31 октомври 2017

Октомври в книги и есенни листа


Все още сме в есента, като този път дори сме в крак с нея... или почти.
Липсва ни усещането, че трябва да станем книжни гуру, препоръчвайки книги за празника/празниците, затова смятаме само да си опишем срещите, както правим всеки месец. И, както обича понякога да казва в постовете си една от книгоядките - в бъдеще, кой знае...
По-важното - честит празник!

Артър Конан Дойл - "Шерлок Холмс"
С Шерлок Холмс положението беше: "Не мога да намеря никъде онези издания на издателство "Труд"! Не е честно... Ще го боря на английски!". Речено и сторено!
Жестоко ще излъжа, ако кажа, че Холмс не е от героите, които винаги съм харесвала. Които може би са формирали нещо в мен, кой знае... Проблемът ми с конкретната книга беше единствено, че не предвидих колко претенциозна съм относно викторианския стил. Безспорно не най-изморителното и отегчаващо нещо, което може да ми се случи да срещна (а в някои произведения дори не се усеща), но определено малка пречка. Другият ми проблем се оказа фактът, че в случая на Холмс явно са ми много по-интересни безбройните адаптации, повечето от които вай-вероятно съм гледала...

Джим Бъчър - "Безумна луна", "Смъртоносна опасност"
Харесах си Бъчър от отдавна и Дрезден е страхотен тип. Темата за детективи-магьосници не може да е по-интересна, а пък и господинът си е голям чешит. Двете заглавия са съответно втората и третата книга от поредица, която вече не вярвам да видим преведена докрай. Честно казано, и в двете не се случва нищо кой знае колко оригинално, нито пък има някакво особено развитие в хода на историята. Дори няма развитие в самите герои... Но Бъчър все пак си ми остава симпатичен, магьосникът Хари Дрезден също, дори да стои на едно място.

Джош Малерман - "Червеното пиано"
Ако кажа на още едно място, че не харесах изобщо тази книга, ще се превърна в най-голямата досадница, знам... Но, нали си е моят блог... не ми хареса тази книга xD Според мен е ужасно разхвърляна, доста претупана, с безумен финал... с безумно начало като за начало... и... Ми, изобщо отвсякъде нещо все не изглежда наред. Липсва ми старият Малерман. Дори "Къщата на езерното дъно", която смятам пак за малко по-слабичка, е доста по-добра от "Червеното пиано".

Жао Лихон - "Болка"
И двете не бяхме особено впечатлени от поезията на Лихон. Определено не ни звучи благозвучно. Особено странни са стихотворенията за части от тялото. Не носят определено чувство, просто те карат да си казваш: "Добре, това беше странно". В университета пък ме убедиха, че китайците по принцип не са поетични (и го споменавам само защото може да се има пълно доверие на източника), така че вината май не е в нас.

Марк Лорънс - "Принцът на тръните", "Кралят на тръните", "Императорът на тръните"
Това е... доста специална поредица за Книгоядец~1, особено за четене по време на лекции по философия. (Съжалявам, наистина го правех, признавам си... но то и тук си има философия!). Та, Книгоядец~1 от поне три години се опитва да я пробута на Книгоядец~2 и 2-ката стигна до финала, описвайки накратко впечатленията си тук.

Мелина Маркета - "Добри дни, лоши дни"
Точно както и "Спасяването на Франческа", и този роман на Маркета те докосва нежно. История, която изглежда далечна от нас (та нали се развива чак на другия край на света!), но всъщност ни е близка. Защото всеки е имал и по някой лош ден в живота си. Защото всеки заслужава да получи силата да се бори за добрите дни. "Добри дни, лоши дни" може би ще ви усмихне, ако му дадете шанс. А не е ли това един вид крачка към щастието?

Стивън Кинг - "Дума Ки", "Играта на Джералд"
Тези два романа на Кинг са абсолютно противоположни в моето съзнание. От единия останах очарована, а от другия - предимно разочарована. "Дума Ки" се опитах да опиша, а "Играта на Джералд"... както виждате, не. При нея филмът ми хареса доста повече, защото с всеки изминал ден продължавам да разбирам колко по-логичен беше. А и още повече, че Джеси (главната героиня) там ми беше безразлична, което, повярвайте ми, е по-добре от това да те дразни безумно много.

