24 юни 2015

Мъглороден - Кладенецът на Възнесението

В любимите ми вече мигове, които отделям измежду ученето за изпити, неусетно стигнах и до края на втория том на "Мъглороден".
Както често става във вторите томчета, нещата стават от тъмни по-тъмни и от вълнуващи по-вълнуващи. Странно ми е, че обявявам тази втора книга за дори по-хубава от първата. Все пак тук политическите разигравания бяха малко повече от мистериите, което би следвало да я направи скучновата... или пък не? От едното време, когато "Двете кули" на Толкин ми се видяха
най-ненужната част от сагата, все си мисля, че всички втори томове са все така - запълват дупката между началото и истински очаквания край. То си е така де, в известен смисъл, но това вече не ги прави слаби. Никак, никак даже.
Едно от желанията ми се изпълни все пак, може би това също играе голяма роля. Вин ни показа себе си в първата книга. Сега на преден план пристъпва онзи, за който "не ми остана място да пиша".

Нямам идея дали това горе в ляво е реална картинка на корицата на някое чуждоезично издание. В българския вариант виждаме Вин да се бие с някакъв тип, който само мога да предположа кой е, но не смея да назова с точност. Струва ми се, че Елънд Венчър е правилният избор. Благодарна съм на DominikBroniek от DevianArt (мисля, че този път не бъркам снабдителя), за четирите корици, страхотни са!

Тази картинка говори за много неща в тази книга. Толкова много за това, което не мога да кажа, без да преразказвам (и в тази връзка - точно заради това имам повече описание на даден герой!). Все пак, както казах, става дума за Елънд Венчър. Дипломат и... воин? Колко труд се вложи, за да може човекът да направи униформата, а не униформата човека. Но това си проличава най-ясно в началото на третата книга и засега можем да го оставим на заден план...
Вече споменах и в предишната публикация на тази тема, че Елънд е фаворитът ми в поредицата. Не знам защо. Може би, както се казва, го обикнах в момента, в който стовари купчина книги на масата в балната зала на собствения си дом и седна да чете. Както неведнъж се споменава и в самите книги, Ел е идеалист и мечтател, философ. Има талант за тази работа. Вижда идея там, където аз например ще видя просто разказ за една война и войската на владетеля, въпреки че в университета би следвало да минавам за нещо като "философ", нали ми е такава специалността... Благородният му произход играе много важна роля за неговото бъдеще. Елънд е творец, уповаващ се на старото, за да създаде новото. И го създава идеално, чисто и добро. Мисля, че бялото не му стои добре само защото се изисква от него да бъде в бяло...
Историята върви така, че просто знаеш, че той няма как да умре, макар че на няколко пъти виждах много ясно как в даден момент нещо може да му коства живота. Все пак много от хората, които играят роля в живота му, го мислят за глупаво дете, което си играе с непознати му сили. И това също е вярно, защото до много късно той не знаеше как да използва талантите си. Отне му време да се научи какъв да бъде, за да оцелее (затова и при срещата му с баща му, тази змия, смятам, че Елънд оцеля само с помощта на "късмета на новака" xD).
Елънд е едно истински чисто създание, колкото и странно да звучи това. И, да, разбира се, идеалният противоположен образ на черното. На Вин. Затворени в балната зала, играещи всеки своята роля, в първата книга нещата стояха малко по-неясни при тях, но в сърцето на града, обграден от злодеи, любовта е сила.

Обичам го този Елънд просто. Ако можеше да ми се даде есе за герой от фентъзи книга, щях
за него да пиша (или за Фицрицарин на Робин Хоб, но той е... хм, по-специален с нещо друго). Има много да се каже, макар че аз и доста си казах.
Елънд, силен и слаб, вярващ и обичащ... и голям безумец трябва да се прикрепи към краткото заключение. Лично щях да го удуша след онази история в лагера на колосите!
Вин е толкова дребничка, пък вижте какъв меч е понесла. Меч на синьо чудовище... при това го носи едва-едва, макар и Мъглородна. А Елънд къде се беше понесъл, не знам!
Като замесих Вин, знаете ли кое ми се стори най-важното? Че двамата се бориха и пребориха един за друг. Да не забравяме, че това е история за мрачен и незнаен ужас, в която се преплита любовната история на тези двамата, Елънд и Вин. Борбата им един за друг е достатъчно важна за отбелязване. Бориха се и спечелиха по нещо важно по своя си чудат начин.

