31 януари 2016

Стари богове в нов свят


Една Америка през очите на онези, които хората са донесли със себе си... много, много, много отдавна...

В "Американски богове" на Нийл Геймън видях една странно позната Америка. Въпреки че никога не съм стъпвала в онази далечна земя, знаете как читателите понякога са убедени, че познават разни места само защото някой автор ги е повозил с колата си из тях, да речем.
Това беше една Америка с безкрайно огромни хоризонти. Една Америка на хиляди вериги за бързо хранене. Една Америка, която по странен начин прилича на тази на Джон Стайнбек.
Безкрайни пътища, тук-там някоя бензиностанция, диви птици в небето, по-скоро скучни пейзажи, малки градчета, огромни разстояния.
Земя, в която хората сами са довели... свои богове.



Тази книга не беше точно онова, което очаквах. Както е и по-добре да бъде от една страна, за да може книгата винаги да те изненадва с нещо.
Но "Американски богове" за мен дойде прекалено... американска. По онзи странно американско-сив начин американска. В онзи стил, чрез който "Гроздовете на гнева" на Стайнбек ни разказва за един тъжен свят. В онзи стил, в който донякъде пропаднали детективи запиват по баровете, бленувайки за нещо, което може и никога да не е било, освен в мечтите им. За една страна, където много са дошли, вярвайки в нещо, което май не се е оказало точно така. Сив свят.
Да, може би трябва да е сив. Сив заради отчаянието, заради загубената вяра, заради тъгата по отминалото време. Защото Американските богове са боговете на целия свят, носени в сърцата и душите на тръгналите да търсят щастие. Забравени с времето, обречени да бъдат загубени. В битка с боговете на новия свят. Медии, интернет, пари...
Старият Всеотец ще направи опит да се изправи срещу новата сила. Да опази малкото останали от онова далечно време. Старият Всеотец ще се опита да обедини онези, загубили надежда. Затова ще тръгне на път. И ще вземе със себе си Шадоу - млад мъж, току-що излязъл от затвора, който... вероятно е специален, разбира се.
Докъде обаче ще стигне старецът в борбата си? Кой всъщност е той? Кой пък е Шадоу?

Загубих Геймън в тази книга, за да получа една много протяжна история за безкрайно пътуване, в което реално нямаше истинска магия, а само сурови парчета истини. Имаше моменти, в които онзи добре познат Геймън се завръщаше, но не се задържаше много.
Загубих Геймън, за да получа сивота и забвение. Безкрайно висене в една и съща точка, едно американизирано висене, сред обикновени странни хора. Сиви дни, прекарани край масите на застаряващи богове и други магични същества, обречени на смъртта.

Как да ви кажа... обещаваха ни невероятен свят на божества, където обаче не пристъпихме. Обещаваха ни велика битка, в която не участвахме много. Обещаваха ни прелестен свят на чудеса, но него го нямаше. Дори го нямаше онова чувство, от което ти е мъчно, понеже знаеш, че те наистина си отиват. Боговете. Даже нямаш и стимул да ги подкрепиш. Пък трябва ли да има, чудя се... Аз нали съм човек... значи се води, че съм избрала да ги забравя. Нещо такова...

Даже смея да си призная, че по едно време ми стана досадно. Много досадно.
Макар че признавам, че за да напишеш такава книга, със сигурност са отишли доста ровения из разни легенди, митологии и прочие, досещате се... Историите на господин Ибис например бяха великолепни. Ако има само негова книга, ще ми донесе много повече радост. Гарантирам още от сега.
Аз си представям история с богове доста по-различно. И този мой "усет към нещата" беше неприложим към произведението на Геймън този път. Може би заради очакването за повече магия и повече магически зрелища... Може би защото... какво, защото съм пораснала с магьосници, дракони и друг тип магическа храна? Може би...

