16 юли 2018

Танц с дяволи/"Дяволиада"



"Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни..."
А. Далчев ("Дяволско", 1927 г.)

В нашата българска литература има място и за великолепните диаболични стихове на Атанас Далчев (1904-1978). Вдъхновяващи, зловещи, красиви, страшни... Никога преди срещата ми с този великолепен творец дори не бях подозирала, че такава литература изобщо съществува. Това беше една от срещите, случили ми се в училище, които мога да броя като "открехващи" към нещо непознато дотогава.
И така... за стиховете знаех и ги обичах.
Но пренебрегвах или просто не се интересувах от възможността да съществува и диаболична българска проза. Сега твърдя с пълна увереност, че издателство "Милениум" повдигна и тази завеса към истината за взора ми, както е казал поетът. Сборникът "Дяволиада" (2018 година) ни предоставя възможност за среща с цели четирима представители на "дяволското" литературно течение. Имена, които преоткрих... и такива, които научих, след като чувам за първи път. Чувствам се толкова щастлива от придобитото ново знание!
Имената, с които ни запознава сборникът "Даволиада" са съответно тези на Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Чавдар Мутафов. Темите, които ги обединяват, са страшното, готическото, сатанинското, смъртта, страхът. Светът, в който ни канят, невинаги е светъл и прекрасен. Защото в света понякога се случват и лоши неща. Понякога се сблъскваме с тях, независимо дали сме го искали. Можем ли да се изправим срещу страха, срещу тъмнината, срещу зловещата усмивка на дявола, който незнайно защо е избрал да преследва точно нас, точно сега... Ето това е "Дяволиада". И всички разкази са сякаш доказателство, че "дяволът" е бил винаги около нас, винаги в нас, винаги готов да те последва от ъгъла. Трябва да бъдеш винаги готов... да бъдеш смел.

~~~~~
За авторите в книгата е дадена достатъчно информация, затова няма да цитирам биографичните данни, а ще се опитам да предам чрез тях онова, което ме завладя в книгата...

Светослав Минков, първият представен в "Дяволиада" автор, е добре познат като име на всички ученици (надявам се xD). Лично аз си спомням, че бях значително разочарована от "Дамата с рентгенови очи", която е включена в задължителната програма, вече не съм сигурна точно за кой клас. "Рекламата" в учебника за Минков го представяше в съвсем друга светлина в очите ми и разказът никак не удовлетвори очакванията ми. От онзи момент, когато го оставихме назад в учебника, аз забравих за автора. Бях малко учудена, когато видях името му на корицата на настоящата книга, признавам си, без да има конкретна причина за това. Срещата ни беше изненадваща.
Сега заявявам, че преоткривам автора. Ученикът в мен е пораснал достатъчно, за да оцени разказите на Минков в  "Дяволиада", може би? Те, разказите, са често много кратки, от порядъка на страница и половина. Повечето от тях са пряко свързани с българското село. Селото и дяволското - преплетени в една фантастична, сатанинска, магическа прегръдка. Фолклорът се превръща в нещо живо, дишащо. Произведенията на Минков тук са сякаш "тъмната магическа страна" на "българите от старо време". Страхотно и по някакъв начин изключително ново преживяване за човек, свикнал да чете за българското село само в краските на теглото, тъгата, много рядко за щастието.
Любимият ми разказ на Минков от сборника е "Устрел" - абсолютно точен пример за чувствата, породени от творчеството му, които описах по-горе.

Владимир Полянов беше име, което чувам за първи път. Именно той е любимият ми автор от сборника. Безумие, дебнещ мрак, съновидения - това са разказите на Полянов. Почти явно е колко се набляга на темата, че демоните често се намират в самите нас. Историите са бълнувания, кошмари... които създаваме най-често ние, а си мислим, че е някой друг. Авторът има изключително красив начин на изказване, трудно човек би го отличил от някой негов западен събрат. Полянов често поставя героите си извън България, затова атмосферата му е някак автентично западна, но в същото време, ако той изрично не посочваше мястото на действието, всичко можеше да се случва и тук, например в столицата.
