18 май 2017

Магията на Лондон(ите)




"Магията извайва световете.
Придава им форми.
Те имат фиксирани точки.
В повечето случаи тези точки са места.
Но понякога, макар и рядко,
се оказват хора."





Едва преди няколко дни от издателство "Емас" ни зарадваха с тази нова, чаровна и красива книга в стилните за корица четири много специални цвята.

Откакто изобщо чух за "Четирите цвята на магията" я очаквах с доста голяма доза нетърпение. Както обикновено, не бях наясно, че е "нашумяла" (а и такива реклами обикновено изобщо не ме интересуват). Заглавието ме привлече просто защото е магическо и обещава шеметно приключение от свят в свят. За което изобщо не бях излъгана.
Шуаб (името на авторката никога няма да го запомня, няма такова шантаво име) ни пренася в не един магически Лондон, а в цели четири, преплетени един в друг като... ами като глава лук xD. Тъй де, ако си спомняте, Шрек обясняваше за главите лук... А аз използвам сравнението в смисъл, че има Лондон в Лондон-а в Лондон-а и в Лондон-а...
Има един Червен Лондон, пълен с красива жива магия. Има я и неговата противоположност, Белият Лондон, където магията изчезва и хората ламтят за нея, колкото по-малко им остава. Има един Сив Лондон, отдавна забравил за невъзможното... и един Черен Лондон, унищожен от същата тази магия.

Кел е антари - единственият клас магьосници, способни да преминават свободно през вратите между световете сега, когато те са вече затворени, за да не може да се повтори онова, сполетяло Черен Лондон.
Кел принадлежи на кралското семейство на Червен Лондон. Принцът го смята за свой брат, но магьосникът е по-скоро вещ, макар че няма истинското право да се чувства така. Има хора, които го обичат и му прощават дори когато се занимава с... нелегална контрабанда на предмети между световете.

Лайла е младо момиче, което се маскира добре като мъж и още по-добре умее да граби из улиците на Сив Лондон. Тя води тежък живот, но отказва да се чувства безсилна и нещастна. Вместо това тя е мечтател и някой ден вероятно ще плува със своя пиратски кораб там, където никой никога не е стигал.
Една вечер контрабандистът неохотно ще се съгласи да изпълни една молба - да пренесе нещо отвъд световете... но, за негово нещастие, първо ще попадне на една крадла... После пък ще съжали стократно за "добрината" си.
Двамата ще трябва да се изправят пред заплаха, колкото очаквана, толкова и неочаквана. Хитро и гадно нападение. Посегателство срещу онези неща, които и Кел, и Лайла смятат за скъпи... а тези неща са много малко и не могат да бъдат пожертвани.
А и никой свят не си струва да бъде пожертван заради спомена от място, което вече не съществува.

"Четирите цвята на магията" е шарена и чудесно разказана история, която едва ли ще разочарова почитателите на магията в нещо като класически вариант. Отваряне на врати в други светове, руни и ограничителни заклинания, древни забравени езици... Имаме дори елегантен дрескод - кой не би искал палто с хиляди шик-лица?
Кел и Лайла са перфектно дуо, а принц Рай ги допълва идеално. От страна на лошите също имаме свежи, динамични представители - умеят да спогаждат номера... даже ми се струва, че си ги спогаждат и един на друг, пък какво, като са роднини...

Когато веднъж прекрачиш през портата между обикновеното и необикновеното... не ти се връща обратно. Затова и тази книга е поредната за годината, за която ще кажа, че с най-голямо удоволствие ще се върна за втора и трета част... и започвам да отброявам времето до срещата! Благодаря, издателство Емас~


14 май 2017

Магията е във всички ни

Добре дошъл си в София. Не онази, обикновената. Из улиците на тази София не си бил никога... може и да не попаднеш отново, никой не може да ти каже. Работата е там, че дори и да искаш, входът може вече да не е точно там, където си го спомняш. А и името на улицата няма да ти помогне много. Някак се оказва, че такива улици няма на нито една карта на града, дори най-подробната. А и трамваят, който си мернал да минава, някак си май също не съществува...
Може пък да си се объркал. Няма да си първият, който се губи съвсем случайно в големия град.
Но ако вярваш силно, онази друга София ще бъде там. Красива, не толкова забързана и не чак толкова сива, колкото може да бъде понякога. Малко по-чалната, но истински жива. Дори немагьосниците са добре дошли там понякога... Особено пък ако са способни да мечтаят.