23 януари 2016

Епичността на Сандерсън в друго проявление

Имах намерение да пиша за "Стоманеното сърце" едва когато прочета и втората книга от поредицата, излязла на български.
Само че се оказа, че тази книга е фактически достатъчно завършена, че да може да бъде смятана за книга, която да не влиза в поредица... Да, Сандерсън си е оставил мнооого вратички, които съответно е използвал, понеже е Сандерсън и трябва да пише книги на килограм.
Не, че не е един от най-любимите ми автори напоследък, не оставайте с грешно впечатление!
Просто това му произведение не е от класата на други негови книги.

Намираме един свят, който е посетен от някакво мистично нещо, приличащо на звезда, което е разпръснало в една далечна нощ странна топлина и е създало... мутанти.
Този сценарий е изключително подобен на сценариите за X-men и почти всички супергерои, за които можете да се сетите, защото ако не звезда, даряваща сили, то все има някаква причина те да се превърнат в не-хора. Сравнявам книгата с X-men, понеже е почти, даже абсолютно същото, само дето го няма Професора... е, има и друга съществена разлика.
Мутантите, малко по-долу наричани според терминологията на книгата "Епични", са лошите.
Не чак толкова невероятно обръщане на нещата. Какво би станало, ако Професора не беше успял да преговаря с мутантите и да основе училището? Ами... може пък и да беше започнал да се бие с тях, особено пък ако мутантите започнеха да се взимат за по-висши същества от хората и да покоряват градове, които да владеят, тероризирайки обикновеното население.

Нашият главен герой живее в един град, който е във владение на Епичен, наречен Стоманеното сърце. Това, да ви кажа честно, е мутант, който е някаква смесица между Супермен, Терминатор и... хм... не съм сигурна кой можеше да пуска енергийни заряди, Железният човек?
Както и да е, говорех за Дейвид. Та, Дейвид е бил с баща си в една банка, когато е бил още дете и опасността от Епичните още не е била кой знае каква. В тази банка Стоманеното сърце дошъл да заяви за първи път, че този град ще бъде негов. В тази банка Дейвид видял как Стоманеното сърце кърви. Нещо напълно невъзможно... но той го бил видял все пак!
В тази банка, след сблъсъка на Стоманеното сърце с друг гаден Епичен, Дейвид губи баща си и става сирак.
И така се появява изгарящата омраза към Стоманеното сърце. Дейвид иска да отмъсти и започва да проучва и да търси. Защото всеки Епичен има своя слабост и Дейвид е почти сигурен, че знае каква е слабостта на Стоманеното сърце...
Години по-късно Дейвид се присъединява с много труд към Възмездителите - хора, заклели се да унищожават Епични. На тези хора нашето момче представя плана си за отмъщение... и те решават да се заемат...
~~~~
На тази книга (не, че съм голям специалист, но вече прочетох доста от автора) й липсва онази дълбочина, която съм свикнала да очаквам от Сандерсън. Тя, макар и безспорно да е увлекателна, е доста изчистена и е почти като сценарий за филм. Бърза книга. Героите не са лоши, но не приличат на герои на Сандерсън, макар и добре изградени всеки със свой си характер. Малко приличат на аниме типажи, честно казано, от някакво аниме, в което залагаме на повече бум-бум, отколкото на историята... то и такива американски филми има, де.
Струва ми се, че имам правото да я определя като вид "детска" книга. "Ритматистът" също беше на подобно ниво. Предполагам, че ако се пресъздаде в комикс, в Америка и изобщо в страните, където комиксите са популярни, ще се хареса доста. Пък и то сякаш е правена по комикси xD
Струва ми се, че чувствата на героя някак издишаха. Някак щеше да е по-правдоподобно, ако беше преживял нещо доста по-травмиращо. Е, да, не, че убийството на баща пред осемгодишния му (май така беше) син не е травмиращо, но... ами не знам, някак не беше достатъчно.