Изключителна загуба е, че този автор не е чак толкова известен сякаш (аз го чувам за първи път и предполагам, че не съм сама). Невероятно талантлив е. Харесвам еднакво всичките му произведения, включени в сборника. Още повече, че те наистина са сякаш обединени от една обща тема - борбата не с онова, което е около теб, а онова, което е вътре в теб.

Георги Райчев е сякаш опонент на Полянов, що се отнася до темата на неговите разкази. Докато за Полянов посочих, че демонът е в човека, то при Райчев демоните са навсякъде около нас. Те ни преследват, понякога ни набелязват за жертви без видима причина. Понякога правят света около ни нереален, невъзможен, луд. Попадаме в мрежите на чисто зла сила... а понякога и защото светът просто е станал такъв. Войната, гладът, отчаянието, самотата - всички те могат да бъдат наши демони. Светът на Райчев е карнавал, маскарад, а зад маските се крие истина, която често нямаме сили да погледнем в очите. Тук героите сякаш танцуват с лудостта и тя им се присмива.
Единствено при Райчев имаше някакъв проблем с текстовете (някои печатни грешки), но иначе любимият ми разказ е "Lustig" (чак сега проверих, явно, че думата означава "Забавен"?) - история за нищетата, за отчаянието, за това как, когато целият ти живот сякаш рухне, търсиш вината у оня, който не е достатъчно силен, за да ти се опълчи. Явно дори и когато някога си го обичал... Това е всъщност един разказ трагедия... но с изненадващо удовлетворителен за мен край.

Чавдар Мутафов е представен в "Дяволиада" само с един свой разказ. Този човек е написал най-голямата енигма в целия сборник. "Смъртен сън" съдържа в себе си бясно танцуващи пред очите ти символи и загадки, удавя те в река от нереалност, откъсва те напълно от нормалното. Това е наистина странно произведение, написано с един особен, "философски" тон. Този разказ е "труден" и "тежък", този разказ е... Е, все още е загадка за мен. Той представя "мисълта за смъртта". Търси отговор за смъртта и онова, което бди оттатък... но дали успява да намери отговорите?

08 юли 2018

"Хартиената менажерия", други разкази, спомени и блянове II


А ето и втората част на темата за сборника "Хартиената менажерия" на Кен Лиу, за който един пост не успя да ми стигне. Дори не мога да уловя цялата доза нестандартно и странно вълшебство, с което е пълен. Може би така е по-добре... Всеки сам трябва да го прецени, именно както авторът ни е оставил да направим при повечето си истории.


Спрях се при "Илюстрована книга по сравнително познание за напреднали читатели". Разказът отново е от серията "родител-дете", за която вече стана дума. Но, за разлика от няколкото други, е една идея по-отнесен. Нещо в него не беше докрай изкусурено. Дали бяха твърде ненужните термини, или пък е бил просто нахвърлян отгоре-отгоре, не мога да кажа. Предполагам, че това значи, че не съм "напреднал читател". Е, едно със сигурност ми хареса: "Има много начини да кажа, че те обичам в тази студена, тъмна, притихнала вселена..."
"Вълните" - абсолютно феноменален полет на въображението. Истински китайски блян. Започва отново с традиционна китайска легенда за едно от трите древни върховни божества, минава през суровата научна фантастика и се извисява в... песен. Красива постройка - оставя ти възможност да мечтаеш, оставя ти малко гняв, оставя и надежда. Едновременно е приказка и "отговор за началото на световете". Мисля, че е вероятно най-любимото ми произведение в сборника.
"Моно но аваре", което лично аз като любител на друг вид транскрибция на японския език чета като "моно но ауаре" (разликата определено си я има, пък!), улавя с великолепна точност японската същност на всички неща. Бит, всекидневие, светоглед... В този разказ няма нито един ред, който да е не-японски. И когато хората казват, че им е трудно да разберат японците, ето го насреща Кен Лиу. Историята отново представя човечеството в търсене на ново бъдеще, но както го вижда един японски младеж. Неговите спомени, неговата душевност, жертвоготовност, човечност... и безкрайната красота на всички малки неща. Това е "моно но ауаре".