"Софийски магьосници" на Мартин Колев [Издателство "Сиела", 2017] е най-новото българско фентъзи заглавие на пазара. Посрещнах го с усмивка и го четох с истинско удоволствие. Да се гмурнеш в една непозната София, която се крие точно пред теб, стига да си готов да я видиш, е истинско приключение. Целият град сменя премяната си, отърсва се от сивотата си и вече изглежда по-различен и наистина, ама наистина вълшебен. Тази книга е своеобразна магия. (Вероятно съдържа тайно заклинание за постигане на "вглъбено четене", но хич не можеш да се разсърдиш на магьосниците за това, както не се сърдиш и за заклинанията за билетчетата. Че то нали най-сетне са се разкрили тези типове, а? А може пък и да става дума за книга-игра, но от специалните...)
Работата е ясна. В София има магьосници. Факт! Не са онези елитни типове, за които всеки би си помислил. Не приличат и на мъдри дългобради старчета... поне не съвсем.
Всъщност те са съвсем обикновени на външен вид. Някои от тях сигурно се разминават с нас постоянно по улиците. Срещаме ги по ресторантите или дори ги гледаме по телевизията.
Те, разбира се, си имат свои си фракции, но кое ли общество си няма? Но всъщност се оказват много по-задружни от нас. Онзи свят, тяхната друга София, е мирно място. О, да, не може и без някой и друг скандал... но всичко все някога отново ще се оправи.
Техният свят е и нашият свят. Разбира се, имат си и някои привилегии. Като например Шесто кьоше там, където ние имаме само Пет кьошета. Някои магически улици, скрити от взора ни. Дори един трамвай, който кръстосва града още от миналия век насам!
Ние няма как да знаем, но сега този таен свят бива нападнат от нещо тайно и зло. Някой преследва магьосници. Вече има изчезнали. Притеснително...
А младият Бриян тъкмо започва да открива истинската магия. Момчето бива пробудено за тази истинска магия от магьосника Свилен, който случайно го вижда да прави "фокуси" с хамстера си, с които явно смята... ами, да преживява с някоя и друга чужда пара?
Сега момчето трябва да намери мястото си в този нов чудат свят... Докато мистерията се заплита.

"Софийски магьосници" е изключително очарователна. Тя е изключително близка до нас самите, колкото и глуповато да е изказването ми. Просто те оставя да й се довериш. Можеш да повярваш, че наистина има и такава София. Можеш да повярваш, че магията винаги е наоколо. И може да е в самите нас.  И че живеем сред вълшебство. Книгата докосна вярата в мен, че това е така. И малкото дете с голямото ненаситно въображение в мен е убедено, че всичко е абсолютната истина.
Това е магия, която ни приляга идеално. Наглед простичките и дори понякога нелепи рими, които служат за заклинания, прилягат хиляди пъти по-добре на един български магьосник, отколкото сложните латински фрази, с които мнозина свързват магията. Магията на София е някак... народна? Самобитна?
Магията е като магьосниците ни. Свободна. Странна. Забавна. Близка. Разбираема.