Другите линии на историята бяха съвсем ясни. Става въпрос за тайните на колегата (Проф се оказа мой колега, омг, кеф xD) и странностите на Меган. Слабостта на Стоманеното сърце, която се обсъждаше през цялото време, не беше кой знае колко изненадваща... то след като нищо друго не проработи и когато Шварценегер (перфектно ще му седи ролята, на корицата неговият профил ли е? xD xD) надвисне над теб...

Но, е, "изгледах филма". Той нали Сандерсън си е Епичен, очевидно способността му е да пише по много книги на година, които да са епични... тази да речем е дело на втората му специалност - бързи по-детски романчета за забавление.
Отнема два дни. И не, реално хич не съм разочарована, напротив. Смятам се за доволна от прочетеното. Сега ще залягам над "Зарево", макар че нещо ми подсказва, че ще е просто дългата втора част, където ще има само престрелки с огън и объркани чувства на главния герой от типа "Любов ли бе..."
О, това ме подсети, че доста лесно приеха "тайните" на Проф... ама все пак говорим за водача, пък нали е и от добрите... хм... окей xD

20 януари 2016

Сребърна душа със сърце на самурай





Оригинално заглавие: 銀魂
Английски заглавия: Gintama, Silver Soul
Български заглавия: Сребърна душа, Гинтама
Автор: Сорачи Хидеаки

Епизоди: 201 + 51 + ?? (и куп специални, а и два филма!);
Продължителност: около 25 минути на епизод;
Година на излизане: 2006, продължава все още, с някои големи и малки прекъсвания.
Държава: Япония

(Внимание! Имената, които ще бъдат споменати, са по японски образец - първо фамилията, после собственото име!)



Има една част от мен, която вечно ще си остане отаку душа, дори и да е "лошо за моето здраве", образно казано. И понеже много скоро, още следващата седмица, една от най-важните арки в тази дълга сага ще срещне своя край, аз не можах да издържа повече и ето, че се захванах да пиша...
Темата в случая е "Какво намерих аз в Гинтама". Или казано още по-простичко - какво означава за мен това заглавие и с какво ме вдъхновява. Да, точно каквото прочетохте, вдъхновява ме. Като хубава книга, като нов фентъзи свят.
Това е анимето, което никога не съм пропускала и сигурно няма да пропускам и в бъдеще, ако продължи. Анимето, което някога гледах всеки четвъртък сутрин, преди да тръгна на училище. И така нататък. Всеки си има по едно такова аниме... при мен даже са повече.
"Гинтама", както го наричам аз, фен преводачът (който не е много по редакциите, понеже не изкарва пари от това нещо - до болка познатото изречение), безспорно е трудно аниме за младите аниме фенове. Едната причина да смятам така е дължината му. За момента новият сезон е натрупал 41 епизода, считано с последния, днешен. Друга причина е тази, че това е пародия, която невинаги е смешна на публиката извън Япония. Трета причина е... гадният кенефен хумор, който не е за очите на всеки, предупредени сте.

 "Гинтама" е страхотна пародия на почти всичко, което можеш да срещнеш на екрана в далечната източна страна, както понякога и на нашите екрани. Като започнем от аниметата, минем през американските филми, та стигнем до всекидневните злободневни теми. Именно тези теми са препъни камъка за публиката, незапозната с материала. Не, че аз съм перфектно запозната, разбира се, но в повечето пъти се интересувам. Погледнато реално, разбира се, все едно ще е на японците да им е смешен виц за някой наш управляващ. По същия начин ние гледаме "Гинтама", що се отнася до пародията с политици, известни личности и прочие, когато не са съвсем известни при нас.


Що се отнася до тоалетния хумор пък, картинки с който не смятам да пускам, е... Тук вече си е до нагласа. Аз също не мога да понасям някои от измислиците им в кенефа, но от друга страна - хей, гледаме японско аниме. Понякога имам чувството, че те обожават да зяпат как другите се излагат по всякакви брутални и гадни начини. Не може да не сте гледали поне едно странно японско предаване...

