, точно както е обещано. Краят пак не ми допадна, отново не смятам, че е точно като за антология от типа на "Разбойници" (а по-скоро за нещо класическо детективско или подобно), но все пак... Англия, детективи и джентълменски случки, какво повече да искаш?
"Как маркизът си върна любимото палто" на Нийл Геймън е типично негова история. Свежа, шантаво магическа, добре позната, особено на челите книгата, в която се споменава Маркиза. Долен Лондон е твърде необятен, за да не искаш пак да се върнеш в него. Съвсем случайно. Цялата история, точно като "Коралайн", е по-скоро насочена към по-младите читатели, но това не пречи да искаш да скитосваш там. Геймън определено може да очарова със световете си. Дори само заради присъствието му тук вече имам повече настроение да приключа книгата. Сигурно точно затова е сложен накрая, честно казано. Но дотук беше и единственият, който искрено ме накара да се засмея (повтарям, не правете като мен в метрото... аз просто съм свикнала да изглеждам ку-ку).
"Специална премиера" на Кони Уилис също ме забавлява много. Аз не съм най-големият киноман на света, но определено гледам доста филми и доста често ходя на кино. Конспирацията, която се върти тук, хем е забавна, хем дори може да се осъществи, ако вече не се е някъде по света, знае ли човек. За мое успокоение, винаги намирам билети за филмите, които искам да гледам. И за мое още по-голямо щастие, винаги ги дават наистина. Защото героите тук срещат един мъничък проблем... Има и още нещо - каква толерантност! Невероятно! Тук, в България, хората вече мрънкат, ако са втори на опашката, а в този разказ на никого му няма нищо!
"Дървото на мълнията" на Патрик Ротфус беше втората ми среща с този автор, с който от доста време имам желание да се запозная по-добре, но все не мога да стигна до неговото творчество. Не, че е единствен, но все пак чувствам, че пропускам нещо добро. Разказът му странно ми напомни на творение на Рей Бредбъри, но в същото време с допълнение от някой друг, наистина талантлив. Да. И предишния път Ротфус ме впечатли, сега също. Има много открояващ се стил. Светът му е много идилистичен, много успокояващ и много магичен. 
"Принцът разбойник, или Братът на краля" на Джордж Р. Р. Мартин може би ще е интересен на някой върл фен на "Песен за огън и лед"... или може би не. Този откъс от историята на Вестерос присъства и в голямата червена книга, наречена "Светът на огън и лед" и е по-скоро под формата на историческа справка, а не на разказ. За голямата "енциклопедия" е напълно приемлив, но за антология като "Разбойници" не е добър избор. Стои сухо и вероятно дразнещо и объркващо за хората, които нямат представа от събитията във Вестерос. Авторът да не би да разчита, че цял свят е длъжен да знае всичко за неговия свят? Колкото и известен да е...

22 октомври 2016

Спасение има само в ада

Някои от вас може би ще изтръпнат от ужас, но всяко спасение си има цена.

