31 юли 2017

Ето го и нашият книжен юли!

Този месец по правилник е от мързеливите месеци, но и някои хора така бяха пленени измежду страниците, че дори нямаха желание да пишат за всичко онова, което ги е развълнувало и впечатлило. Съмнявам се да съберем всичко и в "месечния отчет", но със сигурност препоръчваме по-голямата част от книгите по-долу с две ръце!

Даниел Кийс - "Цветя за Алджърнън"
Много трудно ми е да говоря за тази книга, защото чувствата, които тя те кара да изпитваш, са изключително силни. Това е историята на един човек, който от дъното стига до върха и щастието е опияняващо... но след всеки връх има опасност да последва и падение, а колко изключително болезнено е да се опитваш да се примириш с бавното оттегляне на Чарли. Не можеш да се примириш и с това, че споменът все пак е останал в него. Не е същото. И болката е почти физическа.

Димитър Талев - "Железният светилник"
"Борбата вече започваше,  макар все още в робски страх..."
Повече можете да видите тук.

Марк Гугенхайм - "N. по Стивън Кинг"
Рядко ми попадат комикси, но този беше и още е изключително жив в съзнанието ми. Понякога все още се чудя на играта на камъните, които и за мен бяха хем седем, хем осем... а всъщност са само нарисувани. Или пък не? Още за N. можете да намерите тук.

Робърт Ч. Уилсън - "Дарвиния"
За "Дарвиния" все още се ядосвам, че писах предимно за нещата, които малко ме поизнервиха. Самата истина за тази книга е, че всъщност ми допадна много, въпреки очакванията, които имах за нея. Все пак, както се казва, щом имам толкова претенции, мога да седна да си напиша своя книга, нали така? Въпросните "оплаквания" пък, при желание, можете да намерите тук.

Роджър Зелазни - "Една нощ през самотния октомври"
Моята оценка от две звездички в Goodreads е най-ниската от поредица все високи, страници назад... не, че разглеждах много назад, но така ми се струва. Нямам представа защо хората са посрещнали тази книга така възторжено, за мен беше доста суховата и обикновена. Със сигурност не беше на нивото на "Създания от светлина и мрак", която беше дъното на разочарованието ми, що се отнася до Зелазни, но пък и не блестеше с нищо. Оценявам идеята историята да се разказва от името на вълшебните животни, които пазят господарите си магьосници в дните преди тайнствен ритуал, но всичко друго случващо се не задържа интерес.

Саймън Грийн - "Шадоус Фол"
Това е една прекрасна книга за мечтите, които сме изгубили, но всъщност никога не сме. Шадоус Фол е мястото, където те отиват, когато вече не са нужни, защото светът понякога се нуждае от нови мечти. Шадоус Фол е нещо като чистилището за всички тях - любими анимационни герои, супергерои, музиканти и какви ли още не. Там някъде ги чака и Времето, и Вратата към вечността. Но когато градът е застрашен от пълно унищожение, из тъмнината вилнее призрачен убиец, а един млад мъж се е върнал, носейки заплахата на старо пророчество... нещата вече не са каквито трябва да бъдат.
Единствените минуси за мен бяха твърде натоварващата "последна битка" - колкото и добър разказвач да е Грийн. И донякъде роякът печатни грешки - рядко вече говоря за такива неща, понеже изобщо не съм перфектната и така нататък, но тук специално доста ми развалиха удоволствието.

Том Кланси - "Едно е най-самотното число"
Не мога да кажа, че бях особено впечатлена от тази книга. Идеята за бъдеще, в което децата се забавляват, правейки реалистични "макети" на каквото ви хрумне, е доста идеализирана тук, а техническите подробности са адски много, което в крайна сметка загуби интереса ми рано.

Ф. Скот Фицджералд - "Красиви и прокълнати"
На някои книгоядци им предстои тази среща, а други, разбира се, са очаровани, защото говорим за Фицджералд, а той тук е на почит. :)
Затова повече за "Красиви и прокълнати" ще видите първо тук.

Франческа Хейг - "Огненото слово"
Цитирам се: "Ако действие означава 400 страници да се влачиш безцелно през гори и долини, значи аз нещо не разбирам... Но "Огненото слово" си е точно едно "ха, насам - ха, натам", украсено с "доводите" и "причините" на една безумно отвратителна егоистка, за която мога да изръся много по-обидни епитети..."
Определено ненавиждам това момиче и ме е жал както за приятелите й, така и за брат й, който трябвало да е зъл и лош. Това момиче ме влудява и понеже книгата е в първо лице и тя разказва, направо подскачах от яд на някои нейни заключения. Ако се опитаме да изключим това някак, светът и идеята на Хейг ми допаднаха.

Ха. А. Мелер - "Фалшивият фараон"
Меко казано безумна книжка. Става за отвличане на вниманието, когато си притеснен от важни събития в живота ти, но като се замислиш... ами чисто безумие си е. Доста детинска, на моменти глуповата, а авторът е прекалил с "!", сякаш се опитва да ни убеждава, че се случват невероятни неща, докато всъщност не се случва нищо съществено...

Ърнест Клайн - "Играч първи, приготви се"
Не ми изглежда възможно някой запален по нещо, независимо дали анимета, игри или сериали, да не хареса тази книга. Има условие, разбира се - става въпрос за игрите и сериалите на 80-те години, съвсем малко за онези от 90-те. И понеже много от тях са ми познати и се усмихвах с безумно широка усмивка на препратките за някои "японски детски", пък и поради доста други причини, се влюбих окончателно в книгата. От нея струи същинската, неподправена любов на фен, който си разбира от работата. Някой, с когото ще ти е удоволствие да говориш на някой фестивал или Комик Кон... Нямам търпение да видя филма на Спилбърг, който все повече наближава.