В сериозната си част "Гинтама" разказва историята на един средновековен свят, който внезапно е посетен от извънземни и сега те съжителстват заедно със земните жители... и дори, вероятно, тайничко ни контролират чрез иначе легитимния шогун. Реално не знаем много за света извън Едо (старото име на Токио), понеже, много удобно, Япония все още не е излязла от изолацията си от останалия свят. Но се появяват разни американци и прочие понякога...
Извънземните са донесли със себе си нови технологии и Земята е постигнала невероятно бързо развитие... макар че някои порядки си остават. Кимоната, някои традиционни забавления...
Има и хора, които не желаят това извънземно нашествие обаче. И са се борили срещу тези нашественици в миналото. Тези бунтовници са наречени Джой. Не много отдавна Джой и извънземните са водили страховита битка, преди да започнат да губят вяра и четиримата водачи на човешката "армия" да се разделят.
Тези четирима, които някои познават, а някои не, били ученици на един странен ронин - самурай без господар.
Той събирал бедните деца из градовете и ги учел на четмо, писмо и пътя на меча. Възгледите му били странни, да, но децата го обичали.
С него винаги вървяло едно момченце, което той бил спасил...
Момченце на име Саката Гинтоки.
Нашият главен герой, разбира се...
Ние, поне доскоро, не знаехме почти нищо за Саката Гинтоки. Той живее в един модерен свят, където мечовете са забранени от правителството, заради случилото се с Джой. Поради това е трудно да бъде сметнат за истински самурай. Прехранва се като изпълнява абсолютно всякакви поръчки - от това да намери котката ви, до това да спаси Квартала на фенерите. "Фирмичката" му се нарича Йорозуя и офисът й е над една стара кръчма, държана от една гадна бабка, която все го гони за наема.
С Гинтоки живее едно странно извънземно момиче с оранжева коса - Кагура.
А съвсем в началото едно момче, което прави всичко възможно, за да не загуби доджото, което баща му е завещал на него и на сестра му, идва да се учи за самурай. Шинпачи.
И те стават трима...
Този Едо, в който те живеят, е шантаво място. Пълно е с извънземни, роботи, машини, полиция, скитници, травестити, бунтовници и... определено безполезни идиоти.
Те всички до един по принцип са безполезни идиоти. Понякога ти идва да ги замериш с нещо и да си счупиш "телевизора". Но дори това, този вид идиотизъм, на мен ми е много скъп. Героите по някакъв начин са се заврели под кожата ми. Това си е един вид похвално за автора. Означава, че поне що се отнася до това да плени мен, е добър. Има неща в това аниме, на които съм се смяла със сълзи и си го признавам съвсем искрено. Не бива обаче да очаквате, че смехът ще дойде още с първите епизоди... което може би е още една причина много хора да се отказват. Има и неща, на които всъщност съм плакала.

Както много други анимета, това също залага на темата за приятелството. Тя е задължителна за почти всички анимационни японски продукции. Разбира се, тук също има основни "правила на живота". Кое е добро, кое не е, кое е правилно в дадена ситуация. Но от една страна аниметата са създадени точно за да учат на това добро. Анимацията по принцип следва да е... по-скоро нещо добро (ъ, да, прозвуча странно xD).
Пълно е с онези реплики, които би следвало да ни вдъхновяват и променят. Онези реплики, които винаги слагат по аниметата. Вечно приятелство, вечно отстояване на мнението, което вярваш, че е правилно, и прочие. Подобни неща понякога изглеждат глупави... но не и ако си свикнал с една история дотолкова, че да й позволяваш да те "учи". Понякога се случва. Понякога наистина искаш да вземеш нещо от някъде. Да вземеш малко сила и вяра както от Гинтоки, така и от всички останали.
(В интерес на истината анимето е пълно и с интерпретации на много известни японски пълководци и разни други исторически личности горе-долу от реалния период на Средновековието, което го прави допълнително интересно).