Тери Пратчет - "Автентичната котка", "Само ти можеш да спасиш света", "Страта", "Тъмната страна на слънцето"
Позволих си да сложа всичките на едно място, понеже този месец очевидно процедираме така... но от всички тези заглавия, най-ярко в съзнанието ми блести "Автентичната котка". Може би задето съм котколюбител, но вярвам, че това си е същинска библия за познавачи! Иска ми се да вярвам, че съм притежавала много автентични котки... много от тях бяха оранжеви!
Колкото до другите книги... радвам се само, че сър Пратчет не се е отказал да пише и че е открил хора в килима си, а по-късно и цяла летяща костенурка в космоса...

Фредерик Форсайт - "Ветеранът"
Става въпрос за този сборник, от който аз съм особено впечатлена. Никога досега, както обикновено, не се бях сблъсквала с Форсайт, но стилът му и идеите му са чудесни и много интересно разиграни като истории. Разказите са пет и определено приковаха вниманието ми. Форсайт е много подреден и последователен, като само на едно място, вероятно в най-дългия разказ, това ми досади съвсем леко. Книгата е много пъстра и в жанрово отношение. Не знам с какво би могла да разочарова когото и да било.

~~~
Други публикации през месеца, в случай че се интересувате от тагове, припомняме:

А сега се предполага, че борим студа със "Z-та световна война" на Макс Брукс и "Принцът на глупците" от Марк Лорънс (ама разбира се!)
И, хей, остават още два месеца, кой вече трепери над предизвикателството си?

23 октомври 2017

Трънената империя на Лорънс

Това е игра. И аз няма да щадя фигурите си, за да я спечеля.

Йорг Анкрат е амбициозен, смъртоносен и безпощаден. Когато е на 9, гледа как убиват майка му и братчето му от клоните на бодлива шипка. Убиецът им обаче не си получава заслуженото наказание и скоро принцът сам се заема с тази задача. За тази цел става част от групата на улични разбойници без никакви задръжки. Сам си пробива път в йерархията на братството - не и без да остави много кръв след себе си. Сега Йорг е техен главатар, но амбициите му няма да стигнат до тук... Защото отмъщението е само една от целите му. Чака го цяла една империя, която се нуждае от император на трона си. Но той не бърза - решил е на 15 да е крал, а на 18 - император. Звучи като да не е по силите на едно 14-годишно момче, каквото е Йорг в началото на поредицата. Е, много неща са невъзможни. Не и за Йорг.
Принцът на тръните определено не е "добрият герой", както вече си е проличало. Той е теглен от амбиции, предизвикателства и вътрешни демони. И макар в началото на поредицата да чувствах образът му пресилен и това да бе едно от нещата, които не ми достигна, постепенно Лорънс ме накара да повярвам в неговия герой. Наред със събитията, които се случват в момента, авторът включва и ретроспекция, която разкрива неподозирани факти от живота на Йорг и човек започва да го чувства по-реален, защото започва и да го разбира. Освен това принцът се променя - ако в началото е момче, за което вижда само черно и бяло, с времето намира неща, които променят собствения му свят. Но си остава същия упорит овен (той е вътрешният глас на всички с тази зодия, гарантирам!) с остър език и талант във всяко лошо нещо, което ви хрумне. И ако каже, че ще победи с 300 войници 20 000 армия, просто му вярваш и се чудиш как ще успее този път. Лорънс е създал много силен герой, а смяната на перспективата тук върши чудеса - Йорг има таланта да прави злото по-привлекателно. Дори бандата главорези, които мъкне със себе си имат своя чар. Останалите герои от "тъмната страна" също. И наред с тъгата, мъченията и горчивите уроци, които ни носи болката, всички те успяват да вкарат и хумор в цялата гама от нюанси на червеното и черното. В тази трилогия има и нещо повече от кръв - историята за Йорг е противоречива. История за човек, който се отдава на вътрешните си демони и дори и да е чудовище, има нещо много човешко в него. Когато опознаеш онова, което всъщност представлява, магията се случва.

Всеки си има своите тръни, вътре в себе си, надълбоко, като костите.