Яцек Дукай - "Други песни"
Скоро време няма да довърша тази книга. Тя е изключително сложна и богата на образи, но стилът ме натоварва прекомерно. Дори и да кажете, че това би следвало да е хубаво или нещо подобно, пак няма да седна да се измъчвам. Твърде много ми прилича на философски трактат, изгубен във времето, чиято идея и форма не е предназначена за всекиго. Все пак в основата на книгата стои Аристотел, обаче с някои... извънземни?... на помощ. Предпочитам да си остана простичка и щастлива пред това да се опитвам да се впиша в свят, който очевидно не е предназначен за читатели като мен. Но се прекланям пред гения на преводача, Силвия Борисова.

~~~~~~~~
Какво друго през месеца~

В август навлизаме в компанията на "Каравал" на Стефани Гарбър и "Тютюн" от Димитър Димов

28 юли 2017

Железен светилник в мрака

Има книги, които започват скучно и ти иде да ги оставиш на 50 страница. После пък ти стават интересни, въпреки че нищо интересно не се случва. И накрая ти се иска да ги откраднеш от библиотеката, какво беше в моя случай с „Железният светилник” на Димитър Талев. В моя защита ще кажа, че си оставам само с желанието да си я присвоя. :D А ето и за какво иде реч в тегавото начало...
Годината е 1833. Стоян Глаушев е млад, простичък човек от село Гранче. Никому няма да навреди или да каже лоша дума, но се случва така, че убива хрътката на турския бей. От страх за живота си той побягва към най-близкия град – Преспа. Не е много лесно за Стоян да отвикне на селския начин на живот и да бъде приет от местните, но страхът от бея на село го кара да привикне с новото обкръжение. Намира къде да работи и има къде да остане. Султана, Хаджи Серафимовата внучка, не се отнася много топло с него, но не го и гони от къщата си. А и доста се заглежда по новодошлия.
Честно казано, изненадах се как се завъртя историята. Мислех си, че ще се обръща внимание най-вече на Стоян и Султана, а работата излезе много по-мащабна. В Преспа започва борбата срещу гръцкото влияние в духовенството и културата, което е един вид умален, местен модел на църковните борби, водени в същите години. По тези обществени въпроси най-деен е Лазар Глаушев, който се превърна в мой любим герой заради готовността си да се откаже от личното си щастие и самия себе си, ако това ще помогне за общата кауза. И в същото време много ме беше яд именно защото сам потъпкваше късмета си. Ето и друга нишка в историята – любовта също намира живот между страниците под формата на... триъгълник? Не, четириъгълник? В друг случай пък изглежда невъзможна, но това не пречи да е силна.
Трябва да отбележа и мястото на бита, нравите и робския страх на преспанци. Талев е успял да създаде простички хора, повечето от които нямат или рядко таят зли мисли в себе си. Те не се отклоняват от обичаите, живеят кротко и не създават проблеми от страх, че ще разгневят турците. Тъжно е да си привикнал на такъв живот. Но най-хубавото е, че се сплотяват  в беда и искат водачи, които да им светят в мрака. Над тази маса изпъкват характерите. Талев създава запомнящи се образи – на злодеи като Аврам Немтур, който омеква само пред единствената си дъщеря, или на Султана, готова от майчинска обич да протегне ръка и на дявола. И на още много... Някои не чак толкова образовани хора, но те карат да ги обичаш заради добродушието им или пък да ги мразиш заради лицемерието им. Мисля, че точно заради тях обичам тази книга. Героите ме карат да я обичам, докато се страхувам някой да не бъде сполетян от най-лошото, или пък докато се радвам, когато друг си получи заслуженото. Защото градът е съставен от хора, които понякога се сливат в тълпа, обединени от общи идеи - и те тласкат историята напред. Нуждаят се от борбени личности с хъс, които да ги поведат, но без задружните усилия нищо няма да се получи.
Животът в Преспа си върви, с години и години. И нещата се променят. Едва забележимо, непоносимо бавно. Но достатъчно е първо да се запали един светилник, който да хвърля мъждивата си светлина около себе си. Защото обикновено нещата започват с една искра.

Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го посрещнат, отваряха очи да го видят, надигаха глас да го приветстват. Иде, иде - шепнеха хилядите долу, ослушваха се, чакаха и робският страх беше по-силен от радостта на душите, които предчувстваха своето освобождение. Така бяха живели те от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в робски страх.

20 юли 2017

N. и лудостта на числата

Реалността е мистерия, д-р Бонсейнт, а ежедневната форма на нещата е покривката, която мятаме върху нея, за да замаскираме светлината и мрака й. Но има места, където тази покривка се прокъсва и реалността изтънява. И лицето отдолу надзърта през нея... Нивата на Акърман е едно от тези места. Защото когато погледнеш – когато се приближиш до камъните, както направих аз, и ги погледнеш... Можеш да видиш лицата. И то не човешки лица. Лица на зверове. И чудовища. А може да е просто игра на светлината.

В нивата на Акърман има седем камъка. Но пък може и да са осем. Седем или осем? Не можеш да вярваш на Н. Той е просто един пациент на психиатър. Самият Н. не знае... брои ги отново и отново, но това не помага. Само някои числа смята за добри, други – за лоши, а кръговете и диагоналите му се струват правилните форми, така трябва да се подреждат всички неща. По-безопасно е.
В главите ни има врати. Врати, които пречат на лудостта да помете разума, както се изразява и Стивън Кинг, макар да не го цитирах дословно. „N.” ме отведе до моята врата и ме спря там, за да разкаже историята си. Не я открехна, просто не беше нужно да го прави, за да постигне ефекта. Погледът ми вървеше по рисунките и буквите... и по едно време започнах да броя камъните в нивата. Седем камъни – по вратата нещо драска едва доловимо. Осем камъни – всичко е наред, няма нито звук.
Всъщност ми се струва малко излишно да споменавам колко добре се е справил Кинг. Диалозите са кратки и точни, което определено спомага за усилването на въздействието. В илюстрациите също си личи, че е вложено много старание. Рисунките са доколкото е възможно реалистични, определено ми бяха по вкуса, а и доста добре се вписваха в духа на самата история. Представени са ни документи по случая, за да го почувстваме по-реален, с тук-таме закрити думи от ключове, чаши и т.н., че да ни е яд, че не сме се добрали до някое късче информация. Може пък точно то да е от значение, кой знае?
За отворените краища пък обикновено мрънкам. В случая обаче ще си мълча, защото имам чувството, че цялата магия и въздействие на „N.” ще се загубят, ако всичко се разкрие. Да, наистина е жалко, че останаха въпроси, макар и не тъй много, това да се има предвид.Те ми глождят любопитството и ме връщат отново и отново към историята. „N.” се чете бързо, както може да се очаква, но пък това не пречи на историята да се развие и доста неща да се случат.
Впрочем, в това ревю са използвани 463 думи, което е лошо число. Внимавайте и вие да не започнете да броите. ;)

Имаше напеви.
Напеви някъде дълбоко измежду камъните, дълбоко от мрака.
Става все по-странно.
Не. По-силно.
Става по-силно.

18 юли 2017

Като изгубен свят...

През 1912-та година се случва необяснимо чудо. Светлина в небето, като комета... на хоризонта там, където е Европа, отвъд океана.
На следващата сутрин светът е вече различен.
Европа я няма. Заглъхнали са всички възможни за времето си информационни канали. Пълна тишина.
Един кораб, пътуващ за европейско пристанище, вече приближаващ се до старата земя... открива на нейно място друга земя.
Тази нова Европа е чужда, враждебна и необяснимо древна, въпреки че се е появила едва вчера.
И тъй като хората също ги няма, а земята е населена с чудновати нови видове, сега човечеството може да започне да пише нова страница в историята си. Може да се опита да завладее този свят отново за себе си...

Още в първия миг, в който видях "Дарвиния" (издателство Бард, 2009), в мен остана някакво силно желание да чета за непознати светове, чудновати създания и невероятни открития такива, каквито бихме ги намерили в "Изгубеният свят" на Дойл, например. "Дарвиния" ми звучеше точно толкова приключенско и в този смисъл фантастично и нереално. Самото име. Пък и тази корица някак...