Сега навлизам в последния етап. Мракът вече настъпва. Очаквано, нещо лошо трябваше да се случи, за да има нещо велико, нещо ново. Вече не знам какво трябва да очаквам, освен, че... Имам някаква идея за отговор на чуденето си "защо пък края на поредицата да е тъжен". Мисля, че сега мога да предположа защо. И предполагам, че ще уцеля, но не искам още да го мисля. Би било прекалено... болезнено. Болезнено по същия начин, по който ме жегна случилото се със Сейзед, онзи, който винаги е водил Вин и останалите по по-правия път...
Но Сейз е терисец, а терисците, сигурна съм, ще имат още една много, много важна роля в следващите страници на третия том. Очаквам го. Светът се нуждае от тях също толкова, колкото и от чудесата на Вин и Елънд.




18 юни 2015

Спомен от архива [Инкарсерон]

В момента информацията за изпита в главата ми е толкова натъпкана, че се нуждаех от малко почивка. Какво
по-добро от това да отворя една много тайна темичка на едно много тайно място и да разгледам някои мнения...

Там попаднах на едно нещо-като-ревю, каквито са повечето ми писаници тук и реших, че все още ми харесва. Заслужава си да го опазя и да го украся с картинки!
(кхъм, очаквайте дори по-емоционален изблик и от обикновено! Ще взема да си го напиша отгоре...)

Ще изберем една епоха от миналото и ще я пресъздадем.
Ще създадем свят, свободен от грижите на промяната!
Ще бъде Рай!

Но Инкарсерон не стана рай. Или по-точно не остана рай. Дълбоко между железните стени, това беше затворът, необятен, невъзможно неописуем, там се зароди Адът. Няма път навън. Няма път от Затвора, който да те отведе Отвън. Червените очи те наблюдават. Затворът се смее. Затворът е демон. Затворът никога не ще ти позволи да живееш добре. Някои успяват, повечето - не. Далече горе греят изкуствените му светлини. Ужасни и отвратителни неща дебнат в дебрите му. Полухора, болести, очи, необятни планини и бездни. Един цял свят, който не ще те пусне навън. Затворът те гледа. Затворът се смее.
Една плашеща необятност, която няма да разгледаш дори за цял един човешки живот. Но не се страхувай... нищо в затвора не е обречено да умре. Затворът ще вземе живота ти и ще го пресъздаде в нов. Никой живот, никакъв материал не се губи там. Никога.

Дълбоко в пазвите на затвора има едно момче. Наричат го Звездоброец, защото твърди, че в сънищата си вижда звездите. Това момче не е обикновено. Той наистина ги е виждал някога. Той твърди, че идва от Отвън... и тази книга е разказът за неговия ужас по пътя в безкрая. Фин иска да излезе Навън.

                                 ~~~~~~~~~~~~~~

Някога Затворът бил красиво същество.
Програмирано да обича.
Но вероятно е било прекалено трудно да обичаш хората.
Може би сме искали прекалено много от него.
Може би ние сме го подлудили.


И Затворът се вглъби в себе си и започна да мечтае за Звездите от сънищата на Сапфик.
Настана студът, дойде лудостта, светлините му започнаха да гаснат, топлината му се отдръпваше. Настъпваше големият Мрак. Защото Затворът търсеше себе си там, където не съществуваше.
И Вътре, както и Навън, Светът изчезваше. Нямаше Свят извън този. Кое изобщо е истинският свят? Къде изобщо се намира истинският свят?

~~~~~~
Още в първата книга ми направи впечатление мракът и безнадежността на този свят, който се събира в шепата ти. Той няма никакви отговори. Той няма нищо, но има всичко. Той търсеше, но нямаше как да намери. Защото...

Затворът, Затворът е жив!

Хареса ми това, че книгите очевидно са само две! Защото всичко свърши и започва, но все пак свърши! Харесва ми как всичко се събра на има няма 600-700 страници, а нямаме проблемите на хора като Дж. Ракия Ракия Мартин (кой го измисли това, ще го черпя една ракия xD).

Като говорим за Мартин, както сега е така актуално покрай края на петия сезон на сериала, героите на Фишър ми оставиха що годе такива впечатления:
Беше ме страх за Кийро и ми стана мъчно за Джаред.
Макар че в същото време отдавна да имах чувството, че има нещо повече в него (в Джаред). Никога, никога не подценявайте чернокосите хора с ярките зелени очи, чувате ли?! Закон при мен!
А от директора можехме да видим още готини подмятания!
~~~~
Това мнение е писано преди година и няколко месеца. Вярно, изглежда доста... нее, вие не знаете оригинала, понеже той е писан от името на роул плей герой, о вие нищо не знаете... Но определено е доста емоционално, както аз си го възприемам.
Това за мен може да означава само доказателство колко много съм харесала тези две книжки на границата на фентъзито и нещото като фантастика. Великолепна разтуха от дългите учебни дни! А и не само...