"Софийски магьосници" не е книга за магии като другите книги за магии. Това си е нашата книга за магии и магьосници. Имам предвид - българската. Тъй, я. Това е най-модерният български град, за който съм чела в книга от незапомнени времена и тези герои са най-българските възможни хора. Най-българските възможни магьосници.
Знам, знам, звучи глупаво... но си е съвсем така. Нов чист, прекрасен град, изпълнен с тайни. Изключително симпатични и разбираеми герои. Свят, в който живееш наистина.
Просто.... прекрасен роман. (При това дебютен, ако за някой е чак толкова важно.) Искрена благодарност дължа на автора, че ме срещна със софийските магьосници и ми помогна да повярвам. Той, струва ми се, е най-талантливият магьосник сред тях...

Един живот в миниатюри

Нела Оортман пристига в Амстердам скоро след женитбата си с богатия търговец Йоханес Брант. Но новият й дом не се оказва гостоприемен. Съпругът й е любезен, но отсъства твърде често, а сестра му Марин е решена да покаже на Нела кой е господарят на домакинството. Прислужниците – Корнелия и негърът Ото, са приятелски настроени, но може ли да им се има доверие?
Нела е твърде объркана и потисната от новия си живот. Когато получава сватбения си подарък от Йоханес – умален вариант на цялата им къща, тя намира утеха в подреждането и усъвършенстването на този малък макет. За тази цел използва услугите на миниатюрист. Кой би предположил, че освен да изпълнява задачите, той ще праща на Нела и неща, които не е поръчвала за малката си къща? Миниатюрни предмети, за които никой извън дома не може да знае? Подробности за малък макет, отразяващ тайния личен живот.
„Миниатюристът” ни дава възможност да разгледаме като под лупа животът в Амстердам през XVII в. Нидерландия е една доста непозната дестинация за мен и чувството да се „разходя” из един от градовете й беше доста интересно. Атмосферата е доста специфична - от страниците лъха студ, хората са някак твърде сериозни и обременени. И за това си има причини.
Две неща вълнуват обществото най-силно: парите и Бог. Хората се опитват да лавират между двете, но най-често богатството взема връх. И на човек му остава единствено да се опита да го задържи у себе си, докато ходи на църква и слуша проповеди за аскетичен живот. Защото парите трудно се изкарват и трудно се пазят, а малко лицемерие и фалшива набожност е от полза, за да си останат при теб. Можеш и да не ходиш на църква, но тогава съседите ти ще разберат за това. И ще се зачудят защо. Ако открият отговор, той може да не им хареса. Ако не открият - може да си измислят такъв и тогава на теб няма да ти хареса. Такъв е животът в град, построен на твърде крехки основи.
Съседите те наблюдават, а ти наблюдаваш тях. Но това не значи, че някои тайни не могат да останат скрити. Ако ги пазиш добре и тези, които познаваш правят същото, то всичко ще е наред. И все пак миниатюристът изпраща малки пакетчета с неща, които не си поръчвал. Които съдържат тайни или пък нещо много повече – поглед към бъдещето. Дали Нела само си въобразява, че някой я наблюдава вкъщи?

Никой никога не е съвсем сам в тази къща; все има някой, който гледа или слуша. Нима и тя самата не слуша – стъпките, затварящите се врати, тревожния шепот?

Моралът за едно лицемерно общество е нещо много важно. Хората трябва да видят, че чуждите грехове се наказват и добродетелите не са изчезнали. Предразсъдъци и страх – Нела ще се сблъска и с двете в новия си дом, но дали е достатъчно силна, за да ги избегне и преодолее? И най-вече – ще има ли кой да й помогне в това?
Началото на „Миниатюристът” не успя да ме грабне, точно както беше и в „Музата”. Говореше се твърде много за продажбите на захар, героите ми бяха безлични, историята се „тътреше” . Както и в другата книга на Бъртън, не усетих кога историята е грабнала вниманието ми. Постепенно всички тези недоизречени и скрити неща те оплитат в мрежите си. Трудно е да харесаш героите, защото те ти разкриват все повече свои черти, които не ги показват в много добра светлина. За някои пък трансформацията е точно в обратната посока – неочаквано израснаха пред очите ми. Миниатюристът остава в сянка и се появява, за да остави тайнствен пакет и още по-странна бележка. И после си отива, умело се крие из страниците и бяга от погледа. Достатъчно непонятни са мотивите му и смисълът на действията му, че да не спреш да си задаваш въпроси и да се опитваш да го уловиш. Миниатюристът е там като почти свръхестествено присъствие.
Не съм сигурна какво точно не ми достигна, за да ми допадне историята до край – може би липсата на герой, който да харесам истински или пък чувството, че развръзките в сюжета се бавеха повече от нужното. Освен това много неща за мен остават неизяснени, което не ми се нрави особено. И все пак книгата има своите достойнства, въпреки че не успя да ме заплени съвсем, заради което отнемам една звездичка от оценката й в Goodreads.
„Миниатюристът” е книга за оцеляването сред другите – за борбата да се впишеш. За избора между това да следваш желанията си или да вървиш по добре утъпкания, общоприет път.

