30 юни 2017

Прочетохме през месец юни...

...разни книги между пясъчните дюни...
Мех, не ме бива за поет... пък ние и дюни изобщо не сме видели.
Мисля, че поне от присъствието на "разни книги" не можем да се оплачем, разбира се.
Юни не е толкова мързелив месец (дали?), колкото по принцип е юли. Сега ще го докажем с един отчет накратко~

Даниел Уолъс - Мистър Себастиян и Черният магьосник
Тази книга ме изненада изключително приятно. Не съм сигурна какво точно се бях настроила да чета, но определено намерих много повече. Опитът ми да опиша изненадата, тъй да се каже, може да откриете тук.

Джеймс Олдрич - Един последен поглед
"Един последен поглед" от Джеймс Олдридж е една от купчината книги, с която се върнах от Панаира на книгата през май. Още като я погледнах знаех, че с това романче ще се спогодим. Да видим какво може да открием тук...

Джеси Бъртън - Музата
Сив Лондон, пропит от надежди и дъхава Испания, къпеща се в кръв.
Това са двата основни фона, които открих тук, а върху тях се рисува една по-голяма история. За любовта, за приятелството, за самотата... Наглед толкова банални вече, но доста фино представени.
Харесва ми стилът на Джеси Бъртън. Това е първият ми сблъсък с нея. На моменти нещата се развиват бавно, но историята й е някак стилна, носи се като песен и омайва. Не е онзи тип романтични истории, в които хранят читателя само със сладкиши и му слагат розови очила. Тук има насилие, има борба, има загуби. От време на време този тип книги са ми наистина близки.
В карето на недоволството ще отбележа, че съм малко недоволна от тук-там слепените до препинателни знаци букви, от някои пропуснати букви, както и на едно място неформатирано заглавие. Вече много рядко обръщам внимание на такива неща в която и да било книга, мълча си... но някоя книга все попада под обстрела ми xD Друго ревю: тук.

Захари Карабашлиев - 18% сиво
Интересна и любопитна, но в този етап от живота ми предпочитам друг тип литература, затова моето описание би звучало не толкова хвалебствено и положително.

Карлос Кастанеда - Вторият пръстен на силата
Предпочитам да не коментирам подобен тип книги...

Кейти Хан - Задръж звездите още миг
Сега, когато пътят нагоре е затворен, светът е променен. Малко по-обединен. С нови правила, с нови закони, с повече мъдрост... поне така се надяват всички.
А отвъд космическата преграда... Те са сами в необятния Космос.
Ревюто - тук.
Мартин Колев - Софийски магьосници
Дълго време се колебаех каква оценка да й пиша, но в крайна сметка получи три звезди. Съветвам ви да се освободите от всички очаквания за оригиналност. Книжката е клиширана, но пък приятна и разтоварваща, без претенции за друго. Още едно ревю тук.

Матю Райли - Четирите легендарни царства
Сега Джак Уест-младши е призован против волята си да участва в най-великите игри на света. Игри, останали в съзнанието на хората през вековете, но определено не точно каквито всъщност са...
Повече прочетете тук.
Престън и Чайлд - Скръбният лабиринт
Срещнах специален агент Пендъргаст в трудно за него време, а също така и сравнително "сухо" откъм случаи. Действието стана малко по-мудно, проточи се. И все пак успя да задържи по някаква странна логика интереса ми. Имаше малко прекаляване със свръхестествените способности. Този детектив/агент се извади уникален специалист, ама от най-уникалните. Четеш и само кимаш xD

Стивън Кинг - Бягащият човекБез съмнение идеята е звучала изключително оригинално при появата си. Сега обаче, доста години по-късно, когато е породила цяло множество от други истории с подобна тематика, не звучи вече чак кой знае колко необикновено. Това не пречи на книгата да е хубава по свой си начин - силна антиутопия със силни послания. Част от чара й се губи все пак от бързината й. Изобщо, чувствата, без значение какви, са се стопили за сметка на действието.
Тери Пратчет - Морт
По мое мнение е страхотна книга. Оказва се, че не съм чак толкова голям фен на Смърт, стражите и фигълите са ми по-забавни, но въпреки това... Книгите за Смърт са ми някак по-топли, "нежни" ако щете.

Филип К. Дик - Омнибус
"Омнибус" ни предлага среща с цели осем произведения на автора, по всички от които е правен и по един известен филм. Повече по темата: тук.

Ф. Скот Фицджералд - "Нежна е нощта"
Цитати от книгата - тук.

Ф. Скот Фицджералд - "Последният магнат"
Холивуд през 30 години на ХХв. Всичко прилича на мравуняк, но с дезориентирани мравки, които не могат да си спомнят как се върши работа. Стар е онзи, който държи конците за всяка кукла. Той е незаменим, защото си разбира от работата и живее за киното. Има безкрайно много обожателки, но се влюбва само в една личност...
Ревюто: тук.

Шюсаку Ендо - Мълчание
Признавам си без бой, че харесах много повече филма, отколкото книгата. Двете са аналогични, почти не открих разлики, така че мога да си позволя да говоря за двете като за едно и също нещо. Темата е тежка, но дава един много по-интересен поглед към темата за религията, отколкото очаквах да открия. Този тип противопоставяния, описани така майсторски, оставят дълбок отпечатък в съзнанието ми. В края на филма режисьорът си е позволил леко да изрази своето мнение, но не го обвинявам... различни хора, различни мнения.

Още:
Антология - "Шедьоври на разказа с неочакван край"
Изключително силна антология - може би най-добрата, на която съм попадала досега. Личи си майсторлъка и вещото перо. Е, и тук разбира се имаше по-слаби разкази сравнение с други, а и два, на които според мен не им беше мястото тук. Не разбрах какво им беше неочакваното и бяха доста под нивото на другите. Но по-подробно от друг книгоядец: тук.