Сянката е бъдещето. Той е спасението. Той е адът. И смята да промени света. Сянката не ни пита дали искаме да живеем в неговия нов свят. Защото той вече е прозрял истината и единственият начин да ни накара да я приемем, е като изпълни целта си. Но има хора, които  ще се противопоставят на неговото радикално решение. И тези хора могат да бъдат най-неочакваните.
Професорът по символика Робърт Лангдън се събужда в клиника без никакви спомени от последните няколко дни. В болничната стая към него се насочва пистолет... и играта започва. Доктор Сиена Брукс го спасява от смърт и му помага да избяга от преследвачите му, които изникват на всяка крачка. Скоро Лангдън открива две неща – Сиена крие истинската си самоличност, а в сакото му има странен предмет със знака на биологично оръжие върху него. Харвардсият професор няма друг избор, освен да се опита да разбере защо е преследван и какво представлява опасният предмет. Откриването на истината се оказва трудно начинание, а отговорите не могат да излязат наяве без разгадаване на символи в древни сгради и много познания по история на изкуството – неща, които са напълно в специалността на Лангдън. Един от ключовете към загадката е „Божествена комедия” от Данте. Но каква връзка може да има тя с едно предполагаемо биологично оръжие в сакото на професора?
 „Ад” ме спечели още с първите страници с нетрадиционния подход към историята.  Бях шокирана от развоя на събитията още в първата глава! С развитието на сюжета изникваха все повече и повече въпроси без отговор, а действието се развиваше невероятно бързо. Както „Изгубеният символ” (ревю тук), така и "Ад" ме държеше на нокти през цялото време, но въпреки това го имаше и неприятният момент, когато не можех да се отърва от чувството, че героите нямат убедителни (или абсолютно никакви) мотиви зад действията си. Ако в хода на историята направите същата глупава грешка като мен – а именно да се съмнявате в автора, то трябва да знаете, че в „Ад” всичко е перфектно, колкото и преувеличено да звучи. Дан Браун несъмнено знае как да ме накара да стоя до късно за „още една глава”, но най-хубавата част от книгата му е, когато минеш средата и развръзката започне. Аз лично се почувствах адски глупаво, когато осъзнах, че някои отговори са били пред очите ми, а изобщо не съм ги забелязала, но за други обрати в сюжета нямаше как да се досетя. Именно това е най-хубавото. „Ад” е пълна с изненади, които бягат от всяко клише. Въпреки че трябваше да съм го разбрала, когато стигнах развръзката, без всякакви основания смятах, че краят ще е клиширан (къде ми е бил умът?). Но, разбира се, не – той е най-изненадващият и може би най-справедливият завършек.

Мили Боже, нека светът запомни името ми не като на греховно чудовище,
а като на божествен спасител, какъвто знаеш, че съм. Нека човечеството проумее
какъв дар му оставям.

Водещата тема в книгата е пренаселеността на Земята. Дан Браун представя становището на учения Бертран Зобрист (наричащ себе си Сянката) убедително и подплатено с множество факти. Самият герой е изключително харизматичен персонаж. От всяка негова реплика и действие си личи силният фанатизъм и енергия, които влага в идеите си. Според Зобрист населението на земята е надхвърлило нормалните граници и ще продължи да расте, докато не се изчерпат всички хранителни ресурси и човешкият вид не измре от глад. Ученият смята, че обществото не прави нищо, за да спре своето самоунищожение. Кой тогава ще вземе нещата в свои ръце? Кой, ако не той? Кога, ако не сега?

Ако искате повече чиста вода на глава от населението, ви трябват по-малко хора на тази планета. Ако искате да намалите вредните емисии от колите, ви трябват по-малко шофьори. Ако искате океаните и моретата да възстановят популациите си от риба, ви трябват по-малко хора, които ядат риба!

Освен темата за прираста на населението, книгата е и едно приключение из света на изкуството – картини, литература и религиозни символи. Могат да се научат много любопитни факти за тях, а също така и за множество известни туристически обекти. Всичката тази информация има отношение към действието и спомага за развитието му, така че книгата е както наситена с мистерия, така е и изключително образователна.
Много неща няма да очаквате в „Ад”, но от началото е ясно едно:

За да стигне до рая, човек трябва да мине през ада.


Ревю за:
"Шестото клеймо" - тук.
"Шифърът на Леонардо" - тук.
"Изгубеният символ" - тук.

Цитати от книгата - тук.

15 октомври 2016

Просто 19 години по-късно... може би...


