31 март 2017

Книжните ни срещи през март 2017~

Мина цял трети месец от 2017!
И това е вече характерното ни резюме на прочетенето~

Бари Айслър - "Парола за достъп"
В точно този момент не мога да кажа, че това е моята книга. Принципно може и да е добър трилър, а и авторът се е ровил доста, за да го направи по-близък до реалността. На мен обаче ми се видя... обикновен. Доскуча ми към средата. Прецених, че трябва да се прехвърля на друг жанр.

Елизабет Ръдник - "Красавицата и Звяра"
Почти не познавам човек, който да не знае приказката "стара колкото света". Тази книжка на издателство "Егмонт" е адаптираната версия на филма. Историята е каквато си я знаем, но не бях впечатлена от уменията на авторката. Дори приказките могат да са очарователни и красиви, ако разказвачът е майстор, а тук... Бел особено е представена ужасно като персонаж. (Тя и Ема Уотсън не ми хареса във филма... сега ме убийте с камъни xD).

Дан Браун - "Шифърът на Леонардо"
Единственият ми сериозен проблем с „Шифърът на Леонардо” е, че ми липсва онази философска нишка в сюжета, каквато открих в „Ад” и „Изгубеният символ”. В историите на Браун харесвам именно това - че те оставя да разсъждаваш върху някой казус, докато в същото време действието върви шеметно. Но пък тайната на Ордена, която се разкри впоследствие, беше толкова любопитна, че просто спрях да мрънкам.
Прочетете повече: тук.

Лави Тидхар - "Централна станция"
"Централна станция" е чудесно киберпънк пътешествие за мечтатели в бъдещето. Там, където социалните мрежи са вече в самите нас, където древните роботи са "живи" създания, където целият свят Отвъд е толкова близо, че можеш да го докоснеш с ръка. Независимо дали "отвъд" е светът отвъд галактиките или става въпрос за онзи, дигиталният, където бродят почти магически разумни същества, изградени от кодове и дигитална информация. И може би от нещо друго, което и на тях вдъхва... живот.
Прочетете повече: тук

Луис Монтеро - "Градът на светите хора"
Луис Монтеро е действал с голям размах, безспорно. Неговата история се променя заедно с героите си и всеки път става все по-мащабна и по-сложна. Преплитат се митове и легенди, образи и идеи, за всички от които можеш да повярваш, че са истина. Ако така избереш.
Прочетете повече: тук

Марк Лорънс - "Ключът на лъжеца"
В тази част от поредицата Джалан трябва бързо да напусне Севера и да се отправи със своя смел викинг към топлия юг, където същият този смел викинг иска да предизвика съдбата. Това е поход към смъртта... и то даже доброволна. Джалан не е особено навит, но все пак от друга страна се прибира вкъщи, така че не е толкова лошо. Или може би не трябва да е...
Недялко Славов - "432 херца"
Хич не ме бива за интелектуалец. Разбирам темите, но философската част от мен (която единствена може да работи с текстове от този тип, неопределимите) едва ги изтърпява. Очаквах друг тип мистика. Антиутопия, реална и истинска история, вместо кратки глави с (по мой личен стандарт) напушени въодушевени излияния по случайна тема. Извинявам се на феновете, но все пак смятам, че има и по-достойни за награди книги...

Пиер Певел - "Драконът на Арканите"
Тази част беше много по-добра от предишната, но съвсем не толкова задоволителна. Отново се разтягаха локуми, а героите не ни разкриха нищо ново от себе си. Въпреки това имаше интересни моменти и любопитни разкрития в края. Завършекът ми допадна, най-вече съдбата на героите (макар нещата да не бяха розови за всички).

Питър Бийгъл - "Последният еднорог"
Предполагам, че щях да я харесам много, когато бях по-малка. Хубава е, но не ми е попаднала навреме.


Робърт Дж. Бенет - "Град на стълби" и "Град на остриета"
Бивши роби стават владетели, а бившите владетели се изправят срещу тях.
Боговете са мъртви или почти, а под реалността живее друга реалност....
Прочетете повече: тук

Робърт Л. Стивънсън - "Доктор Джекил и господин Хайд / Островът на съкровищата"
Прекалено кратка ми се стори историята за Джекил и Хайд, но в нея има много очарование. :) И идея, която притежава потенциал да се доразвие. Колкото до "Островът" - оказах се вече твърде пораснала за нея. Освен това стилът на Стивънсън според мен не е подходящ за детска книга - обременява я.

Стивън Кинг - "Зеленият път"
Не мисля, че който и да е Книгоядец тук се чувства готов да говори за подобен тип шедьовър, с най-голяма искреност го казвам...
Затова не ревю, а цитати може да прочетете тук.

Хейним Суним - "Нещата, които можем да видим само когато намалим темпото"
Ти си в центъра на света си и ти преследваш щастието си. Понякога на пътя ти се стоварват канари нещастие и трудности, но ако си се научил как да се пазиш, ще излезеш по-мъдър от другата страна на пътя. Понякога е страшно трудно, но няма нищо невъзможно, стига да го поискаш. За подобни неща говори Хейним Суним тук и не го прави по начина, по който би изнервил човек като мен. Не наставлява, не настоява, не обучава на всяка цена. Той просто излага своите мисли за това, което е около него и как го вижда самият той. От там нататък преценяваш ти. Можеш да не си съгласен с него и да оставиш книгата на първата страница. Може да не си съгласен и да я дочетеш. Може да си наполовина несъгласен... схващате мисълта ми.

Посрещаме април с "Нощен патрул" на Сергей Лукяненко и "Шестото клеймо" от Дан Браун

30 март 2017

И така се затваря кръгът

Навън с уверени крачки пристъпва пролетта и слънцето все повече се усмихва, вместо да се крие, а аз пък...
Аз се промушвам сред невъзможната зелена плетеница на джунглата, страхувайки се от всеки неестествен шум, защото в него се крие сигнал за опасност. Това е място, където животът изглежда невъзможен... и все пак следвам пътя на индианците. Ужасно влажно е и всяка моя стъпка би могла наистина да ме убие...
Но продължавам да следвам Търсачите по тайните пътища из джунглата.
Към края на едно невероятно приключение, към откриването на една истина, каквато и да се окаже тя.
В търсене на Града на светите хора.

И дори това кратко описание на моето положение е съвсем недостатъчно, за да опиша всичките си преживелици по време на (а може би и след) четенето на "Градът на светите хора" на Луис Монтеро. Издателство "Бард" успяха да зарадват мен и, предполагам, всички останали любители на приключенските романи, като не ни държаха твърде дълго време в напрежение за края на историята.
Защото трите книги за Търсачите са едно всепоглъщащо приключение, прекрасно и увлекателно, изненадващо и изключително мащабно. Луис Монтеро е страхотен разказвач, разгърнал пред теб една история от зората на времето, в която по собствено желание се гмурваш с главата напред. Това е една приказка за вълшебства и царе, богатство и власт, истини и лъжи. Приказка, в чийто край те чака Името на имената, истинското име на Бога от древните притчи. Магията да притежаваш целия свят, изписана на една маса, принадлежала някога на мъдрия цар Соломон. И кое може да е по-голямо предизвикателство за един търсач, ако не отговорът на една легенда. Все едно е какъв е търсачът. Само любопитен, търсещ власт, търсещ отговори, търсещ истината, желаещ просто да разкрие тайната...

Много е вероятно вече да съм споменавала колко се влюбих в книгите на Луис Монтеро. В тях намерих толкова много неща, които правят една книга незабравима за мен. Тайната, приключението, историята, загадките и кой знае още колко мънички елементи с голяма стойност за моето сърце на... търсач. Макар да не обичам да слагам подобни етикети и прочее, с голяма доза увереност мога да заявя, че и трите книги от поредицата са за мен най-добрите приключенски романи, които прочетох в последните месеци. Добре, ще добавя и "засега", но си знам, че това толкова специфично чувство на безумна радост от прочитането на тези книги, ще ме държи много, много дълго.
Прекрасният микс от история и мистика продължаваше да ме впечатлява и в "Градът на светите хора" така, като ме впечатляваше и в предишните две части. Може би сега съм доста опиянена и вече ще звуча като спечелила от лотарията щастливка, но си признавам, че сега уверено мисля, че не открих слабости в книгите на Монтеро, нито едно разочарование (съвсем леко раздразнение от някои герои, може би, но какво щеше да е едно приключение, ако всичко беше по мед и масло?).
Луис Монтеро е действал с голям размах, безспорно. Неговата история се променя заедно с героите си и всеки път става все по-мащабна и по-сложна. Преплитат се митове и легенди, образи и идеи, за всички от които можеш да повярваш, че са истина. Ако така избереш. История между приказка и реалност, търсенето на легендарната Маса (ах, тази проклета мебел!) умело включва в себе си и по малко история, философия, дори математика. Че даже и малко Индиана Джоунс, Джеймс Бонд, понякога и малко от Шерлок Холмс за подправка. Толкова елегантно, че пленява. А кой знае още какво можеш да откриеш...

Не ви ли е чудно защо в началото на този текст се прокрадвах в джунглата?
Едно търсене може да те отведе на много, страшно много невероятни места. Невъзможни места. Така е дори и в реалността, когато търсиш пламенно, защото ако не го направиш, животът ти изглежда безсмислен.
За онези, които откриват, винаги са нужни още тайни за разкриване...

