Неотдавна бях на кино, а едно от най-любимите ми неща, преди да започне филма, е това да си набелязвам други филми за гледане. Така за първи път се сблъсках със заглавието "Планината помежду ни". Гледайки този първи трейлър си мислех с досада как това е поредната ненормална история за единствените оцелели в нечовешки условия, накрая на света (може би дори на Еверест, толкова диво и студено изглеждаше). И как и двамата ще извадят по едно невероятно скрито качество, ще надминат всички човеци, ще се спасят и накрая, по холивудски, ще останат завинаги заедно и щастливи.
По принцип нямам нищо против този тип филми. Много от тях са вдъхновяващи, дори и да повтарят досадно познати сценарии. Идрис Елба и Кейт Уинслет изглеждат като силна водеща двойка. И все пак нещо ме отказа да гледам филма.
Не след дълго из книжарниците се появи първоизточникът на тази история. И нещо ми подсказа, че няма да сбъркам с тази книга.
Сега, когато прочетох "Планината помежду ни" (издателство Бард, 2017), имам още по-сериозни съмнения към филмовата версия. Като се започне от това, че са сменили имената на героите (какво, по дяволите, му е лошото на това да те лекува доктор Пейн, за да трябва да го преименуваш на Бас?!), мине се през това, че жената очевидно има по-голяма уста и повече роля във водачеството (по дяволите, не всички жени на тоя свят знаят само да крещят и мрънкотят, защо този тип държание трябвало да ни прави да изглеждаме "силни" и "самостоятелни"?!) и се стигне до откритите преиначени случки.
Осъзнавам, че всъщност съдя за целия филм само от един трейлър, но наистина не ми хареса какво виждат очите ми. Книгата си има своите малки недостатъци, за които първоначалното ми мнение се оказва вярно, но само как се опасявам, че са я провалили в толкова други отношения...
"Планината помежду ни" е история, разказвана ни от името на Бен Пейн - хирург травматолог и любител планинар. Откриваме го заседнал на летището на път за вкъщи. Чакайки с надежда да се отвори поне една възможност да се прибере, той се запознава с Ашли - млада журналистка, опитваща се да стигне до годеника си и сватбата им.
Когато не остава никаква възможност самолетите да излетят тази вечер, Бен, донякъде случайно и донякъде не, попада на един пилот с малко частно самолетче, готов да го откара до вкъщи. Докторът кани Ашли да се присъедини към него, за да може тя да стигне до мечтания си най-важен ден.
Но самолетът катастрофира насред най-дивата пустош, част от националния парк Юинтас - планини, гори и хиляди километри недокосвана от човека дива природа. Не могат да изпратят сигнал за помощ. Ашли е със счупен крак. Нямат нищо. И никой не знае, че изобщо са тръгнали, защото полетът е частен, поради което отпада условието за регистрирането му, а и по принцип не би следвало на този самолет да има пътници. Ашли и Бен са сами.
Безспорно това изглежда като холивудска драма на оцеляването. Двама души с точните качества и възможности, които ще им помогнат да оживеят насред катастрофата. Журналистката, въоръжена с абсолютното хладнокръвие и смелост. Докторът, който в същото време е и планинар - какъв по-голям късмет от това? Пък и даже е бил скаут, и то добър... Ако се замислиш, нагласена работа от всякъде.
Чарлс Мартин е изключително последователен като автор. Описва всяка подробност и всяка стъпка, точно както човек би написал наръчник за оцеляване. И най-интересното от всичко това е, че този стил хич не пречеше на историята. Защото в историята не присъстваше единствено моментът с ненадминатия човешки дух. Да, Бен правеше всичко възможно, за да спаси Ашли, беше съвършеният доктор, стараеше се да бъде несломим във всяка трудност. Но Бен си имаше и друга страна, ранима и човешка страна, нежна страна. Неговият навик да записва на диктофон мислите си, които после съпругата му да може да прослуша (старо обещание между тях двамата), ни показва съвсем друга страна на историята.
Сред снеговете и непоносимия студ спомените бяха надежда, носеха нежност и обич. Носеха огън, носеха сила. Може би рядко чета книги за любовта и затова съм толкова изненадана, но в тази книга има толкова топлота, вярност и мечти, че на моменти и аз като Ашли се чудех изобщо възможно ли е това, наистина ли има такива хора. Всяко съобщение на Пейн към съпругата му беше неподправено искрено, красиво, може би дори приказно, но въпреки всичко истинско. Реално. Възможно.
"Планината помежду ни" е история за оцеляването, да... но за мен по-скоро ще остане най-вече като история за обичта като нещо истинско. Онази обич в малките неща, в ежедневието и в мечтите. Онази, която вдъхновява и която те води и отвъд реалността. Нещо толкова топло, че всъщност разбива сърцето ти, когато прозреш истината в края.
И все пак... натрошените парчета от сърцето ще се слепят отново. Могат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар