15 октомври 2018

"Нощен летец" - мракът в разкази и новели

В сборника с разкази и новели на вездесъщия Джордж Р. Р. Мартин, издаден наскоро от издателство Бард, се срещат повече познати на публиката произведения, отколкото непознати. Поне ако се вярва на маркировката в съдържанието, която отбелязва четири от шестте включени истории като вече издавани в сборника "Пясъчните крале". За онези от нас, които пък така и не се решиха да си купят тези пясъчни крале, всичко това си е съвсем ново и общото ми впечатление е положително. Въпреки че в днешно време всички могат да сложат името на точно този автор навсякъде само за престиж, това все пак не намалява таланта му, поне що се отнася до фантастичните му произведения. Мартин е добър фантаст с прекрасно и голямо въображение. Умее да гради светове, макар и понякога идеите му да ми идват малко прекалено брутални. Той с това стана и известен, тъй да се каже...
Но да се върнем конкретно върху произведенията в "Нощен летец", както обикновено съм свикнала да излагам похвалите и оплакванията. Ето ви едно още в началото - някой е бил много гладен и на места текстът изпитва ужасна липса от разни буквички (най-вече в имената на героите) и липсата на някои точици (но липсата на буквички е по-осезаема). Не, че човек не разбира за кого иде реч, но пък поне някой можеше да пусне едно "замести всички" на имената (ма какви прекрасни представи имам за работата с текстове, нали? xD)

"Нощен летец", разказът, дал името си и на самия сборник, е първият сблъсък с вселените на Мартин. Той много напомня за книгата "Приключенията на Тъф" плюс някои нищожни, но доловими препратки към класики, като например "Психо". Аз не мога да кажа, че вече съм някакъв специалист по творчеството на Мартин в сферата на фантастиката, но все пак се виждат ясно загатванията към неговата лична галактика. Познати от други негови произведения планети и звезди плават и в това космическо пространство, от което следва да значи, че се намираме в същия свят като при останалите му произведения. Вселената все пак е необятна, така че място за него също има, нали така?
"Нощен летец" е история за чудноват космически кораб, нает от екип учени да ги отведе почти до края на възможното, за да открият древна и мистична раса извънземни, присъстващи в митовете на безброй народи. Звездолетът принадлежи на странен капитан, който никой никога не е виждал и който се появява само като холопроекция... И наблюдава всички, винаги и навсякъде. Винаги и навсякъде. Но дали замисля зло за своите пътници или сам е жертва на нещо по-голямо...
"Нощен летец" ми хареса, има някакъв класически вид и е като отдаване на почит към старите автори. Малко ми е странно да го описвам така сухарски, но така стоят нещата...

"Свръхконтрол" е следващото произведение в сборника и това, което всъщност ми допадна най-малко. Това е история за една планета, където е разрешено... труповладеенето. Тоест - намираш си мъртвец, превръщаш го в машина, която да контролираш, и отиваш да копаеш ценни вихроперли. Тази идея за мен е отчасти гнусна и отчасти... не знам. Идеята, че човек е способен да стигне до там, че да използва собствените си мъртъвци само за да печели пари едва ли е откритието на века, но по някакъв начин силно ме отблъсква. Отделно от това, разказът няма някакъв същински завършек. Главният герой се изправя срещу "злодея", но няма никакво възмездие. Може би защото властва предимно материализмът в цялата тази работа...

"Уикенд във военна зона" се оказа класически поради друга причина. Както личи и по името му, става въпрос за война, разбира се. Това е разказ от популярния вид "Войната като игра". Ако искаш да си истински мъж - включи се от един от двата отбора, трупай точки, докато дебнеш и убиваш врага, бъди непобедим! Почитателите на военни игри вече могат да играят абсолютно на живо... и абсолютно сериозно могат да си умрат от това. Човечеството явно е постигнало свят без войни, но в такъв свят някои хора изпитват силното желание да бъдат хищници. А пък нашият герой си е пълен... хм, мульо си е точната дума xD Той е всичко, което неговият колега от работата не е, тоест е грозен, дебел, глупав и прочие. И се е записал в играта само защото иска да бъде забелязан от шефа, макар че шефът първо ще забележи перфектният му боен другар, много ясно... Разказът следва строго утъпканата пътека на военните истории от този тип. Нашият мульо накрая успява да надвие несправедливостите... образно казано. Разказът се води от първо лице, така че донякъде е интересно да проследяваме промяната в героя, макар че, честно казано, не можем да говорим за кой знае какви изненади...

"И седем по нивга не убивай човек" е доста интересен разказ на религиозна тематика. Имаме строго общество от, така да ги наречем, амиши, въоръжени с най-модерната техника... срещу туземци с простичка религия - прекланяне пред малки пирамиди, в които "се крие техният бог". Темата е позната - борбата на религиозна основа. Кой бог е истинският, кой има повече право да съществува, кое същество е разумно и кое - не.  Разказът има интересен обрат, макар че лично на мен не ми допадна чак толкова. Отново ми звучеше по някакъв начин незавършен, но не мога да кажа точно поради каква причина.

"Нито пъстроцветните огньове на звездния пръстен" е вероятно един от любимите ми разкази тук, ако не любимият, тъй като историите и без това са малко. Това е строго романтична история - за празнотата, за звездите, за самотата, за красотата. Има някаква нежност в главните герои и някаква изящност, което прави историята доста по-различна от останалите. Мисля, че попада точно в нещата, които търся. Без да е излишно и прекалено романтична, с лека клишираност, която изглежда сладко. Имам чувството, че го описах много нелепо, но определено поражда в мен доста усмивки. Предимно ме зарадва.

"Песен за Лиа" носи почти същия дух, какъвто има и по-горе описаната творба. Романтичност, нежност, обвързана с интересна философска теза. Самотни ли сме, когато сме заедно? Щастливи ли сме, когато сме заедно? Споделяме ли си всичко... ама всичко? Разказът леко нагарча, навлизайки в някои подробности, а шефът на планетата някой трябва да го разстреля, но това е нищо пред стремежа към "истинската любов".

10 октомври 2018

Колелото

Може би някои от вас са забелязали на каква почит се радва авторът Марк Лорънс в нашето скромно пространство. Той успя да спечели книгоядците измежду всички познати и новопоявили се автори на бруталното тъмно фентъзи. Първо с жестокия и кървав Принц на тръните, а после и с нехайния и надарен с непоносимо голямо количество късмет Принц на Червените предели.
Пред Принца на тръните и неговата история, тази на втория понякога бледнее. Цели две книги от поредицата за войната на Червената кралица те карат да се чудиш какво има да се постигне от Джалан Кендет, след като историята на Йорг Анкрат ни е дала достатъчно обяснения. "Колелото на Осхайм", трета книга от поредицата "Войната на Червената кралица" (издадена от "Бард", за което не вярвах, че ще се случи и съжалявам, че не вярвах, бях загубила надежда просто) ни дава дългоочакваният отговор, след стотици мили извървян от главния герой път. За да се окаже... в началото на всичко... образно казано.

Джалан Кендет, за да припомним, е един от множеството наследници на Червените предели - едно от многото на брой кралства, пръснали се из света, след като светът е бил унищожен от нашия съвременен гений (в "Колелото на Осхайм" имаме и някои подсказки как точно се е случило това). Баба му е страшната Червена кралица, за която мнозина говорят, че един ден ще завладее света. На Джалан му стига просто да се възползва от титлата си и да си живее живота. Докато съдбата не му хвърля око, опитат се да го убият и той не се озове на една лодка по реката, обвързан с някакъв огромен туземен викинг на път за еретичния Север. Кофти за Джалан, но той си няма никаква представа колко по-кофти може да стане...