Колектив - "Портрети на изчезваща София"
Много ме радват подобни книги, с точно подобна историческа насоченост. Винаги съм обичала да виждам градовете такива, каквито са били някога. В този случай е малко тъжно, да, защото тази стара София бавно, но като че ли сигурно си отива. Жалко е, защото в нея има мистериозна красота, минало, за което никога няма да си спомним. Всички истории в книгата навяват това чувство. Искаше ми се да са включени повече от тях.

Колекция "Мистериозно-виртуозно"
Пет истории, в които книгите играят много важна роля. Пет истории, в които книгите са замесени в убийства или други мистерии... къде косвено, къде май не чак толкова...
Ревю - тук.
А сега се борим с~
"И други истории" от Георги Господинов и "Други песни" от Яцек Дукай

25 юни 2017

Криминални мистерии в джоба

Сблъсках се с приятното предизвикателство "Джобна крими книга за опасността от книгите". Или още казано - как книгите невинаги са съвсем невинен заден фон в някоя история. Или още казано...
Както някой го е казал точно на мястото си...
"Книгата не умира, но може да убива!"

Пет истории, в които книгите играят много важна роля. Пет истории, в които книгите са замесени в убийства или други мистерии... къде косвено, къде май не чак толкова...
Това са петте книжки от джобната версия на "Кралете на трилъра".
"Мистериозно-виртуозно" от издателство Бард (2017 година).

Тези пет издания са много симпатични и като са наречени "джобни" трябва да си представяте точно това. Те са си... джобни. Лично аз например сложих две от тях в куфара, когато тръгнах на екскурзия, и те бяха точно това, от което се нуждае всеки читател, който не може да си представи тръгването нанякъде без нито една книга. Малки, леки за носене и кратки... и, не, в никакъв случай краткостта им не им пречи да бъдат и хубави като неангажиращи криминални истории. Някои от тях със задължителния детектив, други пък с нещо по-нестандартно. Бърза разтуха за всяко дълго пътуване. Е... Дори с метрото! Накратко казано - харесвам "джобните версии" и разбирам защо са хит в Япония (или бяха до не много отдавна, точно за момента нямам реална представа), където има масово издаване точно на криминална литература в джобен формат, точно за изпът. Бард имат от мен силни адмирации и определено не бих пропуснала още подобни колекции.
Признавам, разбира се, че от петте имаше както разочароващи в известен смисъл, така и истински малки диаманти. Не знам трябва ли да ги редя в някакъв вид своя лична класация, но тъй като така или иначе съм започнала, тя би изглеждала, използвайки номерирането, примерно така: 4, 5, 2, 1, 3. Като гледам, добре съм си направила, че съм ги започнала от номер 1, за да трупам позитиви за себе си за нататък. xD

Ето и съвсем малко по-подробно за това как намерих аз Петте джобни...

Под номер 1 се подвизава "Приемлива жертва" на Джефри Дивър. 
Мексико. Горещо е като в Ада. Двама федерални агенти следят предполагаем глава на картел, който замисля престъпление. Нашите момчета трябва да го спрат. С изненада откриват нещо интересно за своята мишена - той е заклет библиофил. Това може да им помогне...
Харесах Дивър, но не ми хареса обратът, който историята прави в края си. Мисля, че по принцип не си падам по този тип истории - вървят в една посока и после изведнъж нищо не е, каквото изглежда. Не, всъщност ги харесвам, но понякога... рядко, но понякога... подобен обрат е напълно безсмислен за историята. Даже в първите две страници, когато изведнъж палачинката се обръща, стоях и гледах много кравешки, невярвайки, че това наистина се случва. Което съответно намали и оценката ми за книгата - три звезди. Което за мен бележи един вид граничната линия.

Под номер 2 се срещаме с "Пише го в книгата" на дуото Мики Спилейн и Макс Алан Колинс.
Дон Джиралди има една книга. Вълшебна книга, в която цял живот си е водил отчет за всеки полицай, политик и прочее хора, с които си е имал работа. Сега дон Джиралди е мъртъв и е оставил ценно наследство, което всички в града искат... Въпросът е на кого е оставил книгата...
И тази книга оцених с три звезди, тоест - на ръба, защото по някакъв начин ми беше сива и леко безинтересна. Героят се опитваше да бъде остроумен, но някак не му се получаваше, останалите бяха повърхностни. Идеята за книгата беше хубава, признавам, макар че (тук пак няма да ми повярвате, ама аз пък ще си го кажа) имах силната увереност, че накрая наистина ще се окаже нещо като това. Идеята за книгата всъщност ми помогна да си добавя точките за това произведение.

Номер 3 ни запознава с "Кондор на лавиците" на Джеймс Грейди.
Кондора е бивш таен агент на ЦРУ, който тъкмо излиза от психиатрия. Назначен е да сортира книги, предназначени за изгаряне. Би трябвало тази работа да е спокойна и еднотипна, и съвсем обикновена... но нещо привлича вниманието му и събужда старите инстинкти.
Сложила съм тази книга в дъното на личната си класация, защото наистина ми хареса най-малко от петте, а и... тъй де, по принцип не ми хареса. Героят трябва да играе ролята на бивш луд, но, разбира се, все още си е малко луд за връзване. Начинът, по който Грейди го представя някак ме тормозеше, напрягаше и въобще - дразнеше. Цялата история е доста объркана. Да, заради доскорошното минало на героя, ясно, но по някакъв начин всичко е доста отблъскващо. Затова на тази книга й казвам просто "не".