Сега ми е едновременно тъжно, че всичко свърши и се чувствам окрилена от щастието да се докосна до подобна история. Има книги, които се оказват специални за теб, защото те пленяват - ето един прост факт от мен в случай, че има още хора, които не са го открили... макар че се съмнявам.
"Градът на светите хора", историята на Търсачите изобщо... моля се само да има повече книги като тези.

~~~~
Малко по-кратко и семпло мнение за предишните две книги можете да видите и тук.

22 март 2017

„Шифърът на Леонардо” от Дан Браун


„Шифърът на Леонардо” е поредната книга, която чета от Дан Браун – писател, който наскоро стана един от любимите ми. Спогледахме се с онзи господин на корицата под обложката... и нещата бяха ясни. „Шестото клеймо” щеше да почака малко.  Падам си по подобни корици и това си е. Освен това снимковият материал, който е включен в изданието, доста ми помогна да се пренеса мислено на местата, където се развиваше действието. Придобих навика сама да търся изображения, които да ми покажат нагледно обсъждания артефакт или сграда, а сега определено чрез снимките беше доста по-удобно. Но нека видим какво е поредното приключение, което ни е подготвил Браун.
Професорът по религиозна символика Робърт Лангдън този път е в Париж. След лекцията, която изнася, той има среща с уредника на Лувъра – Жак Сониер. Уредникът обаче е намерен мъртъв, а уликите на местопрестъплението са шифрован код. Заедно с криптоложката Софи Нево, Лангдън се опитва да разгадае тайнствените знаци. Те ще го доведат до напълно неочаквани места и идеи, ще му покажат, че много е заложено на карта. Една древна истина е на път да бъде изгубена. Робърт трябва да разбере каква е, защото ако не бъде запазена, Орденът на Сион ще е водил безсмислена битка векове наред, в името на нейното съхраняване. Но онези, които не искат тайната да бъде узната, ще направят всичко възможно, за да спрат професора и Софи. Шеметната надпревара с времето започва...
Обичате ли древни загадки, конспиративни теории, тайни организации и обреди, докато сюжетът се развива динамично? Дан Браун отново ни поднася по много от всичко това – и най-вече разбулване на масовите заблуди по религиозни въпроси. Аз лично се впечатлявам от всяко късче информация в романите му, а и по принцип, тъй че тук останах доволна.

Онези, които заплашват Господ с меч, с меч ще бъдат посрещнати. Непоклатимо и непоколебимо.

Както в „Изгубеният символ”, така и тук главната тема е религията. Но „Шифърът на Леонардо” набляга повече на нещата, които е скрила Църквата от обикновения човек – още в самото утвърждаване на християноството. Хора като Леонардо да Винчи са представили част от истината в творбите си. Но каква всъщност е тази истина? Честно казано, Браун така убедително представя фактите, че може да ме накара да повярвам в какво ли не. И не само тук, а и в другите си произведения. Когато оплетеш толкова много истини, лъжата малко се размива.
А от преплитането  на Ордена на Сион, Opus Dei и Винчи в един роман могат да се получат интересни неща.
Единственият ми сериозен проблем с „Шифърът на Леонардо” е, че ми липсва онази философска нишка в сюжета, каквато открих в „Ад” и „Изгубеният символ”. В историите на Браун харесвам именно това - че те оставя да разсъждаваш върху някой казус, докато в същото време действието върви шеметно. Но пък тайната на Ордена, която се разкри впоследствие, беше толкова любопитна, че просто спрях да мрънкам. Браун ни дава възможност да се досетим какви ще са последствията от евентуалното й разкриване, а това определено придава тежест на цялото лутане на Лангдън из света на символите. Въпреки това отнех една звездичка от оценката в Goodreads. В тази книга има всичко, което харесвам в романите на автора, но не открих онази задълбоченост, която очаквах да намеря. Такъв проблем имах и с „Метеоритът”, но ако трябва да сравня двете, „Шифърът” е на по-високо ниво.
Впечатление ми направи и друго – обикновено героите антагонисти в прочетените от мен книги на Браун, са винаги онези, които следват своите собствени амбиции. Докато тук появилият се още в първите страници Сила е по-скоро последовател. Неговите действия бяха контролирани от хора, които стояха твърде много в сянка. Разбира се, когато дойде моментът за разкритията, аз пак се чувствах като първата глупачка. Винаги, винаги успява да ме подведе. Въпреки че се научих да очаквам обрата в сюжета, до последно не мога да разгадая какъв ще е той. Колкото до Сила като персонаж – той е някак симпатичен. Най-вече заради чистата си вяра в собствените си убеждения, в праведната Църква и онзи, който е спасил животът му и го е направил човек. Въпреки това нещо определено не ми достигна. Авторът не разви неговия образ, а предполагам, че ако поне имаше по-сериозно участие, щях да намеря повече думи за коментар. Същото мога да кажа и за Софи – на нея се обърна известно внимание, но женските образи в книгите му пък са ми безлични. А и по принцип трудно се впечатлявам от тях, така че не мисля да отнемам точки в тази графа.
„Шифърът на Леонардо” е един динамичен трилър, който поднася на всяка страница любопитна информация и напрежение. Поех голяма доза именно от напрежението и това ми пречеше да оставя книгата настрани. Историята е увлекателна и се замислям дали да не я съпреживея отново чрез филма. С риск после да го заклеймя както екранизацията на „Ад”...

Ревю за:
"Шестото клеймо" - тук.
"Изгубеният символ" - тук.
"Ад" - тук.  :)

21 март 2017

Цитати от "Глинени крака" на Тери Пратчет

Цитати от "Волният народец" и "Въоръжени мъже" може да намерите тук.
Днешният пост е свързан само с "Глинени крака"; преводът е на Владимир Зарков.

Не с отхвърляне на невъзможното се стига до истината, колкото ще да е невероятна, а чрез несравнимо по-трудния процес на отхвърляне на възможностите... една по една.

Ветинари успя да опитоми Анкх-Морпорк точно както се дресира куче. Взе един от по-дребните хищници сред множеството други зверове наоколо, удължи зъбите му, укрепи челюстите му, разви мускулите му, сложи му нашийник с остри шипове, напълни му стомаха с най-отбрано месо, а после го насъска да захапе света за гърлото.