Началото на историята наистина не ме разочарова в тази насока. Когато пред теб се появява един нов, непознат свят с невероятни мащаби, който на пръв поглед не изглежда враждебен, но всъщност е... Това си е тръпка.
Чуеш ли за експедиция във вътрешността, тръпката става още по-осезаема... Навътре в новия свят! Дори да бях от експедицията на Колумб, нямаше да се чувствам така! (Всъщност... сигурно нямаше, горките хора са се радвали поне, че виждат земя... глупаво сравнение, усещам се... но няма значение).
Тук обаче идва заветното НО.
Заради което "Дарвиния" получи от мен 2,5-3 от 5 звездички в Goodreads.
Може би са и няколко "но"-та наведнъж...

Авторът има съвсем друго виждане на нещата от моето. Това не е престъпление, идеята все пак си е негова. Но аз пък си имам правото да мрънкам по въпроса.
Уилсън обръща твърде голямо внимание (за моя вкус) на политическите отношения Америка - Нова Англия в момента, в който експедицията към вътрешността на Дарвиния тръгва на път. Жалко, защото колко по-интересно щеше да е откриването на чудатите нови неща, ако не бяхме принудени да четем за абсолютно ужасната съпруга на Гилфорд, която кой знае защо той влачи със себе си от Америка и оставя в Англия, където тя веднагически му изневерява... Толкова глупава жена по принцип много, много отдавна не съм срещала в каква да е книга, но както и да е.
Връзката на съпругата на Гилфорд с политиката е, че тя, естествено, забърсва някакъв войник и прочее безумни истории... Само за няма и няколко месеца вече е отчаяна от живота "вдовица с дете" и ние сме длъжни да я съжаляваме, горката...

Преглъщаме някак жената на Гилфорд и експедицията във вътрешността на континента стига до смайващото откритие в Алпите. Страхотно!
Но господин Уилсън точно тогава решава да нанесе решителен удар на мечтите за нещо в стил "Изгубеният свят" като се забърква с физика, космос, звезди, зелени човечета и каквито други подобни неща се сетите, в нереално усложнена смес от всичко, побрано на три странички "интерлюдия". Атомна бомба за мозъка, който досега спокойно е следил несгодите на няколко обикновени изследователи...

Общо-взето, мечтите за изгубен свят трябва да приключат точно след тази интерлюдия, защото след това вече нищо не оставя дори малка надежда за каквото аз очаквах...
Това доста ме натъжи, честно казано. Винаги си казвам да нямам очаквания само по заглавие, корица или няколко прочетени реда, но...
Ако не беше "твърдата" фантастика, вкарана в средата, щеше някак да е по-приятно като четиво, това книжле. Авторът не дразни със стила си, но за мен се е престарал в опита си да впечатли някого с физиката или нещо такова.
Героите по принцип са само като някакви портретни образи. Доста скицирани, развити само в начален стадий. Все едно ти е кой какво казва, кой умира или кой живее. Дори главните герои не впечатляват с нещо кой знае какво. Помня жената на Гилфорд само защото беше абсолютна идиотка, а това е една от най-силните черти на герой в книгата изобщо, тъй да се каже.
Онова край свещения кладенец е доста скучно като развитие...

Но станаха доста негативи, а фактът, че прочетох с любопитство цялата книжка (тя всъщност не е голяма) говори, че ме е занимавала добре и ми е било приятно.
Любимата ми присъда напоследък гласи - за плажа!
Може и - преди държавни! На мен лично ми беше много приятно с нея преди/след изпит...

17 юли 2017

Иронията в красотата е проклятието

Вторият роман на Ф. С. Фицджералд – „Красиви и прокълнати” е отново за Америка и нейната Ера на джаза и този път сюжетът обхваща доста дълъг период от време. Това е историята на двама души – техните срещи и раздели, обич и омраза... докато се стигне до великата Ирония на съдбата, която е последно мацване с четката по белия лист.
Антъни Печ е единственият внук на богатия Адам Печ и заради това няма нужда да се тревожи особено много. Той знае, че ще получи голям дял от наследството на дядо си и живее безцелно, отдавайки се на прищявките си, докато се плъзга по течението. Обаче среща Глория Гилбърт. Първото момиче, което занимава съзнанието му толкова силно. И решава да я спечели за себе си.
