16 юли 2018

Танц с дяволи/"Дяволиада"



"Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни..."
А. Далчев ("Дяволско", 1927 г.)

В нашата българска литература има място и за великолепните диаболични стихове на Атанас Далчев (1904-1978). Вдъхновяващи, зловещи, красиви, страшни... Никога преди срещата ми с този великолепен творец дори не бях подозирала, че такава литература изобщо съществува. Това беше една от срещите, случили ми се в училище, които мога да броя като "открехващи" към нещо непознато дотогава.
И така... за стиховете знаех и ги обичах.
Но пренебрегвах или просто не се интересувах от възможността да съществува и диаболична българска проза. Сега твърдя с пълна увереност, че издателство "Милениум" повдигна и тази завеса към истината за взора ми, както е казал поетът. Сборникът "Дяволиада" (2018 година) ни предоставя възможност за среща с цели четирима представители на "дяволското" литературно течение. Имена, които преоткрих... и такива, които научих, след като чувам за първи път. Чувствам се толкова щастлива от придобитото ново знание!
Имената, с които ни запознава сборникът "Даволиада" са съответно тези на Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Чавдар Мутафов. Темите, които ги обединяват, са страшното, готическото, сатанинското, смъртта, страхът. Светът, в който ни канят, невинаги е светъл и прекрасен. Защото в света понякога се случват и лоши неща. Понякога се сблъскваме с тях, независимо дали сме го искали. Можем ли да се изправим срещу страха, срещу тъмнината, срещу зловещата усмивка на дявола, който незнайно защо е избрал да преследва точно нас, точно сега... Ето това е "Дяволиада". И всички разкази са сякаш доказателство, че "дяволът" е бил винаги около нас, винаги в нас, винаги готов да те последва от ъгъла. Трябва да бъдеш винаги готов... да бъдеш смел.

~~~~~
За авторите в книгата е дадена достатъчно информация, затова няма да цитирам биографичните данни, а ще се опитам да предам чрез тях онова, което ме завладя в книгата...

Светослав Минков, първият представен в "Дяволиада" автор, е добре познат като име на всички ученици (надявам се xD). Лично аз си спомням, че бях значително разочарована от "Дамата с рентгенови очи", която е включена в задължителната програма, вече не съм сигурна точно за кой клас. "Рекламата" в учебника за Минков го представяше в съвсем друга светлина в очите ми и разказът никак не удовлетвори очакванията ми. От онзи момент, когато го оставихме назад в учебника, аз забравих за автора. Бях малко учудена, когато видях името му на корицата на настоящата книга, признавам си, без да има конкретна причина за това. Срещата ни беше изненадваща.
Сега заявявам, че преоткривам автора. Ученикът в мен е пораснал достатъчно, за да оцени разказите на Минков в  "Дяволиада", може би? Те, разказите, са често много кратки, от порядъка на страница и половина. Повечето от тях са пряко свързани с българското село. Селото и дяволското - преплетени в една фантастична, сатанинска, магическа прегръдка. Фолклорът се превръща в нещо живо, дишащо. Произведенията на Минков тук са сякаш "тъмната магическа страна" на "българите от старо време". Страхотно и по някакъв начин изключително ново преживяване за човек, свикнал да чете за българското село само в краските на теглото, тъгата, много рядко за щастието.
Любимият ми разказ на Минков от сборника е "Устрел" - абсолютно точен пример за чувствата, породени от творчеството му, които описах по-горе.

Владимир Полянов беше име, което чувам за първи път. Именно той е любимият ми автор от сборника. Безумие, дебнещ мрак, съновидения - това са разказите на Полянов. Почти явно е колко се набляга на темата, че демоните често се намират в самите нас. Историите са бълнувания, кошмари... които създаваме най-често ние, а си мислим, че е някой друг. Авторът има изключително красив начин на изказване, трудно човек би го отличил от някой негов западен събрат. Полянов често поставя героите си извън България, затова атмосферата му е някак автентично западна, но в същото време, ако той изрично не посочваше мястото на действието, всичко можеше да се случва и тук, например в столицата.
Изключителна загуба е, че този автор не е чак толкова известен сякаш (аз го чувам за първи път и предполагам, че не съм сама). Невероятно талантлив е. Харесвам еднакво всичките му произведения, включени в сборника. Още повече, че те наистина са сякаш обединени от една обща тема - борбата не с онова, което е около теб, а онова, което е вътре в теб.

Георги Райчев е сякаш опонент на Полянов, що се отнася до темата на неговите разкази. Докато за Полянов посочих, че демонът е в човека, то при Райчев демоните са навсякъде около нас. Те ни преследват, понякога ни набелязват за жертви без видима причина. Понякога правят света около ни нереален, невъзможен, луд. Попадаме в мрежите на чисто зла сила... а понякога и защото светът просто е станал такъв. Войната, гладът, отчаянието, самотата - всички те могат да бъдат наши демони. Светът на Райчев е карнавал, маскарад, а зад маските се крие истина, която често нямаме сили да погледнем в очите. Тук героите сякаш танцуват с лудостта и тя им се присмива.
Единствено при Райчев имаше някакъв проблем с текстовете (някои печатни грешки), но иначе любимият ми разказ е "Lustig" (чак сега проверих, явно, че думата означава "Забавен"?) - история за нищетата, за отчаянието, за това как, когато целият ти живот сякаш рухне, търсиш вината у оня, който не е достатъчно силен, за да ти се опълчи. Явно дори и когато някога си го обичал... Това е всъщност един разказ трагедия... но с изненадващо удовлетворителен за мен край.

Чавдар Мутафов е представен в "Дяволиада" само с един свой разказ. Този човек е написал най-голямата енигма в целия сборник. "Смъртен сън" съдържа в себе си бясно танцуващи пред очите ти символи и загадки, удавя те в река от нереалност, откъсва те напълно от нормалното. Това е наистина странно произведение, написано с един особен, "философски" тон. Този разказ е "труден" и "тежък", този разказ е... Е, все още е загадка за мен. Той представя "мисълта за смъртта". Търси отговор за смъртта и онова, което бди оттатък... но дали успява да намери отговорите?

08 юли 2018

"Хартиената менажерия", други разкази, спомени и блянове II


А ето и втората част на темата за сборника "Хартиената менажерия" на Кен Лиу, за който един пост не успя да ми стигне. Дори не мога да уловя цялата доза нестандартно и странно вълшебство, с което е пълен. Може би така е по-добре... Всеки сам трябва да го прецени, именно както авторът ни е оставил да направим при повечето си истории.


Спрях се при "Илюстрована книга по сравнително познание за напреднали читатели". Разказът отново е от серията "родител-дете", за която вече стана дума. Но, за разлика от няколкото други, е една идея по-отнесен. Нещо в него не беше докрай изкусурено. Дали бяха твърде ненужните термини, или пък е бил просто нахвърлян отгоре-отгоре, не мога да кажа. Предполагам, че това значи, че не съм "напреднал читател". Е, едно със сигурност ми хареса: "Има много начини да кажа, че те обичам в тази студена, тъмна, притихнала вселена..."
"Вълните" - абсолютно феноменален полет на въображението. Истински китайски блян. Започва отново с традиционна китайска легенда за едно от трите древни върховни божества, минава през суровата научна фантастика и се извисява в... песен. Красива постройка - оставя ти възможност да мечтаеш, оставя ти малко гняв, оставя и надежда. Едновременно е приказка и "отговор за началото на световете". Мисля, че е вероятно най-любимото ми произведение в сборника.
"Моно но аваре", което лично аз като любител на друг вид транскрибция на японския език чета като "моно но ауаре" (разликата определено си я има, пък!), улавя с великолепна точност японската същност на всички неща. Бит, всекидневие, светоглед... В този разказ няма нито един ред, който да е не-японски. И когато хората казват, че им е трудно да разберат японците, ето го насреща Кен Лиу. Историята отново представя човечеството в търсене на ново бъдеще, но както го вижда един японски младеж. Неговите спомени, неговата душевност, жертвоготовност, човечност... и безкрайната красота на всички малки неща. Това е "моно но ауаре".
"Всички вкусове" е може би единственият разказ, на който мястото не е в този сборник, според моето скромно мнение. Той започва с разказ за друг от древните висши китайски богове, а после преминава към историческата сцена. Китайците златотърсачи в Америка и срещата им с едно малко американско момиче. Историята по-скоро проследява опитът им да се научат "да бъдат американци", а фантастичната част бе вмъкната чрез приказни митове и легенди. Лиу ни насочва към някои определени изводи, но като цяло разказът не отговаря на цялостната визия на "Хартиената менажерия". А пък беше може би най-дългият.
"Кратка история на Транстихоокеанския тунел" ни представя какво би станало, ако хората имаха смелостта да измислят такъв амбициозен проект... и реално да го изпълнят. Чудесен разказ. Този път главният герой е чист представител на Формоза (Тайван), представен също толкова любопитно. Само че разказът завършва по някакъв неопределен начин незадоволително, което е жалко.
"Майсторът на съдебните спорове и Царят на маймуните"... какво мога да кажа за това? Първо, че обожавам Царя на маймуните - страшно популярен герой не само в Пекинската опера, но и в ужасно много произведения и в Китай, и в Япония. "Пътуване на Запад" е класическо китайско произведение за един добродетелен монах, тръгнал да търси свещените сутри на Буда. Тази история е вдъхновила толкова много автори! В случая на Кен Лиу Царят е послужил повече като фон за представяне на класически разказ от типа "китайският съдия". Тук китайският съдия обаче е злодеят. Иначе всичко останало е каквото го познаваме от произведенията на Робърт ван Хюлик, например. Историята не може да се похвали с особено голяма фантастичност, но определено може да се разглежда като патриотична. Призив за опазване на спомен.
"Човекът, който сложи край на историята: документален филм" е последният разказ в сборника. Фантастичното в него отново служи само за най-обща основа, докато се разглежда историческата тема за "Отряд 731", или погледнато в по-общ план - японските издевателства в Китай по време на Втората световна война. Фантастиката се изразява в това, че е открит начин да се пътува във времето до тези или други събития с помощта на физиката, но по-важен за разказа е моралът. В началото моята същност на историк беше бясна от това по какъв начин се съсипва историческото наследство. Например - след като не беше даден шанс на "историците професионалисти" да се възползват от "машината на времето", а вместо това там бяха пратени обикновени хора, близки на жертвите из лагерите... извинете, това е като да изпратиш при тежко болен, нуждаещ се от сложна операция, не специалист лекар, а най-близкият до сърцето му човек. И на този близък да дадеш скалпела и да му кажеш "оперирай, ти си му близък"... Страхотна логика...
Дозата успокоение идва чак в последните страници от разказа, където нещата поне се обръщат към разглеждането на философския проблем за истината. Най-искреното послание тук, обаче, си остава, че чудовища няма... "Ние сме чудовището".

07 юли 2018

"Хартиената менажерия", други разкази, спомени и блянове I