Когато Хари беше на 11, разбра нещо специално. По доста нестандартен и вълшебен начин.
Когато аз бях на 11, получих едно, подобно на неговото, писмо. Под формата на една вълшебна книга.
Аз израснах в "Хогуортс". Вярно, никога не бях силно открояваща се "вещица". Не ходех на разни събития, не се обличах като магьосница, но и до ден днешен знам абсолютно всичко. Завърших училището за магия. Истински експерт съм. Чела съм книгите най-малко по четири-пет пъти. И всичко това го казвам не с цел да намеря някой, с когото да си мерим фенството, а просто за да изясня какво е "Хари Потър" за мен.

"Всичко беше наред"...
Бях малко разочарована от седмата книга от поредицата. Очаквах нещо много по-дръзко и грандиозно за финал. Затова последната глава, където набързо са нахвърляни няколко думи за това кой как е в живота, не ми е от любимите. Но помня добре последните три думи, понеже те бяха заключителни за мен. Все едно "Хогуортс" ми даваше тапията и ме изпращаше по живо, по здраво. Всичко беше наред... и завесите се спускат. Така беше за мен. Бях удовлетворена поне за това. Че не чувствам никаква празнина. Нямаше нещо, което да липсва...
Е, да, липсваха всичките ми любими герои, освен един-двама, но... Но.

Какво изпитах, когато чух за пиесата?
Всъщност нищо конкретно. Малко скептично бях настроена към новините за чернокожа Хърмаяни, просто защото съм от онези хора, които вярват, че някои "канони" просто трябва да се спазват. Все пак хвърлиха толкова старание за филмите, дойдоха до България да търсят Виктор Крум (и грандиозно се провалиха, но поне направиха опит!), направиха всичко, точно както трябва да си е (поне за мен)! Вярно, че по едно време Краб и Гойл бяха малко странни, но това са тъпи подробности, кой ги помни тях xD.
Какво изпитах, когато чух за книгата?
Смесени чувства. Нервираше ме истерията по "осмата" книга. Защото какво осмо има в нея, по дяволите?! Аз не видях нищо. Все още не виждам. Съжалявам. Може да е история за света на Хари, но не е история за истинския Хари. Прост факт. Наистина.

Сама по себе си книгата е хубава. Хубав спомен за "ученическите години" в магьосническото училище на всеки закоравял фен на поредицата. Като й видиш името и си спомняш.
Но и аз като тийн пишех непрестанно фен-фикшъни за Хари Потър (имам един запазен, който е поне стотина страници, мога ли да го издам като деветата книга?). Постоянно участвах в милиарди училища за роул плей. Всички тези истории, които сме изписали тогава, не са истинската магия. Както и тази книга не е.
Липсваше й онази щипка вълшебство, която съм свикнала да очаквам, когато чуя "Хари Потър". Липсваха й и още доста неща.
Например, никога не съм харесвала Хари и Рон. Хърмаяни да, донякъде... Но и аз си имам определени очаквания за образите им, които не съвпадат с представените тук. Да кажем, че бяха "плоски", отдалечени. Като цяло всички герои се държаха отдалечено, някак обикновено. Предсказуемо. Безинтересно. Албус и Скорпиус пък бяха просто двама некадърни тийнове. Не,  излъгах ви, Албус печели титлата, него бих го нарекла и непоносимо "мрънкЯло" понякога. Скорпиус беше всъщност симпатичен.
Странното по едно време беше, че всички останали деца - Джеймс, Лили, Роуз, Хюго... те сякаш изведнъж изчезнаха. Вярно, за момента друго е по-важното, но аз не си представям семейството на Хари така. Нито пък това на Рон.
Всички се държаха прекалено... прецизно един към друг. Твърде официално. Твърде делово. Твърде неистински.
От друга страна, тъй като Драко е един от тези, които обичам, но пък не е герой, който е представен в дълбочина в оригиналната поредица, тук ми хареса много. Може би в това се крие разковничето - силата е там, където авторите на тази история не бъркат твърде надълбоко в чувствата на феновете.
Все пак играта със Снейп наистина заболя. Наистина. Не беше моят Снейп, но си беше гадно.
Като цяло обаче си заставам твърдо зад мнението, че не се държат като себе си, а аз като фен искам точно това.