Накара всички шайки и групички да проумеят, че е по-добре редовно да си режеш парче от тортата, отколкото да я налапаш цялата заедно с ловко пъхнатото в нея кълцано стъкло. Принуди ги да си научат урока - малкото парче е особено вкусно, ако тортата расте непрекъснато.

- Най-лошото е - добави след малко, - че всеки иска някой друг да му прочете мислите и да нареди света според желанията му.

Объркан и разтревожен съм. Значи първата ми работа е да прехвърля грижите си и върху околните.

- Атеизмът Също Е Религиозно Убеждение - избоботи Дорфл.
- Не е! - разгорещи се стражник Визит. - Атеизмът е отрицание на боговете.
- Следователно Е Убеждение По Религиозни Въпроси - заключи големът. - Всъщност Истинският Атеист Мисли Непрекъснато За Боговете, Макар И Чрез Отрицанието. Затова Атеизмът Е Особена Форма На Вярата. Ако Атеистът Искрено Не Вярваше, Не Би Си Губил Времето С Отрицанието.

Преди хилядолетия древната империя бе наложила на всички съседи своя Пакс Морпоркия с недвусмисленото послание: "Не се бийте с нас, защото ще ви затрием". Този път пипаха по-изтънчено. "Щом желаеш да се сражаваш с нас, ще поискаме да си изплатиш ипотеката. Между другото копието, с което се каниш да ме мушнеш, ми принадлежи. Дал съм ти пари и за щита, с който смяташ да се предпазваш.  И свали купения от мен шлем, когато дръзваш да ми говориш, нещастен дребен длъжнико!"

- Значи Когато Смъкнеш Веригите От Хората, Те Веднага Си Изковават Нови?
- Да, туй май е едно от основните човешки занимания.

Лорд Ветинари беше всеизвестен с великолепната си памет. Но нали всеки си записваше? Няма как да запомниш всяка дреболия. "Сряда: в 3 часа следобед терор, в 3 и четвърт почистване на ямата със скорпионите..."

- Или Всички Дни Са Свещени, Или Нито Един. Още Не Съм Решил.

- Шлемът мъничко се различава от короната. И да го свалиш, пак го усещаш на главата си.

19 март 2017

Цитати от "Майстора на куполи" от Елиф Шафак

Ревю за книгата може да намерите тук. Преводът на книгата е от Красимира Абаджиева.

Странно, но лицата, които са от плът и кръв, изчезват, а думите, плод на дъха ни, остават завинаги.

- Ваше Височество, откакто съм дошъл тук, не съм чул някое животно да нападне човек. Освен ако не е оставено да умира от глад. Ако не ги дразним, те не биха ни сторили зло. Ала хората не са като тях. Гладен или не, човекът върши злини. Къде ще спиш по-спокойно? До сит непознат или до сит лъв?

Онези, които се заобикалят с ласкатели, не прощават на честните и откровените.

Човек с библиотека е човек с хиляда учители.

Решенията са овце, а навикът е овчар.

- Не е ли странно, че хората от една професия са и най-заклети врагове? - почуди се Леон. - Колкото по-близки са талантът и домогванията, толкова повече е ненавистта.

Според Джахан безразсъдното упорство беше проклятието на прекалено амбициозните хора. Толкова бяха сигурни в начинанията си, че не се вслушваха в чуждите мнения и така спираха полета на ума си, докато по-посредствените, които се учеха от събитията и от хората около себе си, го развиваха и крачеха напред.

Градовете са като хората. Те не са направени само от камък и дърво. Те са също от плът и кръв. И кървят, когато са наранени.

Може би прекалената близост води до слепота, докато разстоянието осигурява обективност.

- Има неща, които са в моите ръце, а други не са. Не мога да спра разрушенията. Но мога да продължа да градя.

Градяха с години и разрушаваха за ден. Безценното днес бе презряно на другия ден. Всичко зависеше от прищевките на съдбата, а съдбата бе толкова капризна...

Той все още не знаеше, че значимостта на вярата не зависи от непреклонността и силата й, а от способността да я загубиш, но отново и отново да си я възвърнеш.

- Ако някога те обземат колебания, помни, че всяко нещо си има причина и обяснение.

На света има два вида хора. Едните търсят щастие, а другите справедливост.

Живеем, трудим се и умираме под един и същ невидим купол. Богати и бедни, мюсюлмани и християни, свободни и роби, мъже и жени, султани и махути, майстори и калфи... Уверих се и вярвам, че има само една форма, която отразява всемира.
Куполът.
В него изчезват всички различия и звуците на радост или страдание потъват в тишината на всепоглъщащата любов. Когато мисля за света по този начин, усещам, че губя посока и не знам къде свършва миналото и къде започва бъдещето. Къде е Запад и къде е Изток...

18 март 2017

Цитати: "Волният народец" и "Въоръжени мъже" от Пратчет

Време е да обърна внимание на друг мой любим автор - Тери Пратчет. :) Ревю за "Волният народец" може да видите тук. Започвам именно с нея...

"Волният народец" (преводът е на Катя Анчева)

- Че то що е магия, а? Сал ръкомахаш с неква пръчка и дърдориш разни магически слова. Що му е толкоз умното на туй? Га видиш кое как е обаче, ама верно да видиш кое как е и тогаз да му фанеш чалъма, е те туй си е истински майсторлък.

На мъртвите не им трябват сълзи. Ние плачем за себе си.

Нищо чудно, че бленуваме наяве и насън. Да си буден и да виждаш цялата реалност... никой не би могъл да издържи това за дълго.


"Въоръжени мъже" (с превод на Владимир Зарков)

Анкх може би е единствената река в света, върху която разследващите могат да очертаят с тебешир позата на трупа.

Никой клоун не е забавен. Ето смисъла на битието им. Хората се смеят на клоуните, но само защото са нервни. Предназначението на клоуните е да ги гледаш и след това всичко друго да ти се струва напълно приемливо в сравнение с тях. Приятно е да научиш, че някой е в още по-окаяно положение от теб. На дъното.

ССПГ Диблър имаше какви ли не недостатъци, но поне от расови предразсъдъци беше лишен. Харесваше всекиго, стига да има пари, независимо от цвета и формата на ръката, която ги подава. Защото Диблър мечтаеше за свят, където всяко разумно същество може да крачи гордо, да диша свободно, да се стреми към живот, права и щастие и да върви към прекрасното ново утро. Разбира се, при условие че си купува и нещо топло от неговите подноси.