Тази очарователна книга абсолютното би могла да бъде книжното удоволствие за всички колеги историци, философи, филолози и изследователи на Далечния Изток. "Хартиената менажерия и други разкази" на Кен Лиу (Издателство Еуниката, 2017) прекрасно улавя мечтите, въображението, миналото и надеждите за бъдещето на свят, който сякаш живее в различна от нашата реалност. Това е свят, изграден от чужди представи, от "блянове", далечни идеи, на които трябва да посветиш време, за да започнеш да разбираш. Тази книга е предизвикателство, сблъсък с култури, почти непознати у нас, или пренебрегвани по някакви причини. Да, прекрасен сборник, заслужил всички признания, които е спечелил. Едновременно с това е трудна за препоръчване книга, защото... наистина е различна. Но научната фантастика винаги е имала правото да предлага нови и невиждани досега пътища към света, нали в това е смисъла й.
Чудесна работа от страна на непознатото за мен досега издателство "Еуниката". Единственото нещо, за което остана да мрънкам, е липсата на разстояние между някои абзаци. Понякога беше доста трудно веднага да съобразиш, че историята се е върнала към друг герой от историята, или е преминала няколко години напред, или друго. Което определено беше леко нервиращо... но това са бели кахъри.

Сега ще споделя в няколко изречения някои впечатления от разказите, с което, общо-взето, планирам да изразя изненадата си от това колко чуждестранни ми изглеждат (дори когато не съм чак толкова доволна от някой завършек). Всъщност, не толкова чуждестранни сега... но щеше да е прекрасно да ги срещна в началото на магистърската си програма, щяха да са неоценима помощ за "борбата за вникване в азиатската култура".
Ще направя това в два поста, просто защото планирам много да се захласвам...

Първият разказ в сборника, "Как някои разумни видове създават книги", мога да окачествя като "блян". Това е странно понятие на Изток, с трудно определимо значение. Разказът е... мечта, сън, вяра. Полет на въображението през непознати несъществуващи (може би? Кой знае наистина...) земи. Навсякъде, в цялата Вселена, всички създават книги. Красиво встъпление.
"Промяна на състоянието" е нежна любовна история с нереален привкус. Звучи нереалистично, но пък всъщност не е трудно да й повярваш. Сред думите има скрита надежда, че можеш да бъдеш достатъчно смел за... промяна на състоянието. Ако пожелаеш.
"Идеалната комбинация" мога да окачествя като "стандартен" фантастичен разказ. Всъщност, не мога да кажа, че е от любимите ми. Малко ме подразни поредната драматизация на проблема "социалните мрежи в интернет ще унищожат живота ни" - точно каквото представлява целия разказ. Аз може все още да съм си наивна и глупава, но подкрепям главния герой в началното му състояние. В края на разказа все още не съм сигурна на чия страна съм. Като цяло съм изморена от темата. Хората ще кажат, че не съм права да "забравям да мисля за проблема"... но аз предпочитам да направя точно това.
"Наслука" е прекрасна история. Тя започва като нещо искрено... китайско... и се превръща отново в онзи неопределим източен "блян". Преобразява се, минавайки от митичното към механичното... и от механичното към мечтата. Старото се приобщава към новото, но запазва невероятната си магия в свят от машини, в свят, съществуващ в едно "ами ако...". От миналото към бъдещето, изпълнено с тракането на колела, с облаци пара, с викториански облик. Където тя, лисицата, древното наследство на Китай, бяга покрай релсите и машините, неуловима. Един от разказите ми фаворити, както вероятно си проличава.
"Литеромант" има исторически характер, тъй да се каже. Разказът е за разделянето на Тайван от Китай. Историята е гледана през очите на невинно дете, което няма никаква представа от "великите политически събития", поради което за него всички хора са равни. Няма "комунисти", няма "борци за правото". Просто старият литеромант (гадател на бъдещето по йероглифи), неговият внук и бягството от самотата. За нещастие, детето прави невинна грешка, заради която за новите му приятели се отприщва адът. Резултатът е брутален и ужасяващ. Интересното при Лиу е, че представя всичките си герои, независимо от народността и разбиранията им, без конкретно да взима страна. Ти преценяваш, ти отсъждаш, просто фактите са на лице. Това е изкуство, характерно на Изток, което винаги съм уважавала. Поглед над света, който не осъжда, няма претенциите да те води по някаква утъпкана пътека. Представя ти едната гледна точка, после и другата. И от теб зависи как ще интерпретираш.
"Симулакрум" разглежда идеята за отношенията родители-дете. В книгата има немалко представяния на идеята, всъщност. Все пак тези отношения са особено вкоренени в културите на Изток. В този разказ Лиу работи с идеята за детето, което отказва да види родителя си различен от онази представа, изградена в миг на неразбиране. Историята има горчив привкус, както и няколкото други на същата тема.
"Редовен клиент" мога да определя като класическо криминале, ако изключим това, че полицията вече е въоръжена с така наречения "Регулатор", който помага на хората й да действат "по-разумно и по-добре да преценяват нещата". Главната героиня обаче си остава класически детектив - с болезнено минало, изправена пред аналогичен на болезнен за нея случай. Убиецът също е класически. Като разказ "Редовен клиент" не е никак лош, но не мога да кажа, че беше чак толкова впечатляващ. Също така е от серията за отношенията "родител-дете".
"Хартиената менажерия", също от серията "родител-дете", прогаря рани. За него е трудно да се говори, защото представя идеята за детето "беглец", отвърнало поглед от произхода си. Детето, осъзнало грешките си твърде късно. История мечта и магия, след която можеш да се питаш единствено "Защо", съжалявайки това нещастно, глупаво хлапе.

... Скоро и част II, поради това, че тук, долу, започнах да не виждам текста, а това ми се случва за първи път...

16 юни 2018

Последният портрет на Дориан Грей

Ето го и третия пост с цитати! "Портретът на Дориан Грей" от Уайлд е отново тук, а и за последно, поне в тази форма.
Много голяма разлика във времето има тази публикация с първия и втория пост, но още от началото бях планувала да са три и за толкова и стигнаха. А сега, без повече предисловие, освен уточнението, че цитатите са в превод на Красимира Тодорова за издателство "Кибеа".

- Причината, поради която обичаме да виждаме доброто у другите, е, че се боим за себе си. Страхът е основата на нашия оптимизъм. Ние щедро приписваме великодушие на своя съсед, защото се надяваме сами да се възползваме от плодовете на това великодушие. Хвалим банкера, защото разчитаме да увеличи кредита ни и сме готови да открием достойнства дори у разбойника с надеждата той да пощади джобовете ни.

(...) единственият начин жената да направи от мъжа праведник е, да му досади така, че той да загуби всякакъв интерес към живота.

(...) често действителните трагедии в живота се разиграват в такава нехудожествена форма, че ни отблъскват със своята грубост, с нелогичността си, с крещящото безсмислие, с пълната липса на стил. Те ни действат така, както ни действа всичко вулгарно. Оставят ни впечатление само за груба, чисто животинска сила и будят възмущението ни. Понякога все пак животът ни среща с трагедията, съдържаща художествени елементи на красотата. Ако тези елементи са истински, събрани заедно, те събуждат чувството ни за драматизъм. Ние изведнъж откриваме, че вече не сме актьори в пиесата, а нейни зрители. Или по-скоро - и двете. Наблюдаваме самите себе си и все повече се увличаме от необикновеното зрелище.

Всеки, когото познавам, твърди, че сте крайно порочен! - рече старата дама и поклати глава.
Лицето на лорд Хенри доби сериозен израз и той замълча за няколко минути.
- Чудовищно е, каза най-сетне той, - че днес хората имат навика да говорят зад гърба ти неща, които са напълно верни.

Никога не споря за постъпките. Възразявам единствено срещу думите.

Да определиш, значи да ограничиш.

- Опиши ни като пол - каза тя предизвикателно.
- Сфинксове без загадки.

Онова, в което си напълно сигурен, никога не е вярно. В това се крие фаталността на вярата, такъв е урокът, който ни дава любовта.

Хората наричат безнравствени ония книги, които им посочват собствената им безнравственост.

В реалния свят злото не се наказва, а и доброто не се възнаграждава. Успехът съпътства силния, несполуката преследва слабия. Това е всичко.

- Всъщност, Дориан - промълви той след малко, - каква полза има човек да спечели целия свят, ако - как беше по-нататък? - загуби душата си?

15 юни 2018

Екологът бог сред звездите

Мечтата на човечеството да достигне и да заживее сред звездите - осъществена!
Сега са познати милиони светове, галактики, животи. След хилядолетни войни редици планетни системи са... опитомени. Завладени.
Понякога, за отмъщение, някой и друг кораб за биологична война бива оставян в орбитата на някоя планета, тровейки живота ѝ векове наред. Докато човечеството почти не забрави за отминалата слава и старата наука започне да си граничи с легендите.
Един ден млада изследователка случайно открива едно изоставено оръжие, истинска съкровищница на древната наука. Въпросът е дали то ще попадне в правилните ръце...

"Пътешествията на Тъф" (Бард, 2018) се оказа доста любопитна фантастика на... екологична тематика (това е първото изречение във всяко второ ревю, тръгнах да го избягвам, ама не ми се получи...). Бързам да посоча, че усещането е напълно различно от "Игра на тронове", както се получава и при други произведения на Мартин извън фентъзи жанра. Е, не може да се отрече, че в "Пътешествията на Тъф" има доста голяма доза натруфеност, свързана най-вече със стила на предаване на репликите, а пък Мартин ще го усетите в сцените, където без усилие праща разни хора на боклука, както си го познаваме. Но е строго далеч от магията и чудесата. Като цяло те не присъстват с пълна сила и в "Игра на тронове", Мартин винаги се придържа повече към реализма, отколкото към боговете от машината... или?
В "Пътешествията на Тъф" откриваме един герой, определено описан в неособено ласкави краски. Тъф е грозен, несъразмерен, може да се намери за противен, в зависимост от възприятията. Абсолютно беземоционален. Да, обича своите котки, но неговата уединеност и омраза към тълпите не го прави най-прекрасния събеседник. Може да бъде обявен и за мошеник. Въпреки това самият той обявява себе си за алтруист, еколог, готов е да дари на хората спасение в бавно загиващите им светове. В ръцете си държи огромна сила, забравена от вековете, и тази сила го прави богат, властен... и в много голяма степен божествен. В образа на Тъф виждаме една заигравка с божественото - той пътува със своя кораб, пълен с чудеса, и носи спасение със силата на своята наука. Мартин проиграва различни екологични катастрофи, заедно с които обявява и решенията им, точно както са на теории. След това ни показва реакцията на хората, когато виждат в действителност постигнатото. Природата е спасена, планетата е изцерена... но дали човечеството наистина може да остане доволно от този развой на събитията? Оказва се, че доволни хора никога няма... никаква изненада, нали? И Тъф продължава да пътува сред звездите, спасявайки отделни светове тук и там, но големите катастрофи му се опъват, когато се опитва да действа внимателно, да щади.
Някои екологични катастрофи могат да бъдат решени само с твърда ръка.
И... да... Тъф я притежава. Един ден вероятно ще бъде принуден да се обърне срещу собствения си вид - разрушителните човешки същества. Тогава ще бъде принуден да обяви самия себе си за бог... и всъщност няма да е много далеч от истината.