Историята на Джалан винаги ни сблъсква с неща, които по някаква причина вече са се случили
в историята на Йорг. Двамата принцове живеят в една и съща епоха и имат по някакъв много странен начин доста сходни неща. Някой би казал, че са нещо като Ин и Ян, двете лица на една и съща монета, деня и нощта... Те дори се сблъскват лице в лице за няколко кратки мига и това винаги се оказва знаменателно събитие (особено в третата книга за Джалан).
Пътешествието на Джалан винаги е било на стъпка от това да накара читателите да си мислят, че цялата история е безсмислена. Принцът бяга насам, а после натам... но пък винаги попада на много странни артефакти като например Ключа на Локи... или пък на много противни некроманти. Чак в "Колелото на Осхайм" цялата тази дълга разходка най-сетне изглежда като да е напълно и абсолютно целенасочена. Колелото на Осхайм. Мястото, съхранило спомена за падението на човечеството. Някой трябва да отиде там и да промени... нещо. Или всичко.
Какъв по-добър избор от трима северняци (сред които вещица, воин и момченце) и един горд принц на Червените предели... И то докато светът около тях потъва в кръв, ходещи мъртъвци, некроманти, магьосници и кой знае колко още противни неща.
"Колелото на Осхайм" прави доста резки завои в историята на Джалан. Първо се залага на онзи подход, който вече сме видели и при историята на Йорг - редуването на спомена с реалността. След това правим огромно обръщане към една дълга обсада и война, което беше вероятно най-изморителната част. Въпреки изненадата от начина, по който Джалан се преобразява точно в този момент, почти нехарактерно, но пък, честно казано - към по-добро, мисля си - войната седи някак изкуствено прибавена към историята, сякаш именно с идеята да ни бави по пътя към целта. След това ни чака още един рязък, много рязък завой към пътя за Колелото, където нещата странно се объркват. И сякаш се завръщаме в абсолютното начало. Поради някаква причина образът на Джалан вместо да се надгражда там се... разгражда. Съдбата или времето се въртят на обратно.
Решението за края на този дълъг път донякъде ме радва, но и донякъде не съм особено съгласна с него. Толкова много битки и толкова много сблъсъци с нереални и реални неща... това не може да не те промени по по-различен начин. Така че в известен смисъл крия в себе си леко разочарование от "Завъртането". Но иначе симпатизирам на Джалан, дали заради умението да не му пука от нищо, или пък просто защото вижда нещата побъркващо оптимистично, не знам. Явно е, че не си длъжен да бъдеш герой само ако притежаваш качества като доблест, смелост и дрън-дрън. Дори в свят, в който слабите не живеят никак дълго.
Джалан Кендет е лъжец и страхливец (в което никога няма да повярвам!), но никога, никога няма да измени на приятел... А вероятно и на хората.

~~~~~~
Тъй като не намирам към момента други мнения за книгата, припомням какво мислех за първата книга, която се срещнахме за първи път, както и добавям линкове към цитати от книги първа и втора на същата поредица, дело на другия Книгоядец, естествено:

24 септември 2018

Мориган Врана има Талант!

Мориган Врана е родена на Срединощ. А това означава, че е прокълнато дете. Носи нещастие на цялата република. Освен това проклятието означава, че тя ще умре на 11-тия си рожден ден. 
Мориган прекарва времето си в писане на извинителни писма и в искрени опити да не пречи на баща си в политическата му кариера. Търпеливо, макар и не без страх, очаква най-тъжния ден в живота си, който, колкото и ужасно да изглежда това, ще бъде най-щастливият за съгражданите й.
И ето, че денят настъпва.
По средата на тягостната последва вечер на Мориган със семейството й, в дома им нахълтва много странен весел и бъбрив гостенин. Магически гостенин... и отвлича момичето!
Така Мориган попада в свят, какъвто преди дори не е могла да си представи като реален. Невърмур. Нейният нов магичен дом. Сега й предстои да спечели мястото си там като докаже тайнствения си талант... само че какъв е той?!

"Невърмур" на Джесика Таунсенд е юношеска книга, сплав от прословутия "Хари Потър" (приликите струят от всяка втора страница), "Питър Пан", щипка "Мери Попинз" за късмет и някои други. Въпреки че книгата не блести с оригиналност, а понякога е и досадно банална в някои отношения (лошите са си смехотворни, според мен ще бъдат и от гледна точка на младите читатели), "Невърмур" има някаква свежа украска, някаква приказност, която е чисто и просто симпатична. Онзи тип привлекателност, който се крие из приказките и заради който прощаваш дори на нескопосаните идеи, когато ги има.
Основният проблем на "Невърмур" е това, че има твърде много заемки, а в допълнение с това историята не се развива достатъчно подробно. Идеите могат да се харесат на младежите на 12-13 (според мен това са по-правилните читатели, отколкото границата 8-11, поради редица неща, свързани с начина на представяне на историята), особено ако не са се запознали с Хари Потър, но според мен е разочароващо да са толкова набързо нахвърляни и неописани. Липсват описания на много от чудните места и случки, на целия свят, независимо магичен или не, като цяло. Нужна е повече работа и по самите герои. Мисля, че Юпитер е най-свежият персонаж в цялата тази работа, може би защото е безстрашен авантюрист, който може да те научи да бъдеш много смел... дори безразсъдно смел. Иначе Мориган и приятелите й успяваха да ме разсмеят (диалозите наистина са много ярки и забавни), но извън това всичките са само стандартните типажи "Хари и Рон, и Малфой" (Хърмаяни май предстои да я гледаме). Лошият изобщо не беше заплашителен, както казах, но затова пък беше качествено бъбрив и съвсем порядъчно като за лош - злобар (и също така много симпатичен и готин тип, което е чудесно - оказа се, най-сетне, че не само грозните физически хора могат да са зли, нали?). Имаме си в допълнение страхотни животни, които добавят цвят и красота на историята - те дори могат да говорят! Също така и неособено добре представена политическа система за Невърмур и полиция. За полицията много се ядосвах, тъй като и в тази поредна книга беше представена като пълна с гадни служители. Значи, вместо да възпитаваме в децата едно чувство на сигурност, че като се обърнат към чичко полицай, ще бъдат защитени, ние обратното - полицията е зла, така ли? <.< Побърках се от раздразнение на тези конкретни моменти...
"Невърмур" е категорично вълшебна книга. Дори пълна с клишета за порасналите читатели, посетили вече не един свят, тя си остава по някакъв начин... е, ами, сладка. Удоволствие е отново да минеш през някой часовник в съвършено различен шантав свят. Да яздиш дракони, да летиш с чадъри, животните да си говорят с теб. В тази книга опасностите и страхът са сведени до абсолютния минимум, така че е просто приятно да направиш разходка из въображението.
Да... Смятам книгата преди всичко за непретенциозна разходка из познат свят, граден на базата на приказки и истории, които всички знаем добре и не се сърдя на авторката, поне не много, за очевидните пропуски. Всъщност, колкото и да си говорим за "пораснали" и "непораснали", аз бих се върнала обратно в Невърмур, ако срещна втората книга на българския пазар някой ден.

Други мнения за книгата към момента на пускането на публикацията:


12 септември 2018

"Спящите красавици"

Мина доста време, преди да реша най-сетне да отворя книгата "Спящите красавици" (издателство Бард, 2018) на дуо-то Кинг, баща и син. Причината? Съмнявах се дали съчетанието наистина се е получило, а и се доверявам силно на интуицията си относно момента "какво ти се чете сега". С доста по-голяма доза интерес очаквам самостоятелния роман на Стивън Кинг да излезе на български, отколкото очаквах да посетя света на красавиците.

"Спящите красавици" е като отдаване на синовна почит към всичко, създадено от бащата. Невъзможни магически същества и случки, болни хора, често склонни към насилие... Отвратителни сцени на насилие, като говорим за него, и проблеми в семейството... Щипка нежност понякога, просто за да не бъде особено горчиво и още, и още Кинг-ски неща... 
Оуен Кинг твърди, че идеята му е дошла спонтанно, но сигурно не е трудно, ако си отраснал с такива идеи и книги. Аз може да не съм чела достатъчно Кинг-баща, но повече от половината сцени, идеи и похвати ми се струват смътно познати и подобни на тези на бащата. Това, разбира се, може да идва и от съавторството, но ако идеята е само на сина, то не можем да говорим за оригиналност. Единствената новост, както усетих аз нещата, беше различният тип дружелюбен хумор, който ми се струва нехарактерен за Стивън Кинг, поне позовавайки се на прочетеното досега от него. Доста повече оригиналност, въпреки че идеите отново са болезнено познати на феновете на Краля, намирам в сериала "Касъл Рок", който е фаворитът ми за сезона изобщо.