И най-важното беше, че намерихме истината над истините!
И всичко беше истина, и всичко ще бъде отново!
Да! Това беше най-голямата магия!
"Ти си Сапфик"
"Да, аз съм Сапфик"

13 юни 2015

НЕфентъзи ден

 Случва се понякога авторът в този скромен блог да чете и малко по-твърда храна. Странно, но факт...
В случая реших да пиша за тези две книги заедно, понеже, малко или много, действието им се развива в едни и същи години.
Но освен това, прилики между тях двете няма, така че и двете са си напълно отделни една от друга...
И двете не са книги, които да впечатляват по онзи наистина специален начин, но пък ти дават поглед върху неща, които са ти малко познати, или пък все по някакъв начин интересни с едно или друго.

Ако спазваме хронологичния ред на прочетените книги, то тази беше първата.
Не мога да не си призная веднага, че много се колебаех дали изобщо да я взема (аз не взимам книги само защото са безплатни на събитието "Чети с мен"! >< Надявам се, че няма хора, които ги грабят само заради въпроса с безплатното също така xD).
И все още не съм особено сигурна какво точно ме накара да го направя. Може би фактът, че авторът е чернокож, а аз, доколкото мога да си спомня, съм чела твърде малко такива книги. Липсва ми другият поглед с една дума.
По стечение на обстоятелствата съм принудена да се занимавам с педагогика. Дълга история, но все пак това е книга, която може да има някакъв вид отношение... към моята професия да кажем. Става дума за "проблемни" деца, при който идва учител, който, честно да си кажем, на друго място никога нямаше да вземат на работа... заради цвета на кожата му.
Все пак се намираме в онова време, когато те не са били хора, за което също имаше отделено време в тази книжчица. Разбира се, погледнато през очите не на белите, а на онзи, който стои от другата страна.
Описаното в "На учителя с любов" не беше нищо ново за мен. Нямам все още учителската практика, но самото действие съм го виждала много пъти досега. Неразбраният учител, отхвърлян от сбирщина деца, които трябва да промени. Най-малкото, сред японските анимета могат да се намерят поне две (най-малко!), които разглеждат проблемите надълго и нашироко (Great Teacher Onizuka, Denpa Kyoushi). Понякога ми се струва, че в конкретната реалност на настоящето, тези неща са си чиста фантазия... Може би тук учениците са прекалено различни, или пък самата аз нямам смелост да проверя дали подобни истории могат да бъдат осъществени. Дори докато го пиша, малко се съмнявам...
Е, все пак книгата беше интересна кратка автобиография и някои от обясненията на Брейтуейт относно мненията на чернокожите за расизма са интересни. Би било интересно за мен как виждат книгата хора, които нямат нищо общо с педагогиката или не са запознати с този тип учителски истории... все някога ще намеря такъв човек~