Тъф постъпва винаги правилно, дори когато човечеството го боли. Понякога ги мами нахално, понякога хората са прави да го мразят и ненавиждат. Понякога е скандално груб при постигането на целите си. Твърдо убеден в правотата си. Просто изключително противоречив герой, именно което го прави страшно труден за описание. Подкрепяш го, докато в следващия момент ти се иска да му забиеш нож в гърба. Изключителен герой!

"Пътешествията на Тъф" е книга в една свежа форва тип "разкази, обединени в цялостна история". Като онези произведения, които се публикуват в определени списания в течение на няколко броя. Всяка глава би могла донякъде да се чете самостоятелно, но само пълният текст, разбира се, те докосва със страшна сила. Независимо дали екологичната тема вълнува човек, според мен Тъф би могъл да развълнува всеки любопитен така или иначе. Цялото произведение е написано в някакъв странен класически стил - дълги монолози, изпъстрени с "панделки" и "дантелки". Тъф говори на всички на "Вие", с дълги словоизлияния, изобщо по изключително странен начин. А говорим за история, развиваща се векове напред в бъдещето. Да, това прави стила доста симпатичен, но на мен лично невинаги да ми беше приятен, понеже като цяло подобна помпозност ми е натоварваща.
Много силно произведение. В началото бях готова да мрънкам стандартните неща от типа "Мартин ако спре да се занимава с такива неща...", въпреки че книгата е по-ранна... Но от това тук нямаме нужда. Вълнуваща и особено актуална книга, написана интригуващо. Възможно е за мен Мартин да се окаже много по-добър фантаст, отколкото... ъъ... фентъзист, предвид и други негови произведения в този жанр...
Аз си взимам една от петте звездички заради мъчението на дългите монолози, както и за неспоменатото по-горе, но нервиращо ме... повторение и наблягане на думи и фрази. Не можах да определя точно с каква цел да речем някои физически недостатъци на дадени герои трябваше постоянно да се набиват на читателя с всяко изречение (например неща от типа "каза дебелата жена" или "и сложи ръце на изпъкналия си корем"). Това някакви ключове към нещо ли трябваше да бъдат? През абсолютно цялото време действително ми изяждаха очите...

Още по темата към момента можете да откриете и в:

12 юни 2018

"НИКОГА повече ерген"...

Тя винаги е била абсолютно съвършена. Богата, красива, властна, умна.
Тогава как е възможно да иска да се омъжи за възможно най-обикновения човек в цяла Америка?
Някои неща не разполагат с обяснение...
Той - обикновеният неудачник - ще се опита да я направи щастлива, с каквото му е по силите. И определено късметът не е точно на негова страна, когато се отправя на последното си ергенско парти и се запознава с красиво местно момиче, мъж със змия, бедстващи хаитяни, орангутан и... да спрем до орангутана.
Ергенската тайфа не му е от особена помощ. Булката скоро започва да беснее, а пък той намира време и за това да си навлече проблеми дори с безценния пръстен...

"Никога повече ерген" на Дейв Бари (издателство Бард, 2017, с превод на Иван Иванов) ще ви преведе през един много шумен Маями и ще ви запознае с почти отчаяния опит на един обикновен човек да спаси сватбата си с мултимилионерка, при положение, че абсолютно всичко е против него... дори родителите на булката, разбира се.
Мисля, че това е книгата, с която аз лично мога да отворя така наречения "плажен сезон". Не бих определила историята като нищо повече от сравнително евтин комедиен филм от онези, които на мен дори не са ми смешни. Напушени кретени, състезаващи се с евтин диалог за вниманието ти не е нещо, което непременно трябва да пропускаш. Главният герой е единственият свестен лъч надежда и всички се стремят да го заровят под камара от идиотизъм. (И от бащата на булката става нещо, но пък той е доста второстепенен). Булката пък успя да пробуди емоции у мен - омраза. Абсолютно противно същество. Определено, представена така, не мога да ѝ съчувствам за всички заплахи за "съвършената сватба". Даже съм доволна, че се трупаха и трупаха... От Ергенската тайфа може би имаше какво още да се желае (определено Марти не беше за мен "най-готиния пич")... Всъщност, от всички имаше да се желае още, като цяло. Може би просто защото за мен това просто не е хумор...
"Никога повече ерген" не ме разочарова, защото още с първите няколко изречения човек добива представа какво го очаква. Това е историята, за която си платил в лятното кино да гледаш и гледаш, понеже нямаш да вършиш абсолютно нищо друго. Факт е, че най-забавният момент за мен е моментът в аптеката, цитирам началото отново:
"В аптеката работеше само една каса и на опашката пред Кастроново имаше само една клиентка. За негово нещастие тя се оказа от най-кошмарния вид клиенти: жена с купони. Още по-зле, беше СТАРА жена с купони и стискаше цяла пачка с дебелината на телефонния указател на Дейтън, Охайо"
Съответно уточнявам защо беше най-забавният момент за мен - защото знам какво е да си на каса и да си имаш вземане-даване с човек, зареден с купони... Даже колегата от книгата беше страхотно любезен!
В заключение смятам, че ако нямате против ненормални и шантави надпревари из слънчево Маями, терзанията на един младоженец и разни напушени хора... можете да заведете "Никога повече ерген" на плажа тази година.
(П.П.: Да, това може да мине и за плажна препоръка №1 за годината!)

10 юни 2018

Бележки за "Смъртта и светлината"

Очарователният сборник с избрани произведения на Роджър Зелазни - "Смъртта и светлината" (издателство Бард, 2017) - се сблъска с моята, тъй да си кажем, ненаситност.
Като начинаещ "фентъзист", срещата ми със Зелазни и неговият Амбър беше едно от най-страхотните неща, които са ми се случвали. Години наред харесвам Зелазни заради онзи тъй ярък спомен от хрониките.
Сега, години по-късно, след сблъсъка си с "Да умреш в Италбар" и "Създания от светлина и мрак", осъзнавам, че Роджър Зелазни е много по-различен от детския ми спомен за него. Или пък простата ми вяра от онова време, че той е предимно фентъзи писател, отдавна е трябвало да бъде изтръгната от мен.
Но... никога не е късно.

Да започнем с най-простичкото - съдържанието на "Смъртта и светлината". В този том (който всъщност има една единичка на корицата си, ако някой не е обръщал внимание или не е попадал на книгата... Това е надежда за още, още, още!) имаме сравнително кратките "Четири истории от утре", следвани от "Господарят на светлината" и "Една нощ през самотния октомври". Всички произведения са почти изцяло сериозна фантастика, с много нисък процент фентъзи съдържание. Книга, достойна за колекцията от "Велики майстори на фентъзи и фантастика", към която, естествено, си принадлежи. И, съвсем естествено, е също толкова елегантна и must-have~ (и аз да използвам един модерен термин, ей!).

Четирите истории от утре са реално това, което лично на мен ми хареса изцяло и напълно... добре де, може би без да броим първата история. Но и три от четири не е зле. Под общото название всъщност разполагаме с:
- "Вратите на лицето му, лампите на устата му" - Венера, буря, неестествени морски твари и запалени рибари, потопени в стиймпънк. Произведение, което те кара буквално да се гмурнеш в чужди, много чужди води. Но сериозната му слабост, лично за мен, е краят му, който е оставен някак да виси в нищото и ме разочарова. Търсят се отговори на редица въпроси - защо, какво сега, и какво от това... За жалост, вероятно аз пропускам отговорите им някъде в текста, ако изобщо ги има...
- "Роза за Еклисиаста" - умиращият Марс и поетът, който ще го възроди. Прекрасно произведение. Тук си проличава колко къртовски труд вероятно е хвърлял Зелазни, за да се запознае с редица религии и учения - нещо, което проличава и в други негови произведения. Освен това, разказът е и изненадващо романтичен, а и вдъхновяващ. Интересно е как главният герой е абсолютно гениален, но и абсолютно интровертен - несъмнено типаж, използван и в много други произведения, и все пак... все пак този герой е сякаш лишен от всичко зло, без да са му спестени слабостите. Той е... съвършен.
- "Фуриите" - Отново се сблъскваме с друга галактика. Този път отчаяната интергалактическа полиция ще събере екип от създания с паранормални способности, които ще трябва да заловят един престъпник... Лошото е, че за мен престъпникът беше героят, поради което не възприемам тримата "ловци" за добрите, поради което и през цялото време ръмжах срещу тях. Нищо в тази история като цяло не беше честно и правилно. Най-честно е даже да си кажа, че повечко се нервирах, вместо да се забавлявам. Може би именно този обърнат вид на иначе стандартната история, ме вълнува най-много... пък дори и не напълно положително...
- "Сърцето на гробищата" - Елитът има нова форма за забавление... и за оцеляване. Минеш ли теста, ти си... спасен. За векове напред, завинаги. Получаваш възможност да спиш замразен сън с години и да се събуждаш сякаш само след ден-два. И да участваш на много и чудесни Купони, хиляди години напред след твоето раждане. Тази история е донякъде в стил "предупреждение за бъдещето", носи определена тъга в себе си за начина, по който се променят хората. И вярата, че дългият живот невинаги значи истинско щастие. Краят на историята е чиста доза горчива ирония. Бих казала, че всичко това прави разказа рядък диамант сред другите.

"Господарят на светлината" е първото от двете големи произведения в антологията. Ако вече сте се сблъсквали със "Създания от светлина и мрак", значи имате реална представа за какво става въпрос. И двете произведения са фантастично-религиозни. Всички митове, свързани с дадена религия, оживяват изпод перото на Зелазни. Докато "Създания"-та е история, базирана на египетската митология, то "Господарят на светлината" води началото си от будизма и хиндуизма.
Зелазни или е имал изключително голям интерес от религиите и митовете, свързани с тях, или е бил много упорит и сериозен изследовател. Запозната съм с редица будистки митове и ги виждам пресътворени, и в играта има живи, ярки образи - точно каквито би следвало да бъдат, поне според хората, които са ги представяли. В същото време, Зелазни не устоява на душата си на фантаст, и дарява световете на своите богове с чудни и обясними машинарии. Създават се тела за прераждане, създават се оръжия, които хората смятат за магически... Боговете в своя свят се борят за власт и могъщество... а ние всъщност нищичко не знаем. Зелазни просто някак се е промъкнал на Небесната пътека. Боговете си имат свои слабости и не всички са безкрайно мъдри... просто трябва да вникнем в това... Макар че те едва ли биха искали, разбира се.
Но аз всъщност не харесвам това произведение изцяло, както не харесах и "Създания"-та. "Господарят на светлината" е безспорно по-добро в личната ми класация, но ми се видя хаотично, а всъщност на места и досадно. Патосът, с който си комуникират тези създания, ме отчайва. Честият похват да не се обяснява на читателя къде и кога точно се намира, ме дразни. Не е възможно да съм чак толкова неориентирана, че да не мога да разбера за 200 страници кой за какво точно се бори и в крайна сметка добър или зъл е. Може би пък тези неща идват от природата на божествените натури - ами ако моят простосмъртен ум просто не побира нужната информация? xD Каквото и да е, този тип фантастика "Зелазни" не е моята фантастика... Жалко... но пък иначе всичко - всички машини, демони и какво ли не - се вписваха в пъти по-добре в будизма, отколкото при египтяните...

За "Една нощ през самотния октомври" не изпитвам желание да говоря. Имах друга представа за това произведение още миналата година, когато го четох като самостоятелно издадена книжка. Тук имам същия проблем - лек хаос, труден (невъзможен) път към кой да е герой от произведението и съответно - загубване на пътя към вплитането ми в историята...