А магията в Разделената империя е по-скоро стихийна и неконтролируема - ако веднъж се вгледаш в нея, тя също ще погледне в теб... и нещата няма да свършат добре. Това, което много ме зарадва като идея бяха сънните вещери - за мен едно малко по-свежо допълнение към иначе познатите огнени магове, некроманти, гадатели и така нататък. Всъщност Лорънс е пълен с интересни хрумки. Независимо че постапокалипстичният свят вече ни е позната територия, той винаги успява да добави нещо ново... в повечето случаи гадно изглеждащо и не много дружелюбно.
Не бях много доволна от стила в "Принцът на тръните" - не изглеждаше много ошлайфан, имаше прекалено много ръбове и понякога това не ми помагаше да усетя каквото се очаква в дадения момент - дали ужас, дали тъга и т.н., чувствах се като някакъв страничен наблюдател, който няма отношение към ставащото. В следващата част обаче някаква магия се случи - дали заради загатнатите мрачни тайни в сюжета, с които се започна още от началото и вече позапълващите се дупки в историята, оттам нататък всичко си се изля като песен (с припева на много чужди писъци от нещастниците, покосени из страниците). Лично на мен "Кралят на тръните" ми е любимата, а онова, което малко не ми хареса в "Императорът" беше лекото забавяне в сюжета. Някак вместо да се обърне повече внимание на онова, което се случва в момента, имаше голяма доза ретроспекции. Но пък Лорънс успя да ме изненада и да завърши историята си плавно, без да скочи изведнъж в настоящето и всичко да стане прекалено лесно.
Разделената империя е мрачен свят, в който не бих искала да живея за нищо на света, но пък с голям хъс проследих историята му до края. И сега ми е някак тъжно, макар и в момента да чета "Принцът на глупците" (развива се в същия свят, но с различни герои).

Яздехме известно време в тишина и аз се чудех дали хората не са листата на света. Дали светът не излива отровите си в нас година след година, така че остареем ли, напълним ли се догоре с горчива жлъчка, да се отроним и да отнесем отровите в ада. Ако не беше смъртта, светът сигурно би се удавил в собственото си зло.
И още малко за Йорг Анкрат:
Трънени цитати от първа книга - тук!
Трънени цитати от втора книга - тук!
Трънени цитати от трета книга - тук!

Повече за Разделената империя:
В "Принцът на глупците" - тук!

10 октомври 2017

Обратно на училище - книжен таг

Привет! Училището отдавна започна, но чак сега станахме готови с отговорите. А и някои още са в лятно настроение, въпреки че е октомври... Тагът го видяхме в този блог (цък). Ето и линк към самия таг, който е оригиналът - тук.

1. (Български) Коя е българската творба, която най-много харесваш?
КН~1: "Възвишение" на Милен Русков е абсолютно първата творба, която казвам без абсолютно никакво затруднение. За мен е, както се изразяваме ние блогърите, феноменална.
КН~2: Труден въпрос, защото има много добри книги, които не би трябвало да сравнявам. Ще посоча обаче "Тютюн" на Димитър Димов, защото ми направи много силно впечатление и все още е жива в съзнанието ми - сякаш съм я чела вчера.

2. (Математика) Герой, който е много добър в сметките?
КН~1: Честно казано, не знам... понеже аз самата не съм добра в сметките и когато някой смята, сякаш ми минава на бърз кадър през главата, дори не помня накрая какво точно мери, например. Именно затова си имам свои системи за представяне на големината и обема на даден обект. Все пак ще кажа... "Всички наши грешни дни". Човекът беше добър в смятането на огромни числа.
КН~2: Честно казано, не ми идва на ум герой, който да е математик (или пък с подходяща за случая професия), затова ще извъртя въпроса мъничко. Моят отговор е Бертран Зобрист от "Ад" на Дан Браун. Този човек определено е добър в сметките и планирането.

3. (Литература) Книга, в която се говори за книги?
КН~1: Ами... "Крадецът на книги" xD
КН~2: Мислех да посоча "Градът на сънуващите книги", или пък някоя от типа на "Книжарничката на острова", но реших този път да дам малко по-нестандартен отговор - "Красиви и прокълнати" от Ф. Скот Фицджералд. Един от героите там е писател, който обожава да говори за собствените си книги.

4. (Изкуства) Герой, който умее да твори?
КН~1: Понеже го прочетох последно, това несъмнено е все още живият в съзнанието ми Едгар Фриймантъл от "Дума Ки". И, въпреки че не бих си купила такава картина, описанието им е особено вдъхновяващо.
