28 февруари 2017

Кое е прочетеното през февруари 2017?


"Къщата на езерното дъно" от Джош Малерман
Както и в предишната му творба, тук страшното е онова, което е пред очите ти и не виждаш.
Изреченията повечето пъти са думи. Кратки, накъсани. Бързо поемане на дъх, преди езерото да те е погълнало.
Харесва ми напрежението, което Малерман успява да постигне. Самата история е малко нелогична и странна, но пък... е, това е хорър, нали така? Не всичко винаги трябва да е логично.
Единственото, което не ми допадна особено, беше начинът, по който историята свършва. Представях си нещо друго.

"Фадър наш" от Манос Вуракис - ревю тук!

"22 ноември 1963" от Стивън Кинг
Миналото е хармонично.
Законът на литературата гласи - никога не се случва нищо добро, ако промениш онова, което вече се е случило. Или почти винаги, но да кажем - "в 95% от случаите"...
Няма смисъл да ви говоря за това какъв невероятен разказвач е Кинг. За мен е така, дори да съм още доста назад с материала по въпроса. Така че няма нищо чудно в това, че за мен книгата беше истинско удоволствие.

"Империя на бури" от Сара Дж. Маас - ревю тук!

"Всичко живо е трева" от Клифърд Саймък
Саймък отново успя да ме впечатли. Всичко изглежда простичко, може би дори не толкова оригинално, може би даже банално, но въпреки това "Всичко живо е трева" е изключително вдъхновяваща. Това е може би втората ми среща с автора, но, да, оставам си необяснимо и дълбоко впечатлена.

"Идиотът в мен" от Радослав Младенов
Прелива от преувеличени изрази и ситуации в името на комедийния ефект. Дълго време ми се струваше, че няма да открия някаква основна сюжетна линия. Поднасят ни се различни случки, от които постепенно ни се разкриват подробностите, докато най-сетне не разберем защо точно Гого Клатев предприема всичките тези привидно нелогични действия.
Много от разказаните вътре истории бяха на второстепенни или епизодични герои, които в голяма част от случаите са просто пълнеж. Абсурд, допълващ другия абсурд. Но всъщност книгата е приятна и се чете бързо. Аз лично й лепвам етикета „плажно четиво”, с което имам предвид, че не обременява. Краят ми дойде малко в повече, но някои от случките искрено ме забавляваха. Най-вече частта с Путин и Цецо Тупалката. Паметно!

"Особени сезони" от Стивън Кинг
Разбира се, че ужасът дебне и тук, в "Особени сезони". Спотаен в аромата на лятото или вихрещия се сняг, в топлата есен и свежата пролет. Но някога щях да мисля за този ужас като за нещо, което ме отвращава... защото нямаше да видя цялата история такава, каквато е.
"Алхимикът от сенките" от Пиер Певел
Напълно излишна. Много исках да си променя мнението до края на книгата, но, уви, нищо съществено не се случи. А защо има 3 звезди в Goodreads? Реалната оценка е 2, но ме обзеха сантиментите. Толкова обичам първата част и героите... които тук не претърпяват никакво развитие, нито пък се разкрива нещо повече за миналото им. И все пак беше приятно да прочета „Алхимикът”.

"Черни дупки и бебета вселени и други есета" от Стивън Хокинг
Имаше известна повтаряемост в разглежданите теми, но понеже става дума за въпроси от физиката, това не беше чак толкова лошо. Аз, като човек "от другата страна на бариерата", който е по-скоро любител и не разбира чак толкова нещата, винаги съм харесвала подхода на Стивън Хокинг. Смея да кажа обаче, че "Великият дизайн" е с една идея по-достъпна от тази му книга, поне като начин на разработване на темите. Те са сходни, но в предишната бяха представени с доста повече скици и достъпни шеги. Тук такива неща също имаше към края. Хумор имаше и в някои от другите есета, което също харесвам при Хокинг.

"Аз съм на 83 1/4 или малки експерименти с живота" от Хендрик Хрун

Той е на 83 и 1/4 и не прави кой знае какво. Живее в старчески дом в Нидерландия и е съвсем обикновен дядо. Даже е от "младите".
Писането на дневник не е най-голямата му цел, но го успокоява, прави го щастлив и... е, добре де, всъщност му дава цел в живота.
Неговият свят е обикновен. Може би не толкова интересен, но пък напълно истински. Със своите тъжни мигове. И със своите щастливи.
Той пише за себе си, а героите му са съвсем обикновени хора, също като него. Всеки със своите болежки и своя мъничка история.
Животът е обикновен и не по-различен за него, дори и да е вече стар. Може би не е чак толкова мъдър, за какъвто автоматично могат да го помислят много хора. Не държи да ни учи на нещата от живота, да ни съветва и напътства.
Това е просто неговият дневник. Искрен разказ за обикновения живот.

Месец март започваме с "Централна станция" от Лави Тидхар и "Драконът на Арканите" от Пиер Певел.