Затова пък стигаме до номер 4 - "Частна заемна библиотека и книгохранилище „Какстън“ от Джон Конъли.
Г-н Бъргър е безнадежден книголюбител. Книгите са целият му живот и най-голямата му радост. Затова и не се тормози особено, когато му се налага да се премести да живее в провинцията. Само че там съдбата му е приготвила изненада. Г-н Бъргър става свидетел на трагедия. Жена се хвърля под влак. Жена, която ужасно много прилича на Ана Каренина. И от която няма и следа в мига, когато г-н Бъргър пристига на мястото...
Наградата "Едгар" за най-добър разказ за 2014 година е напълно заслужена според мен, сравнено с останалите от историите в колекцията. За мен определено Конъли изпъква тук. Възможно е толкова много да ми харесва и защото има някаква магична, фантастична нотка, не отричам. Но това прави историята доста очарователна. За не-любителите преспокойно може да се обясни с това, че г-н Бъргър просто си е голям мечтател, може би му се привижда, какво толкова, просто глупава книжка за човек, открил, че книгите са... живи.
Нещата обаче се променят, когато и ти си нещо малко мечтател... Ето, че дори и без да харесваш г-н Бъргър, разказът може да си остане очарователен. Леко наивен? Може би... но какво от това, нали говорим за фантастична мистериозна нишка... Така че недолюбващите този жанр да си имат едно наум, от мен да си знаят. ;)

Последният номер от колекцията, 5, ни запознава с "Книжарница „Задънената улица“ на Нелсън Демил.
Собственикът на малката книжарница "Задънената улица" е открит мъртъв, затиснат под библиотека в собствения си офис. Детектив Кори ще трябва да разбере дали става въпрос за нещастен случай или има мотиви за убийство. Кори не е много сигурен, че трагедията е случайна... 
Признавам, че започнах тази книжка, заредена с позитивната енергия от предишната, но не смятам, че причината да ми допадне е толкова проста. Съмнявам се, точно както и детектив Кори. Този детектив явно е популярен, но аз, както обикновено ще ме засечете да казвам за много неща, го срещам за първи път. Допадна ми като персонаж. Той е остроумен герой, съвсем леко мрачен, както се полага и професионалист до мозъка на костите си. Пълен съвременен Шерлок Холмс. Поредният, ще кажете, но пък за мен света на криминалетата е празен без такива като Кори. Демил приятно ме изненада със своя вариант на "невъзможен обрат в историята". Ето, ако в първата книжка имах нещо подобно, изобщо нямаше и да си помислям да недоволствам по какъвто и да било начин. "Книжарница"-та е чудесно малко удоволствие за четене.

17 юни 2017

"Един последен поглед" от Джеймс Олдридж

"Един последен поглед" от Джеймс Олдридж е една от купчината книги, с която се върнах от Панаира на книгата през май. Още като я погледнах знаех, че с това романче ще се спогодим. Да видим какво може да открием тук...
Ф. Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей са двамата герои, с които всичко започва. Англичанката Бо и австралиецът Кит пък са хората, без които много неща нямаше да се случат. Но в началото стои идеята за едно пътешествие из Франция, защото Хемингуей и Фицджералд искат да разрешат един литературен спор. Или поне така казват. Причините са много по-дълбоки. И пътуването не е необходимост само за тях.


- Цялата работа е, че смятам да променя живота си. Струва ми се, че и ти ще направиш същото. Скот и Ърнест искат промени. Всеки от нас - поради различна причина. Невероятното е, че сме заедно по едно и също време.

Олдридж избира най-подходящите персонажи за книгата си и въпросите, които повдига в нея. Двамата писатели са изключително различни един от друг. А в точно този момент от живота им, в който ги хваща авторът, героите не само за твърде различни, но и са опасно близо до ръба. И все пак са приятели, въпреки вечните им спорове и кавги - често породени от съвсем незначителни неща.
Трябва да призная, че образът на Фицджералд, който беше изграден тук, ме изненада. Скот беше представен като разглезено хлапе и наред с това - вечно пияно и ревниво. Не градях точно такава представа. Хемингуей от друга страна беше вечно сърдитият тип, който не говореше, освен ако приятелят му не го подразни. Останах с чувството, че Олдрижд не обърна полагащото се внимание на образа му - обект на внимание беше повече Скот, отколкото Хемингуей. Затова всички обобщения за стремежа му към жестокости за мен не бяха подплатени с убедителни примери. Хемингуей оставаше през цялото време непоклатим, поне външно, и всъщност беше пълната противоположност на Фицджералд, който менеше настроенията си за части от секундата. Що се отнася до Кит - от самото начало нещо в него ми напомни на Ник Карауей от "Великият Гетсби" и тази асоциация не ме остави до края. Подобно на Ник той винаги следеше нещата отстрани, без да се намесва. Колкото до Бо - прекалено далечна беше за мен, за да я разбера.
По време на пътуването на героите из Франция ви очакват забавни спорове - например свързани с моралността на Кит, а също така и ужасно глупави спорове - винаги породени от прищявките на Фицджералд. Понякога ми идваше да хвана героите за гушите - едните, защото правят глупости, а другите - защото не ги спират. Друг път се смеех с глас на щуротиите.
 "Един последен поглед" ме накара да се замисля кое крепи приятелството. Кое го поддържа, за да не рухне под тежестта на различията и опитите да се променим един друг? Скот тръгва на пътешествие, защото според него с приятеля му са на път да се превърнат в нещо, което не са. Дали и Хемингуей е на същото мнение? Те се предизвикват постоянно, опитват се да наложат волята си върху другия. Но и двамата държат да стигнат до едно определено място, където ще стане ясно дали дружбата им приключва завинаги, или ще продължи завинаги. Освен ако не се разпадне още по пътя...

- Последен поглед към кое?
- Към тях самите, разбира се.

>> Цитати от книгата може да видите тук.

12 юни 2017

Миг за поезия [TAG]

Книгоядец~ беше обхванат от вдъхновение преди няколко седмици да създаде този таг. Напълно възможно е някъде из интернет пространството подобен вече да съществува, или пък някои от въпросите да се повтарят. Ние поне не сме попадали на такъв преди, затова измислихме въпросите сами. Всеки е свободен да направи тага! :)
Книгоядците не четем много поезия (поради неведоми причини), но именно това пък направи отговарянето на въпросите по-лесно. Ето го и самия таг...