Двамата определят труда си като фентъзи. Аз го определям като симпатична история с твърде много герои, в която реално за никого не може да ти пука, защото или не можеш да ги запомниш всичките... или се разхождат като бледи сенки, независимо от факта, че понякога читателят се пренася в главите им и вижда какво става там. Но не можеш да изпитваш съпричастност, омраза или друго, просто си казваш "Аха, ясно" и продължаваш напред. И ги забравяш. Те се избиват, помиряват, влюбват или разлюбват, но какво от това? Те са безлики актьори в страшно дълга пиеса с основа Библията плюс някои древни вярвания за горските духове (поне според мен)
"Спящите красавици" е по-скоро наивна, и, отново, точи се бавно, страшно бавно... Може би това е с цел да станем близки на героите, но каква ли ще е тази близост, щом чак на 250 страница с изненада открих, че една от по-водещите персонажи е афроамериканка xD.
Удивена съм от леко феминистичния подход към случващото се. Наистина ли се опитват да ни убедят, че, видиш ли, ако мъжете заживеят съвсем сами веднага на секундата настава анархия, а пък ако жените заживеят сами всичко е в ред и хармония? Може и аз да съм сбъркана, но чак пък такава утопия... Да не говорим, че ако свържеш това с нереалистичните персонажи, става още по-съмнително и... всъщност, отегчително. Пък и цялостната визия и поглед над нещата в стил "Америка е единствената засегната от проблема, в частност - само нашият град"...
"Спящите красавици" първо има твърде много страници встъпителна към главната история част и второ - твърде скоростен край. Онова, най-важното, по средата, дори не намира време да те развълнува, а това е много жалко.
Всъщност, не знам защо ми е да говоря за задължителен реализъм във "фентъзи книга", но тази книга дори не беше достатъчно магична. Има поне нещичко в нея, което ме накара да я прочета от-до, без да си помисля да пропусна някоя потенциално скучна част, но какво е това нещо не мога да определя. В Кинг или има магия, или има поне нещо, сходно с магнетичен реализъм, ако мога така да го определя. И тук и двете са много бледи сенки на реалните възможности на Кинг-баща. Колкото до син... С тази книга срещам Оуен Кинг за първи път.

Е, в момента ми е трудно да определя точно положителните качества на "Спящите красавици", защото изпитвам известно разочарование от нея... Затова ще спра дотук, а за онези, които все пак търсят мнението на повече от един човек, предлагам два (към монетна на написването на тази публикация) други погледа:
И още: "Goodreads" местонахождението на книгата, където също има различни погледи над романа.

10 септември 2018

Спойлери! Цитати от "Кулата на зората" на Сара Дж. Маас

В равносметката, която направих за "Кулата на зората" от Сара Дж. Маас ви споменах да я прочетете, за да мога с чиста съвест да споделя спойлерските си цитати с вас. Е, мина доста време от април насам, затова мисля, че вече е по-безопасно и няма да ви дразня с нещо, което още не сте изяли с кориците... Мисля си, че това е хубава възможност да си припомним заедно отделни части от историята, аз поне преживях отново някои любими случки.
Пак да предупредя, за всеки случай, преди да преминем към цитатите - СПОЙЛЕРИ ВЪРЛУВАТ!!! И има много за Каол, то е неизбежно...
И още едно уточнение - преводът е на Цветелина Тенекеджиева за издателство "Егмонт" (2018).

- Момичетата са страшно уплашени. В Торе от дълго време не е съществувала опасност. И смятам, че ще е много полезно, ако дойдеш в часа ми утре, за да им предадеш от твоите знания.
Той заби поглед в нея. Сетне примигна.
- Съзнаваш, че съм прикован в този стол, нали?
- Е, и? Устата ти работи.
Нахакани, уверени думи.
Той примигна отново.
- Вероятно няма да ме приемат за особено убедителен съветник...
- Да, защото вероятно толкова ще въздишат по теб, че ще забравят да се страхуват.

- Години наред се мъчих да ги отуча от навика да ми предлагат копринени пантофи и да пращат слугини да ми решат косата. - Несрин се засмя. - Сред тях аз съм просто Сартак. Или "капитане". - Додаде той.
- Капитан ли?
- Май това е поредното сходство помежду ни.
Безсрамен флиртаджия, и още как!

Тя се помъчи да се изтръгне, но Каол задържа лицето й между дланите си. Не й позволи да откъсне очи от неговите.
- Ще се изправим срещу него - увери я той. - Заедно. 
Заедно. Щяха да победят или да загинат - заедно.
Дишането й се успокои. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че дъхът му погали устните й.
Заедно.
Не й бе хрумнало да използва тази дума, да почувства смисъла й... Не го беше усещала от...
Заедно.
Ирен кимна. Веднъж. Втори път.
Каол претърси очите й с поглед, затопляйки устните й с диханието си.

Малката вещица го привличаше напред с хитрост. Примамваше го към себе си. Караше го да я следва.
Тя поспря и улови погледа му. В очите й нямаше нито следа от доскорошната болка и сякаш му казваха: "Чак сега ли се досети?". По устните й разцъфна лека усмивка.
Той стоеше на краката си. И... ходеше.
Ходеше. А жената пред него...
Каол направи още една стъпка към нея.
Ирен направи стъпка назад.
Не бе преследване, а танц.

- Не мога да го приема - пророни с широко отворени очи.
- Ще се наложи - настоя той, а Ирен остави овалния медальон в дланта си, за да го огледа по-добре. - Гравираха инициалите ти на него.
Пръстите й вече проследяваха усуканите букви, които бе поръчал на бижутера в Антика да изпише от предната му страна. А като го обърна...
Ирен сложи ръка на гърлото си, точно върху белега.
- Планини. И морета - прошепна тя.
- За да не забравяш, че си ги изкачвала и прекосявала - че сама, съвсем сама си стигнала до тук.

- Заминаваме на война, Несрин Фалик. А когато сразим Ераван и пълчищата му, щом най-сетне прогоним мрака от този свят... Двамата с теб ще се върнем тук. Заедно. - Той пак я целуна, ала допирът му бе толкова ефимерен, че сякаш я помилва с устни. - И ще останем заедно до края на дните си.
Тя чу предложението му, обещанието му.
Съзря света, който разгръщаше пред нозете й.
И изтръпна. Изтръпна, като си помисли какво бе готов да й дари. Не империята и короната, а... живота си. Сърцето си.
Питаше се дали знае, че нейното сърце му принадлежеше още от първия им полет с Кадара.
Сартак се усмихна в отговор. Да, знаеше го.

Беше взел онзи проклет златист диван на кораба, нищо че възглавниците му бяха съдрани. Естествено, Хасар не му спести подигравките, като забеляза да го качват в товарното отделение, но не го беше грижа. Ако оцелееха във войната, щеше да построи къща на Ирен около тази грозотия. С конюшня за Фараша, която в момента измъчваше горките войници, изпратени да чистят клетката й на борда на кораба.
Беше сватбен подарък от Хасар заедно с кобилата муники на Ирен.
Каол почти бе на път да каже на принцесата да си задържи коня на Хелас, но пък го привличаше идеята да тъпче войниците на Морат с кобила на име Пеперуда.

05 септември 2018

Книга на мечовете

"Книга на мечовете" (издателство Бард, 2018) е антология с разкази в жанра "меч и магия" (но и не само), събрала творения на някои доста популярни имена във фентъзи света, наред с някои, които у нас чуваме само покрай подобни антологии.
Гарднър Дозоа, съставителят на този симпатичен сборник, е свършил работата си добре. Подборът е хубав, има някакво загатнато желание да се върви от абсолютната класика към "по-модерните" разкази в жанра. Книгата има чудесен превод и оформление на български...
Но, както можете да очаквате, от мен има и едно голямо НО, разбира се...
То се крие във факта, че колкото и да е убеден Дозоа в това, че "меч и магия" може да се възроди отново, че има какво още много да ни даде, в "Книга на мечовете" не е съвсем така. В по-голямата част от разказите личи майсторство, има талант и идея, всичко е много хубаво... но същевременно разказите са или откъси от различни светове, които, ако си посещавал, обичаш или не... или пък са някак прибързани, сякаш лимитът от около 40 страници (горе долу всички разкази са побрани на толкова) допълнително е унищожил част от магията. Или пък са донякъде отегчителни, защото не могат да те изненадат. Движат се в точно определените граници на жанра, някак стандартни са, масови, предвидими.
Грубо е да обявявам тази книга в класацията ми "занимателно четиво за плажа или изпът", но определено не съдържа най-вълнуващите творения на авторите си. Това им е лошото на този тип сборници и по принцип - силно ограничената тема, място и възможност за развитие на историята.

Обмислях дали да говоря за всеки разказ по отделно, но все пак основното - това, че повечето са или недовършени, или им липсва магията заради едно или друго - вече е казано. Не мога да кажа нищо лошо за нито една от историите, което говори отново много добре за подбора. Може би съм ядосана само на героинята на Робин Хоб, която е най-малоумното същество на планетата, но това си е съвсем в темата на разказа (който се развива в света на Хоб, по-точно - в Бъкип...  и най-странното е, че присъства Фицрицарин Пророка и ние не четем за разсъжденията му, но въпреки това се знае точно какво си мисли xD).
Е, какво пък, за желаещите да прочетат:

"По-добрият печели" на К. Дж. Паркър, с който разказ започва антологията, е класически, симпатичен, но и предвидим. Въпреки това господин киселякът ковач, главният герой, е добра компания. За Робин Хоб вече дадох мнение. Очаквах повече от Кен Лиу, един от новооткритите ми любимци. Макар че "Скритото момиче" си беше напълно в негов стил, липсват ми много по-странните и диви идеи, които този автор дава във вече страшно нахвалената от мен "Хартиената менажерия".
Матю Хюз и неговият "Меч на съдбата" имаха за цел да погледнат на темата в леко ироничен и забавен стил. Мисля, че се е получило добре. Разказът на Кейт Елиът - "Аз съм красив мъж, каза Аполон Врана" е от по-малко харесалите ми. В крайна сметка не схванах това нещо мъж ли е или жена... Но обстановката за развитието на историята беше интересна.
"Тържество на добродетелите" на Уолтър Джон Уилямс също не ме хвана особено. Малко се чувствах като в средновековна Франция, а тази идея не ми е на сърце. Няма много мечове, но има много припадащи лейди.  "Присмехулната кула" на Даниел Ейбрахам пък беше отчасти философски разказ за властта и владетелите, отчасти пренаситен с магия, той ми се понрави... имаше си и нещо като Баба Яга!
"Хрунтинг" на К. Дж. Чери беше чиста скандинавска сага, написана е доста добре.
С Гарт Никс имам чувството, че сме се "засичали" и в други подобни антологии, защото и преди съм попадала на двамата приключенци - мъжът, син на вещица, и неговата жива кукла убиец. Разказът "Дълга, студена диря" е доста вълшебен и си признавам, че доста ме и впечатли. (Забележка - дразнех се на думата "богче")
"Когато бях разбойник" на Елън Къшнър ме дразнеше с нещо, но не мога да определя точно с какво. Може би с идеята за някакво надуто момченце, което изкарва пари с опитите си да се прави на велик дуелист, и светът няма значение за него. Беше прекалено противен тип. Мнооого противен тип.
Скот Линч, когото харесах именно от една подобна антология преди време, сега ме вкарва в познати води, така да се каже. "Димът на златото е слава" е точно в неговата категория поучителни разкази за разбойници. "Колгридската главоблъсканица" на Рич Ларсън пък беше хубав разказ с малко пънк, обаче е под въпрос защо точно е намерил място в тази антология, а не примерно в нещо като "Разбойници".
"Злото на краля" на Елизабет Беър беше по-скоро в категорията противни неща (разни личинки, разни изядени хора) с леко загатнат фанатичен феминизъм за подправка. Интересни герои, прекалено много гадост, за да ми хареса наистина.
От Лави Тидхар останах силно впечатлена още когато четох "Централна станция". Поместеният му тук разказ, "Водопадино", беше на доста по-земен език, смея да кажа, и може би единственият, освен този на Гарт Никс, който четох с абсолютен интерес, въпреки че също няма много мечове. Към Дозоа, който се бил чудил дали да го помества - решението да е тук, е правилно!
Сесилия Холанд и "Мечът Тираст" завършва за мен антологията отново с нещо абсолютно класическо за джуджета, прокълнати мечове и омраза, отново в скандинавските земи. Понеже отново си оставам все така несъгласна от присъствието на Дж. Р. Р. Мартин в подобен тип сборници. Всеки път въртя очи с досада. Първо не мисля, че това е непубликуван досега разказ, имам чувството, че съм го чела. Второ - то неговото не е и разказ, а е просто поредната историческа хроника за Вестерос. Мартин е просто рекламата на всеки сборник с фентъзи, нещо, което да декларира, че трябва да си купиш книгата. Просто замества "Бестселър на Ню Йорк Таймс!!!".

04 септември 2018

The Pool Book Tag

Тук можем да ви напишем нещо от типа, че лятото си заминава, но не е късно да топнем краченце във водата, или пък нещо друго от сорта, което да ви разсее вниманието. Е, този път ще сме съвсем честни и ще си признаем, че единият книгоядец видя късно тага в ето това местенце, започна да навива другия книгоядец да го попълнят и когато най-сетне пренави нещата, много го домързя да довърши работата... Но нищо, важното е, че и двете сме се стегнали и направо преминаваме към въпросите, преди да ни е уловил следобедният мързел/работният ден (който както си се е уредил...)

1. Студена вода – Книга, в която си се „гмурнал“ с нетърпение, но те е разочаровала.
КН~1: Досега през тази година водачът в конкретната категория е, може би, "Сборище на сенки" на Шуаб. За мен нямаше същото обаяние, което има първата книга от поредицата и определено съм доста разочарована, въпреки че около мен се сипят само добри отзиви за нея. Сигурно аз съм си сбъркана... "Кръчмата на Калахан" на Робинсън също може да се класира тук.

КН~2: "Отрова" от Сара Пинбъра. Когато приказките се намесят в сюжета и познатите ни герои от тях се сдобият с мрачна окраска, винаги ми е интересно какво ще се получи като краен вариант. Има нещо вълнуващо в преиначаването на тези истории, дори и ако не са представени в мрачна светлина. Какво имаме тук обаче? Катастрофа, за съжаление. Точно тук се напъвам да си спомня всички доводи против книгата, уви, явно ми е била толкова безразлична, че не помня нищо... извинявам се за което, знам, че убедителността ми бързо-бързо се изпарява.

2. Още две дължини и излизам – Книга, която не си могъл да оставиш преди да завършиш.
КН~1: Например "Каравал" от Стефани Гарбър, "Мечокът и Славеят" на Арден, "Хартиената менажерия" на Кен Лиу... тук всъщност примерите могат да станат доста. Сега се сещам за най-актуалния пример - "Градът" на Саймък, заради която книга си изпуснах спирката на метрото, което никога не ми се беше случвало xD.

КН~2: "Дяволиада" е едно ново бижу на издателство "Милениум" и най-силният сборник с разкази, на който съм попадала, с ръка на сърцето си казвам. Няма слабо и само с историята на Чавдар Мутафов не се харесахме, а тя е само едничка и накрая. "Зодиакалните убийства" на Шимада Соджи също е една чудесна книга, гениално заплетена (поне от моя гледна точка, а аз не съм добра в разрешаването на загадки), мрачно японска и с един невероятен асоциален тип за вкус вътре. Добре си се смях на плажа именно заради този герой и унищожителния му сарказъм.

3. Хлор – Книга, от която ти е залютяло на очите; разплакала те е или те е разтревожила
КН~1: Хм, това е интересно... на път съм пак да заложа на вечното Робин Хоб... но ще ви го спестя (нищо, че го казах). За тази година не откривам нищо трагично, поне не си спомням да съм преживявала нещо много тежко. Ако тревогата се свързва със страшното, мога да дам "Дума ки" на Стивън Кинг като пример... Беше ме страх за този симпатичен главен герой там.

КН~2: Не съм много сигурна дали плаках, но "Кулата на зората" от Сара Дж. Маас определено е книгата, която тази година ми донесе най-много и най-разнообразни емоции при четенето. Добре, че нямаше кой да ме види, но пък сигурно са ме чули в съседните къщи.

4. Сам на шезлонга – Книга, която не ти е харесала, но всички други харесват
КН~1: Посочих горе "Сборище на сенки", което е дотолкова удачен пример, че наистина си мисля, че в мен има нещо сгрешено. Може би "Джонатан Ливингстън чайката" също е добре да се помести тук. Не, че книгата е лоша сама по себе си, но не дойде при мен в правилното време от живота ми. Същото е положението и с "Повелителят на мухите".

КН~2: Дали всички я харесват не знам, но виждам все положителни оценки за нея, така че предполагам спада към категорията. "Ангел с часовников механизъм" на Касандра Клеър. Продължавам да се учудвам как тази жена не спира да пише и пише и хората й харесват историите. Аз ли й подхванах грешната поредица...

5. Водата е перфектна – Книга, която препоръчваш на всички
КН~1: Много рядко препоръчвам книги, освен на другия Книгоядец, за да я тормозя до смърт, мухахах! Ако някога ми се наложи, бих подала "Възвишение" на Милен Русков като вариант, вече споменатата "Хартиената менажерия" на Кен Лиу, повечето книги на Сандерсън, Феликс Палма, Саймък... много зависи от това, за което сме се разговорили с човека, обикновено не рискувам да вкарвам троянския кон "фентъзи" още преди вратата да се е открехнала напълно xD

КН~2: Често се случва да препоръчам антологията на "Пергамент Прес" - "Шедьоври на разказа с неочакван край - том 1", защото наистина си го заслужава. Много разнообразна, подредена... и съдържа разказ на Робърт Блох. :D Да, тук се крие тайната... и заради О. Хенри я препоръчвам, но главно заради другия, защото там беше първата ни "среща". Като оставим настрана задните ми мисли да натикам под носа на хората тези двама автори, в антологията има и много други ценни бижута. Друга книга, която препоръчвам е "Червения дракон", защото искам повече хора да се запознаят с Ханибал Лектър и (за жалост само в тази книга) с Уил Греъм. Да, тук вече може и да не мине за втори път извинението за задните мисли, но имам самочувствието на искрен човек, та... прочетете тая книга, за бога, уникална е!

30 август 2018

Митът за Човечеството

"...Изгубихме връзка... Изолирахме се от света извън нас. Създадохме си малко убежище в последния град на света и се скрихме в него. Престанахме да се интересуваме какво става извън града. Бяхме длъжни да го направим, обаче не го направихме..."

Стотици хиляди години възходи, падения и отново възходи. Човечеството се изменя, променя, изчезва, докато накрая, милиони години напред в бъдещето...