"Всички вкусове" е може би единственият разказ, на който мястото не е в този сборник, според моето скромно мнение. Той започва с разказ за друг от древните висши китайски богове, а после преминава към историческата сцена. Китайците златотърсачи в Америка и срещата им с едно малко американско момиче. Историята по-скоро проследява опитът им да се научат "да бъдат американци", а фантастичната част бе вмъкната чрез приказни митове и легенди. Лиу ни насочва към някои определени изводи, но като цяло разказът не отговаря на цялостната визия на "Хартиената менажерия". А пък беше може би най-дългият.
"Кратка история на Транстихоокеанския тунел" ни представя какво би станало, ако хората имаха смелостта да измислят такъв амбициозен проект... и реално да го изпълнят. Чудесен разказ. Този път главният герой е чист представител на Формоза (Тайван), представен също толкова любопитно. Само че разказът завършва по някакъв неопределен начин незадоволително, което е жалко.
"Майсторът на съдебните спорове и Царят на маймуните"... какво мога да кажа за това? Първо, че обожавам Царя на маймуните - страшно популярен герой не само в Пекинската опера, но и в ужасно много произведения и в Китай, и в Япония. "Пътуване на Запад" е класическо китайско произведение за един добродетелен монах, тръгнал да търси свещените сутри на Буда. Тази история е вдъхновила толкова много автори! В случая на Кен Лиу Царят е послужил повече като фон за представяне на класически разказ от типа "китайският съдия". Тук китайският съдия обаче е злодеят. Иначе всичко останало е каквото го познаваме от произведенията на Робърт ван Хюлик, например. Историята не може да се похвали с особено голяма фантастичност, но определено може да се разглежда като патриотична. Призив за опазване на спомен.
"Човекът, който сложи край на историята: документален филм" е последният разказ в сборника. Фантастичното в него отново служи само за най-обща основа, докато се разглежда историческата тема за "Отряд 731", или погледнато в по-общ план - японските издевателства в Китай по време на Втората световна война. Фантастиката се изразява в това, че е открит начин да се пътува във времето до тези или други събития с помощта на физиката, но по-важен за разказа е моралът. В началото моята същност на историк беше бясна от това по какъв начин се съсипва историческото наследство. Например - след като не беше даден шанс на "историците професионалисти" да се възползват от "машината на времето", а вместо това там бяха пратени обикновени хора, близки на жертвите из лагерите... извинете, това е като да изпратиш при тежко болен, нуждаещ се от сложна операция, не специалист лекар, а най-близкият до сърцето му човек. И на този близък да дадеш скалпела и да му кажеш "оперирай, ти си му близък"... Страхотна логика...
Дозата успокоение идва чак в последните страници от разказа, където нещата поне се обръщат към разглеждането на философския проблем за истината. Най-искреното послание тук, обаче, си остава, че чудовища няма... "Ние сме чудовището".

07 юли 2018

"Хартиената менажерия", други разкази, спомени и блянове I

Тази очарователна книга абсолютното би могла да бъде книжното удоволствие за всички колеги историци, философи, филолози и изследователи на Далечния Изток. "Хартиената менажерия и други разкази" на Кен Лиу (Издателство Еуниката, 2017) прекрасно улавя мечтите, въображението, миналото и надеждите за бъдещето на свят, който сякаш живее в различна от нашата реалност. Това е свят, изграден от чужди представи, от "блянове", далечни идеи, на които трябва да посветиш време, за да започнеш да разбираш. Тази книга е предизвикателство, сблъсък с култури, почти непознати у нас, или пренебрегвани по някакви причини. Да, прекрасен сборник, заслужил всички признания, които е спечелил. Едновременно с това е трудна за препоръчване книга, защото... наистина е различна. Но научната фантастика винаги е имала правото да предлага нови и невиждани досега пътища към света, нали в това е смисъла й.
Чудесна работа от страна на непознатото за мен досега издателство "Еуниката". Единственото нещо, за което остана да мрънкам, е липсата на разстояние между някои абзаци. Понякога беше доста трудно веднага да съобразиш, че историята се е върнала към друг герой от историята, или е преминала няколко години напред, или друго. Което определено беше леко нервиращо... но това са бели кахъри.

Сега ще споделя в няколко изречения някои впечатления от разказите, с което, общо-взето, планирам да изразя изненадата си от това колко чуждестранни ми изглеждат (дори когато не съм чак толкова доволна от някой завършек). Всъщност, не толкова чуждестранни сега... но щеше да е прекрасно да ги срещна в началото на магистърската си програма, щяха да са неоценима помощ за "борбата за вникване в азиатската култура".
