08 юли 2016

Портрет на суета и съвест

Каква полза има човек да спечели целия свят, ако погуби душата си?
„Портретът на Дориан Грей” е книга, за която може да се напише много, защото е роман, който съдържа в себе си изключително много психология, философия и човечност. Макар да е писан през ХIX в. и една от целите на Уайлд е чрез него да състави пълна картина на тогавашното общество, да го критикува и да извади наяве пороците му, в произведението се поставят въпроси, които са актуални днес и ще бъдат актуални и през следващите векове. „Портретът на Дориан Грей” е роман, проследяващ живота на един хедонист – на едно безумно съществуване, посветено изцяло на Наслаждението, без съжаления за вчерашния ден, без очаквания от утрешния. Това е роман, анализиращ чувствата и това как те са способни да влияят на начина ни на живот и желания. „Портретът на Дориан Грей”  е един разказ за съвестта, от която не може да се избяга.
Дориан Грей е млад аристократ, който дебютира в обществото. Все още непълнолетен, той е наивен в младостта си, непорочен в мислите и в действията си. Точно затова младежът става идеал и вдъхновител за художника Базил Холуърд, който решава да му нарисува портрет. Чудната красота на Дориан Грей обаче го прави суетен, а страхът, че може да я загуби, го кара да си пожелае пред готовата творба на Базил да остане вечно млад и красив, а портретът да се състарява. Тук идва ред на фантастичния елемент, който прави това възможно. Онзи, който предизвиква фаталното желание у Дориан е лорд Хенри Уотън, приятел на Базил, който излага пред младежа една напълно нова гледна точка. Следвайки съветите му, Дориан се покварява, а белезите на порока и тези на старостта се пренасят единствено върху портрета – най-голямата тайна и най-големият съдник на героя. Портретът на неговата душа.
Важно е да се отбележи, че  „Портретът”  не залага на изненадващи обрати и шеметно развитие на действието. Примерите за това как се променя Дориан Грей често не са ни представени чрез дела от негова страна – онова, което извършва заради новия си светоглед или се преразказва, или се набляга на него единствено ако е повратна точка в неговия живот. Промяната е най-вече изразена в диалозите с останалите герои, които изпълват страниците на книгата. Уайлд набляга най-вече на разговорите на Дориан с лорд Хенри и по-точно на монолозите на Уотън, разкриващи гледната му точка, която той постепенно насажда у Дориан.
Сюжетът накратко
Лорд Хенри е един безкрайно интересен персонаж - философ, който цени най-много от всичко Красотата. Той вярва, че в младостта си човекът, който притежава красота, трябва да се опита да вземе всичко от живота, отдавайки се на нови усещания, за които после ще съжалява, че не е опитал. Той е против всякакви принципи и ограничения, за него Наслаждението трябва да стои в основата на желанието ни да съществуваме. Според него единственият начин да се отървем от изкушението е да му се подчиним. Хенри е циник, който обожава хората без принципи, а най-много от всичко обича да анализира държанието, делата и думите на подобни хора. Той се увлича по това да покварява Дориан Грей, за да види докъде може да стигне един човек, който следва неговите съвети за живота. А Дориан ги приема, защото онова, което подтиква към порок, като теорията на Хенри, често е най-изкушаващо да изследваме, разберем и след това – да приложим на практика. Младежът се възхищава на Хенри, превръща го в свой идеал, какъвто е той за художника Базил.
Базил пък е една хармонична, състрадателна личност, която дава сърцето и душата си за своето творчество. Той е един порядъчен човек, който живее без да се вълнува от светските пороци. Харесвам Базил заради неговата доброта – заради това, че всъщност той е единственият положителен главен персонаж в романа, който напомня, че все пак има надежда за спасението на Дориан и това спасение е именно в лицето на Базил. Харесва ми това как художникът винаги намира начин да опонира на Хенри. Базил вярва в доброто у хората, дори в съществуването на нещо добро у лорда или у променения младеж.
Сибил Вейн за мен е още по-наивна и от Грей. Тя е просто момиче, което няма за какво друго да живее, освен за театъра, и желае само да бъде обичано. Когато нейния Чаровен принц, Дориан Грей, се влюбва в нея, тя открива нещо друго, на което да се отдаде. Не успях да харесам Сибил, защото за мен тя е романтична, но малодушна и страхлива. Свикнала е да се справя с трудностите на живота, защото не ги осъзнава напълно.
В книгата често доминира високопарния стил. В началото героите ми се струваха превзети с движенията си, нереални с изказа си, защото ми беше трудно да възприема, че аристократите през XIX в. са разговаряли по този начин. Прецених обаче, че най-вероятно такъв е бил стилът на писане, или пък наистина една аристократична титла и възпитание е изисквала подобно държание. Спомняйки си други романи от същия век, считам, че това е характерен стил, което надали ще бъде спънка за съвременния читател – по-скоро ще го направи любопитен и ще му помогне да се „пренесе” по-лесно назад във времето.
Обичам тази книга заради интересните идеи, заложени в нея. Харесва ми как са развити всички философски теории вътре, дори да не не съм им привърженик. Обожавам героите, защото може да се разсъждава дълго над техния характер и действия. Обичам лорд Хенри, защото е интересен  злодей. Той действа единствено от научен интерес и скука. За него Дориан е просто едно опитно зайче – достатъчно глупаво,  за да е способен да започне наблюденията си и достатъчно красиво, за да то стане символ на неговата философия. Обожавам фантастичната нотка с променящия се, ужасен портрет. Хареса ми това, че проследих цял един живот, с всичките му допуснати грешки и изпуснати шансове.
А краят, краят е страхотен! Останах напълно удовлетворена от него – магичен и завладяващ. „Портретът на Дориан Грей” е книга, която ще ви отведе в един отдавна отминал век, когато хората с пари са живеели охолно, а някои са използвали средствата си, за да се отдадат на страстите, превръщайки съществуването си в безцелност, улеснявайки живота си максимално. Не калени от трудности, достатъчно богати, за да не им се противоречи, те остават единствено със своята съвест. Чрез героя си Уайлд представя порока на своето време, чрез романа той поставя огледало пред своите съвременници, показвайки им техния собствен портрет. Дориан Грей, способен да погледне съвестта си, избира да я заключи в прашна стая, но портретът винаги е там, за да му напомня. Огледалата са направени, за да се оглеждаме в тях. Рано или късно все се поглеждаме в огледалото, нали?


Още за Дориан Грей и портретът му:
Ревю за филма (от 2009) - тук.
Сравнение между книгата и филма - тук.

Няма коментари:

Публикуване на коментар