27 февруари 2017

Още един книжен рожденик

Наскоро на Книгоядец му попадна ето това доста хубаво тагче и понеже месецът не е специален само заради рождения ден на блога, ами защото и един от създателите му е рожденик, същият този създател реши да се занимае малко. Ама че и едно изречение съставих, думи нямам...
Както и да е, благодаря за тази интересна възможност и за пореден път обещавам някак книгите да са различни. Някак...

1. Преброй по рафта си с книги деня си на раждане,
след това извади месеца си на раждане.
Коя е книгата, на която спря?


От надежден източник разбрах, че това е "Върховният повелител" на Труди Канаван. Изумена съм първо от това, че книгата е тази, понеже това ще означава, че имаме цели 27 книги преди нея, а мястото точно от тази страна на рафта е изключително малко!
Имам изключително мили спомени от цялата поредица. Вярно, имаше някои герои, които най-искрено ме дразнеха, но и много, които обичам. Не непременно оригинална история, но пък разказана увлекателно, поне за тогавашната мен, когато съм я чела.

2. Ако можеш да прекараш рождения си ден
с който и да било измислен герой, кой би бил и защо?

Това и за мен е сложно. Би ми се искало да се придържам главно към герои от книги, които съм чела по-наскоро. Даже ще се огранича до тази година, което означава, че трябва да избера Каин от "Героите умират". Изключително самоубийствен ход, мисля си, защото светът на Стоувър е колкото невероятен, толкова и страховит.
Иначе не бих имала против да посетя Света на Диска, без значение от героя компания. Всъщност навсякъде, в коя да е книга, ще намеря на кого да досаждам, така че мога да си направя цяла дълга екскурзия.

3. Намери книга, която се развива през сезона,
в който си роден/а.


Зима? Хм, в главата ми веднага се появява цитатът "Зимата иде!", естествено.
Освен това и ако спазвам ограничението - наскоро се запознах с една от най-топлите зимни книжки, на които съм попадала от доста време насам.

4. Намери книга, която е с цвета на твоя рожден камък.

Не разбирам много-много от тези неща, но доколкото се обучих за 0,1 секунда с чичо Гугъл, това наистина се оказва аметистът. Харесвам аметисти. Харесвам лилави неща, определено.
Това се оказва изключително трудно начинание. Сещам се единствено за "Откраднатата магия" на Труди Канаван. Опияняващо лилава, бих казала.

5. Има ли поредица със същия брой книги
като твоята възраст? Ако има - коя е?

Ей, чш, нещо стара ли ще ме изкарвате, ъ?
Ако има такава поредица, не искам дори да я подхващам, че край няма да й се види, щом е стигнала до такова число. Това ще е някакъв книжен "Дързост и красота", ама истински.

6. Посочи книга, която е разположена във време, свят или страна,
където би предпочела да си се родил/а.


Време, свят, страна - готово! "Норвежка гора" - въпреки че не изглежда весело и така нататък, Япония точно в този период ми е изключително интересна и изключително привлекателна. Постоянно се сблъсквам с този нетипичен образ и с радост бих посетила страната тогава. Че книгите разказват само за убийства или меланхолия и прочие, не е чак толкова важно...

Това беше, най-скромно, от мен. Много е забавно, когато предпразнично браузърът ти реши, че вече не му се работи. Мисля, че техниката ми всеки път избира да ми казва "Честит рожден ден!" по най-оригиналните начини xD.

24 февруари 2017

Най-доброто място да се изгубиш

Жанр: Драма
Времетраене: 1 час и 50 минути
Започнах Морето от дървета (2015) без никакви очаквания. Може да се каже, че си нямах идея какъв е сюжетът, кога се развива действието... въобще нищо за филма. И толкова се радвам, че попаднах на него.
Това е филм, който намерих за изключително съдържателен и, бих казала, че най-точната дума би била „красив”. В началото се чудех как вниманието ми е приковано в монитора, след като историята се развива толкова мудно. Всъщност не само началото е такова – с едно и също темпо продължава и напред. Но дори и така, просто предизвиква емоциите ти. Може би най-вече заради спокойната атмосфера на гората, успокояващите звуци и... това една част от теб да знае, че в тази гора има нещо повече.
Всичко започва с Артър, който пристига в Япония, за да посети Аокигахара – най-доброто място да умреш. Американецът е готов да се самоубие, но в този момент вижда окървавения Такуми. Това го кара да отложи намеренията си и да помогне на японеца да намери пътя наобратно. Но изглежда горската пътека е изчезнала и двамата се оказват изгубени. Могат да разчитат само един на друг.
Започват да се редуват минало и настояще – малко по малко разбираме какво е довело Артър до желанието му да се самоубие и какво е довело Такуми в гората. Оказва се, че спасяването на японеца става цел за американеца. Той е решен да спаси чуждия живот и след това да отнеме своя. Защото азиатецът има желание да продължи, което не бива да угасва. Така двамата се подкрепят един друг, за да стигнат до изхода, където и да се намира той. Не е лесно. Има много неща в гората, които могат да те убият, дори и денем.
По времето, което героите прекараха заедно, се появи онзи „сблъсък на култури”, в който си проличаха разликите в разбиранията на единия и на другия. Единият е атеист, другият вярва в духовете на гората. Именно тези различия,  дори странно да звучи, ме накараха да почувствам как героите се сплотяват постепенно – започват да приемат особеностите си, но и държат на своето.
Имаше изключително силни моменти, които доста ме разчустваха.  Например как Артър и съпругата му си отправят малки жестове един към друг. Доказателства за обич. Изгладени дрехи, нова кутия с чай... и то така, че другият да не разбере. Защото ако съпругата му разбере, че той е свършил нещо дребно вместо нея, ще трябва да избира дали да му каже, че го цени. Дали да признае, че се нуждае именно от тези малки прояви на любов. Същото се отнася и за Артър.
Морето от дървета  разчуства. То е най-правилното място, където трябва да се изгуби човек. А може би има и други такива места, индивидуални  за всеки. И нужни му. Такива места, които не ти показват пътя, преди да си готов за него.