На какво всъщност трябва да се обърне внимание, когато се описва историята на двама души? Те не правят нищо от голямо значение за страната си или за света, както всъщност е при повечето от нас. Просто живеят, но всяко сътресение в обикновения им свят може да резонира в бъдещето им. Всички несполуки, с които ги спъва настоящето, понякога отшумяват за един ден след някоя караница, а друг път се натрупват и чакат с години да ескалират.
Минава време и най-различни неща, лоши или пък добри, ни променят. За добро или пък за лошо. В историята за Антъни и Глория има възходи и падения. В началото на книгата всичко изглежда някак романтично и лесно, а те двамата са изпълнени с енергия и вяра в себе си, в бъдещето и във всичко останало, в което си заслужава да се вярва. Но постепенно нещата се променят. Те не са вече същите и гледат на света с малко цинизъм. А онзи дядо Адам все не иска да умира и да остави наследството...
Проследих цялата им история до момента, който авторът беше избрал за край. Защото след последната страница вече си опознал достатъчно героите, за да знаеш какво ще е бъдещето им. Всъщност думата „опознал” съвсем не означава, че Антъни и Глория са отворена книга. Те са като всички хора, които ни заобикалят. Поддържаме близки отношения с приятелите и семейството си, но пак не може да се каже, че знаем абсолютно всичко за тях, нали? Все остава по нещо, което да се изненада. А и да не забравяме, че с времето характерите се променят и понякога се изкривяват до толкова, че нямат нищо общо с онова, което са били преди 5 години.
А ето и едно малко предупреждение – не четете тази книга, ако не сте готови за нещо сериозно. На мен лично малко в повече ми повлия цялата скръб и разочарования, които се струпаха по едно време. А в началото изпитвах напълно различни емоции. Глория Гилбърт толкова много ме дразнеше с държанието си, а Антъни с това, че беше заслепен от нея, че направо ми идеше да оставя книгата от яд. Все още не мога да разбера защо и как Глория се промени така изведнъж, че нещата тръгнаха в друга посока. Не, че започнах да я харесвам, но стана малко по-поносима. Антъни пък ми беше симпатичен в началото. Не мога да кажа същото за края.
Струва ли ви се невъзможно доброто да е по-лошо от лошото? В „Красиви и прокълнати” Фицджералд направо надмина себе си с този финал. Бях подготвена да очаквам един край, напълно лишен от надежда и щастие. А всъщност имаше нещо хубаво... но не само. Присъстваше и тази прословута Ирония, която реши да се намъкне и да ми остави задължителната горчилка, която ми носи всяка негова книга. Започвам да си мисля, че щеше да е по-добре, ако бях получила онзи лишен от светлинка край. Нямаше да е толкова ужасно.

Ето и още малко мои впечатления за книгата, когато бях в началото й - ето тук.

08 юли 2017

Currently reading TAG

Така... мисля да ви досадя с още един таг, който измислих. :D Отново предупреждавам - възможно е такъв вече да има, но аз поне не знам за него. Този стои на чернова от доста време, защото все не намирах подходяща книга, за която да мога да отговоря на всички въпроси. Дано това не се случи и на онези, които решат да направят тага, а си знаете, че всеки е свободен да даде отговорите си, стига разбира се да спазва условието - пишете за книга, която все още не сте дочели, без значение до коя страница сте стигнали. :)
Много ми се искаше да сложа българско заглавие на тага, обаче както и да го въртях все не ми звучеше добре.
Да видим за какво разтягах локуми досега...

В момента чета:

1. Досега чел/а ли си книги в този жанр?
Е, след като съм решила да пиша за точно тази книга въпросът е малко излишен. Всички сме се сблъсквали с този жанр. Но пък Ерата на джаза е нещо по-специално, носи своята индивидуалност.

2. Има ли определен момент или мисъл, които силно са те впечатлили? Може да споделиш цитат. :)
Един разговор за писателите и писането. Но тъй като единият цитат е твърде дълъг, споделям по-краткия.

- Мога да си представя - настоя Антъни, - човек, който знае твърде много, за да е в състояние талантът му да го изрази. Като мен. Да предположим например, че съм по-мъдър от теб, но имам по-малко талант. Това би ме направило неразбираем. Ти, от друга страна, имаш достатъчно вода, за да напълниш ведрото, и достатъчно голямо ведро, което да побере водата.