~~~
Още за книгата към момента можете да откриете и в:

22 май 2018

"Картата на небето"

Преди две години попаднах на една вълшебна история, пътуваща през времето по необичайни и изненадващи начини. "Картата на времето" на Феликс Палма беше страхотно магическо преживяване във викториански стил, пълно с фантазия. Разказ на човек, убеден в това, че ни представя нещо като напълно истинска биография. И защо да не ни представя именно това? Писателят Х. Дж. Уелс, написал "Машината на времето" и "Война на световете", е наистина необикновен човек.

Макар да минаха две години от първата ми среща с Палма, почти не е имало момент, в който да не видя "Картата на небето" и да не си кажа, че това трябва да е следващата книга, която ще прочета. Срещата ни се състоя едва сега, но удоволствието хич не е намаляло. Феликс Палма е абсолютният властелин над своята история, господар на нейното време, всевиждащият и, смея да кажа, благ разказвач. Скрива се умело зад кулисите, но нито за миг не те изоставя. И изниква изненадващо, за да те върне някъде назад или да те пренесе през времето. И, въпреки че този похват обикновено ме дразни, този автор го прави добре. Ще се пошегува тъничко с теб тук, ще се обоснове за намеренията си там. И историята неусетно става мрачна и трагична. И все пак вярваш, че вероятно ще има лъч светлина. Щом всевиждащият ти водач е там.