Някога е било или пък всичко това е просто мит, който Кучетата да разказват на малките си около огъня. В един свят, където Човекът вече не съществува и може да не е съществувал никога.
Кучетата разказват истории за невероятната раса на Човека. Митове, легенди. Вероятно не са истина, не е възможно да са истина. В тях сигурно има частица реалност, но кой би могъл да каже? Нима е възможно наистина да е съществувала такава разумна раса, достойна да върви ръка за лапа с Кучетата? Не, може би е само митът за боговете, за създателите на светове, за началото на всичко - та как би било възможно някакъв си Човек да е създал Кучетата! Всяко начало е тъмнина, било е толкова, толкова отдавна... Дори роботите вече не помнят. Дори светът отдавна, много отдавна е друг...

"Градът" на Клифърд Саймък (ново издание от Бард, 2018) е представена по незабравим начин. Това е хроника на Кучетата, единствената разумна раса на планетата, която представя тяхното мистично минало. От малкото митове, останали в този вид, Кучетата трябва да се опитат да сглобят истината, макар че едва ли ще могат. Митовете им представят една чудновата и невероятна история. Старите истории твърдят невероятни неща - например това, че някога на тази земя е съществувало животно на име "човек".
Да си човек и да четеш тази книга е нещо изключително завладяващо. Сякаш се сблъскваш наистина с друга напълно разумна раса, която се чуди и съмнява за истината, която търси, предполага, учи се... а ти си човекът и четеш не митове, ами история за Човечеството. За невероятните постижения на Човека, за достигането на звездите, за открития отвъд мечтите. За страхове, за личности, променили хода на хиляди събития, за мутанти, за роботи... за новите мечти. За стремежа на хората да намерят щастие другаде, дори това да означава да загърбят човешкото някой ден. Някой ден, след хиляди и хиляди години...
И тогава на света ще останат едва шепа от тях, от хората. И Кучетата и роботите ще наследят Земята. И те ще търсят щастието си някъде. Тук и навсякъде. Ще развият своя философия, ще имат свои мечти и стремежи. Ще открият чудеса, недостъпни за възможностите на човека.
Ще има място и за другите животни. И за мечтите на роботите. И за стремежите на пренебрегваните мравки дори.
Хиляди светове и хиляди възможности там, където човекът го няма такъв, какъвто го е имало някога...

"Градът" е книга за невъобразимо големите мечти. За приказките, митовете и "племенните" митове от зората на времето. И за промяната. И мъничко за тъгата, защото много неща изчезват, а невинаги са били непременно лоши, и времето е така неумолимо...
Това е книга,  обхванала невъобразимо огромен период от време. Носи ти надежди наред с мъничко меланхолия. Носи ти вълнение. Един ден човечеството може и да изчезне такова, каквото е днес, то ще се промени, но, както е казал поетът, песента за него ще отеква във всички светове.

С всяка книга на Клифърд Саймък установявам колко много обичам този автор. Случи се някога отдавна с "Отново и отново", която задължително трябва да прочета... отново. И с "Резерватът на таласъмите", която четох миналата година горе-долу по това време. Саймък е прекрасен разказвач, вълшебник. Все още смятам, че картините от историите му са болезнено живи. "Градът" се разраства и разпада около те с времето, расте, старее, умира и оживява отново от пепелта с нова сила, в нова реалност. Ти си част от него. И нищо не може да е по-вълнуващо от това, дори когато откривателите на цялата история дори не вярват напълно в нея. За мен няма по-прекрасно усещане от нещо като това:
Ти стоиш накрая на света, заобиколен от Града, който вече не е съвсем истински Град, както биха го разбрали хората. Ти си застанал до робота, който от поколения, от векове наред е служил на Човека... и двамата съзерцавате звездите, в които се крие нова истина. Ако си достатъчно смел да се откъснеш от старото, от Дома, от началото, където започна всичко... Къде ще те отведе това?
Един ден ще настъпи денят да го направиш...

28 август 2018

Пощальон по... неволя?

Светът е отново унищожен. Третата световна война е лишила едва оцелялото човечество от всички преимущества на технологиите, постигнати преди войната. Сега всичко трябва да започне отначало.
Съществуват онези, които се опитват да живеят в мир, като сплотено общество, помагайки си. Съществуват и онези, озверелите, силно военизираните, които виждат бъдещето на света като задължително преминаващо през феодализма и робството, подчинението.
Всички гледат да живеят отделно от другите. Постигнали са поне малко мир и спокойствие и всеки извън обществото е ненужен. Откъснати селца, опасни пътища.
И пощальонът.
Той беше нещастен "старец", който си спомняше твърде много за изгубения свят. В никакъв случай смел и могъщ герой, по-скоро артист и интелектуалец. Скиташе се из пътищата и се опитваше да оцелява как да е, а хората го смятаха за страхливец или заразно болен.
Един ден същият този мъж случайно попада на нещо на пръв поглед невинно. Униформата на отдавна мъртъв пощальон и торбите му с писма. Тъй като нашият бродяга е останал без съвсем нищичко, напълно обезверен, донякъде по неволя или пък просто заради съдбата... той се превръща в Пощальона.

"Пощальонът" на Дейвид Брин (ново издание от 2018, Бард) ни води по стъпките на един непоправим романтик и идеалист. Неговите идеи и виждания за света са отдавна остарели в този нов живот, който водят другите, но той се е научил да оцелява като себе си въпреки това. Той първоначално няма никаква идея какво трябва да прави със себе си... но това е само привидно. Постепенно и някак случайно старите идеали намират приложение в тази унищожена реалност и му помагат да оцелява. И не само да оцелява, ами и да стане ключова фигура за промяната на цяло едно общество от оцелели и деца на новото време.
Въпреки че "Пощальонът" вече трябва да се отнася към книгите, които се развиват "в друга реалност", защото действието на историята е в самото начало на XXI век (самата книга е написана през 1985-а), за мен беше много изненадващ начинът, по който Брин е изградил това общество на бъдещето. Макар да откриваме хората върнати обратно в "тъмните векове", някои от спомените на по-възрастните герои водят до доста точни предположения от страна на автора за това какво е било обществото точно преди войната. И всичко звучи особено достоверно предвидено.

Въпреки че имаше доста места в книгата, които бих определила като открито банални и детински, поне по описание, съм изненадана от включването на новата форма на феминизъм тук-там, което в известен смисъл отдалечава тази книга от други на такава тематика. Ако това - промяната, настъпваща у жените - го нямаше, "Пощальонът" щеше да е поредната книга за края на света, където някой или нещо взима нещата в свои ръце и води народа като Моисей през Червено море. Дори и Брин да е представил героя си по-скоро като неуверен, страхлив и уплашен човек, който не може да спре да лъже, защото ще умре (макар че към края човекът става доста по-опитен или по-скоро доста по-смел, защото печели на своя страна голяма част от уважението на околните).
Освен опростения език на книгата (а може би е така, защото хората са забравили най-големите си постижения?), подразни ме и опитът за описание на неизменния враг на народа, тоест бившите военни. Фанатизирани убийци, няма как да стане по-ясно, добре... но техният кумир, който беше нещо като Хитлер или Хитлер плюс редица други фанатизирани водачи от миналото... той просто беше споменаван навсякъде като някакво божество на смъртта, а ние така и не разбрахме достатъчно за него.
Да, да, издребнявам, знам... Но за мен пропускът да се опише главният злодей така че да го намразиш и да симпатизираш още повече на добрите хорица, си е голям пропуск.

На места очаквах от "Пощальонът" да ми даде повече, много повече. На други, където надеждата умира (въпреки че никъде нямаше велики изненади, ако изключа жените) смятам, че Брин се е справил чудесно. Този път подминах мрънкането си за момента "Америка е велика", който понякога цъфваше из страниците и който по принцип ненавиждам (авторът трябва да е много по-добър, за да ме увлече достатъчно по идеята, така че да не я отбелязвам). Много ми се искаше да разбера за развитието на катастрофата в Европа, където имало някакви славянски съюзи и прочие, но авторът не е европеец, затова останахме на сухо xD
Симпатична книга, хареса ми, макар че щеше да ми повлияе много повече, ако ми беше от първите фантастики за края на познатия ни свят. Сега я виждам повече като едно позитивно виждане за развитието на подобен тип катастрофа. Пощальонът се опитва да сплоти обществото и да му донесе спомена за това, което е било някога. И вероятно ще успее. Все пак човекът е социално животно, нали... Онзи тип с униформата и писмата, носещ вести отдалеч - какво по-радостно събитие за отдавна загубилите свои близки и роднини? Неговата лъжа е благородна лъжа - за сплотеност, за възстановен свят въпреки разрухата. Един ден, рано или късно, ще бъде истина.

~~~~~
Още по темата към момент можете да намерите и тук:

22 август 2018

Птиците от "Планетата на ветровете"

На Планетата на ветровете вилнеят вечни бури. Вятър, дъжд и море. Безкрайно водно пространство, сред което пестеливата ръка на Природата е посяла само шепа малки островчета, достойни да подслонят отдавна загубени пътешественици от звездите.
Преди стотици години хората са дошли на тази планета от Земята и се е наложило да я нарекат свой дом завинаги. И сега, стотици години по-късно, техни наследници използват механичните криле, създадени от части от отдавна изчезнал кораб за междузвездни пътувания, за да летят между островите и да си предават послания, новини и истории. Защото пътуването по море е опасно и непредвидимо, но небето... небето е свобода, страст и опиянение.

"Планетата на ветровете" (издателство Бард, 2018) ни пренася в един много красив свят. Криле и чиста наслада от полета, простотата и чистотата на небето, това е толкова ясно изразено, че става толкова лесно да поискаш и ти да полетиш. Летците са като птиците - не ги интересуват човешките войни и земните страдания, интересуват ги единствено ветровете. Разбира се, рано или късно светът ще се нуждае от тях и ще се наложи да слязат сред безкрилите, но за много дълго време тази книга те оставя просто да се носиш по течението.
Всичко започва с Марис, дъщеря на обикновен рибар, която никога не е преставала да мечтае за небето. Още много малка, тя получава шанс да лети, шанс, който малцина получават. И в мига, в който се издига в небето, съдбата й е да промени света.

Условно можем да разделим тази книга на три части. Началото, където Марис прави първите си полети и научава повече за света. Средата, където Марис вече е зряла жена и други следват примера й. И, разбира се, краят, където вече е опитна възрастна жена.
Тя ще промени света и през трите си срещи с читателите.

Но въпреки красотата, която крие "Планетата на ветровете", все пак трябва да се отправи и предупреждение...
Диалогът е твърде, хм, несръчен. И тези три части, които споменах, ни запращат изведнъж в съвсем други ветрове, изненадващо различни. Стряскащи дори. В един миг Марис е младото свободно момиче, а в другия вече не е. И винаги, винаги се появяват нови герои, от въздуха, неочаквано, някак скандално между другото. Изведнъж след това някой вече е стар, а друг пък - починал. Трети пък познава героинята ни от двайсетина години, а ние тепърва трябва да се нагаждаме по неговата особено важна за даден случай роля...
Така че не мога да скрия, че книгата си има своите слаби места. Преди всичко е и много наивна. Удоволствието от полета почти винаги е помрачено от политически проблем, а решенията, които се взимат, често те карат да въртиш очи с досада, защото мнозина герои разсъждават по нелепо простичък начин. Всичко това ме кара да клатя глава с онова усещане за "очаквах повече". Пък и, макар да споменах, че Марис е ключовата фигура и главен герой, ние така и не я опознахме както си трябваше. Освен ако целта не е била именно да бъде наивна и... егоистична.
Но полетът освобождава. Не съдя твърде сурово авторката (не съм убедена, че Мартин има кой знае какво участие тук, освен като име... може би една-две идеи, не повече). Ако човек се настрои да вижда в тази история разказ за една твърде млада цивилизация, нещата са поносими. Това е нов свят, тепърва изгражда традициите си и ги отменя, за да изкове нови... и така до безкрай. Марис е просто оръжието на времето. Човечеството има да извърви дълъг път и летците да видят още много изгреви и залези в небето.