КН~2: Олив от "Музата" на Джеси Бъртън. Рисуването доста й се отдава, за което малко й завиждам. Не, не малко. Много.

5. (Химия) Най-напрегнатата любовна химия между герои?
КН~1: Ох, хора... Аз само за две двойки из цялата книжна вселена си знам, тъй де... Сърби ме да ги кажа пак... Но, хайде, спирам се на Селена и Каол... в първата книга от "Стъкленият трон".
КН~2: Тук колко примери могат да се дадат... Обещах си да се постарая да не се повтарям за този таг, затова ще посоча Елизабет и Дарси от "Гордост и предразсъдъци". Всъщност сериалът по книгата (гледайте го, хора, с Колин Фърт е!) ме накара да почувствам напрежението, не самият роман, но героите са си едни и същи.

6. (Физика) Книга, за която ти трябва добра физическа форма, за да държиш?
КН~1: "Песен за огън и лед", предполагам. О, наскоро си купих едно чудесно пълно издание на Шерлок Холмс на английски... то също е обемничко и големисто.
КН~2: Луксозното издание на "Шестото клеймо" от Дан Браун ми навява точно такива мисли. Като цяло не ми харесва, като една огромна енциклопедия е и това не ме очарова особено. И освен това тежи.

7. (Биология) Книга, в която най-красиво се описва градина/цветя/природа?
КН~1: В старанието си да бъда различна... дали... Ще се спра на Нарния от Луис. Вълшебството и въображението правят чудеса там. Впрочем, книгите му за космоса също носят подобни природни удоволствия.
КН~2: Тъкмо да кажа "Двор от рози и бодли", но стига вече с тази книга! Не, избирам друга, поне този път. "Изтръгнати от корен" от Наоми Новик. Тук визирам гората, колкото и мрачна да е. Някак самите описания са магнетични, каквито и зверове да дебнат там. А и невинаги са дебнели чудовища...

8. (Музика) Книга, която когато четеш, все едно слушаш музика?
КН~1: По като автор е особено мелодичен и музикален за моето светоусещане. Мога да дам иначе и пример с "Каравал"... няма книга за цирк и подобни изкуства, която не ме кара да въртя в главата си някоя латерна...
КН~2: Може и малко странно да е, но "Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат" от Ишбел Бий за мен беше музика. Освен лудостта, часовниците и Смърт, в тази книга има и музика. Някаква трескава, мрачна симфония. Но красива.

9. (Технологии) Герой, който често използва технологиите?
КН~1: Цялата книга "Героите умират" (и продължения, всъщност) са базирани на технологиите и то по страхотен начин. Тук, в подобен стил, мога да посоча много, като се започне от "Играч първи, приготви се", та се стигне до стиймпънк фентъзитата.
КН~2: Сещам се за героите на Патрик Нес от "Освен този живот" - ползват както познатите ни съвременни технологии, така и... едни доста по-особени.

10. (Физическо) Герой, който е винаги в добра форма?
И двете сме единодушни - Робърт Лангдън (герой на Дан Браун). :D Това че плува в университетския басейн всяка сутрин го оставяме на заден план. Този човек е неуморим. Способен е да тича цял ден почти без почивка и през това време да разрешава загадки.

11. (Философия) Герой, който си пада голям философ?
И тук също сме на едно мнение - Йорг Анкрат (герой на Марк Лорънс). За дървени философи примери много, но Йорг не е от тях. Въпреки грубия език умее да казва наистина важните неща така, че да те докоснат.

12. (Чужд език) Коя книга написана на чуждия език, който изучаваш, най-малко ти харесва?
КН~1: "1Q84" на Мураками. Свикнала съм отдавна с чудноватия стил на японците. Винаги има с какво да ме изненадат, да, но точно в това произведение на Мураками не срещнах кой знае какво ново...
КН~2: "Лунният камък" от Уилки Колинс. Сега вече разбирам защо оплюха така книгата в "Петата купа" от Дан Симънс. Просто това нещо е... ами, не знам, наистина не знам какво му харесват.

13. (История) Историческа книга с интересен сюжет?
Пак единодушие. "Шанхай" от Дейвид Ротенбърг. Книга с доста мащабен сюжет - обхваща голям времеви период и доста герои, но се е получило чудесно. Ако ви се чете нещо за Азия, давайте.

14. (География) Любима книга, която ти напомня за пътешествия?