В "Картата на времето" видяхме какво става, когато хората много силно повярват в една революционна за времето си книга - "Машината на времето". Горкият писател, Уелс, главен герой и в произведението на Палма, се срещна с особените трудности в борбата си с "Властелина на времето" Гилиъм Мъри, който твърдеше, че е открил времева дупка в пространството и времето, и изпращаше туристи да видят края на епичната война, водеща се през 2000-та година.
Сега, няколко години по-късно, Уелс вече е издал втори роман. "Война на световете". Злите марсианци унищожават планетата. Втора революционна книга, която предсказва, че в един спокоен ден близо до Лондон ще се появи странен марсиански цилиндър, с който ще започне началото на края и ние няма да бъдем готови. Книгата обещава да си остане просто увлекателна и хитова, докато близо до Лондон наистина не се появява един марсиански цилиндър. Като че ли Мъри отново е замесен... но нещата скоро излизат извън контрол.

"Картата на небето" носи един характерен викториански заряд в себе си. По някакъв начин изглежда като книга от онова време. Тук обаче аз виждам по-реалистични образи. Горделиви, но и леко романтични дами. Господа джентълмени. Малко вонящ, но могъщ Лондон. Трагедии, вплетени в надежди. Надежди, вплетени във фантазии. История, разказана с щипка хумор и съвсем нежна, трудно доловима намеса, за която прощаваш лесно, защото накрая пътят винаги се оказва различен.
Марсианци, фантастични кораби, жертвоготовни приятели... и врагове. Герои и страхливци - всички те са част от "Картата на небето". Картата, подарена на едно малко момиченце преди много години, с която тя се е научила да мечтае - романтично и вдъхновяващо малко чудо.

Когато залезът е близо и надеждата умира, остава писателят. В него е ключът и с него историята се преобръща. В "Картата на небето" времето е променлива единица, а пространството е изменчиво. Границите са размити. Не знам дали финалът на тази книга би удовлетворил всички, дали страховете и притесненията на Уелс не са донякъде основателни, но в крайна сметка може би е прав. Съществуват безкрайно много... възможности.
Още от сблъсъка си с "Картата на времето" знам, че най-сетне мога да се доверя на нещо викторианско, без да се разочаровам от неговата... как да кажа... ограниченост. Безнадеждна остарялост. Много хора са взели от викторианските класики, каквото са могли и сега онези романи са по-скоро разочароващи за мен. При романите на Палма не е точно така. При него могат да се намерят същите често използвани и от други елементи, но в произведенията му има нещо увличащо, нещо, което го прави хем по някакъв начин оригинален, хем трудно забравящ се. В неговите книги има магия. Или надежда. Или просто е пълно с хиляди възможни светове. Или всичко това заедно...

~~~~~~~~~
Още за "Картата на небето" можете да видите и в:

28 април 2018

Цитати: "И страж да бди на пост" от Харпър Ли


През 1926 на тази дата е родена Харпър Ли. Това ми се струва добър повод да споделя някои от цитатите, които съм извадила от "И страж да бди на пост". Постарах се да отсея разкриващите сюжета (не и без болка в сърцето, понеже там са ми любимите).

"И страж да бди на пост" е в превод на Любомир Николов. Изданието е на Бард (2015г.).

При любопитство - малко стари впечатления за книгата има тук.

~~~

Всеки човек е остров, Джин-Луиза, всеки е страж в своята съвест.

Времето гарантира: историята се повтаря; а човешката същност ни гарантира, че историята е последното място, където ще търсим.

- Просто се опитвам да те накарам да надзърнеш отвъд постъпките и да видиш мотивите. Човек може да изглежда част от нещо нелицеприятно, но не бързай да го съдиш, ако не знаеш мотивите му.

Човек може да осъжда враговете си, но е по-мъдро да ги познава.

- Не забравяй и това: винаги е лесно да погледнем назад и да видим какви сме били вчера, преди десет години. Трудно е да видим какви сме сега. Ако овладееш този трик, нама от какво да се боиш.

Мръсната дума предразсъдък и чистата дума вяра имат нещо общо: и двете започват там, където свършва разумът.

... приятелите ти имат нужда от теб, когато грешат, Джин-Луиза. Не се нуждаят от теб, когато са прави...

Какво прави един фанатик, когато някой оспори мнението му? Не  поддава. Остава твърд. Дори не се опитва да слуша, само отблъсква. А ти беше буквално обърната наопаки от баща, какъвто няма на този свят, затова удари на бяг. И как бягаше само. Откакто се прибра, несъмнено си чула някои доста обидни приказки, но вместо да се нахвърлиш слепешком върху виновника, ти се завъртя и побягна. На практика каза: "Не ми харесва как постъпват тези хора, тъй че не се интересувам от тях". Но ще е по-добре да се заинтересуваш, иначе никога няма да пораснеш. На шейсет години ще си бъдеш все същата като сега - и тогава ще си клиничен случай, а не моята племенница.

Когато израснах, а аз растях сред черни хора, те бяха Калпурния, Зибо боклукчията, Том градинарят и всички останали - хора с имена. Около мен имаше стотици негри, те бяха ръцете, които беряха памука, които работеха по пътищата, които режеха дървен материал за нашите къщи. Те бяха бедни, бяха болни и мръсни, някои бяха мързеливи и некадърни, но никога не съм си и помисляла, че трябва да презирам някого от тях да се боя от него, да бъда груба или да смятам, че мога да го тормозя безнаказано. Те като хора не влизаха в моя свят, нито пък аз в техния: когато ходех на лов, не нахлувах в земите на негър не защото е негър, а защото не биваше да нахлувам в ничии земи. Учеха ме никога да не злоупотребявам с човек, който е по-онеправдан от мен, било то в ум, богатство или обществено положение; това означаваше с никого, не само с негрите. Дадоха ми да разбера, че обратното трябва да се презира. Така бях отгледана, от една черна жена и един бял мъж.

18 април 2018

"Кулата на зората" - плюсове и минуси в равносметка

Ревю за "Империя на бури" - тук! 

"Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш..."

Това няма да е точно ревю в обикновената му форма, а по-скоро равносметка на положителните и отрицателните черти в "Кулата на зората" (Егмонт; 2018) на Сара Дж. Маас. В ето това ревю може да се запознаете по-подробно със сюжета на книгата, който аз мързеливо ще пропусна.
Започвам с положителното и заявявам, че заради него прощавам за гръбчето на книгата, което хич не си съответства с тези на останалите от поредицата. /Но за корицата още ме е яд, нищо че хубава... разваля цялостната визия/ :D

Положително

  • Не се сещам да съм чела книга толкова емоционално през живота си. Подозирам, че чувствата ми са се чули далеч извън стените на стаята и на къщата ми дори... Вече сме на шеста книга и няма нужда да ви обяснявам как умее да разтърсва Маас, нали?
  • Южният континент! Страхотно предадена атмосфера, усетих земята му под краката си. А наред с това, тук си имаме среща и с нови герои, които хич не са за изпускане. В началото всички ми изглеждаха доста дразнещи персони, на които не очаквах да се обърне внимание, но не правете тази грешка.
  • Сартак е много приятно попълнение към списъка с герои - пръсна впечатляващо количество чар за малкото му "книжно" време. Чакам да ме спечели изцяло в следващата книга.
  • Хасар и Аргун - няма такива змии. Особено Аргун - май той се оказва най-проклетото същество в цяла Ерилея!
  • Ирен, която вече знаем от "Острието на асасина" (ако не сте чели книгата това няма да навреди) се превърна в мой любим персонаж - радвам се за развитието й тук.
  • Най-готините диалози - тук просто прелива от затапки, злостни коментари и неподражаемия хумор, който винаги ме е радвал в частите на поредицата.
  • Прекрасни нови (за книгата, но не и като идея) магически създания.
  • Очаквах преговорите за армия да ми втръснат, но бяха прекъсвани точно навреме с по някоя разсейваща случка. 
  • Любовта, която просто се пръска из страниците и ти пълни главата с розови облаци. :3
  • И като бонус - една малко хорър глава от книгата, която мен лично сериозно ме уплаши. Нещо, което малкото хорър книги, които съм чела, така и не направиха.

