Цитати: "Мирър и Голиат" от Ишбел Бий

Мина толкова време, откакто прочетох "Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат" на Ишбел Бий (вече разбрахте защо се наложи да съкратя заглавието :D). И докато си преглеждах цитатите у мен се появи желание отново да се потопя в целия хаос на тази книга, където текстът пада стремително из страниците, тиктака и е "изпълнен със сърца". С една дума - просто прави каквото си иска и в същото време всичко си е на мястото. Няма как да уловите всичко това от цитатите, но поне лудостта ще си личи. :D
Ако се чудите за какво дрънкам - ето ревю на едно малко по-младо аз (не го съдете много). И, разбира се, трябва да отбележа, че преводът е на Борислав Стефанов, а книгата е от Сиела (2016).

Луната винаги е на страната на вълците. Ловецът пази горската пътека. Ако пиете чай с човек-вълк с цилиндър, значи вероятно ще ви изяде. Може би бабата не е била подлъгана. Може би го е пуснала. Може би в нас има нещо, което иска да бъде изядено.
(...)
Казвах се Миртъл. Когато умрях, скочих в огледало. Станах отражение. Част от луната. Сега нощем вълците пеят на мен.

Казвам се Джон Лъвхарт и не съм се родил проклет.
Когато бях дете, един демон ме отмъкна от дома ми. Отмъкна ме в кралството на мъртвите. Когато се върнах на земята, не можех да гледам огледала, защото очите ми бяха черни. Цветът на мъртвите неща.

Проклетият, красив, луд господин Лъвхарт. Вие сте изпълнен със сърца. Изскачат от очите ви, падат в краката ви като отрязани глави. Червата ви са червени панделки. Сърцето ви е роза. Виждам ви, господин Лъвхарт. Виждам какво ви е направил. Убил е част от вас. Погребал ви е под дълбоката земя, погребал ви е жив.

Арестувам ви за убийство. Оставете меча, господин Лъвхарт. Очевидно получавате някакъв пристъп.
- Не, комисарю, не получавам никакъв пристъп. Всъщност избивам наред.

- Вие ангел ли сте, или дявол? - и гласът му вдигна вълни от електричество в нощния въздух.
- Още не съм решил.
И закрачих по мрачната уличка, като си подсвирквах.

Почувствах огромно облекчение. Беше луд като за трима. Но също така беше странно героичен и нямаше абсолютно никакъв страх от каквото и да било. Зачудих се какво ли може да му се е случило, че да го превърне в това същество. И май изведнъж осъзнах, че всъщност го харесвам.

Лудостта е просто дума.
Лъвхарт.

- Всичко съм виждал. Най-лошото у хората. Ангелите да му прощават, доктор Черитри. Аз няма.
Чудя се, дали ако постоянно ти казват какъв късмет имаш, рано или късно се случва нещо лошо.

От личния си опит съдя, че необикновените хора често имат необикновени хобита.

В известен смисъл всички сме колекционери на чудатости.

Огледалата са портали към други светове.

Лудост във Викторианска Англия

Да посетиш Викторианска Англия – да усетиш ужаса, да чуеш часовниците, да вкусиш отровния сладкиш, да се докоснеш до сърцето на безумец... докато Смърт те наблюдава през очите на дете.

През 1887 година червенокосата Мирър е затворена в часовник от лудия си дядо. Вътре в него тя се променя и получава нечовешки способности. Полицай на име Голиат я спасява и една година след срещата им двамата обикалят улиците на Лондон, за да премахнат необичайните сили на Мирър. Скоро обаче разбират, че са заинтригували владетеля на Подземния свят, господин Фингърс. Той изпраща своя слуга – Лъвхарт, за да отвлече момичето.

Има много лудост в тази книга. Лудост и безумен ред. Подреден хаос, без усещане за време, с много точни, но нетипични метафори, с хронология на събитията, която не спазва никакви правила, но също така е хитро и умело поднесена. Ишбел Бий има уникален собствен стил – смразява те, удивлява те, забавлява те, кара те да се замислиш. В книгата има и много гледни точки на различни герои – това мен не ме обърка, даже засили интереса ми към героите.

„Проклетият, красив, луд господин Лъвхарт. Вие сте изпълнен със сърца. Изскачат от очите ви, падат в краката ви като отрязани глави. Червата ви са червени панделки. Сърцето ви е роза. Виждам ви, господин Лъвхарт. Виждам какво ви е направил. Убил е част от вас. Погребал ви е под дълбоката земя, погребал ви е жив.”

Интересно е, че главният герой в тази книга е Джон Лъвхарт, а не са Мирър и Голиат. Това според мен е добро решение, защото несъмнено Лъвхарт е много по-нетипичен и любопитен персонаж от другите двама. Той е луд, жесток, лично за мен забавен с ужасните неща, които казва и върши, защото ги прави с такава непринуденост. И в същото време успява да бъде справедлив и героичен. Лъвхарт е пълен с противоречия и точно това обожавам в него. Като цяло ме впечатлиха повече отрицателните герои – например Тъмбълти, който е коравосърдечен убиец без капчица милост и не отстъпва по лудост на Джон. Направо настръхвах от зверствата, които вършеше. Любопитно е и да надникнеш в мислите на подобен психопат. Да не говорим за откаченото му хоби да събира зъби! Господин Фингърс пък не можа да ме спечели, защото е просто безмилостен, груб и лаком, без да бяга от образа на архизлодея. За Албърт също не мога да кажа, че ми допадна, но пък безспорно впечатлява с отвратителните си деяния. Инспектор Уайт пък е положителният образ, който нямаше как да не харесам. Той просто е роден за детектив, неподкупен и морален е... но също така разбира, че някои неща не могат да се свършат по правилния начин. Колкото до Голиат – той не бяга от типичния образ на добрия закрилник, а Мирър е симпатична, но доста пасивна героиня. Особено интересно е обаче да видиш Лондон през нейните очи – очите на дете, което вижда, но не разбира напълно ужасите около себе си и заради това ги приема за нещо нормално.

„В известен смисъл всички сме колекционери на чудатости.”

Колкото до нещата, които не ми допаднаха – малко са. Например финалът – прекалено лесно се стигна до него. Искаше ми се да има някакви трудности и напрежение, които да направят нещата по-сериозни. Прекалено бързият и сякаш претупан завършек не ме удовлетвори, но това не значи, че краят е написан зле.

Като за финал – допадна ми това, че историята е напълно завършена. Колкото до корицата и оформлението - просто страхотни! Не мога да се нарадвам на книжката!

>>Цитати от книгата може да видите тук.