Гинтоки като основен персонаж... Той е нашият учител, как. Както на всички онези простотии, така и на нещата, които би следвало да споделяме. Онези добри неща, които споменах.
Той все още е енигма за зрителите. Макар арката, която вече привършва в момента, да ни разкри много от миналото, свързано с учителя му, самият Гинтоки все още оставя много въпроси за разгадаване и тълкуване. Кой е той и откъде идва? Защо е единственият от четиримата Джой, който не е кръстен на известен човек от японската история? (Което може да има много прост отговор, но все пак човек се чуди...)
Той е от тези, на които можеш да разчиташ, въпреки че не изглежда така. Онзи, който "събира около себе си хиляди", докато неговото огледално Аз убива от омраза. Онзи, който е направил избор преди много време, заради който е знаел, че ще бъде мразен, но въпреки всичко...
Личността му се развива постепенно, с всеки сезон, така че едва ли ще изглежда много "свестен" в първите епизоди, ако го видите сега. Но каква е разликата от онзи първи Гинтоки, когато стигнете до втория филм (ако сте мазохисти!). Признавам, че вторият филм е едно от аниметата, които водят класацията ми на "Разреви Мел". Винаги нещо се пречупва в мен и когато се появи последен епизод... защото никога не знаеш кога ще дойде последният епизод... Сега е лесно, да, понеже всичко вече е минало... Но е друго, когато го гледаш в момента.
Какво е за мен "Гинтама"?
Хм... всъщност не знам. Мога да говоря с часове за извращенията им, така де... И за хубавите неща. Това е аниме, пълно с персонажи буквално от цялата Вселена, така че съм "изпълнила" мечтата си да летя из различните светове сред звездите. Това аниме е пълно с история, която ме предизвиква да търся и да уча. Да, наистина да уча. Това аниме е...

Озвучителите са невероятни! Само стискайте палци никога да не започна темата за така наречените сею-та, защото много лошо ви се пише! Но тези са велики... както винаги са били, разбира се. Обичам японските сею-та. И музиката му е страхотна! Особено когато Does или Spyair се появят за пореден път. Групи, с които се запознах главно от тук, от това аниме, и които много обичам.
Значи си има всичко... всичко... всичко... И затова...
"Ако плачеш - усмихвай се, ако мразиш - обичай... И живей.
Със сърце на самурай."

И един бонус, но с реално скачащи японци...

16 януари 2016

Тези, които преди не говореха много...


Признавам, че "Посланическото градче" на Миевил първоначално ме обърка и леко намуси. Това беше породено главно от странния, ама много странен, начин на... "изложение на повествованието". Не е типично за мен да използвам подобни "мъдри" слова, така че не се смейте, ако не е поставено правилно xD
Преди да се сетя, че това все пак е Миевил и да му простя отчасти тази първа част от книгата (понеже той нали се е зарекъл да пише странно фентъзи), всичко ме дразнеше до една степен. И все още се чувствам тъпа относно някои неща. Например, какво, по ангелите, е "имер"? Обикновеното космическо пространство? Хиперпространство? Четвърто измерение?
Хората се потапят в него и изплуват до други планети и места, но някак си не можах да го свържа с нещо по-разбираемо като тези, изброените горе. Аз съм фентъзи фен, дами и господа, обичам научната фантастика, но, за жалост, невинаги мога да имам мисленето на физик, астроном и прочие професии, далечни от моята... Това не ми пречеше в мечтите си да искам да плувам в Космоса, но в реалността пречи много, нали... Отделно от това, че съм голям кашкавал и съм късогледо, и прочие...
Ама оставете ме мен, това беше част от мусенето ми относно непонятната дума.

Поуспокоих се след първоначалните страници на объркване и успях да се харесам с книгата. Въпреки че реално не съм филолог по образование, може би само по интереси, донякъде, темата беше интересна и за мен.