1. Кои са любимите ти поети?
КН1: Както и в прозата, така и в поезията нямам точно конкретни любимци. Ако трябва да се опитам да дам имена, то първите, които ми излизат в главата, са Дебелянов, Яворов, Вапцаров, Далчев и Смирненски... И Едгар Алън По... Много често ми харесват случайно попаднали ми стихове, които дори не мога да отнеса към поет... А понякога съм на вълна "хайку"...
КН2: Както ще си проличи по-надолу от отговорите ми - Вапцаров и Смирненски. Може би и Христо Фотев ще ми стане любим, но съм чела само две негови стихотворения все още.

2. Кои поети не харесваш?
КН1: По принцип не си падам особено по белия стих. Дори да стана ограничена и проста, пак няма да ми харесва. Сред тях се намират и хубави понякога, но много по-често дразнят вътрешния ми мир.
КН2: Пейо Яворов. Просто изключително рядко харесвам символистични стихотворения, това е. Колкото до другите му - все нещо не ми достига в тях.

3. Любимата ти стихосбирка е...
КН1: Е, моля ви се, Книгоядец~2... аз любима книга едвам назовавам...
КН2: Тук несъмнено ще е някоя на Вапцаров или Смирненски, но все още не съм сигурна коя точно. Когато ги изчета в подготовката си за матурата може да добавя отговора си.

4. Любимите ти стихотворения са...
КН1: "Единствен пръстен ги владее..." xD Не, сериозно, това е едно от стихотворенията, които никога не съм забравяла и винаги ми е харесвало. Знам го от дете... основополагащо, хахахах... Хайде, за да не стои въпроса само с празни приказки - да речем "Анабел Лий".
КН2: "Песен за човека" от Вапцаров. Учителят ми по български го рецитира по невероятен начин и просто няма как да не го обичам още повече. Слагам и още едно бонус - от "Градът на сънуващите книги" на Валтер Мьорс.

Във тъмни, хладни, празни стаи,
където се кръстосват сенки бледи,
където древни книги сън сънуват
за отминалите времена, когато са били дървета,
и въглищата раждали са диаманти,
и никой не познавал светлина и милост –
е мястото, където онзи дух царува,
наречен Сенчестия крал.

5. Четеш стихотворения в превод или в оригинал?
КН1: Когато има оригинал (говорим за английски, нали, защото от японския оригинал само сравнявам йероглифи и ги уча от там) ми е любопитно как звучи, но иначе предимно имам достъп до преводни. Имаме чудесни преводачи.
КН2: В превод. По принцип не чета в оригинал дори книгите. Не се чувствам сигурна във възможностите си по чужди езици и се доверявам на преводачите.

6. Четеш ли стихотворения от съвременни български поети? Ако да - от кои?
КН1: Рядко. Точно както и рядко чета и класици и така нататък. От новите български поети досега съм попадала само на разни бели стихове, а, както казах, това не е моята поезия.
КН2: Попадала съм само на някои стихотворения в интернет, но не следя никого, нито имам стихосбирки. Има само една, която съм запланувала да си купя някога в неопределеното бъдеще - "Там, където не сме" от Георги Господинов.

7. Стихотворение, което ти напомня за някоя книга.
КН1: Единственият пръстен е достатъчно силен пример. Моята мъка е, че стихотворенията ме вдъхновяват, особено ако биват използвани за мото и подобни (дори във филм), но всъщност не умея да ги помня. Положителното в това е, че всеки път, когато ги чета, ги преоткривам...
КН2: Всъщност стихотворението е част от самата книга - "Отсам рая" на Ф. С. Фицджералд. Ето малък откъс, цялото може да видите тук.

Нощес ще заминем...
Безмълвна тълпа сме, вървим през площада безлюден -
мъртвешка колона - смутен
от глухия тропот, рой призрачни сенки се буди
по пътя безлунен, студен;
ехтят над заводи и пристани стъпките луди,
загърбили нощ и ден.

8. Стихотворението, което ти хрумва в момента е...
КН1: Това е лесно. "В цъфналата ръж" на Робърт Бърнс. Това е готовият ми отговор за всеки въпрос, свързан с поезия, защото иначе засичам xD.
КН2: "Поетическото изкуство" от Пол Верлен в превод на Кирил Кадийски.

9. Стихотворението, което те вдъхновява.
КН1: "...Мъдрецът, в края си приел съдбата, не смогнал с реч да освети нощта, не си отива кротко в тъмнината..." - всъщност е стихотворението, използвано във филма "Интерстелар".
КН2: "Бях на самия връх..." от Христо Фотев. Предизвиква въображението ми и ме кара да искам да напиша нещо свое, независимо какво.

10. Кое е последното стихотворение, което прочете?
КН1: Да бъдем реалистични... Ако тук се включваха трагедиите (че аз така и не разбрах включили ли сме ги), аз последно прочетох част от "Фауст" поместена в "Камера потъмняла" на Филип К. Дик. Преди това е минало доста време от последния прочетен стих...
КН2: "Спи градът" от Димчо Дебелянов. Едно от малкото негови, които харесвам. И все пак не бих искала да ми се падне на матурата следващата година. :D

Мистър Себастиян и... тъжното момче

"Нещо е видяно не защото е видимо;
то е видимо, защото е видяно."

Днес мистър Себастиян щял да бъде видян.
Той бил невероятен магьосник и
изчезвал, когато си пожелае.
Това е най-великият номер на света.
Но рано или късно щял да бъде намерен.
Хенри щял да го види... отново.

"Мистър Себастиян и Черният магьосник" (Артлайн Студиос, 2016) ме изненада много, защото не очаквах нищо, подобно на това, което всъщност е. Резюмето ми навяваше мисли за нерешима загадка, в която се включват какви ли не странни премеждия и главните герои са чудаците от никому неизвестен цирк.
Загадка имаше, но не и точно такава, каквато очаквах. Загадката беше и предизвикателство - да се опиташ да разбереш един млад мъж, сякаш обречен от съдбата на вечно страдание.