Идеята за "прокълнатото дете" като цяло ми беше също глупава. Прекопирана. С абсолютно нито една оригинална черта. Даже дразнеща. Безумна. Някакво досадно "ами ако вмъкнем една конспирацийка"... Летенето през времето на моменти излизаше малко... ами, невъзможно xD Бягаше от принципите, така да се каже. Беше си точно ала фенове си вмъкват своите идеи. Знам ли, не ми хареса...
Осъзнавам, че това все пак е пиеса... но явно не осъзнавам добре факта, че сигурно е правена от носталгия по фенщината и прочие. Ако осъзная по-добре това, сигурно ще приема факта за цялото това опростяване.
Ех... въпреки това леко се дразня. xD

Не мога да си представя това нещо като пиеса, като нещо, което се играе на сцената. "Хари Потър" си е магическа вселена, която се нуждае от повече цветове, повече думи. На сцена просто, мисля си, ще е нереално... неистинско, ако искате. Колкото и безумно да звучи.

Въпреки всичко ще дам на тази книга четири звезди. Заради добрите спомени и заради това, че ме накара да отворя архивите на познанията си. Само се моля още някой да не се похвали, че си е взел осмата история, че се изприщвам (което, за жалост, ще стане още утре, уверявам ви).

И (понеже умирам да го направя) вметвам и серия тъпи въпроси, които се зародиха, докато гледах корицата:
Какво му е предварителното на това издание? Ще има още едно ли, какво? И може ли да е предварително нещо, което е излязло след като пиесата вече е била на сцена, ако се ориентирам по датата на издаване и датата на пиесата, която присъства в книгата...


27 септември 2016

"Зодиакалните убийства"

 Един от любимите жанрове в японската литература, доколкото ми прави впечатление, е криминалният.
Има един определен тип истории, които са тайнствени и зловещи. Които определено са написани в един по-различен дух. Особено пък ако действието се развива около Втората световна война. Независимо дали преди, по време на, или малко след. Историите за това време са тъмни, може би дори зли, зловещи със сигурност. И също така по някакъв начин - толкова характерни за Япония. Почти не си спомням да съм чела или гледала нещо за Япония през споменатия период от време, което да не е било украсено в тези необясними, но характерни цветове.
И тази книга е в същия дух. Някои хора биха я определили като ужас. Притежава своя енигматичност.
Спомням си за подобен роман от друг японски автор, с който съм запозната заради пресъздаването му в аниме. Оставя у теб странно чувство. Зловещо, привличащо и обсебващо по някакъв неочакван начин. Същото е и със "Зодиакалните убийства".