Ние сами правим решетките на собствените си клетки.

> Ревю за "Музата" от същата авторка - тук! :)

11 май 2017

Доброто и злото отвъд Човека

От години все попадам случайно на "Космическа трилогия" от К. С. Луис по панаирите на щандовете на "Сиела". Както е обичайната ми практика, колебанието ми всеки път ми е пречило да ги взема.
За всяка книга очевидно си има време, в което е най-подходящо да преборя колебанията си. За тези три времето настъпи едва сега, след близо почти 4 или 5 години, откакто се сблъсквам с тях.

Какво всъщност ме тормозеше?
Главно това, че виждам К. С. Луис в необичайната светлина на научната фантастика. Въпреки че от дете го познавам като създателят на Нарния, чисто фентъзи, незнайно защо ми беше трудно да го видя сред машини, технически термини, звездни изчисления.
Научната фантастика може да е много повече от това, безспорно. Просто някакъв вкоренен навик ме кара да си представям тези неща всеки път, да ги очаквам. Когато ми се дочете научна фантастика да имам предвид, че искам да се впусна в нещо космически сложно.
А реално харесвам писателите, които бягат от сухата терминология, създавайки нереални светове там, където "би трябвало" да има само чиста наука.
Нито Хърбърт Уелс, нито пък Саймък, доколкото си спомням, не обръщат строго внимание на "правилата". Въображението им е отвъд тези поставени граници. Защо ти е, например, да знаеш точно как е конструирана Машината на времето, щом ти стига само да отидеш чрез нея отвъд? Може би историята ти няма да звучи сериозно и научно? Е, и?
Ето в това успя да ме убеди Луис със своята "Космическа трилогия". Чувствам се в положение, в което мога да кажа само "Не, че не го знаех... но сякаш прогледнах".

Всичко започва с "Отвъд безмълвната планета".
Рансъм е филолог в отпуск. Той е тръгнал на дълго пътешествие из Англия. Откриваме го замръкнал по пътя.
По чисто, така да го кажем, викториански стил, той се натъква на една къща, където се надява да преспи, но домакинята е особено притеснена за момченцето си, което още не се е върнало от работата си в дома на богатия господин, който живее по-нататък. Господинът е изтъкнат учен физик и Рансъм е чувал за него. Филологът решава, че може да отиде там, да види какво става с момчето и може би да си издейства нощувката при "познати".
И там нещата се объркват. Рансъм бива отвлечен и след чудновато пътуване се озовава в чужд свят на име Малакандра.
"Отвъд безмълвната планета" е разказ, изпъстрен с немислими, чудни цветове. Розово-оранжев, синьо-зелен, наситено червен, невъзможен. Това е космическо пътуване като от "старото време". От времето, когато светът отвъд Земята е бил пълен с живот из книгите на фантастите. Когато на Марс каналите още са били пълни с вода, а на Венера е имало чудновати създания в блатата. Когато разчиташ на въображението ти да те отнесе там, няма значение какво знаем днес за планетите наоколо. Чувството така или иначе е като да минеш през дрешника и да те помилва вятърът на Нарния. Защото все пак говорим за Луис и Малакандра е представена много прилична на света на Аслан.
В тази книга Човекът не е властелин на света. Това е книга, в която има... смирение. Злото е представено под формата на идеята, че Човекът трябва да бъде властелин на Вселената. Доброто е представено като приемане на факта, че, стига да не сме сами, отвъд може да има разум, който е добре да се научим да приемаме, независимо от формата на тялото. Онези отвъд може би дори са по-мъдри от нас, а може би и такива, каквито никога няма да успеем да разберем. Има и известна доза религиозност в "Отвъд безмълвната планета", но не грубо хвърляна в лицето ти. Удивително завладяващ е начинът, по който Човек комуникира със създание, чуждо на всичките ни представи... и открива неща, които са ни отдавна познати.

