"Въглен в пепелта" от Сабаа Тахир

„Предстои ти да гориш, защото си въглен в пепелта.”

Сабаа Тахир ме изненада със света и героите, които е сътворила. Удиви ме магията, която вплита във всяка една страница и прави от една необикновена история – нещо прекрасно.

Когато прочетете резюмето на „Въглен в пепелта”, ще си кажете, че историята не се отличава с нищо. Аз не мога да кажа, че идеята в тази книга е оригинална, нито, че похватите, чрез които ни е поднесена, са нещо невиждано. Именно затова споменах магията – толкова ми е трудно да кажа което точно ме привлича, защо се вълнувах и очаквах с нетърпение да видя как ще продължи историята, след като обективно погледнато „Въглен в пепелта” не се отличава много с нещо определено. Може би отговорът е само един – просто е много добре написана. Няма значение колко изтъркан е един сюжет, ако умееш да го развиеш добре. А авторката е успяла да го направи и освен това е включила доста интересни свръхестествени елементи – гулове, ифрити и джинове, които нямат голямо участие, но пък създават особена приказна атмосфера.

В книгата се редуват гледните точки на двама главни герои. Първият е Лайя, която  е обикновено момиче от Книжниците – покорен и тероризиран народ в голямата Империя на Воините. Един ден обаче брат й е заловен и пратен в затвора, а Лайя остава сама, без да има някой, на когото да се опре. Разкъсвана от вина, че не е могла да предотврати залавянето на брат си, тя се свързва със Съпротивата, която се бори за свободата на Книжниците, за да ги помоли да го спасят. Те й обещават помощ. В замяна обаче тя трябва да ги снабдява с ценна информация. Лайя е пратена в крепостта Блекклиф, където се обучават най-свирепите имперски войници – Маските.

Вторият главен герой е Елиас Валерий – той не е искал да бъде Маска, но е нямал избор. Затова копнее за свободата, а единственият начин да я получи, е като дезертира в деня на завършването на обучението си. Планът му за бягство е напълно готов, но неочаквано Елиас е оставен да избира – да избяга, или да се включи в Изпитанията, чиято цел е да изберат нов Император.

Елиас и Лайя ми направиха голямо впечатление. По принцип Лайя не е от типа героини, която ми се нравят. Но макар и да ме дразнеше много в някои моменти, успях да я харесам. Тя е убедена в това, че е безсилна да се бори за хората, които обича, че няма воля, за да направи желанията си реалност. Това донякъде е вярно, само че Лайя съвсем не е толкова слаба. Много пъти постъпваше смело, въпреки страховете си, а това я правеше много по-истинска и дори вълнуваща. Допадна ми, че не е от онези героини със силен дух и воля, които се изправят без колебания срещу трудностите. Не, че има лошо в героите от този тип, но нещата щяха да бъдат много по-различни, ако Лайя беше поредната Катнис.

„- Има два вида вина – промълвявам. – Едната те съсипва, а другата ти дава цел. Остави твоята вина да те тласка напред. Да ти напомня какъв искаш да бъдеш. Тегли чертата в ума си и никога не я прекрачвай.”

Колкото до Елиас, той стана един от любимите ми герои. Веднага ме спечели с това, че се противопоставя на цялото обучение, което учи Маските на жестокост и сляпо подчинение. Той е запазил повече човечност в себе си, отколкото всичките му съученици, взети заедно. Радвах се на всеки момент, в който му се удаваше възможност да докаже колко повече е от другите, когато се отнася до морал. Всичките му качества обаче не могат да му помогнат, щом стане въпрос за жени. Просто не мога да разбера как може нищо да не разбира от женски чувства! Проблемите му с нежния пол адски много ме забавляваха.

Останалите герои ме вълнуваха по различен начин. Сабаа Тахир прави някои от тях доста загадъчни, което само усилва интереса ми към следващата част на книгата, в която се надявам тайните да се изяснят.

