Цитати от "Един последен поглед" на Джеймс Олдридж

Първият пост с цитати за годината е за любимия ми Фицджералд (представен в доста особена светлина в тази книга) и Хемингуей, до чието творчество още не съм се докоснала, но тази книга ме кара да искам да подхвана нещо негово.
"Един последен поглед" (в превод на Красимира Абаджиева-Божилова за издателство Ентусиаст, 2014) проследява пътешествието на тези двама писатели из Франция. Следващите откъси се надявам поне да ви усмихнат, ако не могат да ви разсмеят (е, не за всичките се отнася, де). Все пак, да не забравяме, че от един цитат не може да се усети цялата атмосфера и това донякъде може да ме извини, че се хилех така на някои глупости, докато преглеждах въпросните извадки.
Повече за книгата може да видите тук, ако се чудите коя жертва така усърдно се опитва да навие Фицджералд да ги кара из Франция...

- Вие не можете ли да карате кола? - попитах аз.
- Разбира се, че мога. Не е там работата. Имаме нужда от някой трезв, честен, сигурен и пристоен човек, какъвто си ти, в твоето благоприлично сако, в случай че с Ърнест се напием по едно и също време.

- Отдавна не съм карал - опитах да се измъкна аз. - Съмнявам се дали ще мога.
Но Скот не се предаваше.
- Не може да си по-зле от нас. Ърнест криволичи като италиански шофьор на линейка, а аз карам като трамвай, точно в средата, и всички се разбягват.

Ако и двамата сме в опасност да станем фалшиви, явно, че е дошъл моментът да потърсим нещо по-добро.

Подборът не оправдава убийството.

- Никога не забравяй следното: не приемай нещата за буквални, докато не си сигурен, че са буквални.

Знаеш ли, Кит, стареещите хора мислят само за тъжни неща, което ми се вижда глупаво...
- Наричат го жизнен опит.

Не можеш да спасиш човек от собствената му съдба. Не можеш да го избавиш и от глупостите му.

Виж какво, момчето ми, първите двадесет години от живота са най-хубавите - който и да те удря, ти пак се изправяш. След това обаче не е така лесно. Налага се да си намериш една ужасно дебела стена и да се скриеш зад нея, така че никой да не може да те докосне.

- Когато бях на твоите години  - каза той, - оценявах любовта от едно до хиляда.
(...)
- Каква оценка даде на Зелда?
- Всичко беше така истинско, Кит, че не исках да го изчислявам от едно до хиляда.

- Ако успея да прекарам един човек през тази гора, ще мога да прекарам и цял батальон! Хайде да тръгваме!
Скот направи пет-шест крачки и падна по очи.
- Господи боже мой! - възкликна той, а гръмкият смях на Хемингуей проехтя като пронизителен зов на нощна птица.
- Ох, сърце ме заболя! Капитане, мой капитане...
Скот беше изтървал едната бутилка и я търсеше.