Септемврийски срещи

Септември дойде и вече почти си замина, но към края си донесе няколко предизвикателства за мен от нов тип. Казвам нов, защото отново реших да се изпитам с книги, които по принцип (ако изключим "Пайнс") едва ли бих си взела веднага. Отдавна ми е трудно да си купувам трилъри, защото все се тормозя дали ще попадна на хубав такъв. Да не говорим как стоят нещата с литературата в други жанрове.

Но, благодарение на издателство "Бард", имах удоволствието да си проведа самоизпитанието~

Днес на фокус са три книжки, сред които имам безспорен фаворит. Признавам си, понеже се вижда и по оценката в Goodreads...

> Страница в Goodreads

Предизвикателството, което си поставих след първите няколко страници на тази книга, беше да разбера доколко добре ми влияе литературата с руски привкус. Понеже руската и френската литература бяха изключително трудни за мен, по времето, когато бях тийн (който желае - да ме убие с камъни, но такова е положението), надявах се нещата да се променят.

"Проклятието на златото" обаче ми се видя по някакъв начин суховата, статична. Имаше си действието, имаше си своето напрежение в стил "пищови навсякъде", но въпреки това ми стоеше сухо. Може (а даже може и да е почти сигурно) да не съм в таргет групата на господин Кръстев... но все пак и аз обичам подобни теми... сигурно съм провалена от множеството американски екшъни обаче и търся други неща xD.

> Страница в Goodreads

"Пайнс" за мен е нещо, което се крепи на ръба на трилъра и спада повече към научната фантастика с хорър елементи, което честно казано не очаквах. Бях се наканила да гледам сериала и бях подготвена за темата "много, много странно градче някъде в Америка", но не очаквах историята да се обърне към елементи като тези, които всъщност използва.

Тази книга, ако следваме традицията на този пост, ми дойде "насечена" - с много кратки изречения, които придаваха тук динамика и напрежение от онзи тип, който вече ми допада. Хубаво е, че героят не е някое божество, о, даже напротив. Вярно е, че може темата да е поизтъркана оттук-оттам, но книгата несъмнено е добра... а пък и я прочетох с удоволствие за ден и половина, което също говори много.

Само че ме е страх все още да разбера с какво може да продължи историята. Тя може да продължи по много начини, съвсем вярно, но в същото време си е достатъчно добре завършена и много се тревожа да не стане някой сапун, защото стане ли, поредицата няма да има никакъв край... Скоро ще разбера това и вероятно ще пиша и по-подробно и за двете книги~

> Страница в Goodreads

Едва, когато разбрах за съществуването на тази книга, разбрах също така, че авторката е българка. Повярвайте ми, бях абсолютно убедена, че "Пчелата" е книга на някоя жена като Елиф Шафак или подобно. Никога не съм обръщала внимание... Е, и в първите моменти с "Докосване" не знаех истината, преди да ме просветлят.

А можеше и изобщо да не узная всъщност, понеже тук става въпрос за герои с имена, които се опитват да навлязат в българската действителност, но са все още рядко срещани. Говоря за такива като Ричард, например.

"Докосване" не успя да ме докосне по начина, по който всъщност очаквах. Не знам и какво точно очаквах, да си кажем право, но явно е било нещо по-различно. Имах голям проблем с историята в тази книга. Участието на Бог просто ми идваше в повече, може би защото нещата, за които ставаше дума, бяха неща, които всички знаем. Неща, които изглеждаха като такива, които много от Фейсбук потребителите биха си пуснали на стените, без да се интересуват особено какво означават. Отделно, имах проблеми и с начина, по който беше написана книгата. Изобщо не вярвам, например, двама души да седнат и да си говорят така, все едно озвучават документален филм. Брутално беше как шофьора Томи започна да прави биография на Виктор (в минало време, естествено), докато горкият човек просто беше още в кома...

Главно, главната героиня Ани... не беше толкова лошо момичето, но ме загуби някъде по пътя.

И всички тези скъпарски разходки със самолети и прочие, просто ми звучаха много... грубо? Нещо подобно... И къде ли съм чувала за "галактически богатия, който не умее да обича, но се влюбва в обикновено момиче с мънички недостатъци", хм...

Може би това беше главното, което по-скоро ме изгуби за книгата...

Изтръгнати (ли бяха) от корен...

 

Техният Змей не яде момичетата, които взима в кулата си на всеки десет години.