"Переландра" е втората книга от поредицата. Това е и второто пътешествие на Рансъм, само че този път в друг свят.
Тук теологията е доста по-застъпена като тема. Имаме митът за грехопадението, а историята се развива в млад свят, приличен на Земята от страниците на Стария Завет.
Доброто се опитва да подаде ръка на Зелената дама/Ева, докато Злото ще се опита да я поквари, както веднъж е успяло. Зелената дама, безгрижно и щастливо дете, ще трябва да направи своя съдбовен избор.
Злото изпитва затруднения на Переландра. Пречки, каквито не е имало на Земята, когато тя е била още млада и прародителите на човечеството са били още невинни. Идеята, че "Бог никога не се повтаря" по някакъв начин е представена доста вълнуващо в "Переландра". През цялото време се чудиш дали наистина е така. Има някакво напрежение в тази борба срещу покварата. В този спор понякога усещаш как Злото всъщност разсъждава по-истински. Понякога изпитваш жал към Доброто, задето не може да се защити, защото истината танцува опасно между едно и друго твърдение. За мен "Переландра" е истинско удоволствие за любителя изследовател. Отчасти приемам тази книга не точно като фантастика и не точно като фентъзи, а и не точно като история с теологичен характер... Всъщност, много се смях на себе си, когато по-късно в интервюто в края на третата книга Луис казва за "Переландра", че не използва мита за грехопадението с някаква конкретна цел. Видиш ли, той от дете искал да пише за свят с плаващи острови, а след като на този свят трябвало да има хора, на тях следователно трябвало да им се случва нещо... В този случай ако коментирам книгата по моя начин, ще сложа думи в устата на автора, които той не е имал предвид никога... нещо, от което той, така да се каже, се оплаква, пак в споменатото интервю.

"Онази грозна сила", третата и последна книга, всъщност ме разочарова много. Може би защото няма пътешествия сред звездите и "последната битка" се води на Земята. Може би защото въведението в историята беше по някакъв начин жестоко досадно. Магията беше отстъпила на един вид политическа борба, силата на Злото, така магическа и завладяваща, се усещаше притъпено. Доброто също сякаш почти го нямаше. Беше като да попаднеш в... ами, в самата реалност. Сякаш няма нищо общо между "Онази грозна сила" и предишните две книги. Вълшебството го няма. Завръщането на Рансъм в историята някъде в средата на книгата, прави нещата само по-объркани. Странно, но наистина се чувствах объркана. Сякаш между "Переландра" и "Онази грозна сила" има някакво липсващо звено, някаква история, която не е споделена с нас и всички си говорят на някакъв странен код. Или пък аз не съм вникнала, не съм обърнала нужното внимание на вплетените легенди за крал Артур например... не знам, но самата истина е, че книгата ще остане за мен като разказ за един млад глупак на име Марк, който по истинско чудо преоткри сам себе си.

"Космическа трилогия" за мен може и да е "Космическа двулогия", но не отричам факта, че е изключително привлекателна поредица. Особено за почитателите на авторите, които пишат фантастика като фентъзисти. То не, че разликата е толкова огромна... но има един специфичен стил, отличителен стил, заради който историята понякога може да звучи като приказка, нуждаеща се от въображението, за да живее. Много силно и много ярко въображение.