- По-добре е да запалиш свещ, отколкото да проклинаш мрака.

Отдавна се бе убедил, че всеобхватното отрицание е по-безопасно от рискованите уточнения.

16 март 2017

Градове на боговете

Някога Континента е властвал над цялата земя, дори отвъд океаните и моретата. Бил непобедима сила. Защитавани и благославяни от Боговете, континенталите имали всичко.
Но империи се създават и унищожават, колелото се върти и всичко има своя край.
Един ден робите решили, че е време да се надигнат.
Днес Боговете са мъртви, благодарение на вече почти митичния кадж на Сейпур, а Континента е в руини.
Сейпур е новата сила. Бившите роби сега са господарите.
Сейпур изглежда има желание да управлява мъдро и добре. Крачи уверено към модерността. Хората, които никога не са били защитавани от свои богове имат свои начини да оцеляват. Парните машини, телеграфът, електричеството, автомобилите - всичко това нямаше да го има без техните открития.
И все пак много от тях не искат същата промяна за Континента. Потънал в руини и загубен в тъгата си по отнетата си история, но още помнещ, Континента е враждебна земя, която не желае да се цивилизова... или пък не й се дава шанс...

Всичко започва в Буликов. Някогашният център на Континента е най-странният град на света, а и най-пострадалият от оттеглянето на Боговете. Има места в Буликов, които не са съвсем тук, но и са, странни прозорци към онова, което е било. Руини от онова, което можеше да е било.
По-лошото обаче е, че има и хора в Буликов, които искат да помнят неща, които вече не са.
Един сейпурски учен е убит и една историчка се нагърбва със задачата да разбере истината около смъртта му.
Само че в Буликов има повече от една истини за разгадаване...

"Град на стълби" на Робърт Джаксън Бенет [издателство Бард] успя да ме изненада приятно с чудесния си микс от история, фентъзи, крими и малка щипка фантастика и политика. Когато един историк се впуска в борба с отминали вярвания, чудеса и мистерии, няма как да не стане интересно.
Шара Комейд е учен, работещ под прикритие за външното министерство на Сейпур. Тя самата има доста тайни за опазване, но се чувства длъжна да поеме случая с убийството на неин почти колега, а и нещо като идол.
В Буликов я чакат напрежение и страх. Забраната за споменаването на боговете и всичко божествено е направила хората нервни и злобни. Особено пък когато е трудно да отричаш някое чудо, което се случва пред очите ти. Защото Буликов е наранен град. Самата действителност в бившия център на света е разкъсана. Под Буликов като че ли има друг Буликов, но трябва да се правиш, че не го виждаш, ако ти се живее...
И все пак... как е възможно чудесата да работят? Всяко малко чудо, като например летящите килимчета, не би следвало да сработва, когато боговете ги няма да поддържат магията. А чудеса определено се случват. Нима някой от мъртвите богове е жив?
Онова, което в първите страници на тази книга изглежда просто като любопитна криминална история, се развива в нещо много, много по-чудато.
Хареса ми избора на по-възрастни герои, по-улегнали и определено не толкова вълшебни, за да се справят с всяка трудност като по вода. Може да имат тайнственото минало, задължително за забележителните личности, за които човек би написал история обикновено, но не парадират с него. А и то не им дава кой знае какви предимства, по-скоро е обратното.
Защото светът не е просто приказка, както Буликов е свикнал да смята. Или поне... вече не е приказка.
Признавам си, че мистериите, които ни бяха дадени за разплитане, не са особено заплетени за мен, но историята върви като река, която те повлича със себе си и просто ти е приятно да плуваш в нея, въпреки че се досещаш как точно ще се получат нещата.

И като говорим за историята, интересното, което открих във втората книга, "Град на остриета", е абсолютно аналогичното развитие на сюжета. Макар че тук по-голяма роля получават военните и главен герой става пенсионираната Тюрин Малагеш, позната ни като губернатор на Буликов от "Град на стълби", ако се вгледаш по-дълбоко, ще откриеш същия скелет на историята, използван повторно. Това, разбира се, не е нещо чак толкова изненадващо, но рядко ми се случва да го усетя как прозърта.
Е, не мога да не си призная, че в същото време Бенет като че ли е придобил повече увереност при "Град на остриета". Дали защото тук действието се премества във Воортяштан (това име така и не можах да го запомня правилно, сигурно и сега съм го сбъркала), а това е град, който с почти всичко напомня на древна Спарта, или пък защото авторът вече се чувства по-сигурен в писането на фентъзийски криминалета, не знам. Имаше няколко обрата в тази книга, които искрено ме зарадваха и спечелиха. Вероятно самата Малагеш като героиня също печели доста точки. Повторих няколко пъти колко готино е да имаш за герой историк, който да разгадава истории, но съм съгласна, че след време начетеният и вечно знаещ всичко герой омръзва дори в книги като тези. Малагеш обаче е просто армейски генерал, при това вече осакатена и в пенсия. Хич не разбира от древни легенди и писания, поне не са това нещата, които да определят живота й. Поради което за нас, читателите, нещата стават с една идея по-покрити и по-предизвикателни.
Божеството на войната Воортя някога в миналото е създала този град за своите верни воини и им е обещала, че ще дойде ден, в който всички ще се надигнат за последната битка. И мъртви, и живи, стига да са велики воини, те ще се бият за нея и с нея за чест и кръв.
Обещала им е това преди светът да се разпадне... някой обаче не е забравил това. Или пък самата тя не го е забравила, защото изглежда е жива там, в града на мъртвите, където и да се намира той. Изглежда като да е близо...
Малагеш пристига със същата мисия, която довежда Шара в Буликов в "Град на стълби". Тюрин трябва да разследва изчезването на младо сейпурско момиче от редиците на учените. Така генералът се сблъсква със стари познати, нови изумителни за света открития и кървави тайни.