Друга книга, с която се сдобих, както стана ясно - на събитието "Чети с мен" - е тази мъничка джобна книжка на Кобаяши. Казвам джобна, защото подобен тип мънички книжки японците обикновено издават в малък формат за четене в метрото.
За мен е изключително удоволствие да попадам на каквато и да е азиатска култура, а пък конкретно японските неща са ми слабост. Все пак дори изучавам японски език!
Вероятно по времето, когато тази книга е издадена, не е имало особено много информация за Страната на изгряващото слънце... не, че сега има.
За твърдението си съдя по това, че още в описанието на книгата на първата страничка, както си му е редът, йероглифите (наричани канджи) са преведени грешно... Аз знам само 200 канджи (звучи пресилено, но поне учебникът за първа година съдържа толкова, а аз го минах!), първите два знака все още не съм учила, но си направих труда да проверя... Това са безсмислени заяждания, вероятно, но просто е едно от нещата, които ми направиха впечатление. Макар канджи да са преведени грешно, хората не са забравили да сложат прословутото ДЗ в името на автора... и в имената на всички герои, в които се съдържа xD О, знам, че така е прието според българската транскрипция, но винаги ми е било изключително грозно и ненужно. Все още не съм убедена, че японците произнасят "дз" вместо "з", а пък вече 9 месеца се ослушвам...
Друг проблем беше липсата на "й" в някои думи и имена... "МаИничи" съм сигурна, че се пише "Майничи", означава "всеки ден" или в случая "Всекидневник"....
Е, не очаквайте от тази книжка някаква романтична история или пък някакъв екшън. Вярно, разбунтували се войници превземат влак, но в цялата работа липсва онова чувство на очакване какво ще се случи. Понякога ми се струва, че в японския свят няма нужда да очакваш неочакваното, понеже винаги се случва каквото трябва (не спират да ме опровергават, разбира се). Става въпрос за политическата обстановка около 60-те и 70-те години на XX век, така че трябва да имаш един особен интерес към азиатската история, за да си напълно наясно.
Но въпреки това на мен ми достави удоволствие да чета нещо типично японско по някакъв свой си начин. Сигурно съм се побъркала, но на моменти си представях и как изглежда в оригинал, написано с хирагана, катакана и канджи! Нямах никаква представа, че по това време в Япония са ставали такива въртележки, така че това беше доста ценна информация за мен и съм щастлива~
Естествено, в този тип литература като че ли в Япония се изисква да има не точно щастлив край и едновременно с това справедлив...

09 юни 2015

Нют Скамандър и... кой беше...

Честно и без бой си признавам, че вярвам, че светът на малкото момче магьосник беше първият фентъзи свят, който посетих. Може би тогава бях на 8 или 9, може би малко по-голяма, но със сигурност не чак толкова, че да не очаквам писмо от "Хогуортс"... или поне сега така ми се иска да е било и да съм била на 12. Но какво значение има!
През годините минах през всевъзможни етапи от развитието на един Хари Потър фен. Участвах в милиарди роул плей форуми с всякакви възможни училища (и дори май си създадох едно две, но това не беше толкова трудно...)
Винаги ме е вълнувала повече съдбата на второстепенните герои, отколкото тази на главните.
После започнах да откривал други книги, но пък натрупаните знания около света на Хари Потър си останаха да залежават някъде там, като най-долен пласт, някаква основа.
И така, години по-късно, аз се връщам отново... вярно, вече с друг поглед над нещата, доколкото това е възможно, но все така любопитна като дете.
В книжарницата се зачудих дали пък трябва да си взимам книгата за куидича, след като това е просто описание на една игра. Но после реших, че просто трябва. Имам цялата колекция, всички седем книги и приказките на Бийдъл... защо да трябва да нарушавам колекционерския си дух! Я вижте архива!
Не съжалявам за решението си! Играла съм всички компютърни игри за Хари Потър, но освен, че харесвах 1 и 2, имах и друга много любима - тази за куидича. И какво беше изумлението ми, когато открих, че отборите, включени в книжката, може пък да са били тези от играта! Пасваха си, наистина!
Пък и тук става въпрос за българския отбор~ Не мога да повярвам какво е името им! И, ъ... защо точно лешояди, не трябваше ли да са гарги или друг тип пилета? xD (Простете на хората от региона, наистина!)

Заглавието на тази публикация пък споменава "автора" на другия важен хогуортски учебник.
Тази книга с опасни малки създания (и не толкова малки), която Хагрид може да използва като наръчник xD Искрено се смях на коментарите, много ценни в тази книга. Може пък да е и заради хубавите ми спомени...
Неоценим помощник би могъл да е този учебник, в много ситуации, за това съм напълно съгласна. Само ми е малко чудно какъв точно ще се окаже филма със същото заглавие, за който се говореше напоследък. (Както винаги, споменавам нещо, за което съм абсолютно неподготвена, но иначе пък съм готова да напиша мнение, нали...)
Сигурна съм, че са избрали именно тази книжка за филма не защото не могат да спретнат един спортен куидичен сблъсък, а защото името на автора (Нют Скамандър) е хиляда пъти по-лесно за запомняне от това на Ке.... ти Уисп. Това е важно
(Не ми хареса актьора, който са наслагали по снимките във всеки случай, но аз не разбирам, не ме слушайте~)


Е, представено леко по-емоционално, от един малко пораснал Потър-фен, това беше. Дори не мислех, че има какво да се напише, но какво пък (ще ми стане навик да казвам това). Гледайте да не настъпите някое гномче в градината и, наистина, достатъчно възпявахме феите. Като споменах за това - феите не са и елфи! Къде се е чуло Леголас да лети с крилца на пеперуда?!

