20 юли 2017

N. и лудостта на числата

Реалността е мистерия, д-р Бонсейнт, а ежедневната форма на нещата е покривката, която мятаме върху нея, за да замаскираме светлината и мрака й. Но има места, където тази покривка се прокъсва и реалността изтънява. И лицето отдолу надзърта през нея... Нивата на Акърман е едно от тези места. Защото когато погледнеш – когато се приближиш до камъните, както направих аз, и ги погледнеш... Можеш да видиш лицата. И то не човешки лица. Лица на зверове. И чудовища. А може да е просто игра на светлината.

В нивата на Акърман има седем камъка. Но пък може и да са осем. Седем или осем? Не можеш да вярваш на Н. Той е просто един пациент на психиатър. Самият Н. не знае... брои ги отново и отново, но това не помага. Само някои числа смята за добри, други – за лоши, а кръговете и диагоналите му се струват правилните форми, така трябва да се подреждат всички неща. По-безопасно е.
В главите ни има врати. Врати, които пречат на лудостта да помете разума, както се изразява и Стивън Кинг, макар да не го цитирах дословно. „N.” ме отведе до моята врата и ме спря там, за да разкаже историята си. Не я открехна, просто не беше нужно да го прави, за да постигне ефекта. Погледът ми вървеше по рисунките и буквите... и по едно време започнах да броя камъните в нивата. Седем камъни – по вратата нещо драска едва доловимо. Осем камъни – всичко е наред, няма нито звук.
Всъщност ми се струва малко излишно да споменавам колко добре се е справил Кинг. Диалозите са кратки и точни, което определено спомага за усилването на въздействието. В илюстрациите също си личи, че е вложено много старание. Рисунките са доколкото е възможно реалистични, определено ми бяха по вкуса, а и доста добре се вписваха в духа на самата история. Представени са ни документи по случая, за да го почувстваме по-реален, с тук-таме закрити думи от ключове, чаши и т.н., че да ни е яд, че не сме се добрали до някое късче информация. Може пък точно то да е от значение, кой знае?
За отворените краища пък обикновено мрънкам. В случая обаче ще си мълча, защото имам чувството, че цялата магия и въздействие на „N.” ще се загубят, ако всичко се разкрие. Да, наистина е жалко, че останаха въпроси, макар и не тъй много, това да се има предвид.Те ми глождят любопитството и ме връщат отново и отново към историята. „N.” се чете бързо, както може да се очаква, но пък това не пречи на историята да се развие и доста неща да се случат.
Впрочем, в това ревю са използвани 463 думи, което е лошо число. Внимавайте и вие да не започнете да броите. ;)

Имаше напеви.
Напеви някъде дълбоко измежду камъните, дълбоко от мрака.
Става все по-странно.
Не. По-силно.
Става по-силно.

18 юли 2017

Като изгубен свят...

През 1912-та година се случва необяснимо чудо. Светлина в небето, като комета... на хоризонта там, където е Европа, отвъд океана.
На следващата сутрин светът е вече различен.
Европа я няма. Заглъхнали са всички възможни за времето си информационни канали. Пълна тишина.
Един кораб, пътуващ за европейско пристанище, вече приближаващ се до старата земя... открива на нейно място друга земя.
Тази нова Европа е чужда, враждебна и необяснимо древна, въпреки че се е появила едва вчера.
И тъй като хората също ги няма, а земята е населена с чудновати нови видове, сега човечеството може да започне да пише нова страница в историята си. Може да се опита да завладее този свят отново за себе си...

Още в първия миг, в който видях "Дарвиния" (издателство Бард, 2009), в мен остана някакво силно желание да чета за непознати светове, чудновати създания и невероятни открития такива, каквито бихме ги намерили в "Изгубеният свят" на Дойл, например. "Дарвиния" ми звучеше точно толкова приключенско и в този смисъл фантастично и нереално. Самото име. Пък и тази корица някак...
Началото на историята наистина не ме разочарова в тази насока. Когато пред теб се появява един нов, непознат свят с невероятни мащаби, който на пръв поглед не изглежда враждебен, но всъщност е... Това си е тръпка.
Чуеш ли за експедиция във вътрешността, тръпката става още по-осезаема... Навътре в новия свят! Дори да бях от експедицията на Колумб, нямаше да се чувствам така! (Всъщност... сигурно нямаше, горките хора са се радвали поне, че виждат земя... глупаво сравнение, усещам се... но няма значение).
Тук обаче идва заветното НО.
Заради което "Дарвиния" получи от мен 2,5-3 от 5 звездички в Goodreads.
Може би са и няколко "но"-та наведнъж...