"Град на остриета" е за мен доста по-динамичен роман. Имам чувството, че скелетът, за който споменах, е запълнен с плът, ако може да се каже така, доста по-успешно. Не отричам, разбира се, че винаги съм обичала фентъзита с военни, да, но тук не става дума за суха военна материя, които би отблъснала някои читатели. Военните са и участници, и фон. А и да не забравяме, че когато в книгите има военни, обикновено има и разни много забранени за цивилните тайни за пазене. Лошото е, че някои цивилни имат достъп до тях и не винаги са онези, които са получили този достъп...

Както бях споменала и за "Град на стълби", при "Град на остриета" продължих да се дразня най-вече от (моя си е измислицата, пък, така ще си му викам!) преводното време тип "сценарий". Това е доста малък проблем за мрънкане, затова го споменавам между другото. Съгласна съм, че от книгите биха излезли чудесни филми въпреки това.
Признавам, че и аз преди пренебрегвах и двете книги, без да имам конкретна причина за това. Погледът ми просто се плъзгаше покрай тях, може би защото все търсех нещо друго. Но сега вече грешката е поправена. Колеги историци, имаме още един герой, който да ни напомня защо науката, която сме си избрали, е полезна, интересна и хубава... в случай, че сте забравили...

12 март 2017

Цитати от "Зеленият път" на Стивън Кинг

Не намирам правилните думи за тази книга. Не намерих и за филма... Надявам се цитатите да ви харесат, а още по-добре, ако ви подтикнат да прочетете книгата. :)
Преводът е на Крум Бъчваров, издателството - Бард (2003).

Това се случи през 1932 година, когато щатският затвор все още се намираше в Студената планина. Разбира се, там беше и електрическият стол.
Затворниците се шегуваха със стола, така както хората винаги се шегуваха с неща, които не могат да избегнат. Наричаха го "Стария Светльо" или "Големия Мокрьо". Майтапеха се със сметката за електричеството и за това как директорът на затвора Мурс щял да опече тази есен пуйката си за Деня на благодарността, тъй като жена му Мелинда била прекалено болна, за да готви.

- Оставяте ли лампите да светят през нощта? - веднага попита той сякаш едва беше изчакал да му дам тази възможност.
Примигнах срещу него. Новодошлите в блок Е са ми задавали много странни въпроси - веднъж даже за големината на бюста на жена ми - но никога не ме бяха питали за това.
Кофи малко нервно се усмихваше, сякаш знаеше, че ще го помислим за глупак, но не можеше да направи нищо.
- Защото понякога малко ме е страх от тъмното - обясни той. - Ако е на някое непознато място.
Измерих го в целия му ръст и се почувствах странно трогнат. Знаете как е, трогват те и човек не вижда лошата им страна, не вижда как изковават ужасите си като демони в ковачница.

Винаги им обещавах накрая, щом Зеленият път престанеше да е мит или предположение и се превърнеше в нещо, което наистина трябваше да изминат. Ще пратите ли това писмо на брат ми, с когото не сме се виждали от двайсет години? Обещавам. Ще кажете ли петнайсет молитви за успокоение на душата ми? Обещавам. Може ли да умра с духовното си име и да се погрижите да бъде написано на надгробния ми камък? Обещавам. Само така човек можеше да ги накара да седнат на стола, който се намираше на края на Зеления път, без да полудеят.

- Мислите ли, че ако човек искрено се разкайва за греховете си, може да се върне в най-щастливото за него време и завинаги да остане да живее в него?

На кино спасението е евтино. Невинността също. Даваш петак и получаваш да него действителната му стойност. Истинският живот струва повече и в голямата си част отговорите са различни.

Усмихваше ми се. Не ме харесваше. Може би даже ме мразеше. И защо? Не зная. Понякога няма причина. И точно това е страшното.

А може би, помислих си аз, всички ние бяхме циркови мишки и тичахме наоколо, съвсем смътно съзнавайки, че Господ и цялото му небесно войнство ни наблюдава през целофановите прозорци на бакелитовите ни къщички.

Изкуплението беше всемогъщо - то бе ключалката на вратата, която затваряте към миналото.

Човешката ръка е като полуопитомен звяр - през повечето време се държи добре, но понякога избягва и захапва първото нещо, което види.

08 март 2017

Цитати от "Гневът и зората" от Рене Ахдие


Честит 8 март! ♥ Тази дата ми се стори чудесен повод да споделя някои от леко захаросаните си цитати, примесени с по-сериозни за цвят. :) И всъщност е пълна случайност, че са точно 8, наистина.
"Гневът и зората" от Рене Ахдие (Сиела, 2016г.) е в превод на Христо Димитров.
Ревю за книгата - тук .

Въпросът никога не е бил кой ще ми позволи да се държа по някакъв начин. Въпросът винаги е бил кой ще ме спре.

Медът привлича повече мухи от оцета.

За мен най-красивите цветя са онези, които не са съвсем съвършени.

Единственото нещо, което съм научил с абсолютна сигурност през живота си, е, че човек не може да развие пълния си потенциал без любовта на другите. Ние не сме създадени да бъдем сами, Шахризад. Колкото повече един човек се стреми да докаже противното, толкова по-ясно става, че той има нужда най-вече от любов.

Когато срещнеш човека, който те кара да се усмихваш, както никога не си се усмихвала преди, да плачеш, както никога преди не си плакала... тогава не можеш да направиш нищо, освен да се предадеш.

- Искаш ли да те съжалявам, сайиди?
- Искаш ли да ме съжаляваш, Шахризад?
- Не. Не искам.
- Тогава и аз не искам.

Някои неща съществуват в живота ни само за един кратък миг. И трябва да ги оставим, за да осветят и друго небе.

Когато бях малко момче, майка ми казваше, че едно от най-хубавите неща в живота е да знаеш, че историята ти все още не е приключила.

06 март 2017

Reader problems TAG

Видяхме този таг от Илиян и смятаме, че въпросите са доста интересни. Всеки да се чувства тагнат. :)

1. Имаш 20 000 книги в списъка ти за четене. Как избираш коя да прочетеш?