Нова среща със Сандърсън - "Мъглороден"



Брандън Сандърсън е автор, който винаги е успявал да ме изуми. Почти завиждам на безкрайното му въображение и умението му да пише толкова леко за неща, които понякога ми се струват ужасно трудни за описание. От друга страна - за бога, нека да продължи да пише! (Е, все още не съм се решила да се запозная с неговия Стоманен човек... дори не знам дали е такъв, но поне според заглавието има стоманено сърце...)
Част от световете на Сандърсън, познати на мен, са светове на бедни хорица, потискани от могъща магическа сила или чудовища (или съвсем малки, но много зли диви тебеширчета), нападащи в тъмното... в мъглата. Това са светове на парните машини и старовремските часовници, на дворцовите интриги и бунтовниците. Не знам, такова чувство ми оставят... а аз никога не претендирам, че знам достатъчно. Но знам със сигурност, че обожавам точно този тип истории - съвсем малко по-напред от Средновековието (но, да, има толкова изключения, все едно е сега).

Ето, че неусетно посочих някои от основните неща, криещи се сред мъглите на "Мъглороден". Съвсем скоро ще се запася с втората част от вкъщи, но пък няма нищо лошо в това да споделя скромното си мнение за тази история на този етап от развитието й~

Някога отдавна лорд Владетеля е спасил света от унищожение. Сега той е безсмъртен бог, който... може да разполага с живота ти както пожелае. Живее спокойно в своята столица Лутадел, заобиколен от благородниците (наследници на онези, които някога са му помагали, кой знае в какво) и издържащ се чрез своите роби скаа. Има си "полиция" от откачени на вид същества (инквизитори), която да дебне за престъпници и незаконни деца на благородниците. На пръв поглед нищо съвсем хващащо. Първите няколко страници слушаме за това колко труден е животът на тези скаа, разбира се, защото трябва да ги опознаем. След това идва магията...
Време е да спомена, че този свят е различен. Унищожение все пак е имало някога, защото сега земята е мъртва, а от небето, покрито вечно с черни облаци, се сипят пепел и сажди. Вечер падат мъглите, гъсти и непрогледни, криещи в себе си опасни чудовища.
Първи въпроси - от какво тогава е спасил лорд Владетеля света? От някаква черна сянка, която никой не разбира? Как е решил кой да бъде благородник и кой - скаа, къде е разликата? Едва ли е само в магията...
Магия ли споменах? Но разбира се... лорд Владетеля не може да не възнагради онези, които са му помогнали в миналото. Подарил им е аломантията. Силата, която владее Вин. Силата, която променя всичко.
Дали още преразказ няма да навреди, чудя се...

Признавам си (за кой ли път), че има много водещи мъжки образи, които могат да се смятат за емблематични, но които аз не харесвам (любимият ми пример е Фродо Бегинс). Само че при водещите женски образи, подобна неприязън се проявява значително по-рядко... не ми се вярва да е само от факта, че мога по-добре да се представя в образа на героинята, но това оставям на хората да решат дали е така.
Та мисълта ми беше за Вин, бедното момиче, оказало се надарено с невероятно могъщество, способна, вероятно, да променя съдби. Не съм много сигурна каква е тайната за успеха както на мъжките, така и на женските образи на Сандърсън. Имам предвид успеха да ми се харесат. Но се получава!
Вин е особено жива, особено остроумна, особено... инатлива. Преди всичко образът й на момиче е много добре предаден, защото има героини, които са, така да се каже "баби в тялото на момичета". Прекалено сериозни за възрастта си, прекалено мъдри за годините си. При Вин не е така, тя е описана като дете и е дете. Струва ми се, че Келсайър, друга главна фигура за историята, би могъл спокойно да я смята за своя дъщеря. Те са си досущ семейство!
Вин се цупи, прави глупави грешки, влюбва се в неправилните хора, не слуша "баща" си... точно както се очаква. С времето тя израства, учи се, дори на това какво се очаква от нея като дама, не само като хвърчащо в мъглите създание.
И през цялото това време около нея Лутадел ври и кипи, замислят се планове за освобождение за народа, реализират се успехи, има падения. Тя е в центъра на водовъртежа, едновременно твърде рано включила се и тъкмо навреме. Неслучайно книгата се казва "Последната империя"... мисля. Тази последна империя, принадлежаща на лорд Владетеля трябва да падне, или поне така искат бунтовниците. Въпросът е как... С убийството на Владетеля, или трябва да има и нещо друго?