Авторът има съвсем друго виждане на нещата от моето. Това не е престъпление, идеята все пак си е негова. Но аз пък си имам правото да мрънкам по въпроса.
Уилсън обръща твърде голямо внимание (за моя вкус) на политическите отношения Америка - Нова Англия в момента, в който експедицията към вътрешността на Дарвиния тръгва на път. Жалко, защото колко по-интересно щеше да е откриването на чудатите нови неща, ако не бяхме принудени да четем за абсолютно ужасната съпруга на Гилфорд, която кой знае защо той влачи със себе си от Америка и оставя в Англия, където тя веднагически му изневерява... Толкова глупава жена по принцип много, много отдавна не съм срещала в каква да е книга, но както и да е.
Връзката на съпругата на Гилфорд с политиката е, че тя, естествено, забърсва някакъв войник и прочее безумни истории... Само за няма и няколко месеца вече е отчаяна от живота "вдовица с дете" и ние сме длъжни да я съжаляваме, горката...

Преглъщаме някак жената на Гилфорд и експедицията във вътрешността на континента стига до смайващото откритие в Алпите. Страхотно!
Но господин Уилсън точно тогава решава да нанесе решителен удар на мечтите за нещо в стил "Изгубеният свят" като се забърква с физика, космос, звезди, зелени човечета и каквито други подобни неща се сетите, в нереално усложнена смес от всичко, побрано на три странички "интерлюдия". Атомна бомба за мозъка, който досега спокойно е следил несгодите на няколко обикновени изследователи...

Общо-взето, мечтите за изгубен свят трябва да приключат точно след тази интерлюдия, защото след това вече нищо не оставя дори малка надежда за каквото аз очаквах...
Това доста ме натъжи, честно казано. Винаги си казвам да нямам очаквания само по заглавие, корица или няколко прочетени реда, но...
Ако не беше "твърдата" фантастика, вкарана в средата, щеше някак да е по-приятно като четиво, това книжле. Авторът не дразни със стила си, но за мен се е престарал в опита си да впечатли някого с физиката или нещо такова.
Героите по принцип са само като някакви портретни образи. Доста скицирани, развити само в начален стадий. Все едно ти е кой какво казва, кой умира или кой живее. Дори главните герои не впечатляват с нещо кой знае какво. Помня жената на Гилфорд само защото беше абсолютна идиотка, а това е една от най-силните черти на герой в книгата изобщо, тъй да се каже.
Онова край свещения кладенец е доста скучно като развитие...

Но станаха доста негативи, а фактът, че прочетох с любопитство цялата книжка (тя всъщност не е голяма) говори, че ме е занимавала добре и ми е било приятно.
Любимата ми присъда напоследък гласи - за плажа!
Може и - преди държавни! На мен лично ми беше много приятно с нея преди/след изпит...