Преди изпитвах големи трудности, затова и си направих книжно бурканче - всяко заглавие записвам на листче и тегля. Е, ако не ми хареса резултата, опитвам отново. :D
Книгоядец~1: Може да имам толкова книги в списъка, но реално винаги ми се налага да избирам от наличните тухлички от хартия, които са пред мен в, така да го кажем, реално време. А от тях си избирам по така наречената система "книгата ме повика". Ако не се окаже моята книга, просто системата е дала дефект xD

2. Прочел си половината книга, но тя не те завладява. Дочиташ я или я оставяш?
Случи ми се наскоро с "Остриетата на кардинала" от Пиер Певел. Дочетох я главно защото е част от поредица, пък имам и третата част. А по принцип винаги давам шансове на книгите, не ги оставям при няколко скучни моменти. В случаите, когато се вижда, че няма да ги харесам, просто карам по вентилаторната система. Много рядко нещо да ми скъса нервите до толкова, че направо да го оставя.
Книгоядец~1: Изключително рядко оставям книга, главно защото (поне така ми се струва) обикновено рядко се лъжа кое ще ми хареса и кое - не. Когато се случи да се разочаровам, обикновено и аз използвам вентилаторната система. В такъв случай ако дочета края сериозно, значи не е било чак толкова лошо. Но ако и края не видя, положението с "харесва ми" е меко казано лошо.

3. Идва краят на годината и ти си твърде близо и същевременно много далеч от предизвикателството ти в Goodreads. Опитваш ли се да го изпълниш и ако да, как?
Хм... ще излъжа, ако кажа, че не ми пука за предизвикателството. Старая се да бъда малко по-експедитивна, защото ще ме е яд, ако не го завърша.
Книгоядец~1: Миналата година за първи път имах за изпълняване предизвикателство. Проблемът ми беше, че на няколко пъти през годината го преизпълних, но не исках да ми стоят някакви ненормални проценти, а да съм го изпълнила точно, поради което увеличавах бройката на книгите. И тази година не знам точно колко да си дам. По-скоро ме забавлява да го настигам и да увеличавам, отколкото друго. Ако изпитам проблема от въпроса на тага, ще помисля за отговора...

4. Кориците на любимата ти поредица не си пасват. Как се справяш?
Такъв е случаят с "Анн от фермата "Грийн Гейбълс". Лошото е, че са преиздадени само до 4 част, така че 5 и 6 ще трябва да бъдат отново от старите, ако ги намеря изобщо... Ами, толкова обичам поредицата, че не ми представлява проблем въпреки това.
Книгоядец~1: Ако не беше спомената Анн, дори нямаше да се сетя за пример... Всичко, което имам, съм се старала да намеря в... един стил. Иначе не би ме дразнило, но няма да имам чувството, че чета дълга сага. Еднаквостта на кориците при поредиците ми дава чувството за нещо цялостно.

5. Всичките ти приятели харесват дадена книга, освен теб. Как се справяш със ситуацията?
Гледам да не хейтя много. Аз например ставам много докачлива, когато чуя/чета негативно мнение за любимо произведение, така че гледам да не го причинявам на околните. Дори за Касандра Клеър се ограничавам!
Книгоядец~1: Винаги ми е интересно да слушам за това какво хората са намерили в дадената книга, защото аз понякога се чудя какво толкова й има. В същото време запазвам евентуално недобрите си спомени от същата тази книга и нищо не би ме накарало да се опитам да я чета отново. Обратно пък - ако всички не харесват дадена книга, предизвикват интереса ми спрямо нея и искам да видя дали и аз ще мисля така за нея. Това, мисля, се води "лоша реклама няма"-случай.

6. Четеш книга на обществено място и си на път да се разплачеш. Какво правиш?
Чета в училище, но още не ми се е случвало, слава богу. Но дори и да се случи, добра съм в това да разсейвам тези емоции. Дано "Зеленият път" от Кинг не ми спогоди номер, нищо че знам какво ще се случи заради филма (и въпреки това е все така въздействащо и прекрасно).
Книгоядец~1: Вие пък... може да ме видите да чета на всяко обществено място. В метрото, в парка, в мола, в университета и прочие. Честно казано нямам идея какво би станало с плаченето, но пък абсолютно винаги ми се случва да се хиля на нещо като идиот. Затова от опит знам, че хората ме мислят за откачалка xD Може би пък ако ми дойде да плача, някой ще ме пита дали се чувствам добре...

7. Следващата книга от любимата ти поредица току-що е излязла, но ти си забравил какво се е случило в предишните книги. Какво ще направиш? Препрочиташ книгите, търсиш ревюта на тях или направо преминаваш към новоизлязлата книга?
Направо започвам новата част. С риск да не си спомням почти нищо от предишната, защото рядко имам настроение за препрочитане.
Книгоядец~1: Хм... Признавам си, че помня изключително добре, поради което започвам винаги от новата книга и се ориентирам в обстановката с първите няколко глави. Ако ми се е случвало да не сполуча с този си опит, вероятно бих прочела анотациите на предишните книги, за да си спомня основното. В най-най-краен случай бих прелистила старите книги на случаен принцип.

8. Не искаш да даваш книгите си на никого. Как любезно казваш "не" на хората, когато попитат?
Не умея да отказвам книги, въпреки че ако нямам доверие на човека умирам от притеснение.
Книгоядец~1: Защо пък да не искам да давам книгите си на никого? Обикновено онези, които биха поискали книги от мен, са значително малко хора. Единствения проблем е, че мислено им давам по месец, месец и половина за изчитане на книгата, след който срок вероятно изпитват трупащото се в аурата ми напрежение и скрития въпрос "Е, няма ли да ми връщаш онази книга, която взе на еди-кой-си ден, еди-кой-си месец?" xD

9. Последният месец си започнал и оставил 5 книги. Какво правиш, за да се пребориш с тази ситуация?
За всяка книга си има настроение и време. Никога не ми е представлявало проблем да започна и да оставя книги, защото дочитам всяка.
Книгоядец~1: Три-четири дни играя пасианс на компютъра, хахахах... Заемам се с фенски преводи на анимета и когато ми писне, вече ми се чете... Честно казано, не съм наясно, понеже ми се вижда невъзможно нито една от пет книги да не ми хареса.

