Летни дни и...

"Летни дни и летни нощи" (Сиела, 2016) - сборник с YA разкази за любовта, слънцето, младостта, силата в това да бъдеш заедно с някого...

На пръв поглед изданието е изключително симпатично - корицата и всичко останало (въпреки че аз продължавам да се оплаквам от СтефЪни, да плача с кървави сълзи, когато се загледам продължително, защото не мога да си обясня какво прави това име различно от другите Стефани-та).

Ако мога да си позволя малко лирично отклонение обаче, в тази книга има някакъв проблем. Или пък не е книгата виновна, а аз самата. Представяйки си разкази за лятото и любовта по начина, по който аз бих разбрала тази тема, половината от историите тук отпадат, дори само заради елемента на трагедия, който съдържат. От една книга за истории с млади хора, които срещат Любовта не вярвам да се очаква да наранява и да съдържа реализъм. Как трябва да си представя, че чета тези разкази през лятото - безкрайното, топлото, чудното, различното - и да страдам заради болката, наслоена вътре, вместо да вярвам все по-силно, че през този сезон се случва истинска магия. Не е ли лятото (поне според този сборник) сезонът, който да ни убеди, че имаме време за всичко и това време е безгрижно, красиво, мъничко несериозно...

Хм... Явно сама съм си виновна. Май само покрай Коледа се случват безгрижни чудеса, изпълнени с повече радост, отколкото понякога е възможно да откриеш в дадена ситуация. А аз по принцип съм зимно дете и вярвам повече в магията на снега, сигурно затова не разбирам магията на разтапящия се асфалт.

Не съм сигурна дали имам любим разказ тук, но най-много се доближава, предполагам, този на Лев Гросман, което всъщност ме изненадва. Той обаче е чак накрая. Я да се върнем от началото да видим имаше ли и нещо друго (ще пропускам наличието на трагедиите, за да не се окаже, че се оплитам твърде много в подробностите, важни за "изненадата")...

"Глава, люспи, език, опашка" на Лий Бардуго се вписва добре в лятната тема. Тук се говори за това как да оцелеем в най-големия пек и в тишината на града, когато половината от населението му е някъде другаде. И за магията на очакването да се появи тайнственото непознато момче, което с всяко изминало лято става все по-специално. Бардуго залага на магията с късче приказни мотиви, станали популярни съвсем наскоро и в друг тип изкуство, освен литературата (но не мога да посоча, за да не ви насочвам за решаването на загадката, дори и решението да се вижда кристално ясно, според мен). Разказът не е лош като въвеждаща история, но не мога да кажа, че ще го запомня с нещо повече от приликата му с други произведения.

"Краят на любовта" на Нина Лакор също мога да причисля като добър пример за летен разказ. Тук се залага още един тип мотив по темата "любовта към различния" (в първия разказ отгоре също можем да я открием... както и навсякъде из сборника, де). Разказът на Лакор представя копнежа на едно момиче по друго момиче - простичко, ясно, реалистично и, разбира се, с надеждата, че отхвърляне няма да има, защото любовта е най-силната магия. А лятото пък трябва да е сезонът на чудесата, както вече се разбрахме. След време обаче и този разказ няма да си спомням с нещо отличително.

"Последна съпротива в Синегор" на Либа Брей е нещо, което следва стандартната процедура за смес от нещо-като-комедия + някакъв-некадърник + момичето-на-мечтите-което-не-ме-поглежда. Можем да наречем резултата "класическа комеди-зомби ненормалност" или... ами нещо такова. Неудачникът всъщност е симпатичен, но по някакъв начин историята е леко досадна, вероятно заради клишетата си. Поне всички герои в нея съзнават, че са част от клише и нещата някак се уравновесяват.

"Нездрави удоволствия" на Франческа Лия Блок е... ъх... Първо - как трябва да харесам героите, като те участват само като инициали тук, каква връзка трябва да имам с тях? Трябва да сметна, че историята е истинска само защото не се споменават имена ли? Второ - това е разказът, който най не заслужава да е тук, защото е всичко, което любовта и лятото не бива да дават, ако искаме да вярваме в тяхната сила. Иначе казано - историята е първата локва депресия, в която да се удавиш, нещо като "Ха-ха, ти си мислеше, че сега ще ти е хубаво, приятно и красиво, но аз ще унищожа вярата ти в хубавия живот с отвара от реализъм, за да ти вгорча надеждите, че и ти можеш да имаш магическо лято като младежите, за които чете преди мен!"

