Бурята надвисва в "Сияйни слова"

"В светлината ветровете идат смъртоносни идат ветровете в светлината"

Наричам тази книга "Голямата червена книга на фентъзито", заради червените й твърди корици под "опаковката". Нещо се е случило със Сандерсън, докато е писал "Сияйни слова". Обикновено втората книга в неговите поредици е тази, която ми се струва малко ненужна. В този случай... поне ако може да се вярва на Goodreads... засега е планирал 10 книги по темата. Тогава как... защо, за бога, Бурята надвисва над героите му още тук, още в самото начало. Не може битката с паршендите да продължи в още осем тома... Трябва да има и нещо повече...

Ето, не е никак честно така! Как ще разбера, а?!

Между другото, аз май все бързам да си права заключения... предишния път бях казала, че сигурно ще мине доста време, преди да сложа ръка на тази тухличка. И колко време мина? Една книга време, ц-ц... Но за това трябва да благодаря на АртЛайн и тяхното навременно дарение за Читалнята. Всичко ще изчета! Само малко време, че покрай Коледа съм заредила елхата xD.

В "Сияйни слова" Рошар продължава да ни се разкрива със своите чудеса и изненади. Магия и духчета обитават въздуха и земята. Един ужасяващ убиец обикаля и сее хаос. Далеч, в пустотата, няколко Върховни принца и един крал се опитват да победят във война, водена вече 6 години... и помежду другото да се надцакат един-друг.

Каладин вече е излязъл от настроението си "Искам да умра", но сега си блъска главата над клетвите и обещанията.

Шалан има нова мисия... и нови приятели. Реално тази книга ни разказа за нея. Страшна жена, честно казано. Ама наистина! Някъде в началото и в средата взе да ме дразни малко, понеже аз вече съм заклет човек на чичо Далинар, а нейните замисли открито са против "семейството". Малко по-късно вече започнах да я приемам... по-нормално.

Не е момичето, което успя да ме спечели... но все пак не е Вин xD Мъглородната Вин е една от най-любимите ми фентъзи героини и първия главен персонаж жена, който да харесвам толкова.

А като говорим за Вин... тук и тази... шарка се повтаря. Вин и Елънд, Шалан и Адолин... то е почти същото! Нарочно ли Сандерсън обича да поставя мъжете в подобна странна ситуация? Вече този модел ми изглежда като "Няма пък аз да съм като другите!" xD Но не отричам, че е интересен, именно защото рядко се използва... Само дето ще ми се скъса сърцето, ако авторът реши да се възползва от възможността за любовен триъгълник. Моля ви се, Сандерсън, моля ви се, не xD Това ще е прекалено жестоко. Не мога да разбера с какво Адолин е заслужил всичко това, честно! Момчето е толкова честно и добро... Всъщност, той е някъде на моите години...

Чакай, вярно... Каладин е по-малък от мен! О, господи... То и Шалан така...

Много съм щастлива за чичо Далинар между другото xD За всеки негов успех скачах от кеф... май наистина съм се причислила твърде много към семейството xD (Забележете все пак, "чичо" вече е неотделимо от името му...)

Гледната точка на Ешонаи в Интерлюдиите много помогна за разбирането на другата гледна точка. Открих и едно чисто и абсолютно забавление в сцените с Шута. Аз много обичам шутовете... за бога, най-разпространеният ми интернет псевдоним е именно спомен за един определен шут. Шутовете са устати змии, владеещи сарказма и всички подобни изкуства до съвършенство. Шутът със сигурност е дори повече от това, което сам признава за себе си... дори и да не признава много с думи. Обичам това създание!

Какво да ви кажа. Един епичен свят се завръща към живота с тази втора книга от поредицата. Всъщност, и да са 10 книги, какво пък, още по-добре. Нека Рошар диша, нека живее. Бурята застига всичко... важното е дали ще продължиш да бягаш пред нея. И колко ще издържиш.

Скали и бури, забравени легенди и истини, лъжи и тайни. Духчета на живота си играят в младите зелени растения. Духчета на смъртта се крият из труповете на убитите. Духчета играят с вятъра. Някои задават въпроси. Други чакат да чуят думите. Чудовища дебнат дълбоко долу, където слънцето стига трудно.

Някои хора кроят планове за убийства и "спасяване на света". Други откриват в себе си... нещо. Дори най-голямото едноръко нищожество може да се окаже изненада в творбите на Сандерсън. Внимавайте с Лопен!

Нищо чудно следващия път да се дивя на Скалата. Оня, с дългото ескимоско име...

Не съм чела "Колелото на времето". Някъде не се ли споменаваше, че Сандерсън иска да напише поредица от такъв тип, или аз го споменах? Все тая, не ми се проверява... Но безспорно това тук е... епично фентъзи. За това вече съм сигурна, че говорих. Това е разказ за цял един свят. Със своя писменост, със своите възходи и падения, с много народи и много лица. Със своята уникална магия, със своите чудеса.

Сега се сетих какво липсва! Един речник с глифи, та да може като при Толкин да заговорим алетски. Може пък да го подхвърля като идея на автора, ако в онзи сайт някога им хрумне да му задават въпроси... само трябва дотогава да си формулирам правилно изречението на английски xD Само за жени, какво ще занимаваме мъжете с "женски писания" xD Не, това просто все ме удивлява...

Сега като гледам книгата опакована и готова за връщане и вече ми липсва... Та нали Бурята едва сега идва?! Та нали предстои най-важното...

П.П. Адолин е моят герой! В края на книгата горе-долу особено. Той си е от семейството на чичо Далинар и си го обичам по принцип, ама вече ме спечели напълно. Вярно, сега неговата съвест сигурно ще се измъчва в продължение на цялата бъдеща книга, но... за бога, момче, право в десетката!!

А дали пък следващата книга няма да е за Ренарин? Този хитрееец xD xD

Проклятие... или по-точно, за да сме като по темата - Отче на Бурята!

Пак нямам търпение...

Старият непознат Марс

Аз определено не мога да се числя към хората, които са израснали с онзи Марс, пълен с живот и определено не-зелени човечета. Никак не познавам онзи Марс, за който съставителят на сборника "Старият Марс" - Джордж Р. Р. Мартин - говори.

Що се отнася до разказите за Вселената от подобен тип, аз съм по-скоро съвсем невръстно дете на Зелазни... По-скоро дъщеря на приключенията от нов тип. Израснала с екипа, минаващ през Старгейт или онези, които пътуват през звездите в Стар Трек. Познанията ми за планетите сред звездите вероятно са формирани първоначално с Междузвездните войни... Дете съм на една купчина филми, чиито имена вече отдавна не помня, но ярко си спомням как героите в тях се опитваха да укротят Червената планета.

Ами... не знам... от една страна няма особена връзка... но няма значение.

Много от тези споменати филми и разкази вероятно са базирани на старата основа, за която Мартин споменава във въведението към сборника. Нямам представа. До скоро дори не знаех, че Марс може... да пее.

Поредицата разкази в този сборник за мен изглеждаха като едно цяло. Сякаш различни градове в различни точки от Червената планета, които разказват историята си. Не усещах голямата времева разлика между отделните истории... мисля, че това ми донесе повече удоволствие от приключението.

Какво значение имаше, че на някои места марсианците бяха зелени, а на повечето - с по-тъмна кожа и златни очи? Че понякога имаха повече пръсти, бяха по-високи или говореха друг вид език? Струваше ми се, че просто може да се приеме, че из планетата могат да се намерят всякакви. Ние, земляните, също не сме напълно еднакви, нали?

Светът ги обединяваше. Червени пясъци и империи, отдавна изчезнали от повърхността. Вода, която на места е изчезнала напълно, а на места става все по-малко. Земляни заселници, които в повечето време се борят, за да създадат условия за живот за своята раса.

Тайнствени писмености, велики руини... и почти непрестанни песни от червения свят.

Марсианците често общуват с песен. С телепатия, спомени или простички жестове.

Планетата пее. Понякога гневно, понякога с печал. Това може би беше най-магическото откритие за мен.

Няма никакво значение дали Марс е такъв сега, точно в момента, или не е. Какво значение има какво намира нашата малка машинка, пратена горе, на онази далечна планета? Какво ме интересува мен! Аз видях Старият Марс. Онзи Марс, пълен с... магия.

Чувствам се като пълен лаик, но в същото време... ама аз съм си!

И развинтеното ми книгоядско въображение не изпитваше никакви проблеми с действителността, изправена пред нереалното. Ха! Както всеки инат може да каже - че откъде пък знаете дали под пясъците на Марс наистина няма живот!

Пък и все още следя с интерес плахите програми на НАСА относно пращането на корабчета към четвъртата планета. Понякога разкази като тези в "Старият Марс" изглеждат много реално приложими, дори и без да има марсианци...

Колкото до всеки разказ поотделно - няма смисъл да се разлокумчвам. Харесаха ми както леко тъжните истории, така и тези, изпълнени с напрежение, и онези, изпълнени с трепетно очакване на чудо. Фаворитът ми безспорно обаче е "В гробниците на марсианските крале" от Майк Резник. Допаднаха ми Скорпиона и неговото венерианско "куче" Мерлин, още повече с начина, по който си комуникираха. Напомняха ми на герои, които обичам. Понякога на Фиц и неговия другар (на Робин Хоб), понякога на... Ейдриън и Ройс на Съливан xD.

Много ме забавляваха разказите за мореплаватели, тръгнали с дървените си корабчета към непознатото или попаднали там случайно. Особено симпатичен беше и разказът, който съдържаше историята на едно семейство, съставено от татко-татко и дъщеря.

Два или три разказа не ми допаднаха, разбира се. Във всеки сборник има по нещо за всекиго и просто тези разкази не бяха за мен. Но няма значение... Струва ми се, че сега ми се ходи и на Венера...