Но тя не може да отлети...

Вчера горе-долу по обяд хванах тази книга в ръце и вече не ми се искаше да я пускам. Тя е толкова елегантно и привличащо зловеща, благодарение на небезизвестния Живко Петров, че няма как да я подминеш просто ей така. Спокойно може да се каже, че той, заедно с издателство "Милениум" успешно са пленили още една пеперуда. (Да речем, че минавам за такава, да не издребняваме... понеже истината е, че според Градинаря съм по-скоро за витрина, ако изобщо се класирам за Градината...)

Той е влюбен в красотата. Търси най-изящните създания и им подарява пеперудени крила, след което ги пуска в своята райска Градина, за да се радват на живота, защото е тъй кратък. Пеперудите живеят кратко, нали?

Градинарят силно вярва, че постъпва правилно. Докосва се до мимолетното съвършенство за един миг... и после завинаги.
Смята, че разбира Пеперудите и че те разбират него...
Но...

Историята започва с Мая.
Тя и поне дузина други издирвани момичета са спасени от място, което похитителят им нарича Градината и където държи момичетата, белязвайки ги като "свои" като татуира на гърбовете им красиви пеперудени криле. Те стават Пеперуди и, макар че според него трябва да са истински щастливи, всъщност са негови затворнички и робини, а той е готов да извърши с тях и много по-жестоки неща...
Двама агенти на ФБР са натоварени със задачата да разпитат Мая - една от Пеперудите, спасена след откриването на Градината. Те трябва да узнаят истината за случилото се там, вътре... но това би станало само ако първо започнат да разбират самата Мая, която също крие живота си още отпреди Градината в тайна.

Агентите може и да са натоварени с тази задача, но за мен мистериозната Мая беше тази, която буквално поведе разпита. Макар и симпатични, агентите бяха просто фон и приятна публика за нейния разказ, присъстващи, към които тя да насочи думите си, макар че спокойно можеше да говори сама в празната стая и да я слушат зад стъклото. Те нямаше какво да разплитат. Дори нямаше особена нужда да задават въпроси. Тя вече беше решила да сподели. Е, да... понякога й беше нужно някой да й вдъхва смелост да продължи да се връща към спомените, защото кой би искал да си спомня ужаса от знанието, че Той те дебне, преследва, наблюдава... и сякаш очаква да удари часът ти да умреш.

Дот Хъчисън ни представя една мрачна приказка за едно място, пълно с красота, където няма дори искрица надежда. Животът е обречен там и Пеперудите залиняват, изпълнени с болка и страх, въпреки че пред мъчителя си слагат маски. Градината е зловещо място, където по някое време дори не можеш да си сигурен защо точно ти се иска да продължаваш да живееш. Може би просто навик... може би защото знаеш, че накрая Той така или иначе ще те убие и ти се иска да имаш тези няколко години, които са ти останали, защото така и така имаш право на тях.
Разказът на Мая едновременно звучи ужасяващо и хладно делово, сякаш е изчистен от силните емоции. И вероятно това го прави още по-вледеняващ.
Вече се е случило. Смъртта е неминуема и се приближава с всяка минута.
Градинарят дебне...

И същевременно се държи с "притежанията" си нежно и внимателно, сякаш са едва ли не негови дъщери. А в същото време се възползва от красотата им, от невинността им, от телата им. Нищо не може да го омилостиви. Нищо не може да го трогне, така че да пусне някоя Пеперуда да излети надалеч невредима. Всичките са негови. Всичките са в ръцете му до смърт... и често дори и след смъртта си. Той ги обича, без да му е нужна тяхната обич. Все пак са само пеперуди. Красиви създания, дори не истински човешки същества, които са достойни само за колекциониране...
Ето това го прави отвратителен и грозен. Извратен и болен. От ония, които се стремят към насилието, жестокостта и удоволствието ненаситно... а после спокойно отиват на вечеря с истинското си семейство. Той е богат и вероятно уважаван... но само да знаеха хората...
Мая ни превежда през тъмното и грозното. През спомена за свободата и стремежът към нея, дълбоко скрит, но все още не и изчезнал напълно. Може би, само може би... има път навън. Различен от смъртта. В бруталния микросвят на Градината лесно можеш да се пречупиш... или пък всички там вече са пречупени.

Все пак признавам, че на мен лично ама съвсем не ми допадна завършекът. По-точно разкритията на Мая за живота й преди и събитията около попадането й в Градината. В един момент думите й дори ми се видяха безсмислени. В друг момент си казах: "Ако е било така, както си мисля, ти можеше да направиш много повече". По някакъв начин тя сякаш сама провали разказа си, макар че в същото време може би е постъпила правилно.
Но всъщност не мога да сипя обвинения към героинята или да се ядосвам на авторката.
Може би всичко това е било лъжа. Животът на Мая сякаш е лабиринт от преплитащи се пътечки. Въпрос на избор е дали да вярваш, или да продължиш да се съмняваш. Така че... дори когато успява да прегърне болката си, момичето сякаш ни оставя нарочно да се чудим...

Ангели и демони

Вярата е универсална. Конкретните ни начини за нейното разбиране са условни. Едни се молят на Иисус, други ходят в Мека, трети изучават елементарните частици. В края на краищата всички просто търсим истината, която е по-голяма от нас.

Изчаках един ден, преди на напиша ревюто, за да се уталожат бушуващите в мен емоции. Не се получи съвсем, все още ми е замаяна главата. Нямам представа защо се изненадвам, че книгата така ме порази. Изглежда допускам все едни и същи грешки с историите на Дан Браун.

Този път авторът ни е подготвил следната картина – Робърт Лангдън, професор по символика, е повикан да разгадае илюминатски символ... жигосан върху плътта на убит учен от ЦЕРН. Когато пристига в Швейцария, Робърт разбира, че това няма да е единственото убийство. Древното братство на илюминатите се е сдобило с ново оръжие, с което смята да унищожи най-омразния си враг – Ватикана. Заедно с Витория, дъщерята на убития учен, Лангдън ще се опита да предотврати хаоса. За целта ще трябва да се справи с много трудности. Светът на символите ще оживее, а един ловък убиец не смята да загуби.

Религия срещу наука – кое ще надделее, когато се изправят една срещу друга? Кое е по-силното – вярата в по-висша сила или логиката? И какво би станало, ако има научно доказателство за съществуването на Бог? „Шестото клеймо” задава и отговаря на много въпроси, но също така отправя един лично към теб. В какво точно вярваш ти? Аз все още не съм открила отговора, но най-прекрасното е, че тази книга ме накара да се замисля върху него, както всъщност направи и „Изгубеният символ”.

И всичко това, разбира се, е поднесено с необходимото количество загадки и напрежение. Рецептата, която винаги работи при мен и ме кара да се чувствам ужасно глупава накрая. В случая ми беше хрумнало, че съм разгадала част от загадката още в началото и после прозрях как истината отново щеше да ми извади очите. Но има някакво удоволствие в това да те преметнат и да те оставят без думи – особено по такъв стряскащ начин.

Книгата ми поднесе всичко онова, което очаквах от нея. Но не и преди да премина през вече познатата гама от емоции, която изглежда следвам винаги, без да ми прави впечатление. Разбира се, и тук се нервирах, че не ме хвърлят  в дълбоките води, а ме държат на повърхността – с една дума, липсваше ми това да си блъскам главата над някой казус. Затова пък накрая ме засипаха с такива.

Да не пропусна да кажа и колко ме развълнуваха героите. Хашишинът е просто отвратителен в мислите и действията си... и изключително много ме радваше. Няма логика в това, но също както Малах от „Изгубеният символ” и той ме привлече с гнусното си държание. Ако не беше герой на Браун съм сигурна, че щях да го мразя горещо. В хашишина има една особеност – той се оставя да бъде пионка в нечия игра. За разлика от Сила в „Шифърът на Леонардо”, тук убиецът се интересува само от своето отмъщение, което съвпада с това на илюминатите.

Карло Вентреска пък е... извънредно впечатляващ. Силната му, направо фанатична вяра има своя шанс да се изправи срещу злото и не го изпуска. Първоначално ми изглеждаше доста невзрачен и пасивен, докато не видях, че Ватиканът има в негово лице защитника, от който точно в този момент най-много се нуждае.

„Шестото клеймо” сблъсква двата полюса на магнита с огромна сила. Из улиците на Рим илюминатските клейма ще оставят своята следа. Хаосът ще обхване Ватикана, докато надеждата намалява с всяка изминала минута. И всичко това, защото един човек си е задал въпросите:

Ако не аз... кой?

Ако не сега... кога?

Ревю за:
"Шифърът на Леонардо" - тук.

"Изгубеният символ" - тук.

"Ад" - тук.