07 май 2017

Векът на сподавените чувства

- Били арестувани. Скоро били осъдени на смърт. Хуста - нея я хвърлили в един кладенец. А Руфина - накарали я да се бори с лъв.
Тереса отбеляза със задоволство, че Исаак и Олив стоят неподвижно и я слушат как разказва своята история, докато сенките размятат черни танцьори по стените и лукът се задушава в тигана.
- Голям лъв. Гладен лъв. En el anfiteatro. Всички хора гледат. Но лъвът не иска да се бие. Не я докосва. Седи, не помръдва.
- И после? - прошепна Олив.
- После те отрязват главата й.

Това е част от историята на картината от неизвестния художник Исаак Роблес, която стои забравена в английска къща. Докато не стане ясно, че боите и цветовете крият нещо много повече от легендата за Руфина и лъвът. Цветното платно има тайни, а ключът за тях е в Испания -  Гражданската война, 1936. Одел Бастиен, която работи като машинописка в галерия, се интересува от историята на картината точно толкова, колкото и от мистериозната Марджъри Куик.
Когато започнах „Музата” променях мнението си с всяка глава. Потръгна ми тегаво, макар и да се подхвърляха някои интересни трохички от тайните на сюжета, които ти се ще да събереш. Тези трошички се умножиха с напредването на историята и тогава вече стана наистина интересно. „Музата” предизвика въображението ми. Накара ме да си представя картините и отделни части от книгата като на филм.
Джеси Бъртън е създала две истории, обединени от четка и бои. Едната представя миналото – животът на семейство чужденци в Испания и срещата им с братът и сестрата Роблес – Исаак и Тереса. Никой в двете семейства не предполага последствията от тази среща, макар да не липсват тайни желания и планове. Другата история пък е за 1967 – картината е само един спомен за 1936, но миналото диктува бъдещето чрез спомена. Миналото има силата да се меси в чуждия живот и да променя съдби.
В основата на всичко като че ли е музата. От муза се нуждаеш, за да твориш, от вдъхновение се нуждаеш, за да създаваш. Музата спохожда и художника, и писателя. А Одел всъщност е писател, нуждаещ се от сюжет. Като че ли Марджъри Куик беше нейният катализатор – причината Одел да желае да се разрови из историята на „Руфина и лъвът” и да разбере истината.
Джеси Бъртън създава книга, в която:

Няма значение каква е истината, това, което хората мислят, става истина.

И все пак Бъртън разкрива цялата история, макар и да оставя чувството, че много неща са неизречени. Оставя и чувство за тъга. Но също така поставя нещата в интересна перспектива - истината не е това, което вярваме, че е. Истината може да е лъжа, но кой би разбрал? Може би от една картина, преживяла две войни?
Героите на Бъртън са далеч от идеализираното. Имат мотиви зад действията си, но тези мотиви съвсем не ги оправдават. Минало или бъдеще, без значение – пак има място за грозни и недостойни постъпки. Разбира се, има място и за много хубави неща, стига човек да е способен да ги оцени. В тази връзка мисля, че Одел Бастиен страда от краен реализъм и егоизъм, пълна неспособност да съчувства. Всъщност повечето постъпки на героите са съвсем очаквани – водени от толкова простички подбуди, че ги отхвърляш като възможности, защото не ти се иска да са истина.
„Музата” е пълна с цвят. Зимата в Лондон през 1967 не може да размие този колорит, нито кървавото лято на Испания да го помрачи. Сякаш четката и боите рисуват върху картината, но всъщност пишат думите. На история, която би трябвало да е тайна и на чувства, останали скрити твърде дълго.

> Ревю за "Миниатюристът" от същата авторка - тук! :)

03 май 2017

"Убиец" от Васил Панайотов


Станах да затворя прозореца. Вместо това го прекрачих, скочих на тревата, потърсих попътния вятър и с него тръгнах след себе си...