19 август 2018

Кенгуруто скача от проблем на проблем

"Междинна станция Кенгуру" от Къртис Чен (Бард,2018), книга финалист на наградите "Локус", не може да се нарече оригинална с нещо, но пък е симпатична и неангажираща. Дори това на пръв поглед да не звучи като много добра препоръка, аз бих взела именно една такава фантастика (в случай, че ми се чете фантастика, нали...), ако ми предстои дълъг път или натоварена и трудна седмица. Първите няколко страници изглеждат плашещо разочароващи, защото още не си наясно дали главният герой е сериозен или си е просто шегаджия. А и не се случва почти нищо. Но Къртис Чен ни е подготвил добре преценено ястие. Неговият герой (чието кодово име е Кенгуру и авторът няма да спре да ни дразни, че не знаем истинското) се забърква последователно във всички нелепи проблеми, които могат да застигнат един много специален агент. Убийства, повреди, междупланетни спорове, търговски агенти, които искат да ти продадат целия свят... и влюбването, разбира се.
"Междинна станция Кенгуру" е ситуирана в близкото свръхтехнологично бъдеще, когато хората вече са успели да колонизират близките планети. Разбира се, водили са и войни по този повод, защото независимо дали пишеш за унищожени светове или за развити такива, войната все присъства в историята на човечеството. За наша радост, при Кенгуру сега всичко е мирно... но миналото не е забравено от всички. Така че когато карат почти насила нашия човек да си вземе отпуск, той попада на какво? Ама разбира се, че на онези, които не са забравили... Само че му отнема доста време да го разбере, така че докато се опитва да играе ролята си на обикновен турист, лампичките за опасност една по една започват да мигат на червено.
Кенгуру обаче е оптимист. Малко е несхватлив, но тъй като е единствен по рода си (умее да отваря червееви дупки към съвсем друга вселена, точно като супергероите!), всички са там, за да го опазят жив, ако могат.
"Междинна станция Кенгуру" се развива така, сякаш на Къртис Чен са му хрумвали всички идеи в движение, но някак е успял да ги напасне, така че да се превърнат в цялостна история. Затова не може да се говори нито за перфектно уреден свят, нито пък за добре изяснени технически и други специфики. Но свикнеш ли с неуредиците в главата на главния герой, всичко е вече ясно. Дори той не е сигурен къде се намира. Все пак, за първи път в живота си е турист! А и не е от първостепенна важност светът ти да е уреден и описан от-до. Къртис Чен се е справил много добре с изясняването на нещата точно тогава, когато е нужно да бъдат изяснени. Това, което малко понакуцва, беше вкарването на, гледано от моята гледна точка, драмата около лошите.
Тъй като това е и дебютният роман на автора, поне доколкото разбрах, няма и какво повече да искаш от него. Единственото, което ме нервира, е желанието на автора книгата да принадлежи към поредица, с цел Кенгуру да преживее още много нелепи ситуации, докато не разберем, че се казва Джон, примерно, или пък Джеймс. Е, нямаше действителна нужда, но явно още дълго ще има да си повтарям това, защото половината автори се стремят към колкото се може по-дълъг живот за историите си, за да не бъдат забравяни...

15 август 2018

Играта едва започна...

В деня, в който пристъпих в приказката на Каравала, не ми остана никакво търпение тази приказка да продължи. Първата книга на Стефани Гарбър беше приказно и сладко изживяване, за което, признавам, в началото се колебаех дали изобщо да подхвана. Преди да я видя на български в това прекрасно издание с твърди корици и така нататък, и така нататък. И двете части са просто неустоими, особено пък предвид факта, че сравнително рядко се впечатлявам от външния вид на книгата (или не, но в момента така ми се струва).
Тогава, вече повече от година от онзи момент, не сбърках. "Каравал" се оказа повече от чудесна книга. А днес празникът за мен продължава с втората книга на поредицата - "Легендата".

За разлика от възторга, с който приех "Каравал", с "Легендата" изпитах някои трудности. Това може да е във връзка както с изместването на фокуса от едната сестра към другата - главната героиня във втората част е Донатела, а не Скарлет. Но може и да е свързано с доста по-занижените стойности на магията. С това имам предвид доста по-слабото представяне на историята, ако трябва да я сравняваме с цялата пищност и приказност на първата книга. Тук детайлите са само скицирани отгоре-отгоре, което малко ме натъжи.
Но да караме по-подредено.

Спомням си, че в първата книга имах повече интерес Скарлет, главната героиня, да бъде заместена от сестра си. Скарлет беше уплашено и колебаещо се момиче, докато Донатела беше по-борбената и смела. Затова се радвам, че в "Легендата" Донатела зае полагащото ѝ се място. Проблемът обаче се състоеше в това, че историята не набляга на случващото се така, както ми се иска, не беше задълбочено и... мистериозно. Вместо това четем за често нелепите и наивни разсъждения на Донатела през абсолютно цялото време. Решенията, които взимаше, според мен са прекалено, наистина прекалено наивни и никак не помагаха за забъркването на една качествена магическа смес, отделно дори тормозеха действието. Помощните герои около Донатела са твърде отдалечени от нас, като сенки, като имена, които просто да си имаме, но без да опознаваме. Съжалявам искрено за толкова баналното представяне на Принца на сърцата (твърде бързо нахвърляна история, има иначе шанс да се развие чудесно). И съм абсолютно изумена и втрещена от това, че ни разкриха Легендата още към стотната страница. Сериозно? Абсолютно буквално получаваме истината за самоличността му в едно простичко изречение от собствената му уста. Не знам дали аз просто не съм свикнала да внимавам за детайлите, но това си беше... шок. И после още 200 страници никой изобщо не подозираше кой е Легендата... Сериозно?!
И като става дума за Легендата... Начинът, по който Донатела реагира в края на играта, след всичко това, което трябваше да преживеем - обича ли Данте, обича ли Принца на сърцата, обича ли Легендата, обича ли не знам кой си... Това беше безумно. Тя много добре знае защо Легендата реагира така например, но въпреки всичко трябва да си го обвинява за глупости. Джакс (Принца) изведнъж се превръща в не толкова лош лошко... Майката, която Донатела мразеше (макар че преди това обичаше), изведнъж започна да има огромно значение...
Като цяло книгата хич не е построена добре, що се отнася до историята ѝ. Всички досадни повторения на факти и колебания за сметка на вълшебството на Каравала. Всички внезапни нелогични обрати в чувствата на Донатела, абсолютната липса на Скарлет в цялата тази работа... Поне се предполага, че "най-загрижената голяма сестра на света" трябваше да се интересува стотици пъти повече за малката...
"Легендата" не е на нивото на "Каравал", въпреки новия и иначе също толкова силен елемент - орисиите. За свят, базиран на идеята за цирка, орисиите са много цветно и приятно допълнение. Надявам се силно следващата част да е дори с мъничко по-дълбока и подредена и по-пълният образ на Легендата все така да не ме разочарова. Защото въпреки Донатела и всички останали проблеми, Легендата все още е чудесен герой.

16 юли 2018

Танц с дяволи/"Дяволиада"



"Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни..."
А. Далчев ("Дяволско", 1927 г.)