Анимето, което споменах и което е създадено по романа на Нацухико Когьоку, се нарича "Mouryou no Hako" (моят избор на времето, за фен-превода на български, беше "Кутия с Морьо"). С първите няколко страници, "Зодиакалните убийства" ме постави право в другата история, изглеждаха ми толкова идентични. Невъзможно и зловещо убийство, разгадавано от гениален, но мързелив и отнесен "детектив", който се занимава с детективски неща само през свободното си време. Гледах споменатото аниме два-три пъти, като си спомням няколко неща, направили ми впечатление, които и романът на Шимада Соджи споделя.
По-главната обща черта е начинът, по който ни въвеждат в историята. Първата среща с убиеца, който успява да те удиви, отврати или ужаси, в зависимост как си устроен. Случвало ми се е да се възхищавам на идеята на автора. Например в "Зодиакалните убийства" убиецът представя идеята си на първо четене абсолютно обмислена по всеки един възможен детайл. Изненадващо е и някак... просто наистина удивително.
Друга обща черта са младият човек на изкуството, който е чул за случая, защото е известен из страната, и съвсем случайно се познава с един много, много умен човек, с когото случайно може би ще обсъдят това, върху което всички си блъскат главата. "Детективът" живее все едно в друга епоха. Спомням си Кьогокудо, никога няма да забравя нелепата, но много добре вметнатата забележка на жена му ("Господи, той има жена!", помислих си тогава), че бил като Джизо статуя.
Детективът е гениален, но няма много приятели. Явно е или книжар, или пък се занимава с друга странна дейност. Детективът на Соджи е астролог и гадател, по дяволите!
Двойка като тази е почти явно създадена по образ на Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Само че в Япония детективът "не си скъсва обувките от ходене", а напълно обратното. Даже може да се види на хората изнервящо бавен.
Този тип произведения ти изглеждат понякога като невъзможни. Понякога изглежда като че ли накрая ще стане дума за истинска магия. Че "скверното дело" на лудия извършител е станало истина в един момент. Очакваш жертвите му да са живи по начина, по който той ги вижда. Очакваш едва ли не да дойдат при теб и да са "съвършени" точно по начина, по който болният им създател е предвидил.
Ако все още сравняваме "Зодиакалните убийства" със споменатата история "Кутия с Морьо", можем да забележим, че авторите им се стремят към това да представят на читателите си абсолютно всички възможни факти, да изяснят абсолютно всички възможни пътеки. Да, на няколко пъти споменах, че в "Зодиакалните убийства" не получихме нищо за героя, който беше китаец,  това ме дразнеше, именно защото не се връзваше в цялото. Получихме всичко за всички, беше логично човек да си помисли, че е възможно той не просто "да се е върнал в Китай", колко му е да заблуди хората през 1936-а година или нещо подобно... И все пак, да, като изключим това, абсолютно всички факти са на лице. Който желае, може да се опита да разреши случая, дори авторът предизвиква към това. Който не желае, или пък просто не може, остава с мен и тъпия главен герой до края xD Аз нямах желание да мисля в дълбочина, а можеше и да не успеех да се справя, така че просто бях търпелива към Митарай, по същия начин, по който бях търпелива с Кьогокудо някога. Понеже навремето Кьогокудо прецака моите гениални изводи с невероятна лекота. От тогава вярвам, че някои криминални истории се пишат, така че дори да имаш всички факти, да не се досетиш за убиеца. Мисля, че това го има и в някои истории на Шерлок Холмс... Но в никоя история на Шерлок Холмс няма да ме удивят и смразят точно по този начин, по който го могат японските автори. В това съм твърдо убедена от много години. Все пак, извинявам се, но дори в аниме трилъра "Monster" има атмосфера, която трудно се забравя. Различна и магнетична.

"Зодиакалните убийства" е прекрасен избор за представянето на този тип японска криминална литература у нас, поне според мен. Нямаше да се сърдя и на по-горе споменатата история, но изглежда, че Соджи Шимада действително е по-известен.
Отделни моменти от тази история са добре известни на почитателите на жанра - имам предвид предизвикателствата със "заключената отвътре врата". Тук така популярният Едогава Ранпо наистина е изиграл голяма роля. Други моменти за много хора ще изглеждат нови. Бих посмяла да кажа - свежи за жадния за новости фен на криминалното, в случай, че досега не е чел японски романи, отнасящи се до точно този определен момент. Понеже е почти сигурно, че иначе са се запознали със съдията Ди (който е китаец, но все пак)...е живял доооста назад във времето, нали? А тук, когато споменеш за история, въртяща се около Втората световна война, аз веднага си представям нещо тъмно, брутално и... възможно само с магия? Дали...

25 септември 2016

Септемврийски срещи

Септември дойде и вече почти си замина, но към края си донесе няколко предизвикателства за мен от нов тип. Казвам нов, защото отново реших да се изпитам с книги, които по принцип (ако изключим "Пайнс") едва ли бих си взела веднага. Отдавна ми е трудно да си купувам трилъри, защото все се тормозя дали ще попадна на хубав такъв. Да не говорим как стоят нещата с литературата в други жанрове.
Но, благодарение на издателство "Бард", имах удоволствието да си проведа самоизпитанието~
Днес на фокус са три книжки, сред които имам безспорен фаворит. Признавам си, понеже се вижда и по оценката в Goodreads...