Велин живее охолен живот - има хубава къща с домашна прислужница и собствен бизнес. Също така любовница, две малки деца и съпруга, с която са се отчуждили и сега са по-скоро добри приятели. Но Велин не се радва на нищо от онова, което го заобикаля. Обича децата си, обича по един странен за мен начин и съпругата си, но това не е достатъчно. Нещо му липсва и той не знае какво. Но е решен да го намери, а да търси щастието в свободата му изглежда най-правилния вариант. Не се колебае нито миг. Без претенции за посока, той следва вятъра и скоро той го отвежда до морето...

- Не знам какво точно е свободата. Нито ти, нито аз сме били някога напълно свободни, а вероятно и няма да бъдем. Всеки от нас си има своите страхове и зависимости. Да бъдеш свободен означава да можеш всеки момент да последваш вятъра. Без нищо да трепне в теб. Нищичко. Нито страх, че ще замръкнеш в гората, нито мъка от раздяла с любим човек. Нищо.

Не разбирам Велин Велински, а не ми се случва често да съм толкова объркана от даден персонаж. Отдавам това главно на напълно различните ни гледни точки и представи за свободата, любовта и всички останали вечни въпроси, върху които разсъждава героя. И не само разсъжденията му са толкова странни за мен, ами и самите му действия. Тъй като аз залагам винаги на сигурното, а Велин се е отегчил именно от тази сигурност. Решен е да захвърли всякакви задръжки - наистина каквито се сетите задръжки и го прави доста успешно. Прави го твърде лесно и някак без да се замисли. И може би точно това, че не разсъждава прекалено много над действията си, му позволява да отхвърли общоприетите норми на поведение и да се справи с предразсъдъците си. Той се води главно от инстинктите си, което в моите очи го прави малко повече животно, отколкото е нужно. И точно защото се води от първичното, понякога попадаше в доста неловки и малко комични ситуации.
В "Убиец" Васил Панайотов е спестил всякакви излишни описания - главно на заобикалящата героя среда, която е обрисувана доста семпло. Това несъмнено е една от причините да се посъкрати обема на творбата. Всъщност в книгата липсват и всякакви локуми по отношение на разсъжденията - всичко е стегнато и точно. Поредицата от герои, с които Велин се среща са част от самостоятелни епизоди - не срещаме повече дадените герои, но познанството с тях кара Велински да изостави поредния предразсъдък или цивилизованост. Винаги могат да се включат нови и нови такива случки, които да доразвият и подкрепят гледната точка на героя, но като цяло за обема си книгата е съдържателна.
И все пак мисля, че има нужда краят на книгата да е малко по-описателен, нещата да не се случват толкова бързо. Някои други моменти също се нуждаят от "подсилване", защото невинаги бързата развръзка е въздействаща. Май точните думи са, че книгата е добра, но семпла откъм описания, което отчитам като малък минус.
Изключително ми хареса идеята за убиеца в книгата. Всичко започва със самопризнание от Велин и това те кара да се чудиш как, защо и кога ще се случи убийството, за което става въпрос. Но не говоря само за това убийство, а и за заключението, което прави Велин в края на романа.
"Убиец" е книга за човек, който има нужда да намери себе си. Дали го прави по правилния начин, това само той ще реши. Защото този път не може да се извърви от друг. Той е само твой и е достатъчно да се решиш да го извървиш. Без нищо да трепне в теб.

Направо си се изгубих - още нещо, което винаги съм искал да ми се случи.

01 май 2017

Животът е игра на ези-тура...

Кой може да разбере кога и защо животът му ще се преобърне?