КН~1: Ей това е супер различното ми хрумване на деня! "Далечното кралство" на Алън Кол и Крис Бънч. Многоцветно фентъзи за непознати и шарени земи, магии, демони... въобще, страхотна поредица, но доста непозната в България... е, поне аз не съм срещала още хора, които да са я чели, извън кръга от тези, на които я препоръчах. (А аз дори мразя да препоръчвам книги, смятайте!)
КН~2: "Винету", разбира се! Такива прекрасни спомени имам, че и от други книги на Карл Май. Обичам приключенските романи - "Две години ваканция" от Жул Верн също ми е оставила чудесни спомени.

06 октомври 2017

Беше ЧЕРВЕНА!

При жесток инцидент на строителна площадка Едгар Фриймантъл е буквално смазан и губи дясната си ръка.
Но оцелява.
Новият му живот, изпълнен със страдания, го отвежда на почти безлюден остров, където да постигне мир със себе си.
На остров Дума Ки Едгар е откъснат от света. Съседите му през повечето време са само една стара жена и нейният помощник. И морето, разбира се. Морето, което ще научи Едгар... да рисува.

"Дума Ки" (издателство Бард, 2017) ми донесе онова, което всъщност очаквах от "То"... и което същевременно усетих при "22.11.63". Както вече се знае, аз не съм специалист по Кинг, а и не претендирам да бъда такъв, затова спокойно мога да споменавам "скандални" факти от типа, че има нещо много по-привличащо за мен в новите произведения на Кинг... или пък? Не мога да го заявя с категоричност, но "Дума Ки" все пак е от по-новите романи на Краля и безспорно носи по-особен тип усещания.
В "Дума Ки" я има онази странна магична атмосфера, зародила се по чиста (или кой знае всъщност?) случайност около съвсем обикновена личност с обикновена професия. Тази личност в случая претърпява инцидент (нещо много подобно на "Мъртвата зона", честно казано) и животът й никога повече не е същият, защото се докосва до "онова отвъд". А онова отвъд е... То. Тоест, ние имаме в "Дума Ки" една интересна смесица от по-ранни идеи на Кинг, които са приведени в действие с помощта на главен герой, приличащ на този от по-късната (нали така беше?) "22.11.63". Фриймантъл е мъж на средна възраст с приятно чувство за хумор, може би понякога мъничко замечтан и отнесен, особено... човешки като образ. Той е човек, като теб и мен, със слабостите си и силните си страни, с грешките си и така нататък. Много по-бързо успява да те включи в живота си от други, по-стари герои на Кинг, с които съм имала срещи. Животът му е някак по-реален. Дали е свързано с това, че той е герой от един по-нов свят, свят, в който сме съвременници, не мога да кажа. Може би и това има отношение, защото е едно да се впускаш в спомените за онова далечно детство и друго е всичко да се случва сега.
Имам чувството, че историята на "Дума Ки" би станала ясна за всички. Островът е пълен с мистерии, ужасяващи мистерии, дълбоко заровени тайни. Разбира се, новите дарби на нашия Едгар ще го отведат далеч в тъмнината, където ще трябва да се бори за оцеляването си... а е много вероятно и да не е само за своето. Отново, както и преди, откриваме, че кошмарите и ужасите живеят с нас, че винаги са с нас... и понякога не можем да си позволим повече да затваряме очи пред тях.
Това То, което обитава тази книга, е друго То... И все пак има нещо общо с всяко друго То. Няма име, не подлежи на конкретно описание, но е древно и зло. И Едгар ще печели и ще губи битките си с него, докато не дойде времето всичко да се реши веднъж или завинаги.

За разлика от То от "То" тук злото имаше по-плътен, по-омагьосващ вид. Точно такова То очаквам - едно едва ли не разумно същество, което действа от сенките потайно, внимателно. Което дебне, анализира и плаши не с простите техники на "най-големия ти детски страх", а с много по-коварни заплахи, доказано възможни като истина. Едно То, което наистина познава хората, което възнамерява да си играе с тях на котка и мишка... и което някак си струва да победиш. Което знаеш, че трябва да надвиеш, дори с цената на живота си... стига да си наистина, ама съвсем истински смел. И смелостта ще има нови измерения...

Посрещнах първата част на "То" възторжено, а краят на същия роман ми подейства разочароващо. "Дума Ки" пък смятам за много по-добро произведение изобщо. С комбинацията си от познати вече техники при Кинг и симпатичния Едгар, с красотата на топлата Флорида и шепотът на морето, този роман определено излиза на предното място. Той е топъл... и зловещ... и мистериозен... и забавен. Много неща, които можеш да поискаш от Стивън Кинг, можеш да откриеш из страниците.