"След деветдесет минути завийте на север" на СтефЪни Пъркинс ще остане в съзнанието ми с твърде обилното описание на това колко "мазна" и потна била героинята, как краката на главния герой били толкова космати и мъжествени, облечени за първи път в къси панталони и... ами, да, схващате, че идеята за романса малко ми минава на заден план, по-скоро историята ми остава в съзнанието с леко гнусен привкус, колкото и да се опитвах да се абстрахирам. Кълна се, че не е, защото е на авторката с онова име (аз рядко поглеждам заглавието на дадена история, дори и имената на главите в големите романи), просто не е моят тип история и цивренето на главната героиня с нейните "кърпички за мазнина" ми идва банално.

"Сувенири" на Тим Федерле е история за момче, влюбено в друго момче, вероятно в отговор на историята на Лакор. Проблемът на главния герой беше, че е голямо мрънкало и депресар, който просто не си позволи да повярва, че магията наистина работи за него. Всъщност, историята е близо до това да бъде обявена от мен за "недостойна" да участва тук, но депресарят, да си призная, ме кефи с абсолютното си мрачно настроение. Човек ще си помисли, че е супер досадно да чете за безкрайния поток от оплаквания и себеомраза, но ако имаш настройката да упорстваш и да видиш докъде ще е падението на този тип...

"Инерция" на Вероника Рот съдържаше елемент на фантастика, но всъщност беше крайно безинтересен, без да мога да дам конкретна причина за това чувство. Пресъздаваха се случки, нахвърляни скучно, без да се улови силата на темата, която се търси (която все пак е любовта, да не забравяме). Малко приличаше на сборник от клиширани послания доста повече от другите клишета, разхвърляни из разказите.

"Любовта е последното прибежище" на Джон Сковрон е абсолютно клише по отношение на създаването на връзките и дори е вбесяващо мелодраматичен разказ в някои отношения, но при все това има един-два сладки момента. Авторът се опитва да подражава по някакъв начин на Лемъни Сникет, имаме лабиринт и "лоши" момче и момиче, които събират отдавна търсещи се сърца... но всъщност като цяло си е вбесяващо мелодраматичен разказ.

"Късмет и довиждане" на Бранди Колбърт разработва все по-популярната тема за присъствието на чернокожите навсякъде. Напоследък има все повече филми изцяло с актьорски каст от афроамериканци. А разказът на Колбърт е нещо като сценарий за подобен филм. Аз не изпитвам проблеми с това, освен че ми е трудно да си ги представям. Все пак в България тези хора се срещат доста по-рядко, не са част от ежедневието ни (малкото от тях, които са, едва ли смятат, че животът тук е лесен - само като се качат в метрото и всички погледи са приковани в тях като в атракция, горките).

"Чисто нова атракция" на Касандра Клеър има фентъзи елемент. Харесва ми идеята за карнавала, но мина доста време преди наистина да повярвам, че фентъзи елементът всъщност го има. После имах повече интерес към демоните, отколкото към любовната история, а тя и без това беше слабичка. И не беше малко слабичка...

"Хиляда начина, по които всичко това може да се обърка" на Дженифър Е. Смит е с твърде дълго заглавие, напълно ненужно... но няма значение, май само аз имам предпочитания към кратките заглавия. Тук имаме момиче на седемнайсет, което незнайно как работи в детски лагер като възпитателка на шестгодишни хлапета. Мисля, че в България това много трудно може да бъде уредено и през цялото време само това ми беше в главата... Но иначе това лято ще е различно за нашето момиче, не само защото в групата й с дечица се включва дете, класифицирано със синдром на Аспергер... а и защото нашето момиче е влюбено в един от съучениците си от класа по испански от цяла година и това лято... ще ги събере, разбира се. Някак поне. С помощта на поредица странни обстоятелства, едно момченце, което чака майка си да го прибере от училище и... силата на това да си упорит и никога да не се отказваш.

Вероятно това е от любимите ми два разказа, всъщност.

"Картата на мъничките съвършени неща" на Лев Гросман, както посочих и по-горе, се оказва любимият ми разказ в сборника, за мое изумление. Аз познавам Гросман като автор на книга за училище за магьосници-наркомани, които се опитват да обяснят магията чрез физика. Много напушени и болни тийнейджъри бяха, факт. В този разказ пак имаме доста голямо количество физика, доста математика (чувствам се късметлийка, че наскоро прочетох "Флатландия", която книга се оказа главен мотив) и, естествено, клишета. Но главният герой беше някакъв безгрижен тип, който добре знаеше колко точно е тъп, когато биваше тъп. Беше съобразителен, въпреки това и даже мъничко забавен, което спаси разказа от Дъното. Че даже и доста добре си го задържа на повърхността, защото беше точно толкова дълъг и изчерпателен по темата, колкото трябваше, без излишни неща.