Джейк Епинг е просто гимназиален учител по английски.
Докато не открива път към миналото в закусвалнята на своя приятел Ал...
Прекрачиш ли през Заешката дупка (една много добра аналогия с онзи проход, който открива Алиса) се пренасяш в 1958 година. Можеш да се върнеш обратно в настоящето, но всяко ново завръщане в миналото е рестарт – всичко, което си направил през престоя си в миналото се заличава, ако се върнеш отново в него. Но можеш да останеш колкото си искаш в миналото. Стига да си способен да се изправиш срещу него.
Приятелят на Джейк – Ал, има причина да разкрие невероятната си тайна. Той е тежко болен и разбира, че няма да доживее, за да завърши мисията си. А тя е да предотврати убийството на президента Джон Кенеди в Далас през 1963. Защото, ако той оцелее, много лоши неща няма да се случат.
Когато има начин да промениш миналото, е доста изкушаващо да не го направиш, нали?
Джейк минава през Заешката дупка и възприема нова самоличност – Джордж Амбърсън. Да предотврати убийството на президента съвсем не е единствената му цел. Набелязал си е поне няколко неща, които да предотврати, но си няма идея колко много други ще изникнат впоследствие.

Животът е непредсказуем... като игра на ези-тура.

В началото на книгата Джордж мисли единствено как да изпълни задачите. Планира всяка своя стъпка и се придържа към плана, като гледа да ограничи светските си контакти. Това го правеше за мен някак безличен и бездушен. Въпреки че книгата се водеше от първо лице сякаш нищо не го вълнуваше освен предотвратяването на убийството. И тъкмо когато изглежда, че цялата книга ще се върти около вероятният убиец на Кенеди – Лий Осуалд и Джордж, който не спира да го следи...
Появява се Сейди Дънхил. Да, имаме любовна история, но ако си мислите, че е нещо блудкаво, сложено за разнообразие, жестоко грешите. В началото държанието на Сейди за мен беше прекалено наивно, някак лигаво и глупаво. Но в началото виждах и Джордж различно. В последствие това „бягане от темата на книгата” се превърна в най-прекрасната й част. Защото не всичко в живота на гимназиалния учител се заключаваше в шпиониране на Лий и съпругата му. Той започна да води един нов живот, с нови хора, с нови приключения. Докато едното му „аз” си остана бездушно, другото се прояви като един прекрасен човек. И Сейди също се оказа много по-различна. Показа характер, даже повече, отколкото някой очакваше.
Освен че цялата тази друга линия на историята изглежда като пълнеж, не мога да отрека, че имаше и много други напълно излишни моменти. Виждах, че може спокойно да се мине и без тях, но... те бяха толкова хубави. Животът ни също е пълен с едни такива напълно излишни моменти, нали? Но ги има. И това ни прави наистина реални. В тези малки моменти откриваме, че живеем. Предполагам, че именно това е била целта на включването им. Да направи нещата по-истински, независимо че това ще увеличи обема на книгата.
Двойнственият живот на Джейк (това име започна да се споменава изключително рядко в книгата, но аз винаги го наричам така, въпреки че ви занимавам с „Джордж” в ревюто. Това е, за да свикнете по-лесно с промяната) не минава много гладко и това не се дължи само на страха да не бъде разкрит. Той си има един много по-могъщ враг от Лий – самото време.

Защото миналото не желае да бъде променяно. Опиташ ли се да го промениш, то се съпротивлява упорито. И колкото по-голяма е потенциалната промяна, толкова по-ожесточена е съпротивата му.

И то се изправя срещу него като тракаща машина с остри зъби. Отправя заплахи, а понякога само намеци, които трудно могат да бъдат разбрани. Ако не вярвате в ефекта на пеперудата, сега е момента да помислите отново. Защото с наближаването на датата 22 ноември 1963 пеперудата не спира да размахва криле. Реагира на всяка една малка промяна. Но Джордж няма намерение да се откаже. Заради онзи по-добър свят, който би могъл да настъпи, когато отново се върне в своето време.

Ако не сте гледали сериала 11/22/63 – хвърлете му един поглед. Има огромни различия и те може би щяха да ме подразнят, ако бях подхванала първо книгата. Но пък е един интересен поглед към историята, а актьорите се въплъщават идеално в персонажите.