Отрицателно
(да помрънкам малко)
  • И преди съм го забелязвала, но тук просто ми се наби в очите какви големи анализатори са всички. Погледът на някой "потъмнял", или някой "усетил едва доловимия трепет в гласа" на събеседника и вече всеки е наясно какво се е случило, къде, защо и съответно как да използва това срещу останалите... В дворцовите игри това нещо го разбирам, но някак ми е пресилено всеки извън политиката да е толкова интуитивен. Не пречи героите да са умни и без тези способности на медиуми. Е, считам го за начин да опознаем героите по-добре и по-бързо, но все пак ме подразни.
  • Слаби злодеи. Мисля, че Маас изпитва проблем с изграждането на злите си герои. Някак са много плоски и клиширани и поне у мен не будят полагаемите се чувства.
  • Смотан похват, който ми е втръснал - лошият ги хваща натясно, напълно убеден, че няма никой да се измъкне и съответно изпява всичките тайни. Ясно, че все някак трябва да ги разберем, обаче ми се щеше да е по друг начин. Все пак - защо някой изобщо би си хабил думите да споделя ценна информация с потенциални мъртъвци?
  • И за самите тайни - някои бяха интересни разкрития, обаче други ги усетих като такава сапунка, хора! Дано поне вие се впечатлите, аз само въртях очи...

Независимо от всичко, сърцето ми по принцип остава при книгите, в които има по нещо недоизкусурено, или пък някое късащо нервите авторово решение... Така че, колкото и да мрънкам, "Кулата на зората" си беше страхотно изживяване. Прочетете я, за да мога с чиста съвест да пусна цитати с някой спойлер вътре! :D

17 април 2018

Дъгата на косата

"Свят без глад, без болести, без война, без страдание.

Човечеството е постигнало всичко това и дори е победило смъртта. Сега Косачите са единствените, които могат да слагат край на живота, и са длъжни да го правят, за да държат размера на населението под контрол."

"Косачи" (Orange Books, 2018) - утопично бъдеще с нотка тъга заради загубата на онези, постигнали всичко, минали и отвъд смъртта. Чудесна приказка, отговаряща точно на онова, което казват хората - че не можеш да получиш нeщо, без да дадеш нещо в замяна. В случая човечеството се е отказало от много повече неща, отколкото дори съзнава. Може би това ще се промени, ако Косачите се променят. Може би ще открият отговор на въпроса какво човешко е останало у хората, достигнали безсмъртие, но загубили желанието си да се развиват.

"Косачи" се появи на българския пазар с феноменална корица, за която издателството има моите скромни адмирации. Зарадвах се на тази книга и още се радвам, че се сблъсках с нея.
За мен темата изобщо не е нова, както (предполагам) няма да е нова за всеки класически аниме фен. Японците отдавна вече са развили тези идеи със своите шинигамита ("богове" на смъртта, или още по-буквално - жътвари). "Косачи" е някаква смесица от "Bleach" и "В неделя господ няма" (тази малка красота), с няколко мънички подправки за вкус. Просто ни представя идеята в по-осезаем западен стил. Харесва ми вниманието, с което е изграден светът на бъдещето, макар че има доста неща, които би било интересно да бъдат описани по-подробно. "Бурята", нанитите, от които идва безсмъртието. Защо не и разяснения относно "съживяването" и защо точно само Косачите могат да отнемат живот, а пък нормалните хора просто могат да се "размазват" до безкрай. Иначе казано - вълнуват ме редица технически въпроси, но уви.
Като цяло Шустърман се държи доста в плиткото. Историята му няма почти никаква дълбочина. Има доста жанрови клишета и, ако гледаш сериозно на нещата, книгата е абсолютно и напълно предвидима. И доста банална. Разказът се носи по скоростното трасе на магистралата, точно поради което успях да прочета книгата за два дни. Всичко се случва така, че докато пътуваме през случващото се, нямаме нито една спирка за почивка. За къде сме се разбързали, само Шустърман си знае.
Нито един от героите не е изграден особено смислено. Може би само в Косач Фарадей има повечко хляб, но пък Шустърман залага повече на "лошите", които пък са извадени като от комикс. Лошият е млад новатор, горделив, могъщ и парадиращ със своята невероятна философия. Нищо запомнящо се, нито пък ново. Както и главните герои - те не успяват да придобият никаква смисленост и плътност, никакви лични терзания, свързани с тях, не вълнуват читателя. Момичето е популярната Хърмаяни, а момчето е "маруля", както се самоопределя през период от няколко глави, ставайки донякъде досаден. Даже ми е трудно да повярвам, че между тях трябва да съществува някаква невероятно силна и изпепеляваща любов... моля ви се.

За мен тази книга изпада от категорията "YA" и се класира в бъдещи любими книги на читателите до 13 години.
Убедена съм, че щях да обожавам тази книга, ако беше дошла при мен, когато бях на дванайсет. Сега я виждам като любопитно предупреждение към малките за опасностите от бъдещето. Занимава се с плашеща тема, но представена приказно, което ми се струва добър похват. Обединена е и с нещо познато - развитието на социалните мрежи и интернет. Даже си е и актуално!
Като цяло чувствата, които остават в мен, гласят, че "Косачи" е нещо много симпатично и чудесно като подарък за млад откривател, който тепърва ще навлиза в този жанр. Книга, която е само стъпка по-напред от класическите приказки и с възможност да бъде трамплин към света на (поради липса на по-добро словосъчетание) сериозната литература. Хареса ми, но и тайничко се надявам Шустърман да надгради започнатото. Залагам надеждите си на Роуан, защото явно той ще играе "мистериозното могъщество" в тази история.

03 април 2018

Градът

"Градът" на Дийн Кунц (издателство Колибри, 2017, с превод на Венцислав Венков) беше първата ми среща с този автор и със сигурност тази среща не беше в очаквания жанр. Може би подвежда задната корица, може би подвежда фактът, че тази книга обикновено е наредена редом с други произведения на автора, но аз винаги съм смятала, че "Градът" е хорър. Загатнати елементи на ужаса несъмнено има, но в личната си библиотека аз по-скоро бих наредила този роман до книги като... "Жената жерав" на Патрик Нес и "Мистър Себастиян и черният магьосник" на Даниел Уолъс.
Вероятно това твърдение звучи странно, но вярвам, че който се е запознал с малкия Джона Кърк е по-вероятно да се съгласи.

Дийн Кунц се заема със задачата да ни запознае с едно малко деветгодишно момче, чернокожо хлапе с цели седем собствени имена на известни музиканти. С дядо - виртуозен пианист. С майка - талантлива певица. С баща - пълен непрокопсаник.
Запознаваме се с малкия Джона чрез неговите собствени спомени за "най-странните години от живота му". Може би задето тази книга представлява разказ на възрастен, способен вече да анализира постъпките си от времето, когато е бил дете, историята звучи няколко идеи по-зряло, отколкото ако се случваше на момента. Е може и като мен да изпитате на няколко пъти изненада от това, че едва ли не се разкриват доста важни елементи от историята, преди все още да се е случило нещо. Това на мен ми се видя доста странен похват. В крайна сметка може би разкритията не са най-важните, но все пак има и лека щипка разочарование още в първите страници да ти се разкрият отговорите на някои от въпросите тип "дразнещи червейчета, които те ядат до края".
Джона си има своите малки/големи тайни. Макар че е добро, прямо и послушно хлапе, което никога в живота си не е лъгало майка си - най-близкият му човек - сега се налага да го направи. Светът му е обикновен, доколкото е обикновен светът на едно малко момче, чийто баща просто е зарязал семейството си. Светът е съвсем обикновен, докато Джона не се сблъсква с госпожица Пърл. Неговата тайна.
Тя е негов съветник и водач. И ще му разкрие бъдещето.
А след това Джона сам ще трябва да реши съдбата си.

На пътя му ще застане баща му.
И момчето ще се срещне с ужасяващи хора насън и наяве.
Ще открие приятелството на най-неочаквани места и от най-неочаквани хора.
И щастието, и нещастието, ще вървят ръка за ръка.

Именно след срещата с госпожица Пърл авторът открехва вратата към магията. В този мирен детски свят започват да бродят заплахи. Убийци, конспиратори, зли хора. Дебнеща магия, невидими ангели пазители. Всичко това прието с чистата детска логика, без съмнения. Просто чиста вяра, че всичко би могло да съществува. Именно така "Градът" се превръща в една от книгите, държащи се хем в реалността, хем в невъзможното. История, която настоява, че дори в най-обикновените неща понякога се съдържа чудо, а понякога злото си е просто зло. Реалистичен свят, видян през очите на дете, история, разказана от възрастен.

Но моите лични очаквания не бяха оправдани. На първо място това, че Градът" не е хорър. Няколко подхвърлени вуду елемента или пък страшни сънища не правят една книга хорър. "Градът" е от ония книги, които си нямат строго определен жанр, те просто са една голяма чудновата приказка. Именно приказка. От онези, от които се предполага, че излизаш от историята пречистен, усмихнат, вдъхновен.
Лично аз харесах книгата, но не мога да кажа, че е нещо невероятно вдъхновяващо. Макар да следвах Джона в живота му над 400 страници, той все пак не успя да влезе наистина в сърцето ми. А това е почти задължително правило, за да мога да започна да проповядвам нечия идеология за това как животът въпреки всички черни дни е хубав. Момчето беше и си остана просто доброто хлапе, уплашено и притиснато в ъгъла от по-големите и по-злобни възрастни. Момче, което тепърва пристъпва в света на тези възрастни, тепърва научаващо за красотата и разнообразието на света. Няма какво чак толкова да ти даде, освен мантрата "Каквото и да стане, всичко ще бъде наред", което пък не звучи чак толкова надъхващо, дори след като си проследил историята му. В Джона няма реалистичност. Няма нещо, което да те вълнува и да искаш да разкриеш. Той е просто дете. Има много истории с главни герои деца и с много по-тежък и жесток житейски път. Може и да е неправилно да смятам, че само много изстрадалите заслужават място в редиците на "будителите"... но в конкретния случай точно това смятам. Джона също не излиза съвсем невредим... но за разлика от други на него почти му разкриват какво би могло да се случи. И, пак за разлика от други, той приема нещата с такова хладнокръвно "Всичко е точно", че дори се губи самата симпатия към героя тип "понесъл ударите на живота, но останал силен"...

30 март 2018

Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕД!

Още едно ревю може да прочетете в блога тук.



На другия край на тръбо-
провода е само Дери.
Просто Дери.
И...





Като по-малка, с моята склонност да свързвам факти и да ги трансформирам в моя реалност на базата на асоциации и усещания, си мислех че То е някакъв психопат, който отвлича деца в каналите и кой знае какво прави там с тях. С това впечатление си останах много дълго и продължавам да си мисля, че всъщност не е лоша идея за сюжет... но не е и нещо, което би написал Кинг. Все трябва да включи някаква свръхестествена сила в цялата картина, нали? Поправете ме, ако греша с моите наблюдения от малкото прочетени книги на Кинг.
Всъщност "То" е не просто книга за чудовище, което примамва малки деца с балончета (надявам се, че поне вие сте разбрали, че е чудовище, а не човек и психопат...). От една страна, да, това е книга за нещо много зло, нещо, което вероятно е доста гладно и което умее да пази територията си. То живее в Дери - откога и защо не е толкова важно, колкото простия факт, че То убива много. И често.
От друга страна... това е книга за всички деца, които се превръщат във възрастни и бавно губят усещането какво е безразсъдно да не спираш на знак СТОП с колелото,
(хай-йо, Силвър, напред!)
или да се смееш щастливо след някое наистина плашещо преживяване. Тези случки от детството на тези деца се запечатват някъде там, дълбоко в съзнанието и ако се вгледаш, вече като възрастен (ако наистина искаш да се вгледаш), назад в търсене на смисъла от тези спомени, в края на тръбопровода може да е само едно място, едни личности, една случка. В детството се намира онова, което ни формира като възрастни... и в случая, краят и началото на всичко е То.
(и кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?)
"То" е нещо наистина мащабно - това е историята на един цял град, предадена понякога от спомените на местните, друг път разгърната през очите на деца, които творят бъдещето... а и на остарелите деца, които пък трябва да се справят с проблемите на това бъдеще - да ги разрешат вече окончателно, вече не като на игра.
И ужасът намира място сред всичко, макар че за мен впечатляващи (но не и страшни) бяха само онези моменти, в които То беше на заден план. Онези, в които не чудовището, а хората извършваха злото. И го извършват, защото са подтикнати от мъж в клоунски костюм. Както каза наскоро другият книгоядец в блога, когато стана въпрос за чудовищата на Кинг - може би в основата на всичко е вярата, че хората поначало не са зли, докато някоя мрачна сила не ги подтикне да извършат зверство.
А да се изправиш срещу който и да е ужас когато си дете и когато си възрастен... оказва се, че двата варианта носят много различни усещания и резултати. Децата някак успяват да опростят нещата, може би поради вярата си в неща, които възрастните са се постарали да отхвърлят от мислите си, заклеймявайки ги като "детинщини". Възрастните имат склонност да усложняват нещата... и това може да ги препъне.
А какво е То всъщност и може ли да бъде победено? Дали е вечно, или напротив, може лесно да бъде убито? И от какво толкова се страхува? Защото наистина, То го е страх...
Бил, Бевърли, Бен, Еди, Ричи, Майк, Стан... възрастни или деца, те знаят, че трябва да се изправят срещу чудовището и да се опитат да го спрат. Защото поради някаква причина са от малкото, които усещат присъствието на То
(и Костенурката не може да им помогне)
и имат силата да го наранят.

Бъди верен, бъди храбър, бори се.
Останалото е мрак.

25 март 2018

Когато усетът не ни подведе за...

Знаете онова чувство, когато видиш някоя книга и си кажеш "Това ще ми хареса!", без още да знаеш почти нищо за нея. Това, разбира се, се случва и на нас. Дали се дължи на асоциациите, които правим като четем заглавието, или пък влияе корицата... няма значение. Важното е, че едни от най-хубавите книги се намират именно чрез този "читателски усет".
Днешният пост е посветен на хубавите книги, които сме откривали чрез него - и понякога за малко да не вземем, чудейки се дали да се доверим на... своя "нюх" да го наречем. Започваме с...

"Градът на сънуващите книги" от Валтер Мьорс (издателство Оргон/Замония)
Тази книга се споменава много в таговете (или поне всеки път ни се иска да я споменем), които правим, но то просто е неизбежно. От момента, в който прочетох резюмето й в книжарницата се влюбих в стихотворението за Сенчестия крал и във всичките книги, книги и книги, които ми обещаваше корицата. Да не пропускам и факта, че много обичам да има рисунки по страниците - от онези черно-бели, шантави фантазии, които може да създаде играта с мастилото. И макар че често я споменяваме из таговете, при нас си няма ревю, но затова пък можете да видите такова в The Book Journey of the Bloody Raven.
"Румо" от същия автор не бива да остане по-назад, може да хвърлите едно око и на нея тук.

"Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат" от Ишбел Бий (издателство Сиела)
Добре, признавам, корицата тук е един от главните виновници, но... това все пак е книга за викторианска Англия в целия й мрачен блясък. И разбира се, ръка за ръка с това вървят лудостта и престъпленията, а също и Смъртта - с главно С, защото тук е герой... Да, мистичното и мрачното са ми на сърце, така като са омесени с "малко" отклонения от нормата.
Ако сте се заинтригували от книгата, мъничко повече има тук + цитатчета, от които би проличало какво имам предвид.

"Библията на дявола" от Рихард Дюбел (издателство Ентусиаст)
Вече разбрахте, че единият Книгоядец си пада по откачените истории. Всъщност очакванията ми за тази книга бяха именно такива. С такъв привкус започваше и самата история. Получих нещо, което не се покриваше много с очакванията ми, но съвсем не означава, че не обичам тази книга с цялото си сърце. Още по-хубавото е, че дойде като изненадващ коледен подарък, за който съм описала впечатленията си ей тук.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Из спомените на другата част от блога (която цял живот си избира книгите предимно по корици... Ще се постарая да сведа нещата до нещо кратичко):

"Абарат" на Клайв Баркър (издателство ИнфоДар) е много добър пример за днешната ни тема. Макар кориците да са малко шантави и странни и вероятно да пробуждат у хората асоциации с нещо детинско и несериозно, все пак това е Баркър! Не мисля, че изобщо някога си помислих, че мога да сбъркам с това заглавие, просто от книгата струеше магията "привличане". Тя е шарена не само отвън, но и отвътре и не само защото има рисунки. Тя е шантава, различна... и страшна.

"Каравал" на Стефани Гарбър (издателство Бард) според мен също заслужава място тук. По принцип много трудно бивам привлечена от книги с рокли на корицата, понеже все ги причислявам към някакъв строго определен стереотипен чиклитов жанр... също както и кориците с полуголи мъже, всъщност. Само че реших да рискувам с "Каравал", защото изданието не разполага просто с някаква си рокля на корицата, то е толкова стилно и красиво, и... и всичко. И не сбърках с книгата, оценявам я много високо. Ето и още - тук.

Поредицата за Никола Фламел на издателство Хермес ми бе предложена, странно защо ли, наред с книги за вампири, когато търсех подарък на площад Славейков за другия Книгоядец. Може би защото тогава беше по-модерно да четеш за вампири, отколкото за магьосници, което си е спорно. Преспокойно можех да отмина и двете предложения, но усетих нещо обещаващо в Никола Фламел. Радвам се, че не пренебрегнах това усещане.