„Въглен в пепелта” за мен е едно вълнуващо приключение, написано по грабващ начин. Приключение в един свят, където има чудовища, приказни или не, много пясъчни дюни и хора, които могат да променят света, ако има искра, която да ги възпламени. Герои, които са като въглени в пепелта.

Лудост във Викторианска Англия

Да посетиш Викторианска Англия – да усетиш ужаса, да чуеш часовниците, да вкусиш отровния сладкиш, да се докоснеш до сърцето на безумец... докато Смърт те наблюдава през очите на дете.

През 1887 година червенокосата Мирър е затворена в часовник от лудия си дядо. Вътре в него тя се променя и получава нечовешки способности. Полицай на име Голиат я спасява и една година след срещата им двамата обикалят улиците на Лондон, за да премахнат необичайните сили на Мирър. Скоро обаче разбират, че са заинтригували владетеля на Подземния свят, господин Фингърс. Той изпраща своя слуга – Лъвхарт, за да отвлече момичето.

Има много лудост в тази книга. Лудост и безумен ред. Подреден хаос, без усещане за време, с много точни, но нетипични метафори, с хронология на събитията, която не спазва никакви правила, но също така е хитро и умело поднесена. Ишбел Бий има уникален собствен стил – смразява те, удивлява те, забавлява те, кара те да се замислиш. В книгата има и много гледни точки на различни герои – това мен не ме обърка, даже засили интереса ми към героите.

„Проклетият, красив, луд господин Лъвхарт. Вие сте изпълнен със сърца. Изскачат от очите ви, падат в краката ви като отрязани глави. Червата ви са червени панделки. Сърцето ви е роза. Виждам ви, господин Лъвхарт. Виждам какво ви е направил. Убил е част от вас. Погребал ви е под дълбоката земя, погребал ви е жив.”

Интересно е, че главният герой в тази книга е Джон Лъвхарт, а не са Мирър и Голиат. Това според мен е добро решение, защото несъмнено Лъвхарт е много по-нетипичен и любопитен персонаж от другите двама. Той е луд, жесток, лично за мен забавен с ужасните неща, които казва и върши, защото ги прави с такава непринуденост. И в същото време успява да бъде справедлив и героичен. Лъвхарт е пълен с противоречия и точно това обожавам в него. Като цяло ме впечатлиха повече отрицателните герои – например Тъмбълти, който е коравосърдечен убиец без капчица милост и не отстъпва по лудост на Джон. Направо настръхвах от зверствата, които вършеше. Любопитно е и да надникнеш в мислите на подобен психопат. Да не говорим за откаченото му хоби да събира зъби! Господин Фингърс пък не можа да ме спечели, защото е просто безмилостен, груб и лаком, без да бяга от образа на архизлодея. За Албърт също не мога да кажа, че ми допадна, но пък безспорно впечатлява с отвратителните си деяния. Инспектор Уайт пък е положителният образ, който нямаше как да не харесам. Той просто е роден за детектив, неподкупен и морален е... но също така разбира, че някои неща не могат да се свършат по правилния начин. Колкото до Голиат – той не бяга от типичния образ на добрия закрилник, а Мирър е симпатична, но доста пасивна героиня. Особено интересно е обаче да видиш Лондон през нейните очи – очите на дете, което вижда, но не разбира напълно ужасите около себе си и заради това ги приема за нещо нормално.

„В известен смисъл всички сме колекционери на чудатости.”

Колкото до нещата, които не ми допаднаха – малко са. Например финалът – прекалено лесно се стигна до него. Искаше ми се да има някакви трудности и напрежение, които да направят нещата по-сериозни. Прекалено бързият и сякаш претупан завършек не ме удовлетвори, но това не значи, че краят е написан зле.

Като за финал – допадна ми това, че историята е напълно завършена. Колкото до корицата и оформлението - просто страхотни! Не мога да се нарадвам на книжката!

>>Цитати от книгата може да видите тук.