Рядко се случва всичко в един филм да ми хареса. Може да е нещо съвсем малко, или пък си казвам „можеше да доразвият тази идея повече”. Тук няма от какво да се оплача. Просто няма.


17 февруари 2017

Цитати: разкази & автобиографична проза от Фицджералд

Срам, срам, че съм си запазила толкова малко цитати... Само последните два са от автобиографичната проза.
Изданието е на "Народна култура"; 1986. Преводът е на Пепа Дочева и Рада Шарланджиева.
Ако ви е любопитно, цитати от "Отсам рая" има тук.
А за разказите и автобиографичната проза - тук.

Хората над четирийсет години рядко могат да бъдат убедени в нещо завинаги. На осемнайсетгодишна възраст убежденията ни са като върхове, от които гледаме, а на четирийсет и пет са може би пещери, в които се крием.
- "Бърнис се подстригва"

Започнете с една отделна личност и преди да сте се усетили, ще се окаже, че сте създали типичен образ; започнете с типичен образ и ще се окаже, че не сте създали нищо.
- "Младият богаташ"

Зачуди се дали тя не умееше да води разговор, защото никой не й обръщаше внимание, или никой не й обръщаше внимание, защото не умееше да разговаря.
- "Бърнис се подстригва"

Веднъж стъпил на дългия покрит пристан, човек попада в някаква призрачна страна, която вече не е тук, но и все още не е там. Особено нощем. Мъглявият жълт свод е изпълнен с викове и отекващи гласове. Чуваш грохот на камиони и тракане на сандъци, оглушителното дрънчене на крановете и долавяш соления дъх на море. Преминаваш бързо, макар че имаш достатъчно време. Миналото, континентът остават зад гърба ти, бъдещето е онази ярко осветена паст в корпуса на парахода, а мрачната и шумна пътека е доста обърканото ти настояще.
- "Бурният рейс"

На нас не ни е съдено да усещаме онези редки моменти, когато хората са с отворени души и тогава и най-нежното докосване би могло да ги погуби или излекува. Само миг по-късно и вече никога няма да можем да ги достигнем- И най-ефикасните медикаменти не биха могли да ги излекуват, нито най-острите ни думи ще могат да ги убият.
- "Базил - най-големият хлапак"

Светът съществува само в твоите очи - и в твоето понятие за него. Можеш да го направиш толкова голям или малък, колкото поискаш. А ти насила се опитваш да станеш дребно хилаво човече. Боже мой, ако стигна някога до срива, ще направя тъй, че и светът да рухне с мен. Чакай! Светът съществува само в твоето възприятие за него, следователно далеч по-добре е да кажеш, че не ти, а той се е сгромолясал.
- "Крахът"

Сега мисля следното: естественото състояние на усещащия зрял човек е овладяното нещастие.
- "Крахът"

14 февруари 2017

"Империя на бури" от Сара Дж. Маас

Ревю за "Кралица на сенките" - тук!
Всичко си има цена.
Елин Галантиус разбира това по-добре от всеки друг. За да се пребори срещу Демонския крал Ераван, тя ще трябва да спечели съюзници. Огненото сърце ще трябва да се бори с всички сили, за да постигне така желания мир. Ще й се налага да прави компромиси, да върши неща, които ще тежат на съвестта й, да жертва много – и всичко това в името на най-близките й и Терасен.
Манон Черноклюна пък е изпратена на поредната си мисия. Тази мисия ще даде началото на нещо ново, но вещицата дори не подозира.
В същото време Елида Локан търси своята кралица Елин и асасина Селена Сардотиен, без да подозира, че двете са един и същи човек. Ще рискува живота си в Оуквалд, а Лоркан Салватер по чиста случайност попада точно на нея...
Също както в „Кралица на сенките”, така и в „Империя на бури” началото не беше особено въздействащо. Имах чувството, че преговорите,  които водят Елин и свитата й, няма да имат край. Главите с Манон, Елида и Лоркан бяха чудесно разнообразие, но малко сравнение с останалата част. Да, въпреки че главно Елин тласка сюжета напред, дойдоха ми малко в повече.
Постепенно обаче историята започна да се сглобява малко по малко и, разбира се, нещата станаха прекрасни.
Направи ми впечатление, че романтиката е на преден план. В предишните книги беше по-скоро допълнение. Тук обаче си проличаха силните връзки между героите, които вече са си изяснили чувствата пред самите себе си и знаят какво искат. И това много ме радваше, защото авторката не ме разочарова с нито една двойка. Но това не се отнася само до романтичната страна – приятелствата, недоверието или пък антипатията, всички тези неща и още други чувства, станаха пределно ясни. С всяка нова книга Маас гради персонажите си. Любопитно е как ще израснат те в следващата книга!
Например Дориан беше една шокираща изненада за мен. Като се има предвид колко го ненавиждах от първата книга, а в четвърта част ми беше просто симпатичен... сега направо ми спечели сърцето! Много трънлив път измина, докато ми допадне, но важен е резултата.
А какво да кажа за Лоркан? До „Империя на бури” ми беше доста безразличен, но в тази част Маас се е развихрила да гради персонажа му. Спечели ме за отрицателно време.
Като цяло героите ми станаха особено скъпи – шегите им, романтичните или пък тъжните моменти, всичко преживявах с тях. И толкова ме беше страх Маас да не убие някого (знаете, че обича да прави подобни неочаквани номерца), че няма накъде повече.
Ераван пък не си поплюваше да изпраща армиите си от изчадия. И въпреки това за мен си остава слаб герой. Не може да ме впечатли нито едно от нещата, които върши, както например прави Майев (все се убеждавам, че отношението ми към нея е същото като с Ераван... и в следващия момент осъзнавам как съм се вбесила и ми се ще да късам страници).
Обратите в сюжета са задоволително количество, както винаги повечето струпани накрая на книгата, за да те зашлевят, когато си най-напрегнат. Едни са очаквани и не са изненада, за други пък няма начин да се сетите. Именно те ми навяват лоши предчувствия за следващата книга.
"Империя на бури" е впечатляващо помитаща. Вихър от емоции, които те заливат. Тя е напрегната, друг път те разсмива с остроумните закачки между героите. Понякога безгрижна и страстно романтична. А също и жестока. Нанася силни удари, но... е и пълна с надежда.

07 февруари 2017

Цитати от "Фадър наш" от Манос Вуракис

Ревю за тази божествено готина книга - тук!
"Фадър наш" е в превод на Мая Граховска от издателство "Колибри" (2015г.)

- Дънки, фланелка и ореол. Тц, тц, тц! Как го измислиха този аксесоар бе, хора! - прошепна. - Бре, Крис - обърна се той към Исус, - какъв смисъл има този фосфоресциращ венец? Защо вместо ореоли не измайсторихте някакви гривни, копчета за ръкавели, някой амулет, нещо, което да се носи по-лесно бе, човек?

Времето е единственият елемент, който свършва много по-скоростно, отколкото можете да си представите - каза Джес почти зловещо, - затова е жалко да го изразходвате за незначими, безвкусни, ненужни консуматорски дилемки.

- Ако обичаш ближния си - добре. Ако обичаш и две мацки към него, вече е грях.

Джес не намираше логика в това, някой да живее дни и нощи насред прахоляците и да се храни със стоножки, за да зърне Бога, след като Бог, както е известно, ходи навсякъде и може да ти се яви и на яхтата, ако се налага.

- Добре де, че то всяка война е неморална - отговори спокойно французинът. - И по-специално тази, в която едните са въоръжени с хеликоптери, а другите - с камъни. Но на мен какво ми пука? - Огледа се заговорнически наоколо, за да се увери, че никой не го чува. - Като че ли някой нещо казва по въпроса, та да казвам и аз. И защо да казват? Няма по-добро риалити, приятелю, от това тук. Едните притежават най-добрата войска на света, другите - прашки и тям подобни. Телевизионен деликатес. Чиста проба. Ха! Телевизионен деликатес - повтори високомерно. - Онзи ден пада бомба върху къща, убива три жени и четири деца. Страхотна тема. Минава по телевизиите в Европа. Всички видяха. Едно убито бебе, потънало в кал, е да канала най-съвършеният кадър. Новините покачват броя на зрителите. Рекламата, която ще последва, е върхът! Хе! Бият се рекламните агенции за да се наместят. Разбираш ли какво става? Ако каналите имаха ракети, щяха да ги изстрелват всяка сутрин и след това да тичат с камерите, за да заснемат разпарчетосани трупове и да продават трагедии. Ха! Така работи системата и не само тук, ами навсякъде. Смърт и нещастия - най-добрите съюзници на телевизията. Ако въобще някога се установи мир на тази планета, телевизията ще фалира, приятелю!

- Не, не, трябва непременно да добавим някоя по-съвременна заповед. Каква реформа правим, ако оставяме същите заповеди, а? - попита Джес, без да я поглежда.
- Дали да не сложим нещо за PIN-а? - подхвърли Бланш.
(...)
- Значи, да не те въвежда в изкушение PIN-ът на ближния - продължи колебливо Бланш, сякаш се оправдаваше, - това освен с дискретността, е свързано и с етиката. Не знам... може би един вид модерна етика, "да нямаш грозни мисли за PIN-а на ближния си", някак така.

- За зла чест, човечеството живее в свят, където фантазията е по-истинска от действителността, където образът притежава по-голям авторитет от оригинала, където опаковката на кучешката храна те кара да си вземеш куче, та даже и ако се гнусиш от животните.

Въпрос на достойнство е да притежаваш точна информация и да разбираш събитията около себе си. Да разговаряш, да спориш и да умееш да преценяваш. Точно или погрешно, без значение. От значение е да не оставяш другите да преценяват вместо теб.

- Някога човечеството само е мислело - каза Джес сериозно. - След това само е слушало. Сега само гледа. Всяко ново усещане анулира предишното, а това означава, че сега човеците не могат нито да слушат, нито да мислят. Могат само да гледат.

Джес взе да си мисли, че Пилето има нещо против него. Преди време се опита да поговори с Отец на тази тема, обаче усилията му се оказаха напразни. Бог бе непреклонен и не желаеше и дума да чуе. Хвъркатото му беше домашният любимец. "Остави гълъба да си върши работата", каза на второродния си син, прекъсвайки всеки разговор по този въпрос. Каква точно бе работата на домашния любимец, Джес не знаеше. Едно обаче беше сигурно - Отец имаше голяма слабост към него.

06 февруари 2017

Второто пришествие идва с Джес

За да оцелее, религията трябва да се превърне в лайфстайл. Точка – отсече Джес. – Как може всички да казват „хайде да пием по едно кафе” и да изглеждат радостни? Да направим така, че да казват „хайде да отидем да се помолим”, имайки предвид нещо свежо, подмладено от духовна гледна точка.

Джизъс Крайст Джуниър, на галено Джес, е по-малкият син на Бог. На него се пада важната задача да осъществи Второто пришествие на Земята, като главната му цел е да накара човеците да започнат да си общуват помежду си, а не само да зяпат в телевизорите. Колкото до това защо за Второто пришествие не слезе Исус... ами, време е вече християнството да се превърне в модерна, осъвременена отвсякъде религия. Стига с тия хитони и остарели догми... И никой, ама никой друг Бог, не е по-подходящ да внесе новостите от Джес – богочовекът със скъсаните дънки, който разбира от технологии и не мисли като брат си, че мегабайтът е прелетна птица.
Проблемите, с които трябва да се справи Джес, са си много. Дори един богочовек си има предел на силите, затова първата му работа е да събере 11 + 1 апостолки. Всъщност цялата работа с Второто пришествие трябваше да стане инкогнито, но в съвременния свят някой няма да ти обърне внимание, ако не се появиш в интернет или телевизията.
За щастие нашият бог има перфектния външен вид. Освен външна красота, притежава и ненадмината интелигентност, но така или иначе никой не обръща внимание на това. Малко по малко Джес започва да се домогва до световната известност... А как хората биха приели факта, че при тях е слязъл Бог? Първо трябва хубаво да се убедят, че не ги лъжат очите. Едно-две чудеса ще са наложителни.

„Не пожелавай жената на ближния си.” Страхотна заповед е и тази, а? Какво излиза? Значи, да кажем, че ти не я пожелаваш. Какво става, ако тя те пожелае? – попита недоволно Джес. – Тогава всичко ще е наред, обаче ако ти я пожелаеш, ще те накаже Бог.

„Фадър наш” е от онези книги, които ти поднасят с хумор сериозните неща. Успяват да те забавляват и да ти влязат под кожата едновременно. Точно както и книгите на Пратчет го правят. „Фадърът” прелива от комични, понякога абсурдни ситуации, на които дори и да не се смееш на глас винаги, създават една разведряваща атмосфера. Голямо впечатление ми направиха нетипичните сравнения, които Манос Вуракис използва. Изключително странни асоциации се крият между страниците – никога няма да ви хрумнат, но ако се замислите, са си шокиращо точни.
Книгата ме накара да обикна образите на всички, дори на апостолките с отчайващо нисък коефициент на интелигентност (добре де, и апостола, заради непрестанните бъзици с него). Всички са, с две думи – божествено готини. Фадърът е изморен от безсмъртието и от постоянното тичане заради строежа на новата вселена, Крис е затворен в себе си (заради едни гадни работи, свързани с разпъване на кръст на Земята) и винаги готов да те застреля с притча за каквото се сетиш, майката на Джес – Ахрантия (втората жена на Бог), е универсална майка със стандартното мислене на такава. Ангелът-хранител на Джуниър – Пол, пък е най-безполезният пазител, за когото можеш да се сетиш. Апостолите също са весел фон заедно с Исус в божествения дом. И разбира се, Пилето. Свети Дух е домашният любимец на Отец и нещо май мрази по-малкия му син.
Дали Джес ще успее да реформира християнството заедно с 11 + 1 ученички? Откъде трябва да започне едно толкова мащабно начинание? И как да убеди света, че не е поредния изперкал фанатик? Джес, изглежда, има план (който включва дистанционно за телевизор и много божествен чар) и е решен да успее.

Цитати от "Фадър наш" можете да прочетете тук!

С мисъл за... рожденици [НЕАКТИВНО]

Дойде Денят... в който е време да обявим тайно обмисляният план за провеждане на рождения ден на този блог, в който се намирате в момента по някаква случайност :)

Традициите из дебрите на интернет пространството нашепват, че когато става дума за рожден ден на блог/сайт/друго, не те очакват подаръци, ами точно обратното - подаряват ги сами!

"Книгоядец" обича да подарява книги точно толкова силно, колкото обича и да му бъдат подарявани. Блогът и създателят му са си съвсем наясно, че не е много ясно как успяха да се задържат цели 2 години (които 2 години ще се навършат на 24.02. тази година). Затова рожденият ден на блога си е направо истински празник!

Ето какво блогът е решен да подари на някой истински щастливец! Вие вече го видяхте, сигурни сме...

Спечели "Къщата на езерното дъно" от Джош Малерман!

Някъде ще срещнете този род игри под наименованието "giveaway".
Условията са ако не същите, то подобни.

> Играта ще се провежда на фейсбук страницата на "Книгоядец", линк към която можете да откриете в полето в дясно, горе.
> В коментар под публикацията за играта отговорете на един от следните възможно най не-мъчителни въпроси:
"Имате ли любима история, включваща в себе си зловеща къща?"
или
"Кои са любимите Ви произведения в жанр хорър?"

----------
Играта ще се провежда в период: 06.02.2017 до последните часове на 13.02.2017 година.

Всеки е добре дошъл да участва, но победителят ще бъде само един. Той ще бъде изтеглен на случаен принцип на 14.02.2017 година с помощта на вездесъщия сайт random.org.

Всеки, написал коментар, ще бъде включен само по един път. Спечелилият ще бъде обявен на 14.02. и ще бъде потърсен чрез лично съобщение за координати, за да си получи наградата.

Ако не успеем да осъществим връзка с победителя до три дни, ще бъде изтеглен втори участник.

Самата награда ще бъде изпратена до 24.02., когато е рожденият ден на блог "Книгоядец". Надяваме се, че няма да се забави повече от това.

Моля ви, имайте предвид, че играта няма интернационален привкус, провежда се единствено в границите на Република България.

Благодарим Ви и успех!
----------

За онези, които все пак не са запознати с книгата:

"Звучи като перфектната първа среща – плаване с кану през няколко свързани езера. Седемнайсетгодишните Амелия и Джеймс обаче откриват нещо под повърхността на водата, което променя живота им завинаги.
Къща на езерното дъно. С два етажа и хубава градина. Предната врата е гостоприемно отворена. И ги очаква.
Само дето това, че къщата е празна, не означава, че няма никой вкъщи. "

----------
(Тази игра не е спонсорирана по никакъв начин от издателите на "Къщата на езерното дъно".
Всички разходи са за сметка на блог "Книгоядец".)

01 февруари 2017

Кое е прочетеното през януари 2017?

"Тайната история" от Дона Тарт
Една истина, която ни засмуква в бездната на отчаянието, страха и мрака. Ние знаем тази истина още в самото начало. Но не знаем къде ще ни отведе тя.
А може и да знаем. Дълбоко в себе си притежаваме онова чувство за обреченост.
Живот, изживян в сенки, терзания и тиха болка.
С тайна, която прояжда, дори когато изглежда забравена.
Живот, изпълнен с надежда, че всичко ще бъде по-добро на следващия ден. И наистина изглежда като да е така.
Но ние знаем истината.
И те също я знаят.
Тайната е пагубна.
Още едно ревю: тук!

"Спасяването на Франческа" от Мелина Маркета - ревю тук!

"Черепният трон" от Питър В Брет
Четвъртата част успя да върне донякъде вярата ми във възможностите на Брет. Той е добър писател, но прави една основна грешка, а именно - тази да разводнява произведението си. Четвъртата книга също може да се съкрати до два-три основни момента, които ни говорят какво ще стане в петата. Да, Брет иска да ни разкаже много неща, но половината от тях нямат никакво отношение към главното действие, или пък имат съвсем малко такова. Оценявам тази книга с повече звезди, защото, изстисквана или не, имаше малко повече действие и разчупеност, в сравнение с предишната.

"Зъбатите демони" от Петър Бобев
Наистина ми допада идеята, заложена в книгата - изключително интригуващо за мен беше онова, което научих за акулите и възможното им използване за борба срещу рака. Екологичната тема също има широка застъпеност тук и авторът не ни спестява никакви илюзии, що се отнася до екологичното равновесие. Книги с подобна тематика ми харесват, макар че носят определена горчивина в себе си (именно защото в момента на четенето не можеш да се заблудиш, че проблемите не съществуват).

"Тайната на 13-ия апостол" от Мишел Беноа
Много приятно изненадана съм от тази книга, може би защото дълбоко в себе си изобщо не вярвах, че един човек на вярата ще може да напише подобен трилър. Разбирате ли, в мен си е залегнало онова усещане, че свещениците и монасите са си същите, каквито са били и години назад във времето. Въпреки че не изпитвам никакви затруднения да ги видя като модерни хора, когато ги срещам на улицата, или дори гледам сериали на тази тематика. В книгите обаче първото ми задължително мнение е свързано с аскетизъм и прочие подобни неща. Героите в книгата не ме впечатлиха особено като персонажи. Действията им също на места бяха малко... банални, въпреки че това не е правилната дума. Книгата стои някак незавършена, въпреки че не би трябвало да ми изглежда така. Но все пак това е книга (трилър даже!), писана от "бивш" монах, така че съм склонна да не обръщам внимание на слабите страни в разказа. Мишел Беноа е още и специалист по църковна история, което пък ми помага да приемам доста по-сериозно изследването му.

"Библията на Дявола" от Рихард Дюбел - ревю тук!

"Героите умират" от Матю Удринг Стоувър - ревю тук!

"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" от Фредрик Бакман
За тези 50-тина странички, в които реално се помещава този разказ, той не успя да ме привлече, да ме разчувства, не можах да го усетя истински. Героите бяха твърде бледи, силата на образите и на историята се губеше някъде. Философските заключения за живота не се прераждат в нещо по-ново, както обикновено очаквам да стане в произведения от този тип. Трябваше да бъде истинска книга. Тогава щях да я обикна. Но сигурно тогава историята щеше да се развива твърде, твърде бавно, достигайки дори до отегчение. И все пак... страниците са твърде малко.

"Елмазеният дворец" от Стивън Диас - ревю тук!

"Острието на Тишал" от Матю Удринг Стоувър
История, обхващаща цели светове, безмилостна и безпощадна, унищожаваща триумфа на един човек и доказваща, че невинаги има "хепиенд", когато някоя книга завършва с "и заживяха заедно". В "Острието на Тишал" се водят титанични битки. Срещу богове и богини, срещу самото съществуване. Прах и пепел покриват света на героите. Отвъдие се превръща от сцена за забавление в сцена на оцеляване. Трудно е да обхванеш с думи толкова много болка и страдание. Нужно е време да изградиш за себе си тази огромна нова реалност. Фантастичният свят на нашето бъдеще се сблъсква със средновековната магия - една война, в която сякаш е ясно кой ще остане победителят... но дали? И изобщо има ли някаква "Съдба", че да сме категорично сигурни...

"Ангел с часовников механизъм" от Касандра Клеър
Протяжно и скучно, както и героите... е, Джем наистина е симпатяга, но авторката беше решила да го забута нейде в сенките и да говори само за другия персонаж, Уил, който бил много мистериозен, магнетичен (не разбрах с какво, сигурно с позьорството, с което уж прикрива ранимата си душа) и т.н. Та Джем нямаше много поле за изява, а наистина би имал шанса да спаси книгата. Да имаше някакъв романс, любовен триъгълник или подобно, може би щеше да ме развълнува поне по някакъв начин, та дори и да е минимален. И така нататък... не мисля да продължавам.

"И страж да бди на пост" от Харпър Ли - ревю тук!

"Дим и огледала" от Нийл Геймън
- ревю тук!

И още други книги, за които не сме споделяли мнение, а само оценки. :) Месец февруари започваме с "Фадър наш" от М. Вуракис и "Библията на Дявола" от Р. Дюбел.

Ако изобщо някой го интересува - с тъмнолилав цвят са книгите, които и двете сме чели; със зелен са книгите, прочетени само от КН~1; с по-светлолилавото са книгите, прочетени само от КН~2.

Огледалата пречупват реалността

Положително ревю за друг сборник на Геймън от друг книгоядец - "Внимание, психоспусък!" - тук!
Докоснато от когото трябва, огледалото се превръща в магически предмет, който ще ти покаже всякакви въобразими неща и... едно-две невъобразими.