Имах намерение да кажа и нещо мъничко за Елънд (може би моят най-любим образ за момента), но ще е по-добре да обърна това мъничко внимание на любопитната аломантия.
Макар това да не е единствената магическа сила, която действа в света на Последната империя, тя е най-важната поне за разглеждания от мен период.
Това е силата, която хората получават от металите. Трябва да си по-бърз? Използвай метала пютриум. Трябва да успокоиш някого? Използвай месинг. Повечето аломанти владеят само една от основните сили, предоставени любезно от няколкото познати метала. Мъглородните обаче ги владеят всичките. Но Мъглородните се срещат рядко... дали?
Беше ми много трудно да се настроя към разбирането на тази нетипична сила. В началото всичко беше един хаос - едни метали Теглели, други пък Дърпали... в крайна сметка е елементарно, когато привикнеш... но и досега не мога да си отговоря на въпроса дали Мъглородните могат да използват желязото в кръвта си?

*****


Това тук ми се струва удачно представяне на някои от основните групи играчи в Последната империя. Несъмнено кандра и големците в края на долния ред са нищо пред неудържимите инквизитори от министерството. Страшнички момчета са...

Радвам се, че намерих този свят. Предстои ми още доста да го разкривам, така че на първо място малко реклама на Вин е достатъчна~ За етапа, на който съм, съм изключително доволна, доволна съм и от края. Да, имаше някои неща, които натъжават, но ако ги нямаше, светът щеше да е прекалено... идеален? Чувала съм, че краят бил тъжен, така че съм подготвена за най-лошото и просто предпочитам "да се чувствам като у дома си в мъглите".

01 юни 2015

Кутия, облепена със страх

И, по примера на хиляди и хиляди хора, тъй да се каже, намествам се и аз в редицата с изказвания... Но така, с нещо по-мъничко, много по-простичко... Типично за мен.

Преди казах, че не винаги купувам нашумелите неща, но понякога се случва.

Понякога като сега...




Чудя се дали в моето съзнание думата "тревожност" не бие думата "страх" по отношение на този тъмен, злокобен свят зад кориците на дебютния роман на Джош Малерман. Или пък едното неминуемо води до другото, или пък двете са равнопоставени, или пък...
Е, всъщност няма голямо значение. Всичко започва от тревогата и завършва със страха, не е нужно да се опитвам да вниквам в думите твърде надълбоко. Иначе, кой знае... може накрая да отворя очи...
Не е ли толкова простичко? За виждащия човек да ослепее е шокиращо. Да вървиш със завързани очи през улицата, без да знаеш какво те докосва, какво е минало през краката ти, какво има точно на сантиметър от теб... Понякога се е случвало да чувам реплики от типа на "Това го мога и със завързани очи!" или дори съм го използвала лично аз... Хайде да видим сега! Можеш ли, смееш ли да минеш на отсрещната страна на улицата в пълна тишина? Докато някой, нещо... те дебне? В повечето случаи вероятно е само плод на твоето въображение, но можеш ли да бъдеш сигурен? Май в повечето случаи отговорът е "не", а?

Какво е да трябва да бъдеш майка в свят на къщи с прозорци, покрити с одеяла?
Дали любовта се заменя от дълга и студа напълно, в името на оцеляването?
Какво е да си на крачка от нещо, което знаеш, че може да те побърка? То, което няма глас, което те докосва. Което отнема всички онези, които обичаш. Отнема ти всички, които познаваш и те оставя... сам.
Ето това е част от света на Малори. Свят, в който не бива да отваряш очи, ако искаш да останеш себе си. А дали? Кое ли е причината да полудяваш? Това, че си отворил очи, или това, че не си? Кой знае... може пък и да е вярно това, че онова, от което най-силно се страхува човек... е друг човек.

Няколко дни подред от чисто любопитство затварям очи понякога. Книгата те кара да опиташ, за да си представиш какво е.
Всичко си е както обикновено, но светът е различен. Часовникът се чува по-силно, птиците навън пеят по-силно. Малко е странно да усещаш ръцете си пред лицето си и да не ги виждаш...
От една страна не е същото, защото през прозореца навлиза светлина. Но пък ми се струва, че правилото за (няма да цитирам точно) "промеждутъка" си стои донякъде. По-лесно е да затвориш очи... по-трудно е след това да ги отвориш. Какво би могъл да види човек в момента, в който отвори очи и се озове... някъде? Срещу нещо?