Страница в Goodreads

Предизвикателството, което си поставих след първите няколко страници на тази книга, беше да разбера доколко добре ми влияе литературата с руски привкус. Понеже руската и френската литература бяха изключително трудни за мен, по времето, когато бях тийн (който желае - да ме убие с камъни, но такова е положението), надявах се нещата да се променят.
"Проклятието на златото" обаче ми се видя по някакъв начин суховата, статична. Имаше си действието, имаше си своето напрежение в стил "пищови навсякъде", но въпреки това ми стоеше сухо. Може (а даже може и да е почти сигурно) да не съм в таргет групата на господин Кръстев... но все пак и аз обичам подобни теми... сигурно съм провалена от множеството американски екшъни обаче и търся други неща xD.


"Пайнс" за мен е нещо, което се крепи на ръба на трилъра и спада повече към научната фантастика с хорър елементи, което честно казано не очаквах. Бях се наканила да гледам сериала и бях подготвена за темата "много, много странно градче някъде в Америка", но не очаквах историята да се обърне към елементи като тези, които всъщност използва.
Тази книга, ако следваме традицията на този пост, ми дойде "насечена" - с много кратки изречения, които придаваха тук динамика и напрежение от онзи тип, който вече ми допада. Хубаво е, че героят не е някое божество, о, даже напротив. Вярно е, че може темата да е поизтъркана оттук-оттам, но книгата несъмнено е добра... а пък и я прочетох с удоволствие за ден и половина, което също говори много.
Само че ме е страх все още да разбера с какво може да продължи историята. Тя може да продължи по много начини, съвсем вярно, но в същото време си е достатъчно добре завършена и много се тревожа да не стане някой сапун, защото стане ли, поредицата няма да има никакъв край... Скоро ще разбера това и вероятно ще пиша и по-подробно и за двете книги~


Едва, когато разбрах за съществуването на тази книга, разбрах също така, че авторката е българка. Повярвайте ми, бях абсолютно убедена, че "Пчелата" е книга на някоя жена като Елиф Шафак или подобно. Никога не съм обръщала внимание... Е, и в първите моменти с "Докосване" не знаех истината, преди да ме просветлят.
А можеше и изобщо да не узная всъщност, понеже тук става въпрос за герои с имена, които се опитват да навлязат в българската действителност, но са все още рядко срещани. Говоря за такива като Ричард, например.

"Докосване" не успя да ме докосне по начина, по който всъщност очаквах. Не знам и какво точно очаквах, да си кажем право, но явно е било нещо по-различно. Имах голям проблем с историята в тази книга. Участието на Бог просто ми идваше в повече, може би защото нещата, за които ставаше дума, бяха неща, които всички знаем. Неща, които изглеждаха като такива, които много от Фейсбук потребителите биха си пуснали на стените, без да се интересуват особено какво означават. Отделно, имах проблеми и с начина, по който беше написана книгата. Изобщо не вярвам, например, двама души да седнат и да си говорят така, все едно озвучават документален филм. Брутално беше как шофьора Томи започна да прави биография на Виктор (в минало време, естествено), докато горкият човек просто беше още в кома...
Главно, главната героиня Ани... не беше толкова лошо момичето, но ме загуби някъде по пътя.
И всички тези скъпарски разходки със самолети и прочие, просто ми звучаха много... грубо? Нещо подобно... И къде ли съм чувала за "галактически богатия, който не умее да обича, но се влюбва в обикновено момиче с мънички недостатъци", хм...
Може би това беше главното, което по-скоро ме изгуби за книгата...