Светът е отново унищожен. Третата световна война е лишила едва оцелялото човечество от всички преимущества на технологиите, постигнати преди войната. Сега всичко трябва да започне отначало.
Съществуват онези, които се опитват да живеят в мир, като сплотено общество, помагайки си. Съществуват и онези, озверелите, силно военизираните, които виждат бъдещето на света като задължително преминаващо през феодализма и робството, подчинението.
Всички гледат да живеят отделно от другите. Постигнали са поне малко мир и спокойствие и всеки извън обществото е ненужен. Откъснати селца, опасни пътища.
И пощальонът.
Той беше нещастен "старец", който си спомняше твърде много за изгубения свят. В никакъв случай смел и могъщ герой, по-скоро артист и интелектуалец. Скиташе се из пътищата и се опитваше да оцелява как да е, а хората го смятаха за страхливец или заразно болен.
Един ден същият този мъж случайно попада на нещо на пръв поглед невинно. Униформата на отдавна мъртъв пощальон и торбите му с писма. Тъй като нашият бродяга е останал без съвсем нищичко, напълно обезверен, донякъде по неволя или пък просто заради съдбата... той се превръща в Пощальона.
"Пощальонът" на Дейвид Брин (ново издание от 2018, Бард) ни води по стъпките на един непоправим романтик и идеалист. Неговите идеи и виждания за света са отдавна остарели в този нов живот, който водят другите, но той се е научил да оцелява като себе си въпреки това. Той първоначално няма никаква идея какво трябва да прави със себе си... но това е само привидно. Постепенно и някак случайно старите идеали намират приложение в тази унищожена реалност и му помагат да оцелява. И не само да оцелява, ами и да стане ключова фигура за промяната на цяло едно общество от оцелели и деца на новото време.
Въпреки че "Пощальонът" вече трябва да се отнася към книгите, които се развиват "в друга реалност", защото действието на историята е в самото начало на XXI век (самата книга е написана през 1985-а), за мен беше много изненадващ начинът, по който Брин е изградил това общество на бъдещето. Макар да откриваме хората върнати обратно в "тъмните векове", някои от спомените на по-възрастните герои водят до доста точни предположения от страна на автора за това какво е било обществото точно преди войната. И всичко звучи особено достоверно предвидено.
Въпреки че имаше доста места в книгата, които бих определила като открито банални и детински, поне по описание, съм изненадана от включването на новата форма на феминизъм тук-там, което в известен смисъл отдалечава тази книга от други на такава тематика. Ако това - промяната, настъпваща у жените - го нямаше, "Пощальонът" щеше да е поредната книга за края на света, където някой или нещо взима нещата в свои ръце и води народа като Моисей през Червено море. Дори и Брин да е представил героя си по-скоро като неуверен, страхлив и уплашен човек, който не може да спре да лъже, защото ще умре (макар че към края човекът става доста по-опитен или по-скоро доста по-смел, защото печели на своя страна голяма част от уважението на околните).
Освен опростения език на книгата (а може би е така, защото хората са забравили най-големите си постижения?), подразни ме и опитът за описание на неизменния враг на народа, тоест бившите военни. Фанатизирани убийци, няма как да стане по-ясно, добре... но техният кумир, който беше нещо като Хитлер или Хитлер плюс редица други фанатизирани водачи от миналото... той просто беше споменаван навсякъде като някакво божество на смъртта, а ние така и не разбрахме достатъчно за него.
Да, да, издребнявам, знам... Но за мен пропускът да се опише главният злодей така че да го намразиш и да симпатизираш още повече на добрите хорица, си е голям пропуск.
На места очаквах от "Пощальонът" да ми даде повече, много повече. На други, където надеждата умира (въпреки че никъде нямаше велики изненади, ако изключа жените) смятам, че Брин се е справил чудесно. Този път подминах мрънкането си за момента "Америка е велика", който понякога цъфваше из страниците и който по принцип ненавиждам (авторът трябва да е много по-добър, за да ме увлече достатъчно по идеята, така че да не я отбелязвам). Много ми се искаше да разбера за развитието на катастрофата в Европа, където имало някакви славянски съюзи и прочие, но авторът не е европеец, затова останахме на сухо xD
Симпатична книга, хареса ми, макар че щеше да ми повлияе много повече, ако ми беше от първите фантастики за края на познатия ни свят. Сега я виждам повече като едно позитивно виждане за развитието на подобен тип катастрофа. Пощальонът се опитва да сплоти обществото и да му донесе спомена за това, което е било някога. И вероятно ще успее. Все пак човекът е социално животно, нали... Онзи тип с униформата и писмата, носещ вести отдалеч - какво по-радостно събитие за отдавна загубилите свои близки и роднини? Неговата лъжа е благородна лъжа - за сплотеност, за възстановен свят въпреки разрухата. Един ден, рано или късно, ще бъде истина.
~~~~~
Още по темата към момент можете да намерите и тук:
Няма коментари:
Публикуване на коментар