Техният Змей не яде момичетата, които взима в кулата си на всеки десет години.
Вместо това техният Змей е готов да ги побърка с отвратителния си характер... докато не си намери майстора, разбира се. А за над сто години, това няма как да не стане, нали?
Змея е очарователно раздразнително същество, изпълнено с мъдрост, но и с непокорим инат. И, за да не става объркване, всъщност е човек. Магьосник. "Техният си магьосник". Този, който пази мирните мънички селца по протежението на една голяма река, която потъва в омагьосаната, зловеща гора. Някъде в една измислена Полша, наричана Полния... понеже няма как да не е Полша, нали?
Змей е най-талантливият магьосник в малкото кралство. И хората, които живеят около самотната му кула, се гордеят с това. Задължени са да му пращат налог всяка година, но поне той не е лош господар. Да, на всеки десет години избира една определена девойка, която взима в кулата си за десет години. И след като я пусне, тя не се прибира повече у дома.
Така тази конкретна година едно момиче ще трябва да иде с него в кулата. Всички смятат, че ще е местната красавица Каша, защото Змея обича красивите и съвършени неща. От малка Каша се подготвя за този ден. И останалите, макар и да им е малко тъжно, са щастливи, че не са избрани те. Агнешка също е щастлива, дори и да е най-добрата приятелка на Каша. Тя е онова неугледно, мръсно момиче, чийто единствен талант е да съсипва всяка дреха, която облече.
Наближава празникът. Змея идва на панаира, за да избере. И какво става, според вас?
Агнешка попада в кулата на магьосника...
Всичко това звучи като приказка и наистина е. Вълшебно съчетание от почти всички познати приказки от детството. Славянските, мисля си, макар че ако човек се съсредоточи, ще намери по някакъв начин скрити всички принцеси на Дисни... но така променени, че са някак свежи и нови в лицето на Нешка. Тя е непохватна, "отвратителна" и какво ли не още. Бързо открива, че умее да дразни Змея с това, което е. Бързо открива неговите тайни. Бързо открива и, че в нея има нещо, което може да я причисли към старите вещици от сказанията. Като Баба Яга. Подобна магия, свързана със земята, простичка, но изключително могъща, притежава и Тифани Сболки. Ей такова момиче е нашата Агнешка.
Тя се включва почти без да го иска в борбата срещу Леса, който иска да превземе земята и да погуби всички, които нашето момиче обича. Да погуби целия свят. Младата вещица ще трябва да се пребори за малкия си свят по удивително приказен начин... и с помощта на един Змей, разбира се. Накъде без наставника?
Змея е видял много неща през дългия си живот. Но никога не е попадал на чудо като Агнешка. Борил се е дълго по познатите методи срещу Злото, но тя разтърсва целия му светоглед. Буквално. Няма и месец, преди да започне да прави невероятните си открития. А на него му остава само да й се довери... и да продължи да се дразни.
Отношенията между тези двамата оставят абсолютно безценни спомени. Те не са в никакъв случай стандартната двойка от тийн книгите или приказките. Отдавна не съм срещала такава, толкова отдавна, че дори не помня с кои мога да ги сравня. Човек може да познае близостта им, нуждата им един от друг, но в същото време е просто убеден, че става дума за една наистина зряла любов. Връзка, която допринася по особен начин за цялостната атмосфера на този... славянски свят. Защото преди всичко това си остава свят, потънал в дървета и корени, из които пристъпват важно светлите смели князе от приказките. Всичко тук е пуснало дълбоки корени в традицията, по някакъв особен начин. Едновременно в много познати неща и едновременно в нов прочит на същите. Странно е, но вълшебно.
Книгата е бърза като реката, защото за разлика от много други е едничка... и подкрепям това решение. Не го казвам в отрицателен смисъл, нещата просто се случват, пътуват по реката, нежно и в същото време с напрежение. Нищо, че трябва да знаеш накъде отива реката. Знаеш приказките... но всяка приказка е вълшебна история, която пленява. Поне старите са такива.
Сигурно се повторих много пъти, но за книга като "Изкоренени" (повече ми харесва този вариант всъщност xD) можеш да говориш само така, докато си още в плен. Страшно е, когато книга като тази пусне корени в теб... Или всъщност не е, в зависимост от гледната точка.
Аз не видях те да пожелаха да бъдат изтръгнати... Домът винаги те тегли към себе си, така се говори по нашите земи, мисля...
Няма коментари:
Публикуване на коментар