Внезапното бягство...

Преди време скандинавската литература беше почти толкова екзотична, колкото и далекоазиатската, въпреки че скандинавците дори не са далеч от нас... много. Книги като "Човек на име Уве" и прочее подобни обаче промениха тази действителност неотдавна. Атакуваха ни не с криминални истории, не със зловещи разкази в снега и тъмното, а с нещо напълно противоположно. Истории за обикновените хора, с техните съвсем близки тревоги и болки. Разкази за перипетии и изпитания и самота. За това как всеки може да се промени, да се преоткрие, да си върне радостта. Красиви книги.

Когато даден тип книги придобият популярност, неминуемо се стига, рано или късно, или до пренасищане на пазара с тях, или до това много и най-различни автори да подражават на историите, но не винаги успешно.

Макар че го казвам аз, твърдият фентъзи фен, (а това е жанр, в който много се заимства, това не го отричам) истина е, че болка и човешки теглила по света има много, но рано или късно човек вече научава тактиката на развитието на историята в скандинавските романи. Като с всички други, разбира се, но... Може би "Внезапното бягство от действителността" щеше да е малко по-добра, ако публиката можеше да очаква друг тип истории (макар че за търсещите точно това, нещата сигурно стоят другояче). Може би щеше да е по-добра, ако не разполагаше с толкова адски дразнещ тип за главен герой, който полага абсолютно всички усилия да си остане неприятен. Дотолкова, че когато трябва да дойде време за щастливия край, толкова да те е отблъснал с жалките си опити да бъде интересен персонаж, че изобщо да не се интересуваш от него. А не е ли целта на тези книги накрая да се усмихваш... или поне да вдигнеш глава и денят ти да бъде слънчев? Само например... Аз поне така виждам този тип литература.

Антон е осъществил детската си мечта. Станал е фокусник и при това е талантлив.

Но не е станало точно така, както той е виждал нещата.

Всъщност изобщо не е точно както трябва.

Антон е фокусник, който едва свързва двата края с шоуто си, което изнася из цяла Швеция, където смогне да се уреди. И наистина не е много щастлив.

Пропуснал е някои шансове в живота си. Има много виновни за това. Или?

Една вечер, навръх рождения си ден, той отново е на път, прибирайки се от поредното неособено успешно шоу... Докато не катастрофира в един зарязан диван на пътя...

И ето тук започва приказната част.

В гората живеят много приказни същества. Още от зората на времето. А какво е Скандинавия без приказната си част?

Антон отрича подобни смахнати неща. Та нима съществуването на разни джуджета и среднощни ужаси може да е реално?

Така си навлича проклятие от зъл дух... как ли пък не, ще каже той... докато върху него не започнат да валят всякакви дребни неудобства...

Гората на Юхансон е доста магнетична, това не може да се отрече. Именно тя прави книгата му любопитна. С тази магия сякаш авторът се опитва да избяга от вече споменатия стереотип за скандинавската съвременна литература. Заложил е на магии, предания и невъзможни създания.

За жалост, поне лично според мен, главният герой е покъртително ужасен. Както вече споменах - щом се стигна до там изобщо да не ме докосне нещото като промяна в него, което по традиция трябваше да настъпи, значи работата е доста на зле.

Отчаяно се опитва да бъде забавен. Някаква бледа имитация на споменатия Уве може би или на друг подобен герой, с който аз още не съм имала честта да се запозная. Да мисли различно от другите хора, да има друг светоглед. Да се опитва да държи на своето... буквално отричайки щастието на другите, заедно с реалността, в която се намира. Може тези неща да се възприемат и като интересни точки, но за мен не бяха добре пресъздадени в Антон. Не съм сигурна кога точно започнах да губя вяра, че ще се спогодя с този герой, че ще намеря нещо в него, от което да ми стане мило. Достатъчно, че да се усмихна, когато приключението му свърши, но да се усмихна топло. Може би антипатията започна да расте още от момента, в който отиде да спори с някакво момиче на регистратурата за някакви си фъстъци. Помните ли Уве в магазина? Подобно беше и при Антон, но в същото време фокусникът така успя да направи магията си, че аз даже виках за идиотката на регистратурата xD.

Йорма беше положителният образ в книгата. Ако книгата беше за него, вероятно щеше да е много по-добре. Толкова очарователно ведро момче, макар и с нелека тайна. Ако не книга за него, то трябваше да има повече участие заедно с Антон, понеже според мен Йорма е това, което играе най-положителната роля тук. И що се отнася до промяната във фокусника също.

"Внезапното бягство от реалността" все пак отговаря на името си, ако не друго. Истина е, че Антон доста внезапно се измъква от своята реалност, макар и не по своя воля. В гората Тиведен реалността е... напълно нереалистична. Дали пък аз не съм се втренчила прекалено много в главния герой... това не знам. Но от опит знам, че щом подобни неща ми правят впечатление, значи наистина има някакъв проблем в този персонаж, иначе ще се абстрахирам рано или късно...

ПП: Въпреки всичко, мъжът от корицата не е ли прекалено възрастен за 45 годишен мъж? Все го гледам и се чудя...