Трънената империя на Лорънс

Това е игра. И аз няма да щадя фигурите си, за да я спечеля.

Йорг Анкрат е амбициозен, смъртоносен и безпощаден. Когато е на 9, гледа как убиват майка му и братчето му от клоните на бодлива шипка. Убиецът им обаче не си получава заслуженото наказание и скоро принцът сам се заема с тази задача. За тази цел става част от групата на улични разбойници без никакви задръжки. Сам си пробива път в йерархията на братството - не и без да остави много кръв след себе си. Сега Йорг е техен главатар, но амбициите му няма да стигнат до тук... Защото отмъщението е само една от целите му. Чака го цяла една империя, която се нуждае от император на трона си. Но той не бърза - решил е на 15 да е крал, а на 18 - император. Звучи като да не е по силите на едно 14-годишно момче, каквото е Йорг в началото на поредицата. Е, много неща са невъзможни. Не и за Йорг.

Принцът на тръните определено не е "добрият герой", както вече си е проличало. Той е теглен от амбиции, предизвикателства и вътрешни демони. И макар в началото на поредицата да чувствах образът му пресилен и това да бе едно от нещата, които не ми достигна, постепенно Лорънс ме накара да повярвам в неговия герой. Наред със събитията, които се случват в момента, авторът включва и ретроспекция, която разкрива неподозирани факти от живота на Йорг и човек започва да го чувства по-реален, защото започва и да го разбира. Освен това принцът се променя - ако в началото е момче, за което вижда само черно и бяло, с времето намира неща, които променят собствения му свят. Но си остава същия упорит овен (той е вътрешният глас на всички с тази зодия, гарантирам!) с остър език и талант във всяко лошо нещо, което ви хрумне. И ако каже, че ще победи с 300 войници 20 000 армия, просто му вярваш и се чудиш как ще успее този път. Лорънс е създал много силен герой, а смяната на перспективата тук върши чудеса - Йорг има таланта да прави злото по-привлекателно. Дори бандата главорези, които мъкне със себе си имат своя чар. Останалите герои от "тъмната страна" също. И наред с тъгата, мъченията и горчивите уроци, които ни носи болката, всички те успяват да вкарат и хумор в цялата гама от нюанси на червеното и черното. В тази трилогия има и нещо повече от кръв - историята за Йорг е противоречива. История за човек, който се отдава на вътрешните си демони и дори и да е чудовище, има нещо много човешко в него. Когато опознаеш онова, което всъщност представлява, магията се случва.

Всеки си има своите тръни, вътре в себе си, надълбоко, като костите.

А магията в Разделената империя е по-скоро стихийна и неконтролируема - ако веднъж се вгледаш в нея, тя също ще погледне в теб... и нещата няма да свършат добре. Това, което много ме зарадва като идея бяха сънните вещери - за мен едно малко по-свежо допълнение към иначе познатите огнени магове, некроманти, гадатели и така нататък. Всъщност Лорънс е пълен с интересни хрумки. Независимо че постапокалипстичният свят вече ни е позната територия, той винаги успява да добави нещо ново... в повечето случаи гадно изглеждащо и не много дружелюбно.

Не бях много доволна от стила в "Принцът на тръните" - не изглеждаше много ошлайфан, имаше прекалено много ръбове и понякога това не ми помагаше да усетя каквото се очаква в дадения момент - дали ужас, дали тъга и т.н., чувствах се като някакъв страничен наблюдател, който няма отношение към ставащото. В следващата част обаче някаква магия се случи - дали заради загатнатите мрачни тайни в сюжета, с които се започна още от началото и вече позапълващите се дупки в историята, оттам нататък всичко си се изля като песен (с припева на много чужди писъци от нещастниците, покосени из страниците). Лично на мен "Кралят на тръните" ми е любимата, а онова, което малко не ми хареса в "Императорът" беше лекото забавяне в сюжета. Някак вместо да се обърне повече внимание на онова, което се случва в момента, имаше голяма доза ретроспекции. Но пък Лорънс успя да ме изненада и да завърши историята си плавно, без да скочи изведнъж в настоящето и всичко да стане прекалено лесно.

Разделената империя е мрачен свят, в който не бих искала да живея за нищо на света, но пък с голям хъс проследих историята му до края. И сега ми е някак тъжно, макар и в момента да чета "Принцът на глупците" (развива се в същия свят, но с различни герои).

Яздехме известно време в тишина и аз се чудех дали хората не са листата на света. Дали светът не излива отровите си в нас година след година, така че остареем ли, напълним ли се догоре с горчива жлъчка, да се отроним и да отнесем отровите в ада. Ако не беше смъртта, светът сигурно би се удавил в собственото си зло.

И още малко за Йорг Анкрат:

Трънени цитати от първа книга - тук!

Трънени цитати от втора книга - тук!

Трънени цитати от трета книга - тук!

Повече за Разделената империя:

В "Принцът на глупците" - тук!