Дим и огледала” е втората ми среща с разкази от Нийл Геймън. Чела съм „Внимание, психоспусък!” и по мое мнение малко от разказите там са наистина добри. Онова, което ми е правило впечатление при досегашните ми срещи с автора, е че има страхотни идеи, които обаче не развива до край. Това са истории с потенциал, които свършват в нищото, някак кухи и безлични. Но е вярно и това, че идеите му са изключително разнообразни и нестандартни. И когато реши да ги изпипа до край, го прави блестящо.
„Дим и огледала” започна с онзи тип разкази, които за мен стартират, развиват се и завършват, без да събудят никакъв интерес у мен. Казах си, че вероятно ще е същото като с „Внимание...”, а именно, че ще има 3-4, които да ми допаднат, а с останалите ще си загубя времето.
„Промени” е първият разказ от сборника, който ми направи впечатление. Не какво да е, ами невероятно впечатление. Основа на сюжета е новото лекарство „Рестарт”, изобретено за борба срещу рака. Очаква се от него да няма странични ефекти. Естествено, има. Но никой не е подозирал, че „Рестарт” ще смени пола на болните. Въпреки тази „малка” подробност, медикаментът започва да се приема глобално...
„Стария Шогот” – Бен случайно се озовава в английското градче Инсмут, където сградите носят странни имена като „Безименният храм” и кръчмата „Книгата на мъртвите имена”. И никой не изрича името на Х. П. Лъвкрафт. Е, това не пречи на Бен да завърже любезен разговор за творчеството му с местните хора... добре де, нека е просто жители.
„В търсене на момичето” – тя вечно е на 19. Снима се във всички еротични списания под псевдоними, но е все една и съща. Той вече е остарял, но е решен да я открие.
 „Може да ги доставим на едро” – убийствено! С малко щипка ирония, абсурди и лудост. Какво ще направите вие, ако ви кажат, че ще ви струва ужасно евтино да убиете 100 човека? Вероятно нищо? Главният герой не мисли така и има кой да го насърчи.
„Живот в стил ранен Муркок” – ето това е един от разказите, който е прекрасен до момента на своя край. Вероятно се целеше да е неочаквано, но на мен ми се видя прекалено несвързано с историята. А тя всъщност разказва за едно дете, което предпочита повече измисления свят от любимите си книги, отколкото друго.
„Чужди части” – Геймън има много странни разкази, но този е просто... Не можех да повярвам какво чета. Саймън е болен от венерическа болест, въпреки че наистина няма как да я е прихванал. До тук добре. Само дето с болестта идват едни странни симптоми...
„Мишка” – радвам се, че авторът остави това си произведение на въображението на читателя. Знам, че можеше да го завърши подобаващо. И съм благодарна, че това не стана, защото щях да потръпвам при думата „мишка” и „ембрион” в продължение на месеци.
 „Вкус” – wtf?! Стига бе... както в „Чужди части” и тук има момент, когато е „до тук добре, а сега какво... става, дявол го взел?!”. Жиголо и някаква красавица. Няма да сбъркате много в посоката на разказа. Може би.
„Сладкишчета” – ама много обича да пише за бебета! Когато животните си отидат, има бебета. С тези бебета... хей, знаете ли, пропуснете този разказ. Да не кажете, че не съм предупредила. Мъничък е и без това.
„Убийствени мистерии” – оставих се магията да ме оплете. Радвах се, че ми остават още и още страници, в които бездомника да разкаже историята си. За Сътворението, на което е станал свидетел. За мъртвия ангел и убиецът му. За Луцифер... Началото на разказа и краят му някак не ми се вързаха със същинската част, но това не развали впечатленията ми.
„Сняг, стъкло и ябълки” – всички знаем историята за Снежанка. Тук е моментът да изтъкна още едно нещо, което ми направи впечатление в разказите, които харесах. Читателят предусеща какво ще се случи. Той е знаел, че когато Снежанка каза на кралицата „Гладна съм.”, тя няма да иска ябълки, а кръв. И тук гледната точка се променя. Усещането за познато, за комфортната зона на приказката, изчезва. Снежанка не е просто красиво момиче без сърце в гърдите си (в буквалния смисъл). Като финал на сборника, това беше изключително силен разказ. Още ме кара да потръпвам, а и да се възхищавам на начина, по който Геймън е преобърнал приказката. Сигурно има и други „тъмни” варианти, по които е разказана тя. Но аз винаги ще помня уродите в гората, принцът, който си пада по мъртви жени. И разбира се, Снежанка. Гладна. Дебнеща в гората.
В тези разкази има много лудост. Понякога сдържана, или пък едва доловима. Друг път се излива от страниците, пращи, вие и те удря с всяко изречение. В „Дим и огледала” има върколаци, вампири, заразни компютърни игри и неочаквани демони на неочаквани места, хора-лисици, метачи на сънища...
Това са герои в истории с неочакван край. И не е случайно, че:

Историите приличат на огледала. Помагат ни да си обясним как работи светът, или как не работи. Също като огледалата, историите ни подготвят за идния ден. Отвличат вниманието ни от онова, което дебне в тъмното.