Или поне нещата, които аз искам от Кинг... а аз всъщност съм скромна душа.
Достатъчно е всичко да започне от една голяма розова къща на брега на морето. Съвсем, съвсем обикновена къща, с прекрасен изглед. Много подходяща за художници...

05 октомври 2017

It’s Finally Fall Book Tag

Дойде есента и е време за тематичен таг. :) Видяхме го в ето този блог.
Все още не е късно и все още не е дошла зимата, така че сме си в редовното време~

1. През есента въздухът е чист и ясен: назовете книга с ярка обстановка.
КН~1: Да речем, че това е "Дете на пустинята". Тя си е и много есенна книга, защото въпреки всичко... свързвам пустинята с есента... малко странно, наистина, но асоциацията е сложна за обяснение.
КН~2: "Абарат" на Клайв Баркър определено е с много ярка обстановка - чудеса навсякъде! Понякога в много мрачни краски. Ако рисунките вътре бяха цветни, щеше да личи и от пръв поглед.

2. Природата е красива, но и умираща: назовете книга, която е красиво написана, но съдържа тежка тема като загуба или скръб.
КН~1: Аз не се сещам за много (по-скоро се сещам, но с всички сили се старая нещата да изглеждат различни)... може би "Бягащият човек" на Кинг? Или пък "Бурята на века"?
КН~2: Веднага се сещам за "Музата" на Джеси Бъртън - зимата в Лондон и кървавото лято на Испания. Истории от минало и настояще - и двете едновременно красиви и тъжни.

3. През есента училището се завръща: назовете нехудожествена книга, която ви е научила на нещо ново.
КН~1: От учебника ми по английски в горните курсове научих повече за Австралия, отколкото във всички пропиляни часове по география xD
КН~2: "Митология: Гръцките богове, чудовища и герои" на издателство ИнфоДар. :D

4. За да ни е уютно, е хубаво да прекарваме време с близките си: назовете книжно семейство/група приятели, от които бихте искали да сте част.
КН~1: Групата дружки на Луис Монтеро. Май съм ги посочвала и в други тагове, но няма значение. Аз се смятам за тяхна полуколежка, така че си искам мястото там!
КН~2: Тринайсетте на Манон (от поредицата на Маас за "Стъкления трон"). То вярно, че ако гледам прекалено реалистично на нещата никакъв отговор няма да дам, но винаги съм харесвала черноклюните.

5. Цветните листа се трупат по земята: покажете купчина книги, чиито гръбчета са с есенни цветове.

6. Есента е перфектна за разказване на истории до огнището: назовете книга, в която някой разказва история.
КН~1: "Часът на Чудовището"? След трите му истории трябва да последва истината...
КН~2: "Тайната история" на Дона Тарт. Цялата книга всъщност е спомен за минали събития.

7. Нощите стават все по-тъмни: назовете мрачно, зловещо четиво.
КН~1: Явно ще съм на Кинг вълна... може би защото просто са ми пред очите в момента. Да се спрем на "Бурята на века"...
КН~2: "Кутия за птици" на Джош Малерман си е достатъчно мрачна и зловеща. И особено напрегната общо взето през цялото време.

8. Дните стават все по-студени: назовете кратко, затрогващо четиво, което може да затопли нечий студен, дъждовен ден.
КН~1: "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг"... Макар че мен лично не ме впечатли толкова силно. Не почувствах нищо чак толкова особено... А и това е разказ, а не книга, но нали в България го издадоха като книга...
КН~2: "My name is ... and I am a Cumberbitch"! Е, поне феновете на Бенедикт Къмбърбач ще стопли.

9. Есента се завръща всяка година: назовете старо любимо четиво, което желаете да препрочетете.
КН~1: "Кръвен обет", само първата част досега, защото втората е малко по-локумена на моменти. Като стана на въпрос, някои други фентъзита от типа "черно" също биха попаднали в колекцията препрочитане. Но едва ли ще им дойде ред скоро. Твърде добре си спомням книгите, които харесвам, за да ги чета повторно в близките години...
КН~2: Поредиците на Труди Канаван ще ги препрочета. Не тази есен, но със сигурност някой път. Трябва да си извадя цитати от книгите, не може иначе.

10. Есента е перфектна за нощи, прекарани в четене: назовете любимите си уютни „аксесоари“ за четене.