Реалността и измислицата в "Убийството на Командора"

 Той е обикновен, скромен художник на портрети. Творбите му не са невероятни и незабравими, но улавят душата на човека и хората са щастливи да окачват картините му на стената в офиса си. Художникът е просто портретист с достойна работа, справя се, живее спокойно със съпругата си в Токио...

...докато жена му ненадейно иска от него да се разделят, без да има истинска причина за това.

И художникът казва "Добре".

Объркан от рязко променилата се действителност, художникът не знае накъде да поеме, затова поема навсякъде. Обикаля със старата си кола половин Япония - без път и посока, без да се застоява, без да знае дори защо. Накрая се установява в една закътана планинска къщичка, принадлежала на бащата на негов добър приятел някога. Къща на художник.

Там за него започват да се случват... чудеса.

Светът на Харуки Мураками е свят от минал век, окъпан в цветове. Една загадъчна Япония, в която хората са склонни да повярват в магията, без дори да се усъмнят, че нещо трябва да е невъзможно. Един свят, в който никой не би се усъмнил в думата ти, в който всяко мнение, колкото и чудато да е, ще бъде прието. В който чудесата се случват, защото наистина ги има, дори не всички да ги виждаме.

Това е "Убийството на Командора". Свят от невъзможности и възможности. Тайнствено минало, самота, копнеж, вяра. Човек трябва да преплува Реката на Метафорите и да се остави да бъде направляван от Идеите. Човек трябва да вярва, че звънчето, чуто в късна доба в кристално ясна тишина, трябва да бъде последвано, да бъде намерено.

Художникът ще открие една картина, ще му бъдат разкрити тайни, които може и никога да не е искал да знае, ще трябва да спаси едно момиче, или себе си, или и двамата... или всички. Тук няма прегради пред измислицата. Тук има само мъгла, покриваща истинската гледка, която всички знаем, че е там и в която мъгла трябва да се впуснем, за да се проясни взорът ни. И ще го сторим.

И ако всичко това звучи някак магически и странно, то как ли човек може да опише наистина "Убийството на Командора"? Начинът на мислене на героя на Мураками е толкова екзотичен и чудат. Светът му е толкова едновременно шарен и черен, и бял. Животът му е такъв низ от светлина и тъмнина. Този човек ще се спуска по пътеки от отчаяние и ще се катери по канари от надежда. Ще го прави кротко, но упорито, понякога дори без сам да знае, че го прави. Ще рисува света така, както го усеща сърцето му. И ще го пресътвори.

"Убийството на Командора" е реалност и измислица. По-лошо не може да се каже. Повече пък ще разкрие твърде много. Тази книга е по-скоро лично преживяване. Разкажеш ли я с простички думи и половината магия се губи. Някои усещания не се предават с прости думи.

"Убийството на Командора" ми носеше някакъв вид утеха и удовлетворение. Хармонията на планинската обител на художника на Мураками се просмукваше и насам. Магията на вечерта и надеждата на утрото бяха... музика.

С това есеистично "ревю" шестица на матурата сигурно трудно ще взема. Най-малкото ще кажат, че произведението не съм чела и си говоря празни приказки. Но пък някой някъде може би ще се съгласи с мен за общото впечатление...

–––––––––––

Откъси от читателски впечатления, без задължителна връзка

• Не мога да повярвам, че едно дете може да се държи толкова свободно с напълно чужд човек, когото вижда насаме за първи път. Особено става ли въпрос за 12-13 годишно момиченце и възрастен мъж. Тя веднага го напада с теми, свързани със съзряването и откровено смятани за интимни, но мъжът не се плаши дори и за миг. У нас цялата тази история щеше да бъде видяна в най-добрия случай като "Лолита 2". Това е донякъде и тъжно. Те явно са много по-откровени един към друг от нас. Не се срамуват от човешките неща. Готови са да си подават ръка, дори и да изглежда да си говорят за нещо уж неморално.

Но все пак художникът може и да е изключение. Той наистина не съди никого. Той просто наблюдава. Понякога улавя невидимото с четки и бои на платното. Но не съди.

• Драги почитатели на Япония, аз се гордея с нас, някак си. В цялата книга почти не присъстваха бележки под линия и обяснения. Това явно трябва да значи, че българският читател е много по-близък с Япония от някога, щом няма нито едно нещо, което да не изглежда непознато и странно. Това би било чудесно, само дано е истина...
• Най-логично разсъждаващият герой, на когото попадам от месеци насам! Той чува някакъв странен звук в гората, но когато решава да се заеме по-сериозно с този случай, веднага вика на помощ близкия съсед, вместо да се впусне сам в проучване. Похвално!