В едно далечно, далечно градче, в безкрая, хора и извънземна разумна форма на живот живеят заедно. В бъдеще, където сме стигнали далеч, далеч, осъществили връзка с хиляди други мислещи форми. В бъдеще, където има една по-различна свобода и малко по-различни хора, но все пак сме запазили и част от това, което имаме и днес.
Посланическото градче е спирката в самия край, отвъд която спирка няма нищо друго... или просто хората ги е страх да пристъпят. На тази малка планета това е единственото човешко градче, където местните жители, наричани Домакини (или ариеки в зависимост от случая), ни помагат да оцелеем.
Домакините са уникални същества, а тяхната уникалност се дължи на езика им. Те притежават две усти, от които излизат два различни по тип гласа, които съставят едно единствено изречение. Но това не е всичко...
Те нямат език такъв, какъвто ние имаме. Те се нуждаят от сравнения, за да изкажат реалните неща около себе си. Не могат да лъжат. Не могат да видят нещо, което не е или не е било. Не могат да кажат какво ще бъде, ако нещо не е било. Те не разбират обикновения ни език като език, а само като шум, издаван от, вероятно, някакви странни двуноги животни.
С тях могат да разговарят единствено Посланиците. Човек и неговият двойник, които едновременно да изразяват една и съща мисъл и да я изговарят също толкова едновременно на Езика.
Докато един ден... човешкото в управляващите на Бремен, планетата, която се води... хм, управляваща за всички наоколо... не се събужда.
Ако едно място не може да се управлява от Бремен, тогава за какво ни е? Ако едно място не е подчинено...
Бремен успяват да измислят начин, с който Домакините да бъдат подчинени. Но какво става, когато плановете не излизат точно така, както са построени?

Лъжата... какво означава за нас лъжата и как тя променя света? Езикът... Как той променя света? Мислим ли света по различен начин, когато езикът е друг? Когато езикът не е просто език и когато започнем да го превръщаме в език?
Ето това може да се каже, че е и философска тема. Това ми хареса. Беше странно, по някакъв начин вълшебно и малко напрегнато. Промяната имам предвид. Прераждането в нов свят, който е стар. Извънземни очи, разкриващи тайната на човешкия говор и смисъла му.
Да общуваш с думи ,които могат да имат хиляди други значения.
Да общуваш без звук.
Дали тези неща са част от това, което ни прави хора?
Дали чрез тях все пак хората не направиха от Домакините нещо повече от просто разумни същества с чужди начини за съзнаване?

Имаше и още една линия, която проследявах в книгата на Китайския порцелан. Това как ние отново унищожихме един вид цивилизация, заменяйки го с нещо, което ни е по-познато. Така го почувствах аз. Така го видях.
За пореден път променяме цял един друг свят. Явно хората са обречени все това да правят. В този смисъл, "Отровата на Алкория" носеше доста истини със себе си, лесно достижими, но все пак истини. Където и да отидем, все нещо омазваме, казано с мои думи...

06 януари 2016

Коледните чудеса

Забравих ли да спомена, че спечелих книга през Giveaways на Goodreads?
Поправям факта.
ИМАМ КНИГА, СПЕЧЕЛЕНА ОТ GIVEAWAYSSS!!

Всъщност, това е един вид коледно чудо, понеже се случи малко след Коледа. Но пък аз исках да съм сигурна, че книгата изобщо ще достигне моя странен, леко затънтен роден край, исках да я изчакам.
И тя дойде!




Без да има нито веднъж проблеми с адреса!
Без да се налага даже да ходя до пощата!
Без да очаквам, понеже я чаках поне след още една-две седмици, защото съм си останала със старите спомени как една проста картичка от морето пътува толкова време, че идва, когато вече си вкъщи. (Последното ми се е случвало, пък се водя неживяла в онова време xD).

Както виждате, книгата дойде с картичка, автограф и е с твърди корици... и е някак толкова различна!
Излишно е да казвам, че това всъщност е първата книга, която ще чета на английски за удоволствие... Понеже обикновено предпочитам българските издания, независимо от всичко.


Красива и... определено чужда, но... дяволски красива. Не съм сигурна кога точно за последно отворих пакет, извадих книга и си казах "Леле, великолепна е!"
А може и да е, защото я спечелих... Но, по дяволите, кой пък подарява книги ей така в днешно време, конкуренцията беше жестока!

Знам, знам, може и малко в повече да се превъзнасям... но имам книга!


Колкото до самата книга, тя е чисто нова, издадена през 2015. Понеже на български я няма, аз си присвоявам честта да я нарека "Рeйф Райдър и Кладенецът на мъдростта", а "хващащото" й изречение гласи "Странни неща се случват, когато мястото, което наричаш "вкъщи", вече не е твоят адрес".
(Още не съм избрала Рафи или Рейф, или друго е по-удачното име на момчето на български, понеже не съм филолог^^' Ако името беше на японски е ясно xD)
Главният ни герой е 12 годишен и попада в един много, много чудат свят... Хммм~ Е, не може да се каже, че съм объркала жанра, нали?
За повече информация за книжката можете да посетите това място.


Съжалявам за леееко некачествените снимки, но и те са нещо! Нали важното се схвана? Имам си книга!!!
Така че, драги хора, винаги участвайте в Giveaways (стига да имате годините, разбира се, понеже мернах някъде, че е забранено за хора до 14 или до 16 години).
Винаги има шанс! Няма нужда да се чудите защо постоянно вися в тая секция на сайта xD
Пожелавам ви късмет като моя~

04 януари 2016

"Норвежка гора"

Започвам новата година за блога си с нещо японско, за да не забравяме, че това е място, в което цари (понякога) един азиатски дух.

Една книга с много специфична атмосфера и дух. Книга, която по някакъв начин е далечна от нас, от нашите разбирания за света и хората около нас. Малко е странно да го казвам аз, но изучавам този азиатски свят, доколкото ми стигат силите, от много, много време. И вече съм се убедила отдавна, че Япония е различна, наистина е различна. Начинът, по който японците виждат света си, отношенията помежду им и начинът, по който възприемат себе си.
Понякога ти се струва, че са цинични, груби или говорят отвратителни неща... Понякога ти се струва, че трябва да им завиждаш, защото умеят да виждат красота в толкова малки и незначителни неща.
Те са странни, интересни и много далечни хора.
Същевременно са близки, истински и честни.
Всъщност, много е трудно току-така да пишеш такива неща. Аз в никакъв случай не наричам себе си специалист. Има много неща за Япония, които няма как да узнаеш. Дух, който трябва да почувстваш. Свят, който, предполагам, трябва да видиш...
Мисля, че току-що изписах една камара текст, достойна за сватбата на Джон Уотсън, стига да си пиян, докато рецитираш...

"Норвежка гора" беше коледният ми подарък, за който все още си подскачам... е, старая се да не е сериозно подскачане, за да не продъня къщата, но пък си е подскачане.
Още корицата е грабваща. Имам предвид онази по-горе. Толкова грабващо червено-бяла е, примесена с... бледо черно. Красива е!
И историята й е красива. Наистина!
Човек навлиза в един... традиционен свят, японски сайт. Книгите за Япония през 50-е, 60-е и 70-е са много необикновени. В тези години, когато влиянието на Америка е така силно, тази далечна страна е сякаш потънала в някаква особена тъмнина, примесена с много блус и много джаз, и още подобна музика. Почти не съм срещала история, която да се развива в споменатите години и която да не съдържа тези подправки. Както и много уиски, много цигарен дим и много странни хора. И много японски дух.
Един красив свят, който започва да се въздига от пепелта на войната и да открива нови хоризонти, стига да е възможно да се изразя така. Една нова Япония.