17 юли 2017

Иронията в красотата е проклятието

Вторият роман на Ф. С. Фицджералд – „Красиви и прокълнати” е отново за Америка и нейната Ера на джаза и този път сюжетът обхваща доста дълъг период от време. Това е историята на двама души – техните срещи и раздели, обич и омраза... докато се стигне до великата Ирония на съдбата, която е последно мацване с четката по белия лист.
Антъни Печ е единственият внук на богатия Адам Печ и заради това няма нужда да се тревожи особено много. Той знае, че ще получи голям дял от наследството на дядо си и живее безцелно, отдавайки се на прищявките си, докато се плъзга по течението. Обаче среща Глория Гилбърт. Първото момиче, което занимава съзнанието му толкова силно. И решава да я спечели за себе си.
На какво всъщност трябва да се обърне внимание, когато се описва историята на двама души? Те не правят нищо от голямо значение за страната си или за света, както всъщност е при повечето от нас. Просто живеят, но всяко сътресение в обикновения им свят може да резонира в бъдещето им. Всички несполуки, с които ги спъва настоящето, понякога отшумяват за един ден след някоя караница, а друг път се натрупват и чакат с години да ескалират.
Минава време и най-различни неща, лоши или пък добри, ни променят. За добро или пък за лошо. В историята за Антъни и Глория има възходи и падения. В началото на книгата всичко изглежда някак романтично и лесно, а те двамата са изпълнени с енергия и вяра в себе си, в бъдещето и във всичко останало, в което си заслужава да се вярва. Но постепенно нещата се променят. Те не са вече същите и гледат на света с малко цинизъм. А онзи дядо Адам все не иска да умира и да остави наследството...
Проследих цялата им история до момента, който авторът беше избрал за край. Защото след последната страница вече си опознал достатъчно героите, за да знаеш какво ще е бъдещето им. Всъщност думата „опознал” съвсем не означава, че Антъни и Глория са отворена книга. Те са като всички хора, които ни заобикалят. Поддържаме близки отношения с приятелите и семейството си, но пак не може да се каже, че знаем абсолютно всичко за тях, нали? Все остава по нещо, което да се изненада. А и да не забравяме, че с времето характерите се променят и понякога се изкривяват до толкова, че нямат нищо общо с онова, което са били преди 5 години.
А ето и едно малко предупреждение – не четете тази книга, ако не сте готови за нещо сериозно. На мен лично малко в повече ми повлия цялата скръб и разочарования, които се струпаха по едно време. А в началото изпитвах напълно различни емоции. Глория Гилбърт толкова много ме дразнеше с държанието си, а Антъни с това, че беше заслепен от нея, че направо ми идеше да оставя книгата от яд. Все още не мога да разбера защо и как Глория се промени така изведнъж, че нещата тръгнаха в друга посока. Не, че започнах да я харесвам, но стана малко по-поносима. Антъни пък ми беше симпатичен в началото. Не мога да кажа същото за края.
Струва ли ви се невъзможно доброто да е по-лошо от лошото? В „Красиви и прокълнати” Фицджералд направо надмина себе си с този финал. Бях подготвена да очаквам един край, напълно лишен от надежда и щастие. А всъщност имаше нещо хубаво... но не само. Присъстваше и тази прословута Ирония, която реши да се намъкне и да ми остави задължителната горчилка, която ми носи всяка негова книга. Започвам да си мисля, че щеше да е по-добре, ако бях получила онзи лишен от светлинка край. Нямаше да е толкова ужасно.

Ето и още малко мои впечатления за книгата, когато бях в началото й - ето тук.

08 юли 2017

Currently reading TAG

Така... мисля да ви досадя с още един таг, който измислих. :D Отново предупреждавам - възможно е такъв вече да има, но аз поне не знам за него. Този стои на чернова от доста време, защото все не намирах подходяща книга, за която да мога да отговоря на всички въпроси. Дано това не се случи и на онези, които решат да направят тага, а си знаете, че всеки е свободен да даде отговорите си, стига разбира се да спазва условието - пишете за книга, която все още не сте дочели, без значение до коя страница сте стигнали. :)
Много ми се искаше да сложа българско заглавие на тага, обаче както и да го въртях все не ми звучеше добре.
Да видим за какво разтягах локуми досега...

В момента чета:

1. Досега чел/а ли си книги в този жанр?
Е, след като съм решила да пиша за точно тази книга въпросът е малко излишен. Всички сме се сблъсквали с този жанр. Но пък Ерата на джаза е нещо по-специално, носи своята индивидуалност.

2. Има ли определен момент или мисъл, които силно са те впечатлили? Може да споделиш цитат. :)
Един разговор за писателите и писането. Но тъй като единият цитат е твърде дълъг, споделям по-краткия.

- Мога да си представя - настоя Антъни, - човек, който знае твърде много, за да е в състояние талантът му да го изрази. Като мен. Да предположим например, че съм по-мъдър от теб, но имам по-малко талант. Това би ме направило неразбираем. Ти, от друга страна, имаш достатъчно вода, за да напълниш ведрото, и достатъчно голямо ведро, което да побере водата.

3. Герой, който харесваш?
В началото на книгата беше лесно да отговоря, но сега чувствата ми към героите станаха твърде объркани. Харесвам Антъни Печ, когато не боготвори момичетата без мозък (сиреч тези като главната героиня).