Хенри е симпатичен чернокож, който се опитва да преживява в един пътуващ цирк. Не е много добър магьосник, но пък и в това си има чар. Публиката се забавлява с неговите недодялани опити за фокуси.
Някога той е владеел истинската магия. Можел е да си пожелае нещо и то е щяло да бъде истина. Тази магия той наследил от Дявола, когото срещнал веднъж, играейки си в хотела, където семейството му живеело в годините на глада и нищетата.
Но тъй като Сатаната никога не дава нещо даром, Хенри е загубил всичко, което някога е имал.
Това е неговата истина.

На едно особено несполучливо представление Хенри успява да разгневи трима младежи. И след това изчезва безследно. Неговите приятели трябва да сглобят историята му, за да се опитат да разрешат мистерията. Стига да е възможно да научиш най-големите тайни на един магьосник...

~~~~
Впечатли ме умението на Даниел Уолъс да разказва. "Мистър Себастиян и Черният магьосник" е магическа дори само по начина, по който е изградена.
Когато се говори за цирк в книга или филм, в мен е залегнало дълбокото убеждение, че ще бъде гротескно и ужасно, наред с тъжното. Но светът на Хенри - светът, който е около Хенри - не е толкова черен и нещастен. Той просто е там. В него има радост, има и неволи. Свят като свят.
Изненадващата тъмнина извира от самия Хенри.
Той някога е бил момче, което е повярвало силно на една идея. В отчаянието си или пък защото е бил просто дете, той е видял света по вълшебен начин. Но, за нещастие, този вълшебен начин не довел нито до красота, нито до радост.
В Хенри няма нищо. И сякаш никога не е имало съвсем. В него изобщо няма живот. Нито една мечта. Нито един любим човек.
Когато ги е имало някога, са били унищожени. Не само заради околните и близките му. Донякъде и той самият ги е унищожил, дори е продължил да ги унищожава. С вярата си в магията. С твърде силната си вяра в могъществото. С това как самият той е виждал света около себе си. И е продължил да го вижда. Свят, изпълнен със загуба, демони и невъзможни неща. Никога достатъчно реален, дори когато Хенри е бил на крачка пред реалността. Свят, в който властва магията. Свят илюзия.
Магията е отговорът на всичко. Магията, която съществува за Хенри Уокър - тази, която се е заклел да пази в тайна. Не както я виждаме ние, които можем да бъдем негова публика по скамейките. Ние никога няма да видим тази страна на света. А и може би така е по-добре.
Там има само безкрайна трагедия.

Смятам, че "наказанието" на Хенри Уокър е прекалено жестоко. Но е наказание, което той сам си е наложил. Пък макар и с малко "помощ" от баща му, безспорно. Той не е лъжец и наистина вярва в това, което сам е създал около себе си. Честно казано, не би могъл и да промени тази илюзия, докато продължава да се опитва да прави магия.
Имал е време да се изправи. Хубавото е, че всъщност го осъзнава. Това осъзнаване е голямата промяна. Голямото завръщане. И това прави историята му красива. Това е лъчът надежда. Пътят към Живота. Пред портите на който Хенри ще застане нов, променен... и няма да бъде вече онзи Хенри, няма да е и Черният магьосник, нито Белият, нито който и да било другиго от спомените му от преди... Трябва само да си помисли... и готово...

11 юни 2017

"Омнибус" - Филип К. Дик

"Велики майстори на фентъзи и фантастика" - поредицата на издателство Бард, която може да разчувства всеки фен на двата жанра. Прост факт. Няма как да не харесаш поне един автор, издаден по този великолепен начин. Все пак всички те, а и произведенията им, са... ами "велики", разбира се. Може би дори "класици" е напълно заслужена дума.
Филип К. Дик е поредното име, чийто произведения получаваме в ново издание. Дори аз съм чувала за Филип К. Дик, без досега да съм чела нещо от него, освен "Сънуват ли андроидите електроовце". От едно произведение не можеш да си правиш сметки за цялостното творчество на автор като този, така че не прибързвах.

"Омнибус" ни предлага среща с цели осем произведения на автора, по всички от които е правен и по един известен филм. Поне така смятам по описания и твърдения на други хора, защото все още не мога да се сетя дали изобщо съм гледала някой от тях. Ако съм, не си спомням заглавието и дори не знам, че филмът води началото си от разказ. Този проблем смятам да го реша, когато намеря време за филмите по разказите, които ме впечатлиха най-много. Това би било полезно, още повече, че тази година ще имаме нов "Блейд Рънър"/"Беглец по острието", чийто трейлър доста ме впечатли.
Този солиден том "класическа" фантастика днес звучи хем актуално, хем някак остаряло, що се отнася до техниката или пък до нравите. Но пък точно това прави разказите... различни. Те живеят в друго време, отделно време. И точно заради това са нестандартни и любопитни.
Не всички успяха да ме достигнат. Това, разбира се, едва ли може да се очаква. "За всеки по нещо", както казват хората. Е, ако човек тръгне с правилното очакване, няма да остане разочарован по никакъв начин. Това е една паралелна вселена.
Какво можем да открием в "Омнибус":

"Спомени на едро". Филмите, заснети по тази история, са "Зов за завръщане" (1990 и 2012 година). Моето лично мнение - звучи интересно и с доста голяма доза хумор. Вероятно ще гледам единия от двата филма..
Този разказ ни води при един мъж, чиято мечта е да отиде на Марс... Само че не може да си го позволи. За щастие, в неговото време вече се предлагат виртуални почивки. Е, поне това е сравнително достъпно.
Какво обаче ще се случи, ако... да речем... по някаква странна причина мечтата му вече е била изпълнена?

"Вариант две". Филмът е само един - "Писъци" (1995 година). Разказът в началото ми харесваше, но след развръзката се изнервих малко. Главният герой ми излезе доста малоумен и глупав.
Разказът е за войната и за използването на роботи в нея, но няма нищо общо с философските проблеми, свързани с роботиката във фантастиката. Поне не изцяло. При Дик има предимно безпощадност и безсилие. А може би и това е главното, което трябва да видим? Роботите са зли и ние сме си виновни?