3. Герой, който харесваш?
В началото на книгата беше лесно да отговоря, но сега чувствата ми към героите станаха твърде объркани. Харесвам Антъни Печ, когато не боготвори момичетата без мозък (сиреч тези като главната героиня).

4. Герой, който не харесваш?
Само преди около 50 странички щях да кажа, че "не харесваш" е слаба дума. Направо презирах Глория Гилбърт, главната героиня в романа. Тя обаче промени най-дразнещите черти у себе си и то твърде внезапно, без да намеря причина за това. Пак не я харесвам, но поне е една идея по-поносима. :D

5. Защо започна точно тази книга?
Обещах си да дам предимство на книгите, които си взех с част от ваучера ми от 1000 стипендии. Ето, че най-после прочетох и последната от тях. Взех ги някъде февруари, а кое време стана...

6. Корицата на кое издание най-много ти допада? Българското, или пък някое чуждоезично?
Изданието на Ентусиаст е най-красиво. Корицата на оригинала е грозничка, но е нормално, все пак книгата е издадена за пръв път през 1922. На други хубави чуждоезични издания не попаднах в Гугъл.

7. Според теб може ли да се направи добър филм/сериал по книгата? Ако вече има, какво мислиш за него?
Има един филм от 1923 и не мисля, че ще мога да го открия лесно. А и се чудя дали би ми харесал, досега не съм гледала толкова стар филм. За сериал... ами, доста се изненадах например от пилотния епизод на "Последният магнат", който ще започне съвсем скоро. Не съм мислила, че по историята може да се направи хубав сериал, но останах очарована. Предполагам, че и по "Красиви и прокълнати" може да се направи със същия успех.

8. Би ли прочел/а още книги от автора?
Бих и то абсолютно всичко! "Красиви и прокълнати" е последния му роман, който все още не съм прочела. Но все изниква някой нов за мен разказ или пък новела - а това е страхотно, защото ми харесва да знам, че още има произведения от него, които да прочета за пръв път.

05 юли 2017

Цитати: "Спасяването на Франческа" от Мелина Маркета

Планирах цитати за друга книга, но ето какво излезе - останах си само с намерението. :) Днешният пост е за "Спасяването на Франческа" (Милениум; 2016г.), в превод на Илияна Бенова-Бени.
Ревю за книгата може да видите от друг книгоядец тук.

- Сигурно сме направени от много различни парчета и всеки път, щом някой ни напусне, се сбогуваме и с част от същността ни.

Вярвам, че хората мразят промяната и повече от всичко ненавиждат онези, които се опитват да я наложат.

- Трябвало е и аз да се казвам Франческа - обажда се госпожица Куин и кима към двама ни. - Но впоследствие майка ми е избрала името Анна Карина.Нямам никаква представа как би трябвало да реагирам на поднесената информация, затова се усмихвам вежливо.
- Родителите ви да не са били почитатели на Троцки? - пита Уил Тромбал, необезпокоен ни най-малко от приказките й.
...
- Писателят е Толстой, между другото - подмятам, докато отварям вратата.

Играта вероятно щеше да протече по съвсем различен начин, ако Троцки беше написан "Анна Каренина".

В него има нещо, което ме кара да мечтая за насилие, извършено над главата му с тъпо оръжие.

- Беше пиян, Уил - отвръщам. - Не очаквам от теб дори да си спомняш случилото се.
- Ако бях трезвен обаче, щеше да си наистина впечатлена - повтаря той думите ми от вечерта на партито.
- Но не беше, следователно и аз не съм - отсичам твърдо. - И ако си мислиш, че по цяла нощ седя и се моля да ме поканиш на среща, много жестоко се лъжеш.
Обръщам се и си тръгвам толкова горда от себе си, че едва се удържам да не заподскачам.
...
Боже, моля те, моля те, моля те, нека Уил Тромбал се раздели с приятелката си и ме покани на среща.
Цяла нощ повтарям тази молитва като мантра.

Паметта е странно нещо. Подмамва те да вярваш, че си забравил някои важни моменти, само за да може да те плесне по челото с тях, докато търсиш съвършено различна информация в мозъка си, и да ти се присмее. "Сещаш ли се, че ми каза да сложа този спомен в зеленото кошче за боклук? Ами не го сложих там. Пуснах го в черния контейнер за рециклиране и сега се връща обратно при теб."