4. Герой, който не харесваш?
Само преди около 50 странички щях да кажа, че "не харесваш" е слаба дума. Направо презирах Глория Гилбърт, главната героиня в романа. Тя обаче промени най-дразнещите черти у себе си и то твърде внезапно, без да намеря причина за това. Пак не я харесвам, но поне е една идея по-поносима. :D

5. Защо започна точно тази книга?
Обещах си да дам предимство на книгите, които си взех с част от ваучера ми от 1000 стипендии. Ето, че най-после прочетох и последната от тях. Взех ги някъде февруари, а кое време стана...

6. Корицата на кое издание най-много ти допада? Българското, или пък някое чуждоезично?
Изданието на Ентусиаст е най-красиво. Корицата на оригинала е грозничка, но е нормално, все пак книгата е издадена за пръв път през 1922. На други хубави чуждоезични издания не попаднах в Гугъл.

7. Според теб може ли да се направи добър филм/сериал по книгата? Ако вече има, какво мислиш за него?
Има един филм от 1923 и не мисля, че ще мога да го открия лесно. А и се чудя дали би ми харесал, досега не съм гледала толкова стар филм. За сериал... ами, доста се изненадах например от пилотния епизод на "Последният магнат", който ще започне съвсем скоро. Не съм мислила, че по историята може да се направи хубав сериал, но останах очарована. Предполагам, че и по "Красиви и прокълнати" може да се направи със същия успех.

8. Би ли прочел/а още книги от автора?
Бих и то абсолютно всичко! "Красиви и прокълнати" е последния му роман, който все още не съм прочела. Но все изниква някой нов за мен разказ или пък новела - а това е страхотно, защото ми харесва да знам, че още има произведения от него, които да прочета за пръв път.

05 юли 2017

Цитати: "Спасяването на Франческа" от Мелина Маркета

Планирах цитати за друга книга, но ето какво излезе - останах си само с намерението. :) Днешният пост е за "Спасяването на Франческа" (Милениум; 2016г.), в превод на Илияна Бенова-Бени.
Ревю за книгата може да видите от друг книгоядец тук.

- Сигурно сме направени от много различни парчета и всеки път, щом някой ни напусне, се сбогуваме и с част от същността ни.

Вярвам, че хората мразят промяната и повече от всичко ненавиждат онези, които се опитват да я наложат.

- Трябвало е и аз да се казвам Франческа - обажда се госпожица Куин и кима към двама ни. - Но впоследствие майка ми е избрала името Анна Карина.Нямам никаква представа как би трябвало да реагирам на поднесената информация, затова се усмихвам вежливо.
- Родителите ви да не са били почитатели на Троцки? - пита Уил Тромбал, необезпокоен ни най-малко от приказките й.
...
- Писателят е Толстой, между другото - подмятам, докато отварям вратата.

Играта вероятно щеше да протече по съвсем различен начин, ако Троцки беше написан "Анна Каренина".

В него има нещо, което ме кара да мечтая за насилие, извършено над главата му с тъпо оръжие.

- Беше пиян, Уил - отвръщам. - Не очаквам от теб дори да си спомняш случилото се.
- Ако бях трезвен обаче, щеше да си наистина впечатлена - повтаря той думите ми от вечерта на партито.
- Но не беше, следователно и аз не съм - отсичам твърдо. - И ако си мислиш, че по цяла нощ седя и се моля да ме поканиш на среща, много жестоко се лъжеш.
Обръщам се и си тръгвам толкова горда от себе си, че едва се удържам да не заподскачам.
...
Боже, моля те, моля те, моля те, нека Уил Тромбал се раздели с приятелката си и ме покани на среща.
Цяла нощ повтарям тази молитва като мантра.

Паметта е странно нещо. Подмамва те да вярваш, че си забравил някои важни моменти, само за да може да те плесне по челото с тях, докато търсиш съвършено различна информация в мозъка си, и да ти се присмее. "Сещаш ли се, че ми каза да сложа този спомен в зеленото кошче за боклук? Ами не го сложих там. Пуснах го в черния контейнер за рециклиране и сега се връща обратно при теб."