10. Има страшно много нови книги, които искаш да прочетеш, но колко от тях реално си купуваш?
Купувам обикновено, когато има Панаир на книгата. Малко са неотложните книги.
Книгоядец~1: Купувам много нови книги и много често, понякога само защото нещо ми е харесало - например корицата - но без да знам нищо за книгата изобщо. Само в последно време започнах да се поспирам, което смятам за плюс. Научих се да си повтарям, че нямам толкова място, а и когато работиш в книжарница и си близо до новото, желанието не е толкова драстично силно.

11. Купуваш си много книги, които от страшно много време искаш да прочетеш и нямаш търпение да ги започнеш. Колко време стоят в библиотеката ти преди да ги прочетеш?
Ей това е моят проблем. Изгаря ме желание да си купя нещо и после, когато се успокоя, че го имам, направо го забравям. Сигурно имам книги от по-по-по-по миналия Панаир. Да не говорим за книгите, които наскоро си взех чрез ваучер от Хеликон. Но тях съм се зарекла да прочета и вече съм отметнала 2 от общо 6.
Книгоядец~1: Престоят е изключително и възможно най-кратък. Честно казано, аз съм изчела цялата си бибилиотека, ако изключим разни стари книги, които ми се водят резерв за черни дни. Затова, когато си купувам книги, обикновено винаги е, защото съм опряла до резерва и положението е критично. Така че веднага започвам с новите заглавия, които съм си взела и... така си върви светът...

02 март 2017

Устремени към Отвъд

На посрещащите настъпващата пролет - Честита Баба Марта с един ден закъснение от една мартенска съименничка!
От известно време блогът си почиваше от мен, но ето, че пак ще трябва да ме потърпи.
Като днешното ми захласване е "Централна станция" на Лави Тидхар (Издателство Бард, 2016 година).

"Централна станция" е един от романите, които попадат в множеството от колекционерска фантастика на издателство Бард, повечето от които виждам като изключително любопитни, но пък почти недостижими. Дали защото нямат вече тираж или пък са вече толкова много, че изглеждат невъзможни за изчитане... Сравнително късно, уви, се сблъсках с някои от тези романи, а те вече бяха под номерче от порядъка 150+.
И все пак имах удоволствието да попадна на Лави Тидхар наскоро, за което се радвам.

"Централна станция" е чудесно киберпънк пътешествие за мечтатели в бъдещето. Там, където социалните мрежи са вече в самите нас, където древните роботи са "живи" създания, където целият свят Отвъд е толкова близо, че можеш да го докоснеш с ръка. Независимо дали "отвъд" е светът отвъд галактиките или става въпрос за онзи, дигиталният, където бродят почти магически разумни същества, изградени от кодове и дигитална информация. И може би от нещо друго, което и на тях вдъхва... живот.
Разбира се, че темата е позната на любителите на фантастиката, но на мен лично много ми хареса начинът, по който Тидхар е изградил историята си. За първи път се сблъсквам с автор от еврейски произход и то в жанра на фантастиката, поради което мога да кажа, че наистина съм очарована от него. Има нещо наистина специфично при него, но не мога да определя какво точно. А може и да е просто стил, който ми е близък и понятен, с щипката си отнесеност в мечти и необузданото си въображение.
Роботите са живи, но никога не са престъпвали границите, правилата, оставени от Азимов. Вместо това вече са почти хора. Някои от тях някога са били хора.
Социалните мрежи и игрите са станали начин на живот, много по-обсебващ от това, което са сега. Милиони и милиарди звезди са свързани от Разговора, в чистото общуване и обмяна на информация в реално време. А без Разговора си сакат.
И въпреки това хората са си хора. Живеят в полите на Централната станция, толкова висока, че преминава отвъд небето. Хората живеят в нея и около нея, може би малко променени - някои са киборги, други са направо роботи, трети са само дигитални. Сега хората живеят наравно с извънземни, странни същества, които съществуват като паразити. Някои са добри, други, разбира се - не чак толкова. Но всичко друго - то си е както преди. В свят, в който религиите вечно са се борили за съществуването си, в Близкия изток, свят на хиляди различия.
Още го има пазарът, още го има Ибрахим с неговата каручка, Кралят на старите вещи. Още я има тихата борба между верите. Още съществуват дори събирачите на истински книги - вече древни, но безценни, дори да са обикновени детективски романи...
Още го има споменът за войните, още съществуват хора, които с цялото си сърце и душа мечтаят да достигнат звездите. Защото винаги има поне една звезда, която остава непозната.

"Централна станция" не ни обвързва само с един герой. Това е книга, пълна с "разкази" за живота на всякакви личности от района на Централната станция. Хора и не-хора, свързани с това място по личен избор или по съдба. Или по любов. Срещаме ги за кратко, сблъскваме се с техните данни и ги пускаме на свобода, макар че в същото време информацията им остава с нас, както може би биха се изразили в книгата.
Като че ли това е единствената "грешка" на Тидхар - да ни разкаже, но да не разкаже за всички тях докрай. Така и няма да разберем тайните на Кранки и Исмаил, да ги разберем. Така и няма да разберем дали един информационен вампир може да бъде излекуван. Така и няма да разберем толкова много неща. Не, тази книга не дава усещане за завършеност, в действителност даже е твърде кратка, но все пак бъдещето на Централната станция е много, много по-забързано от нашето настояще. Всъщност времето върви неусетно, но като се обърнеш назад...

С най-голямо удоволствие препоръчвам тази книга на любителите на пренасянето в бъдещето. Особено пък ако някой обича да чете за бъдеще, за което има известна възможност да бъде истина, ако само променим някои дребни неща тук и там в нашето настояще.
Книгата е малка по обем, но затова пък поглъща вниманието и интереса. Не, не е трудно да се устремиш към Отвъд. Само трябва да избереш кое Отвъд. Дигиталното или извънземното.
Имаш шанса да се докоснеш и до двете някъде из Централната станция.