Ще направя това в два поста, просто защото планирам много да се захласвам...

Първият разказ в сборника, "Как някои разумни видове създават книги", мога да окачествя като "блян". Това е странно понятие на Изток, с трудно определимо значение. Разказът е... мечта, сън, вяра. Полет на въображението през непознати несъществуващи (може би? Кой знае наистина...) земи. Навсякъде, в цялата Вселена, всички създават книги. Красиво встъпление.
"Промяна на състоянието" е нежна любовна история с нереален привкус. Звучи нереалистично, но пък всъщност не е трудно да й повярваш. Сред думите има скрита надежда, че можеш да бъдеш достатъчно смел за... промяна на състоянието. Ако пожелаеш.
"Идеалната комбинация" мога да окачествя като "стандартен" фантастичен разказ. Всъщност, не мога да кажа, че е от любимите ми. Малко ме подразни поредната драматизация на проблема "социалните мрежи в интернет ще унищожат живота ни" - точно каквото представлява целия разказ. Аз може все още да съм си наивна и глупава, но подкрепям главния герой в началното му състояние. В края на разказа все още не съм сигурна на чия страна съм. Като цяло съм изморена от темата. Хората ще кажат, че не съм права да "забравям да мисля за проблема"... но аз предпочитам да направя точно това.
"Наслука" е прекрасна история. Тя започва като нещо искрено... китайско... и се превръща отново в онзи неопределим източен "блян". Преобразява се, минавайки от митичното към механичното... и от механичното към мечтата. Старото се приобщава към новото, но запазва невероятната си магия в свят от машини, в свят, съществуващ в едно "ами ако...". От миналото към бъдещето, изпълнено с тракането на колела, с облаци пара, с викториански облик. Където тя, лисицата, древното наследство на Китай, бяга покрай релсите и машините, неуловима. Един от разказите ми фаворити, както вероятно си проличава.
"Литеромант" има исторически характер, тъй да се каже. Разказът е за разделянето на Тайван от Китай. Историята е гледана през очите на невинно дете, което няма никаква представа от "великите политически събития", поради което за него всички хора са равни. Няма "комунисти", няма "борци за правото". Просто старият литеромант (гадател на бъдещето по йероглифи), неговият внук и бягството от самотата. За нещастие, детето прави невинна грешка, заради която за новите му приятели се отприщва адът. Резултатът е брутален и ужасяващ. Интересното при Лиу е, че представя всичките си герои, независимо от народността и разбиранията им, без конкретно да взима страна. Ти преценяваш, ти отсъждаш, просто фактите са на лице. Това е изкуство, характерно на Изток, което винаги съм уважавала. Поглед над света, който не осъжда, няма претенциите да те води по някаква утъпкана пътека. Представя ти едната гледна точка, после и другата. И от теб зависи как ще интерпретираш.
"Симулакрум" разглежда идеята за отношенията родители-дете. В книгата има немалко представяния на идеята, всъщност. Все пак тези отношения са особено вкоренени в културите на Изток. В този разказ Лиу работи с идеята за детето, което отказва да види родителя си различен от онази представа, изградена в миг на неразбиране. Историята има горчив привкус, както и няколкото други на същата тема.
"Редовен клиент" мога да определя като класическо криминале, ако изключим това, че полицията вече е въоръжена с така наречения "Регулатор", който помага на хората й да действат "по-разумно и по-добре да преценяват нещата". Главната героиня обаче си остава класически детектив - с болезнено минало, изправена пред аналогичен на болезнен за нея случай. Убиецът също е класически. Като разказ "Редовен клиент" не е никак лош, но не мога да кажа, че беше чак толкова впечатляващ. Също така е от серията за отношенията "родител-дете".
"Хартиената менажерия", също от серията "родител-дете", прогаря рани. За него е трудно да се говори, защото представя идеята за детето "беглец", отвърнало поглед от произхода си. Детето, осъзнало грешките си твърде късно. История мечта и магия, след която можеш да се питаш единствено "Защо", съжалявайки това нещастно, глупаво хлапе.

... Скоро и част II, поради това, че тук, долу, започнах да не виждам текста, а това ми се случва за първи път...