Също някъде из Славейков (поне по спомен) попаднах и на Робин Хоб (издавана предимно от Бард и с една поредица от MBG Books). Повече от половината хора, които ме познават, знаят колко дълбоко в мен е вкоренена вече любовта ми към Робин Хоб. Магията се случи в онзи момент и от тогава - завинаги.

03 март 2018

Откъде идваме? Къде отиваме?

"Произход" на Дан Браун (издателство Бард) - заглавието, заради което като навита на пружина месеци наред повтарях, че ще излезе на 27 ноември. Буквално на всеки трети, отправящ въпрос. Това винаги ме е подсещало за излизането на предишната книга на автора - "Ад" - за която дори моето търпение беше много малко и си я купих почти в същия миг, в който я зърнах.
Дан Браун винаги ми е харесвал като писател, въпреки че не отричам някои минуси в неговите творби - например твърде забързаното действие на "Ад" и от време на време и в другите му книги, или честата склонност на главния герой, Робърт Лангдън, да поучава народа за откровено общочовешки истини. Това и разни други неща не могат да ме затормозят, когато историята, която Браун разказва като цяло е интересна и увличаща. Признавам си, че по принцип любимата ми книга на този автор е "Шестото клеймо", а тя съответно е и моя слабост. Така че в тази светлина трябва да споделя, че смятам "Произход" за по-слабо произведение от останалите книги на Браун, които вече познаваме. Но пък не е и съвсем слабо произведение от онези, които слагам в личното си "блато". Бих могла да кажа, че това беше една книга, движеща се по една постоянна крива - издигане, спускане. Смятам, че краят ѝ се намира някъде точно по средата на някакво изкачване, затова оценката ми за нея е завишена, а споменът остава по-скоро положителен.

Не намирам смисъл да преразказвам резюмето на книгата, което можете да видите тук. Вместо това ще се опитам да отсея в кратък вариант какво ми хареса и какво не в "Произход". Вероятно нещата ще трябва да стоят горе-долу така:
- Голяма част от книгата звучи по-скоро като туристически наръчник за Барселона. Това за мен е хем минус, хем плюс. Понеже Дан Браун често си звучи като писател, на който са му платили да води туристи на някое място и му се получава, какво пък... дори аз се снимах с образа на Данте пред къщата му във Флоренция заради Дан Браун...
- Модерната техника изиграва лоша шега не само на професор Лангдън, но като че ли и на самия Браун. За много от сцените придобих доста силната увереност, че Браун няма никаква представа от това, което би следвало да опише. Да, точно поради тази причина професор Лангдън също постоянно не разбира и поне си признава, но пък имам и някакво такова чувство, че е трябвало да се вкарат още съвсем мъничко усилия, щом искаш квантовите компютри и джаджи да играят толкова огромна роля за историята ти. Явно, че "Произход" се откъсва от линията на традицията, от висенето на Лангдън из стари архиви, от лазенето му по покриви на музеи и така нататък, вкарвайки машинариите от модерния свят, но синтезът все още ми се струва калпав.
- Липса на повече от така популярните кодове и шифри, заменени или с "гениалността на Лангдън" или с deux ex machina. При това в комбинация с много слаби "злодеи". Това кара по-внимателния читател или този, който реши да се замисли, да разкрие "свръхсекретните тайни" още към средата на книгата и може би дори да загуби донякъде интерес, понеже на Лангдън очевидно няма да му се наложи чак толкова да се напрегне, за да се справи, на негова страна работят твърде много "могъщи" съюзници. Някак в този случай всичко се обезсмисля... О, затова пък Браун ще ни занимае с драмите на поредната партньорка на професора, за която същият този професор ще стане, разбира се, нещо като духовен баща.
- Опитът на Браун да погледне на религията от друг, различен ъгъл, е нещо доста положително. Честно казано ми е омръзнало от сляпото вървене все по един и същи утъпкан път. Не, че авторът проправя съвсем нов, той пак си е скептик и атеист, но има някаква свежест и промяна. Харесва ми ролята, в която поставя религията, харесва ми отказът от пълната омраза и отричане, до които можеше да стигне, ако беше поискал. Смятам това за нов подход в развитието на историите му. Може и просто да не съм обръщала внимание досега, но се съмнявам, че положителната нотка нямаше да ми направи впечатление.
- Великата тайна... "Откъде идваме" беше приятна тема, неособено оригинална, но пък добре представена, изчистена, точна и ясна. "Къде отиваме" можеше да е много, много по-силна, ако авторът беше използвал като главна точка някоя болест например. Много по-вдъхновяващо би било за хората, ако трябва да се обединяват в мисленето си върху общ проблем, включващ борбата с нещо засега нелечимо, вместо като тема за размисъл да им се пробутва поредната истина от живота. Разочароваща част. Много. Това беше моментът, в който тъкмо си бях казала "Еха, това звучи страшно вдъхновяващо" и в следващия момент бях "Ти сериозно ли, пич..."

"Ад" може и да прочетох по навик (е, хареса си ми), но "Произход" прочетох по-скоро с истинско любопитство. И двете книги за мен не са от най-силните на Дан Браун, но пък "Произход" ми се видя по-добрата. Особено пък защото все пак дава някакъв вид... надежда, че човечеството не е непременно зло.
Извън кратките бележки мога да кажа още, че Уинстън беше симпатичен, макар и не чак изненадващ, а пък принцът беше някак най-безсмисления герой в цялата тази работа. А пък те тръгнали да го обвиняват в нещо си...
Сайтът с жълтите новини беше ненужно допълнение, защото чрез него историята се пришпорваше допълнително. Към края вече започна да дразни, особено ако вече си се досетил за тайнствения им информатор. Да, определено в "Произход" липсват дори опитите на Браун да надъха публиката си и така да я прави нетърпелива. Жалко, особено пък когато станахме свидетели на това как Лангдън, който уж вече е старичък, продължава да оцелява като терминатор, дори притиснат в ъгъла xD.

14 февруари 2018

Не валентинки, а Дориан Грей


Докато сърцата върлуват като грипните епидемии, а някои са решили просто да пият по другия повод, в блога празникът е съвсем различен.

Днес имам годишнина!
... От първата ми тетрадка с цитати. :D
Редно е да си го отбележа както подобава. И може би темата не е чак толкова отдалечена от сърцата, защото съм избрала една много любима книга за днешния пост. Знаех си още отначало, че ще правя още публикации с любими пасажи, просто нямаше как да е иначе - толкова са много (като стана въпрос - ето ги първия и третия)! И хайде сега, да не задържам повече вниманието, нека в днешния ден има и малко философия, освен всичко останало!
Цитатите от "Портретът на Дориан Грей" от Оскар Уайлд са в превод на Красимира Тодорова за издателство "Кибеа".

Животът е отрова, която погубва изкуството.

Изкуството се стреми да разкрие себе си и да скрие твореца.

В този свят печелят недъгавите и глупците. Те спокойно могат да си седят и да наблюдават представлението. И ако не познават победата, не познават и поражението. Живеят така, както би трябвало да живеем всички - спокойно, равнодушно, без вълнения и тревоги. Никого не погубват, но и сами не падат от чужда ръка.

Постепенно започнах да обичам тайнствеността. Само тя може да направи за нас днешния живот загадъчен и привлекателен. И най-обикновеното нещо придобива очарование, щом започнеш да го криеш.

Ти обичаш всеки, а това означава, че си и равнодушен към всеки.

... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами.

Всяка класа е склонна да изтъква значението на ония добродетели, които не й се налага да проявява в собствения си живот. Богатите говорят за пестеливост, а безделниците красноречиво възхваляват възвишеността на труда.

... това е една от най-големите тайни на живота: умението да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживяванията.

Единствената разлика между прищявката и "вечната любов" е това, че прищявката трае малко по-дълго.

- Обожавам простите удоволствия - каза лорд Хенри - Те са последното убежище за сложните натури.

Обичам да знам всичко за новите си приятели и нищо за старите.

- Хората много обичат да дават на другите онова, което им е най-нужно. Ето кое наричам аз истинска щедрост.

Разграничението на духа и материята е непостижимо, както е непостижимо и тяхното сливане.

Опитът няма никаква етическа стойност. Той е само названието, което хората дават на своите грешки. Моралистите по правило, винаги са гледали на опита като на средство за предупреждение, признали са му известно значение за формирането на характера, издигнали са го до ролята на учител, който внушава какво трябва да се прави и какво трябва да се избягва. Опитът обаче не притежава подбудителна сила. Той не е по-действен от съвестта. Той е само доказателство, че нашето бъдеще ще прилича на миналото ни и че греха, който веднъж сме извършили с отвращение, ще повтаряме многократно и с радост.

Да обичаш, значи да надминеш себе си.

В самообвинението винаги има наслада. Когато се обвиняваме сами, ние чувстваме, че никой друг няма право да ни вини.