Честно казано, беше доста трудно да устоя на желанието да споделя спойлерските цитати. Пропуснах толкова хубави, но, уви, пазя изненадата..."Кралят на тръните" е отново в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2013). Цитати от първа част, "Принцът на тръните", може да видите тук, а от трета - тук. Общо ревю за поредицата - тук. :)
Когато играта не може да бъде спечелена, промени играта.
Човек е направен от спомени. Спомените ни определят. Уловени мигове, запомнени миризми, случки, съживявани многократно на малка сцена. Ние сме спомените си, спомени като мъниста, нанизани на връв от сюжети. Сюжетите, които разказваме за себе си на самите себе си, докато пропадаме през живота към утрешния ден.
- Ние не сме спомени, Катерин, ние сме сънища. Всички ние. Всяка част от нас е сън, кошмар, пълен с кръв, повръщано, скука и страх. И когато се събудим... умираме.
Изглежда, страхът е наша дружка в детските ни години, когато всичко е ново и непознато, и после се завръща с възрастта, когато се сдобием с неща за губене.
Изградени сме от противоречия, всички ние. Именно тези противоположни сили ни дават издръжливост, като арките - всяко блокче оказва натиск върху съседното. Покажете ми човек, чиито тухли са подредени по конец, и аз ще ви докажа, че е луд за връзване. Вървим по тясна пътечка, а от двете ни страни дебне лудост. Човек без противоречия, които да коригират равновесието му, рано или късно се отклоняват от пътя.
След няколко дни на седлото винаги стигам до заключението, че за да бъда изкушен от храна, тя трябва да е или топла, или студена, а ако е животно, предпочитам да не мърда - това условие не е задължително обаче - и на някакъв по-ранен етап от съществуването си да е имало гръбнак.
Понякога болката е толкова голяма, че я обикаляме по краищата и търсим свой начин да нагазим в раната.
Всички ние сме като непълна мозайка, нескопосани колажи от случки и страдание, хартиена броня срещу света. И онова, което ни прави човеци, са редките моменти, когато се сепваме, когато натегнатата пружина отпуска и удря на свой ред.
Веднъж Макин ми беше казал, че ако не изпитваш страх, значи имаш един приятел по-малко.
Забележиш ли веднъж дума или фраза, тя сякаш се появява постоянно.
Притиснеш ли твърде силно един човек, той рано или късно ще се ядоса и ще отвърне на удара. Всеки от нас стига до точката, когато казва "не" заради едното отрицание, защото думата приляга на устата му и звучи добре.
Вечно щяхме да се блъскаме един в друг като снежинки в буря, да се сражаваме, да се убиваме, да падаме, да се уталожваме и когато бурята утихне, войната пак щеше да е там, непроменена, чакаща - чакаща мен, брат ми, майка ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар