01 юни 2015

Кутия, облепена със страх

И, по примера на хиляди и хиляди хора, тъй да се каже, намествам се и аз в редицата с изказвания... Но така, с нещо по-мъничко, много по-простичко... Типично за мен.

Преди казах, че не винаги купувам нашумелите неща, но понякога се случва.

Понякога като сега...




Чудя се дали в моето съзнание думата "тревожност" не бие думата "страх" по отношение на този тъмен, злокобен свят зад кориците на дебютния роман на Джош Малерман. Или пък едното неминуемо води до другото, или пък двете са равнопоставени, или пък...
Е, всъщност няма голямо значение. Всичко започва от тревогата и завършва със страха, не е нужно да се опитвам да вниквам в думите твърде надълбоко. Иначе, кой знае... може накрая да отворя очи...
Не е ли толкова простичко? За виждащия човек да ослепее е шокиращо. Да вървиш със завързани очи през улицата, без да знаеш какво те докосва, какво е минало през краката ти, какво има точно на сантиметър от теб... Понякога се е случвало да чувам реплики от типа на "Това го мога и със завързани очи!" или дори съм го използвала лично аз... Хайде да видим сега! Можеш ли, смееш ли да минеш на отсрещната страна на улицата в пълна тишина? Докато някой, нещо... те дебне? В повечето случаи вероятно е само плод на твоето въображение, но можеш ли да бъдеш сигурен? Май в повечето случаи отговорът е "не", а?

Какво е да трябва да бъдеш майка в свят на къщи с прозорци, покрити с одеяла?
Дали любовта се заменя от дълга и студа напълно, в името на оцеляването?
Какво е да си на крачка от нещо, което знаеш, че може да те побърка? То, което няма глас, което те докосва. Което отнема всички онези, които обичаш. Отнема ти всички, които познаваш и те оставя... сам.
Ето това е част от света на Малори. Свят, в който не бива да отваряш очи, ако искаш да останеш себе си. А дали? Кое ли е причината да полудяваш? Това, че си отворил очи, или това, че не си? Кой знае... може пък и да е вярно това, че онова, от което най-силно се страхува човек... е друг човек.

Няколко дни подред от чисто любопитство затварям очи понякога. Книгата те кара да опиташ, за да си представиш какво е.
Всичко си е както обикновено, но светът е различен. Часовникът се чува по-силно, птиците навън пеят по-силно. Малко е странно да усещаш ръцете си пред лицето си и да не ги виждаш...
От една страна не е същото, защото през прозореца навлиза светлина. Но пък ми се струва, че правилото за (няма да цитирам точно) "промеждутъка" си стои донякъде. По-лесно е да затвориш очи... по-трудно е след това да ги отвориш. Какво би могъл да види човек в момента, в който отвори очи и се озове... някъде? Срещу нещо?

Няма коментари:

Публикуване на коментар