"Специален доклад". Съответният филм е със същото заглавие и е от 2002 година. Може би най-любимият ми разказ тук. Харесвам заигравки с историята, особено когато някой се опитва да твърди, че бъдещето е непроменливо. В момента, в който някой измисли как да предсказва, винаги се появява някой малък, незначителен бъг... и започва да преследва гениалният изобретател, тъй да се каже... С времето игра не бива xD. Филмът е на Стивън Спилбърг и силно се надявам също да ми хареса толкова, колкото и историята в книгата.

"Заплащането"отново дели името си с това на филма (от 2003-та година). Също една от историите, които харесах. Особено хитра. Отново съдържа някакъв намек за саркастичност. Хумор, който е смешен за поддържащите главния герой, ама за отсрещната страна... не баш xD.
Дженингс работи по секретен проект, поради което след изтичането на договора му паметта му ще бъде заличена. В деня, в който ще вземе полагащото му се заплащане, той открива, че е подписал споразумение за отказ от парите и вместо тях получава торба с малки боклучена от миналия си Аз. Гадаенето на предназначението им започва...

"Камера потъмняла" (с едноименен филм от 2006-та) е от тези, които не харесах. Загуби ме някъде към средата си и се отказах, защото си обещах да не се мъча с онези неща, които повече ме натоварват, отколкото ми дават нещо. Тук се съдържа прекалено много тъга, направо истинска агония, а светъл лъч не успях да видя. Дори бележката на автора след разказа е по-скоро тъжна... което обяснява защо всичко е толкова мрачно и безнадеждно. Понякога чета безнадеждни и трагични истории... но "Камера потъмняла" не дойде в правилното време, а и според мен е прекалено разтеглена като история.

"Златният човек" (филм - "Следващ" от 2007-ма). Поредният разказ с онази съвсем леко доловима саркастична или хумористична линия, в зависимост от коя страна гледаш. Донякъде е дразнещо поведението на "обикновените хора", защото бяха твърде обсебени от оцеляването си. Всъщност, подобно поведение би било самата реалност в такава ситуация, но тук по някакъв странен начин стоеше грубо.
Главната идея е за появата на хора мутанти и за това как човечеството се опитва да се спаси от тях. Няколко от филмите на "Х-мен" разглеждат същия този казус.

"Агенти на съдбата" (едноименен филм от 2011-та) попада в моята графа "Харесвам". Това е кратка, чудата история, която вероятно стои чудесно на филм, ако е направен добре.
Един обикновен човек попада в странна ситуация. (Между другото, има някакво разминаване в описанието, дадено на корицата и действието в самия разказ, може пък да идва от филма). Ед Флечър закъснява за работа един ден и светът едва ли не буквално изчезва... и се връща отново, но нещо определено не е наред. Ужасен, нашият човек влиза в една телефонна кабинка, за да се обади в полицията, обаче...

"Сънуват ли андроидите електроовце" е историята, по която е сниман "Блейд Рънър" и по която, малко или много, ще се изгради и филма, който очакваме през октомври. Това е и единственият разказ, до който съм се докосвала и преди. Признавам си, че за това е виновна отново японската култура, но да не бягам от темата.
Положението на този разказ в моите графи си е точно на ръба на острието. Харесват ми развитите теми. Например проблемът за човешкото и отчасти "Кои сме и накъде отиваме" стила. Светът обаче е малко твърде сив и гнетящ, а и главният герой е от онези, доста тъжните. Е, говорим за свят, пълен с радиация и безнадеждност, какво друго трябва да очакваме? Не знам... но има нещо, което не успях да намеря за себе си...

08 юни 2017

Любовта на последния магнат


Подобно на мнозина младежи с блестящи дарби той бе станал емоционално съвършено студен. Още съвсем млад, може би не повече от дванадесетгодишен, изпита характерното за хората с изключителни умствени възможности тотално отрицание; каза си: "Ето виж, всичко това е погрешно... някаква страхотна бъркотия... лъжа... измама", и унищожи всички чувства в себе си - по примера на мъжете от неговия тип. Но след това, наместо да се превърне в негодник, както става с повечето от тях, той се огледа в получилата се празнота и си каза: "А, не, така не бива." И тогава се научи на толерантност, доброта, снизходителност и дори обич, сякаш бяха уроци.

"Последният магнат" беше една голяма изненада за мен. Не знам какво очаквах, но не и това, което получих. С Фицджералд винаги е така - успява да вземе най-странното решение за сюжетите си, да създаде герои с изключително объркани чувства и да те остави да се чудиш как, кога точно и защо всичко се разпада.
Книгата започва от първо лице - разказва Сесилия, дъщерята на един от продуцентите в Холивуд. Постепенно обаче става ясно, че тя е просто страничен наблюдател. Историята е за Мънро Стар, гръбнака, без който цялата киноиндустрия ще се срине. Първото лице се прекъсва, за да се покаже Стар, когато няма очевидци.

По криволичещия път надолу той се заслуша в себе си, сякаш очакваше да чуе някаква по-особена музика, някаква мощна и силно въздействаща пиеса от неизвестен композитор, която щеше да бъде изпълнена за първи път. Ей сега ще прозвучи темата, но тъй като композиторът не му е известен, няма да може веднага да я разпознае. Тя ще се появи предрешена, да речем, като песента на автомобилните клаксони от пъстрите градски булеварди или ще се чува едва-едва, като приглушен барабанен вой по повърхността на луната. Той напрегна слух, за да я долови; знаеше само едно - че започва да звучи музика, която му харесваше, но не разбираше. Трудно може да те развълнува нещо, което ти е познато от началото до край - докато тази музика сега бе нова и объркваща; ако я прекъснеш по средата, няма да успееш да си я довършиш по образеца на някоя стара партитура.

Холивуд през 30 години на ХХв. Кипящ от живот, пълен с впиянчени сценаристи без никакво вдъхновение и актьори, които се опитват да направят впечатление на всяка важна клечка, за да получат главната роля. Или поне да останат на работа. Всичко прилича на мравуняк, но с дезориентирани мравки, които не могат да си спомнят как се върши работа. Стар е онзи, който държи конците за всяка кукла. Той е незаменим, защото си разбира от работата и живее за киното. Има безкрайно много обожателки, но се влюбва само в една личност. Връзката му с Катлийн е като музика. И в тишината между нотите има много недоизречени неща.
Сюжетът доста напомня на "Великият Гетсби". Мога да се направя много асоциации, особено щом прочетох какви са били идеите на Фицджералд за завършека на романа*. Е, ако "Последният магнат" беше завършен, може би щеше да се мери с Гетсби. Но дори и близки в постройката на сюжета, те са различни в смисъла си и това ме спира да правя повече сравнения.
Героите в романа са образи, чиито чувства се долавят трудно. Ти си в периферията - гледаш напред, навътре в душата и виждаш проблясъци, но те изчезват след миг. Да видиш центъра е трудно, да направиш дори крачка в тази посока, също. 
"Последният магнат" не е роман, който може да се характеризира с няколко думи. А и не искам да слагам определения, защото условния край е една малка стъпка към неосъществени, просто планувани събития в бележки и спомени на приятели.

*"Последният магнат" е незавършен поради преждевременната смърт на автора. В изданието на Народна култура (1986) има бележка, която разказва предполагаемия край на романа. Взети са предвид бележките на автора и разказите на приятелите, с които е обсъждал книгата си.

Още за Фицджералд в блога:
Цитати от "Нежна е нощта"тук.
Цитати от разказите и автобиографичната прозатук.
Цитати от "Отсам рая"тук.
Ревю за "Странният случай с Бенджамин Бътън" (разказ/филм) - тук.
Ревю за разказите и автобиографичната прозатук.

Цитати от "Нежна е нощта" на Ф. С. Фицджералд

За пореден път Фицджералд се появява в блога. :) Този път заради цитати от книга, на която реших да не пиша ревю. И все пак горя от нетърпение да споделя какви цитати измъкнах.
Преводът е на Димитри Иванов, а книгата е издадена от Народна култура (1986).

По-късно тя си спомняше за щастливите часове на този следобед - един от онези празни откъм събития промеждутъци от време, които в момента изглеждат само свръзка между минали и бъдещи радости, а се оказва, че всъщност те са самата радост.

Дали хората, които могат да дадат толкова много на околните, не доказват с това, че вътрешният им пламък е отслабнал?

Има нещо респектиращо в човек, който е загубил всичките си задръжки, който е готов на всичко.

Човек никога не знае колко място заема в живота на другите.
Даде си сметка, че в заплетените му чувства все пак се таеше обич - най-хубавите връзки са ония, които желаем да запазим, макар да си даваме сметка за препятствията.

Приятелските чувства са като удавниците; когато потъват, ловят се и за сламка.

Или мислиш - или предоставяш на другите да мислят за теб и изпадаш в подчинение, те те оформят като тесто, пречупват естествените ти предпочитания, налагат ти определено държане и те стерилизират.

Но Щастливеца Дик не трябва да бъде само един от многото способни хора; той не трябва да бъде съвършено непокътнат, трябва дори да носи следи от ударите на живота. А ако животът не му ги нанесе, те не могат да се заменят с болест, разбито сърце или комплекс за малоценност - добре би било личността да бъде пречупена от някоя страна, за да се изгради след това още по-добре от първообраза.

Дик искаше тя да няма минало, да бъде просто едно загубило се момиче, което няма друг адрес освен нощта, от която е дошло.

Още цитати от творчеството на Фицджералд може да видите за:

Джак Уест отново на прицел!

И тази година издателство Бард ни сблъскват с Джак Уест-младши, един от героите в света на книгите (конкретно - трилърите), около които определено все се случват чудеса с грандиозни мащаби.
Преди години този бивш военен беше натоварен с нелеката задача да открие Седемте чудеса на стария свят. И от тогава не е спирал да се сблъсква с препятствия.
Сега Джак Уест-младши е призован против волята си да участва в най-великите игри на света. Игри, останали в съзнанието на хората през вековете, но определено не точно каквито всъщност са...

Запознах се с Джак Уест в "Седемте смъртоносни чудеса", която е и първата книга от историята за този герой. Там Матю Райли ни вкарва ударно във "филма", защото още в началото ни пренася насред някаква гонка, в която бързо-бързо трябва да се ориентираш. Чувството е малко странно, но пък не липсва и известно любопитство, особено пък ако не си чел отдавна този тип приключенски трилъри (каквито са книгите от този тип в моето съзнание, не знам дали има точно такъв жанр).
Героите изглеждат по някакъв начин опростени и наивни, както и цялата история, ако се замислиш, но в същото време случващото се е изключително запленяващо. Хората, които обичат невъзможните неща, невероятните открития, спиращите дъха забравени съкровища, ще последват Джак Уест до края. И ще го заобичат. Въпреки малко наивните диалози, всичко останало е толкова грандиозно, че те увлича и повлича със себе си. Достатъчно доказателство е това, че я прочетох за ден, ден и половина. Никога няма да забравя страхотната идея за Висящите градини например. Това беше може би най-вдъхновяващата идея, на която съм попадала от години насам.

Същата бързина, порой от чудатости и невъзможно големи за обхващане места и обекти Матю Райли предлага и в "Четирите легендарни царства". Не мога да не призная, че тук вече имаме значително подобрение откъм частта с диалозите. Някои персонажи все още са "недовършени" и незрели, но отново не е дразнещ проблем, защото биваш заслепен от същите невъзможни места, които съзнанието ти трябва да осъзнае и да намести някак в пространството. В двете книги всъщност има и страхотни скици, рисунки и прочее, което добавя много плюсове от мен към Матю Райли. По някакъв начин нещата стават много по... хармонични, когато са ти пред очите по този начин.
Може би минусите се крият в някои нелепости, които касаят решенията на Джак Уест по време на участието му в тайнствените игри. В едно от състезанията буквално си се вбесих от глупостта на нашия човек да зареже с лекота открилата му се възможност... и после да се връща обратно.
Всъщност, и при двете книги мъничко дразни точно този стремеж на автора да се опитва да слага Джак Уест последен в нещо, или пък на ръба. Отлично разбирам, че поставен в повече опасности, героят ще ни забавлява повече, но пък имаше места в "Седемте смъртоносни чудеса", където този стремеж за провал направо беше на път да развали книгата. В "Четирите легендарни царства", за щастие, такива моменти са по-малко.
Джак Уест е типичният герой приключенец - брилянтен историк с военна подготовка. Е, "типичен" що се отнася до съвременното разбиране за героите от книги като тези. Към същото определение се включва и честен, лоялен и всеотдаен, разбира се. Доброто момче срещу лошите, които искат да превземат или унищожат света... Но Джак трябва да победи!

Все говоря за двете книги, но те всъщност са четири...
Аз се впуснах в приключението, започващо от "Седемте смъртоносни чудеса" малко преди да излезе "Четирите легендарни царства" и всъщност пропуснах двете книги, които са по средата... за което в момента мъничко съжалявам. Не, че авторът не предлага достатъчно подробен поглед към миналото, за да се ориентираш, но пропускът си е пропуск. От това, което Райли споменава тук, в четвъртата част от поредицата, съдя, че втората и третата книга са също толкова очарователно приключенски, колкото и първата и четвъртата. Не правете грешката да ги пропускате като мен! Спуснете се в приключението! И то задължително, ако ви се търсят съкровища. Не забравяйте, че конкретният Книгоядец, който пише това, обожава търсенето на съкровища. Та... да си и предупредя, че ако четете на плажа (понеже сме юни все пак), внимавайте с тази книга, защото дори няма да усетите кога ще изгорите xD.

А аз пък най-искрено пожелавам на Матю Райли късмет в преговорите му за сериал/филм, за които споменава в интервюто си в края на четвъртата книга. Би било феноменално, особено ако го направят с нужните средства.

03 юни 2017

Още миг...

Звездите след последната война на Земята са станали отново невъзможно далечни. Каквито са били някога, преди хората да се научат да летят.
Астероиден пояс препречва пътя към тях. И след всички надежди на човечеството да открие нещо или някой отвъд... животът се завръща отново рязко на Земята.
Сега, когато пътят нагоре е затворен, светът е променен. Малко по-обединен. С нови правила, с нови закони, с повече мъдрост... поне така се надяват всички.
А отвъд космическата преграда... Те са сами в необятния Космос.

"Задръж звездите още миг" на Кейти Хан (издателство Бард, 2017)  е приказка, в която надеждата е мъртва още преди да се е появила. Загубена е в мига, в който разбираш, че двамата млади астронавти са твърде далеч от кораба си в откритото пространство и нямат нищо, което да ги отведе обратно. Просто виждаш как всичко изчезва.
Но, разбира се, те първо трябва да опитат всичко. Когато нищо друго не ти остава, трябва поне да знаеш, че си опитал каквото можеш. И докато те се борят, постепенно спомените им те водят към един свят, който познаваш, но... всъщност изобщо не е това, което някога е бил.
Войната, в която са използвани ядрени оръжия, е променила коренно света. Сега САЩ и Близкия изток са бедстващи пустини. Европейският съюз, познат вече като обединена Европия, се стреми към мира по един изцяло различен начин. Въведена е системата на Ротациите - на всеки три години живееш в различно Войводство - един съвсем нов начин, по който се изпълнява така известното мото "Единни в многообразието". Сред множеството други промени, най-важен е принципът на индивидуалността. Имаш правото да се докажеш професионално и в личен план, и чак след това, ако желаеш, да създадеш семейство. Когато си вече улегнал, доказал се, щастлив от постигнатото, по-мъдър.
Но Карис и Макс смятат, че са готови да бъдат заедно още сега. Много преди да им бъде разрешено според правилата. Още "твърде млади", дори ненавършили трийсет. Затова тяхното изпитание е... най-вече да докажат любовта си.

Трудно ми е да преценя в каква точно категория за мен попада "Задръж звездите още миг". От една страна тя е тийнейджърски роман, който по стил много прилича на нещо, написано от популярните автори като Джон Грийн (с малкото, което съм чела от него). Книга, в която надеждата е почти невъзможна, в която все пак очакваш чудо. Книга с много истински, естествени герои, с техните грешки и провинения, които въпреки всичко се борят да останат един до друг.
От друга страна същите тези герои, поне от гледна точка на нас, са вече възрастни хора, далеч от рамките, в които се поставят тийнейджърските романи обикновено. Те са по-близки не до учениците, а до студентите. С типичните техни неудачи и в любовта, и в обикновения живот... доколкото е обикновен в тази тяхна нова Европия.
Тази книга е от оня тип романтични драми, които по принцип не харесвам, защото са тъжни, по един начин страховити и, макар и красиви, са ужасно нечестни. Безнадеждни. Но не мога да отрека, че ми хареса стилът и светът на Кейти Хан. Е, като се замислиш, светът всъщност също е ужасен. Някои от правилата всъщност са адски нелепи и ти лазят по нервите (като така проблемното "Правило за двойките"). Да, поредният свят утопия е, но не бива гледан само през розови очила. И е представен достатъчно достоверен, за да не е чак толкова банален, колкото описанието ми звучи. 
Карис и Макс могат да бъдат видени и като поредните модерни Ромео и Жулиета, но изключително много ми харесаха като характери. Напомнят на главните герои от филма "Пасажери" и то доста, а вероятно и не само на тях, но... е, няма чак толкова голямо значение за мен. Тази история е за любовта, тяхната любов. И светът е сив, а звездите безумно далеч, но те се носят сред тъмнината заедно, ръка за ръка. И всичко в тях е по-ярко дори от звездите. Нищо и никой не би могъл да ги раздели, до края на дните.Те са твърдо решени да бъдат заедно.