Нашият главен герой е герой на тази странна, нова епоха в Страната на изгряващото слънце. В годините на тази хаотична Япония. Той е обикновено момче, или не особено обикновено, понеже е изпълнен със самота. Но мечтае и обича. Обича едно момиче, което може би никога няма да му отвърне със същата любов. Едно момиче, чиято душа е болна.

Дори и днес все още има необясними за мен случаи в Япония, свързани с млади хора. Самоубийства най-вече. Аз не мога да разбера причините им. Самота, отчаяние... ами, добре. И все пак е невъзможно. Те, които са толкова задружни, те, които са толкова заедно, откъде точно при тях идва самотата?
Да, въпросът звучи глупаво, зададен по този начин. Но наистина е трудно... А една такава, нелепа и глупава смърт, едно такова самоубийство, белязва завинаги живота на Тору и Наоко. Преследва ги, преследва ги и продължава, докато не направят своя избор. Дали да продължат, оставяйки случилото се зад себе си... дали да последват мъртвия.
И какъв избор правят те?

За мен, съдейки от тази книга поне, Харуки Мураками е много японски автор. Разбира се, творбата му няма нищо общо с традиционните книги, но все пак споменах, че става дума за "новата" Япония. Всъщност, казвам това само защото някъде четох, че не бил типичният японски автор... което е чудно. Няма по-типичен начин на разполагане на диалога например. За бога, дори учебниците ми по японски са в такъв стил! Няма и други хора, които да говорят толкова, ама толкова свободно на интимни теми. Толкова сексуално освободено момиче! Чак имаше момент, в който не можех да повярвам докъде стигат възможностите й да говори на тази тема, без нито веднъж да се изчерви (защото при японците изчервяването си е за напълно отделна тема, повярвайте ми)!
Е, това е... книга за малко самота и един объркан живот... и за един човек, отдаден на някого. И верен на обещанието си. Защото когато японец даде клетва, той ще се опита да я изпълни докрай. Понякога не успява, но се учи. Учи се, че животът не приключва с това.
Нали?
Всъщност... не знам... може би читателят трябва да избере кое е най-доброто накрая...
Оставам с чувството на спокойствие, което ми носят японските истории, макар и понякога тъжни. Оставам с усмивката и с малкото тъга. Оставам със спомена за човек, вървящ безцелно из Токио, търсещ отговорите...

~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Като млад японист, няма как да не изразя и благодарността си за чудесния превод. За пръв път от много време виждам книга, изчистена от "сан", "кун" и "сама". За първи път виждам имената толкова правилни (проблемът "дз" на някои места си го премълчавам, вече сте чули много по темата... ако не сте, значи сте късметлии). Скърцах със зъби само заради ВАтануки, името на главния герой. Като млад коухай, искам да изразя скромното си мнение пред сенпаите, които и да са, независимо дали ме четат такива:
Японците нямат "ва", точно както нямат и "ла", "ли", "лу", "ле", "ло". (Японската азбука е сричкова азбука). Много добре знам, скъпи ми сенпаи, че знаете, че "ва" и подобните му са измислени само за да предават странните чуждестранни имена и съществуват само на катакана. Не вярвам японец през 60-те да кръсти детето си ВАтануки, подобни странни решения, включващи катакана, са характерни за наше време. Още повече, това е на човека фамилията. Значи задължително е с канджи, с йероглифи, значи задължително е нещо с традиционен корен. 渡拔? Така че защооо, защо... Защо трябва Wa, както предполагам, че е в английския вариант, да се превежда автоматично? Англичанина Walter да не би също да е Валтер? Да, може и да е, ама ако беше от съответната държава...
Ох... това беше единственото, което ми разваляше удоволствието. Наистина! Толкова мразя руските заемки, така ги мразя! Защо трябва нашите транскрибции да са по руски модел? Та нима не виждате какво правят руснаците с корейците, какво остава с японците! ЧЖоу, някой?!
Слушайте, хора! Четете, хора!