Вместо това техният Змей е готов да ги побърка с отвратителния си характер... докато не си намери майстора, разбира се. А за над сто години, това няма как да не стане, нали?

Змея е очарователно раздразнително същество, изпълнено с мъдрост, но и с непокорим инат. И, за да не става объркване, всъщност е човек. Магьосник. "Техният си магьосник". Този, който пази мирните мънички селца по протежението на една голяма река, която потъва в омагьосаната, зловеща гора. Някъде в една измислена Полша, наричана Полния... понеже няма как да не е Полша, нали?

Змей е най-талантливият магьосник в малкото кралство. И хората, които живеят около самотната му кула, се гордеят с това. Задължени са да му пращат налог всяка година, но поне той не е лош господар. Да, на всеки десет години избира една определена девойка, която взима в кулата си за десет години. И след като я пусне, тя не се прибира повече у дома.

Така тази конкретна година едно момиче ще трябва да иде с него в кулата. Всички смятат, че ще е местната красавица Каша, защото Змея обича красивите и съвършени неща. От малка Каша се подготвя за този ден. И останалите, макар и да им е малко тъжно, са щастливи, че не са избрани те. Агнешка също е щастлива, дори и да е най-добрата приятелка на Каша. Тя е онова неугледно, мръсно момиче, чийто единствен талант е да съсипва всяка дреха, която облече.

Наближава празникът. Змея идва на панаира, за да избере. И какво става, според вас?

Агнешка попада в кулата на магьосника...

Всичко това звучи като приказка и наистина е. Вълшебно съчетание от почти всички познати приказки от детството. Славянските, мисля си, макар че ако човек се съсредоточи, ще намери по някакъв начин скрити всички принцеси на Дисни... но така променени, че са някак свежи и нови в лицето на Нешка. Тя е непохватна, "отвратителна" и какво ли не още. Бързо открива, че умее да дразни Змея с това, което е. Бързо открива неговите тайни. Бързо открива и, че в нея има нещо, което може да я причисли към старите вещици от сказанията. Като Баба Яга. Подобна магия, свързана със земята, простичка, но изключително могъща, притежава и Тифани Сболки. Ей такова момиче е нашата Агнешка.

Тя се включва почти без да го иска в борбата срещу Леса, който иска да превземе земята и да погуби всички, които нашето момиче обича. Да погуби целия свят. Младата вещица ще трябва да се пребори за малкия си свят по удивително приказен начин... и с помощта на един Змей, разбира се. Накъде без наставника?

Змея е видял много неща през дългия си живот. Но никога не е попадал на чудо като Агнешка. Борил се е дълго по познатите методи срещу Злото, но тя разтърсва целия му светоглед. Буквално. Няма и месец, преди да започне да прави невероятните си открития. А на него му остава само да й се довери... и да продължи да се дразни.

Отношенията между тези двамата оставят абсолютно безценни спомени. Те не са в никакъв случай стандартната двойка от тийн книгите или приказките. Отдавна не съм срещала такава, толкова отдавна, че дори не помня с кои мога да ги сравня. Човек може да познае близостта им, нуждата им един от друг, но в същото време е просто убеден, че става дума за една наистина зряла любов. Връзка, която допринася по особен начин за цялостната атмосфера на този... славянски свят. Защото преди всичко това си остава свят, потънал в дървета и корени, из които пристъпват важно светлите смели князе от приказките. Всичко тук е пуснало дълбоки корени в традицията, по някакъв особен начин. Едновременно в много познати неща и едновременно в нов прочит на същите. Странно е, но вълшебно.

Книгата е бърза като реката, защото за разлика от много други е едничка... и подкрепям това решение. Не го казвам в отрицателен смисъл, нещата просто се случват, пътуват по реката, нежно и в същото време с напрежение. Нищо, че трябва да знаеш накъде отива реката. Знаеш приказките... но всяка приказка е вълшебна история, която пленява. Поне старите са такива.

Сигурно се повторих много пъти, но за книга като "Изкоренени" (повече ми харесва този вариант всъщност xD) можеш да говориш само така, докато си още в плен. Страшно е, когато книга като тази пусне корени в теб... Или всъщност не е, в зависимост от гледната точка.

Аз не видях те да пожелаха да бъдат изтръгнати... Домът винаги те тегли към себе си, така се говори по нашите земи, мисля...