В нашата българска литература има място и за великолепните диаболични стихове на Атанас Далчев (1904-1978). Вдъхновяващи, зловещи, красиви, страшни... Никога преди срещата ми с този великолепен творец дори не бях подозирала, че такава литература изобщо съществува. Това беше една от срещите, случили ми се в училище, които мога да броя като "открехващи" към нещо непознато дотогава.
И така... за стиховете знаех и ги обичах.
Но пренебрегвах или просто не се интересувах от възможността да съществува и диаболична българска проза. Сега твърдя с пълна увереност, че издателство "Милениум" повдигна и тази завеса към истината за взора ми, както е казал поетът. Сборникът "Дяволиада" (2018 година) ни предоставя възможност за среща с цели четирима представители на "дяволското" литературно течение. Имена, които преоткрих... и такива, които научих, след като чувам за първи път. Чувствам се толкова щастлива от придобитото ново знание!
Имената, с които ни запознава сборникът "Даволиада" са съответно тези на Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Чавдар Мутафов. Темите, които ги обединяват, са страшното, готическото, сатанинското, смъртта, страхът. Светът, в който ни канят, невинаги е светъл и прекрасен. Защото в света понякога се случват и лоши неща. Понякога се сблъскваме с тях, независимо дали сме го искали. Можем ли да се изправим срещу страха, срещу тъмнината, срещу зловещата усмивка на дявола, който незнайно защо е избрал да преследва точно нас, точно сега... Ето това е "Дяволиада". И всички разкази са сякаш доказателство, че "дяволът" е бил винаги около нас, винаги в нас, винаги готов да те последва от ъгъла. Трябва да бъдеш винаги готов... да бъдеш смел.

~~~~~
За авторите в книгата е дадена достатъчно информация, затова няма да цитирам биографичните данни, а ще се опитам да предам чрез тях онова, което ме завладя в книгата...

Светослав Минков, първият представен в "Дяволиада" автор, е добре познат като име на всички ученици (надявам се xD). Лично аз си спомням, че бях значително разочарована от "Дамата с рентгенови очи", която е включена в задължителната програма, вече не съм сигурна точно за кой клас. "Рекламата" в учебника за Минков го представяше в съвсем друга светлина в очите ми и разказът никак не удовлетвори очакванията ми. От онзи момент, когато го оставихме назад в учебника, аз забравих за автора. Бях малко учудена, когато видях името му на корицата на настоящата книга, признавам си, без да има конкретна причина за това. Срещата ни беше изненадваща.
Сега заявявам, че преоткривам автора. Ученикът в мен е пораснал достатъчно, за да оцени разказите на Минков в  "Дяволиада", може би? Те, разказите, са често много кратки, от порядъка на страница и половина. Повечето от тях са пряко свързани с българското село. Селото и дяволското - преплетени в една фантастична, сатанинска, магическа прегръдка. Фолклорът се превръща в нещо живо, дишащо. Произведенията на Минков тук са сякаш "тъмната магическа страна" на "българите от старо време". Страхотно и по някакъв начин изключително ново преживяване за човек, свикнал да чете за българското село само в краските на теглото, тъгата, много рядко за щастието.
Любимият ми разказ на Минков от сборника е "Устрел" - абсолютно точен пример за чувствата, породени от творчеството му, които описах по-горе.

Владимир Полянов беше име, което чувам за първи път. Именно той е любимият ми автор от сборника. Безумие, дебнещ мрак, съновидения - това са разказите на Полянов. Почти явно е колко се набляга на темата, че демоните често се намират в самите нас. Историите са бълнувания, кошмари... които създаваме най-често ние, а си мислим, че е някой друг. Авторът има изключително красив начин на изказване, трудно човек би го отличил от някой негов западен събрат. Полянов често поставя героите си извън България, затова атмосферата му е някак автентично западна, но в същото време, ако той изрично не посочваше мястото на действието, всичко можеше да се случва и тук, например в столицата.
Изключителна загуба е, че този автор не е чак толкова известен сякаш (аз го чувам за първи път и предполагам, че не съм сама). Невероятно талантлив е. Харесвам еднакво всичките му произведения, включени в сборника. Още повече, че те наистина са сякаш обединени от една обща тема - борбата не с онова, което е около теб, а онова, което е вътре в теб.

Георги Райчев е сякаш опонент на Полянов, що се отнася до темата на неговите разкази. Докато за Полянов посочих, че демонът е в човека, то при Райчев демоните са навсякъде около нас. Те ни преследват, понякога ни набелязват за жертви без видима причина. Понякога правят света около ни нереален, невъзможен, луд. Попадаме в мрежите на чисто зла сила... а понякога и защото светът просто е станал такъв. Войната, гладът, отчаянието, самотата - всички те могат да бъдат наши демони. Светът на Райчев е карнавал, маскарад, а зад маските се крие истина, която често нямаме сили да погледнем в очите. Тук героите сякаш танцуват с лудостта и тя им се присмива.
Единствено при Райчев имаше някакъв проблем с текстовете (някои печатни грешки), но иначе любимият ми разказ е "Lustig" (чак сега проверих, явно, че думата означава "Забавен"?) - история за нищетата, за отчаянието, за това как, когато целият ти живот сякаш рухне, търсиш вината у оня, който не е достатъчно силен, за да ти се опълчи. Явно дори и когато някога си го обичал... Това е всъщност един разказ трагедия... но с изненадващо удовлетворителен за мен край.

Чавдар Мутафов е представен в "Дяволиада" само с един свой разказ. Този човек е написал най-голямата енигма в целия сборник. "Смъртен сън" съдържа в себе си бясно танцуващи пред очите ти символи и загадки, удавя те в река от нереалност, откъсва те напълно от нормалното. Това е наистина странно произведение, написано с един особен, "философски" тон. Този разказ е "труден" и "тежък", този разказ е... Е, все още е загадка за мен. Той представя "мисълта за смъртта". Търси отговор за смъртта и онова, което бди оттатък... но дали успява да намери отговорите?

08 юли 2018

"Хартиената менажерия", други разкази, спомени и блянове II


А ето и втората част на темата за сборника "Хартиената менажерия" на Кен Лиу, за който един пост не успя да ми стигне. Дори не мога да уловя цялата доза нестандартно и странно вълшебство, с което е пълен. Може би така е по-добре... Всеки сам трябва да го прецени, именно както авторът ни е оставил да направим при повечето си истории.


Спрях се при "Илюстрована книга по сравнително познание за напреднали читатели". Разказът отново е от серията "родител-дете", за която вече стана дума. Но, за разлика от няколкото други, е една идея по-отнесен. Нещо в него не беше докрай изкусурено. Дали бяха твърде ненужните термини, или пък е бил просто нахвърлян отгоре-отгоре, не мога да кажа. Предполагам, че това значи, че не съм "напреднал читател". Е, едно със сигурност ми хареса: "Има много начини да кажа, че те обичам в тази студена, тъмна, притихнала вселена..."
"Вълните" - абсолютно феноменален полет на въображението. Истински китайски блян. Започва отново с традиционна китайска легенда за едно от трите древни върховни божества, минава през суровата научна фантастика и се извисява в... песен. Красива постройка - оставя ти възможност да мечтаеш, оставя ти малко гняв, оставя и надежда. Едновременно е приказка и "отговор за началото на световете". Мисля, че е вероятно най-любимото ми произведение в сборника.
"Моно но аваре", което лично аз като любител на друг вид транскрибция на японския език чета като "моно но ауаре" (разликата определено си я има, пък!), улавя с великолепна точност японската същност на всички неща. Бит, всекидневие, светоглед... В този разказ няма нито един ред, който да е не-японски. И когато хората казват, че им е трудно да разберат японците, ето го насреща Кен Лиу. Историята отново представя човечеството в търсене на ново бъдеще, но както го вижда един японски младеж. Неговите спомени, неговата душевност, жертвоготовност, човечност... и безкрайната красота на всички малки неща. Това е "моно но ауаре".
"Всички вкусове" е може би единственият разказ, на който мястото не е в този сборник, според моето скромно мнение. Той започва с разказ за друг от древните висши китайски богове, а после преминава към историческата сцена. Китайците златотърсачи в Америка и срещата им с едно малко американско момиче. Историята по-скоро проследява опитът им да се научат "да бъдат американци", а фантастичната част бе вмъкната чрез приказни митове и легенди. Лиу ни насочва към някои определени изводи, но като цяло разказът не отговаря на цялостната визия на "Хартиената менажерия". А пък беше може би най-дългият.
"Кратка история на Транстихоокеанския тунел" ни представя какво би станало, ако хората имаха смелостта да измислят такъв амбициозен проект... и реално да го изпълнят. Чудесен разказ. Този път главният герой е чист представител на Формоза (Тайван), представен също толкова любопитно. Само че разказът завършва по някакъв неопределен начин незадоволително, което е жалко.
"Майсторът на съдебните спорове и Царят на маймуните"... какво мога да кажа за това? Първо, че обожавам Царя на маймуните - страшно популярен герой не само в Пекинската опера, но и в ужасно много произведения и в Китай, и в Япония. "Пътуване на Запад" е класическо китайско произведение за един добродетелен монах, тръгнал да търси свещените сутри на Буда. Тази история е вдъхновила толкова много автори! В случая на Кен Лиу Царят е послужил повече като фон за представяне на класически разказ от типа "китайският съдия". Тук китайският съдия обаче е злодеят. Иначе всичко останало е каквото го познаваме от произведенията на Робърт ван Хюлик, например. Историята не може да се похвали с особено голяма фантастичност, но определено може да се разглежда като патриотична. Призив за опазване на спомен.
"Човекът, който сложи край на историята: документален филм" е последният разказ в сборника. Фантастичното в него отново служи само за най-обща основа, докато се разглежда историческата тема за "Отряд 731", или погледнато в по-общ план - японските издевателства в Китай по време на Втората световна война. Фантастиката се изразява в това, че е открит начин да се пътува във времето до тези или други събития с помощта на физиката, но по-важен за разказа е моралът. В началото моята същност на историк беше бясна от това по какъв начин се съсипва историческото наследство. Например - след като не беше даден шанс на "историците професионалисти" да се възползват от "машината на времето", а вместо това там бяха пратени обикновени хора, близки на жертвите из лагерите... извинете, това е като да изпратиш при тежко болен, нуждаещ се от сложна операция, не специалист лекар, а най-близкият до сърцето му човек. И на този близък да дадеш скалпела и да му кажеш "оперирай, ти си му близък"... Страхотна логика...
Дозата успокоение идва чак в последните страници от разказа, където нещата поне се обръщат към разглеждането на философския проблем за истината. Най-искреното послание тук, обаче, си остава, че чудовища няма... "Ние сме чудовището".