Дълго време отказвах да прочета "Аз още броя дните", защото знаех какъв сюжет ме очаква. Оказа се, че съм била на прав път, но изобщо съм нямала понятие какво точно ще срещна вътре. Въпреки че много емоции бушуваха в мен, не помислих да подхвана друга. Имах нужда да знам, че довършвайки книгата, съм оставила всичките ужаси на войната зад себе си.
Дали харесах сюжета? А кой би го харесал? Това е разказ за болката, която може да изтрие единствено смъртта. Тук са събрани историите на хора, свързани със Сараево по различен начин. Но всички те, онези, преживели окупацията и загубили близки в нея, носят едно и също нещо в сърцата си - празнота. Техните истории научаваме чрез редуването на минало с бъдеще. Има две сюжетни линии - едната е по време на войната и проследява живота на Давор и Айда - християнин и мюсюлманка, влюбени един в друг още от деца. Окупирано Сараево обаче не е място за романтика, независимо че тяхната всеотдайност един към друг личеше от всичко, което казват и вършат. Любовта не може да възтържествува под звуците на падащи куршуми и бомби. Втората сюжетна линия е години след войната, когато българин отива в града, за да събере материал за книгата си. Там се среща с човек, преживял окупацията - Зоран. Под влияние на алкохола двамата споделят един на друг миналото си. А то е пълно с още и още тъжни истории. Авторът включва и интервюта на участници в гражданската война, независимо дали убийци или жертви. За мен те са най-разтърсващото. Всички те разкриват до какви зверства може да стигне човек, колко е способен да се самозабрави, че накрая да не може да се познае. Толкова да се саморазруши, че да не успее да се възстанови повторно. А най-страшното е, че техните истории са пълни с чисто човешка жестокост, на която сме ставали свидетели в книги и филми. Но никога по този начин. Никога една история не е била разказвана толкова просто и ясно, а същевременно да те удря като снаряд.
Да, сюжетът не ми харесва. Но давам на книгата най-високата оценка. Тя заслужава всяко признание, известност и награда. Но не бих я препоръчала на никого. Защото ние сме свикнали да гледаме и да слушаме за една война, без да влагаме емоции. Когато чуем за една война е лесно да си представим какво е. Е, повярвайте ми, не е лесно. Успях да се убедя, че никой, който не е бил там и не е изслушал разказите на участниците в нея, не знае какво е. А тази книга те кара най-вече да съпреживяваш. Никоя друга не ме е карала толкова осезаемо да усещам болката на другите и никоя от началото до края си не ме е разтърсвала постоянно със своята безнадеждност. Но ако все пак искате да разбиете всяка своя илюзия от киното или от другаде, давайте.
"Аз още броя дните" прелива от насилие. По време на четенето не спирах да усещам една заседнала буца в гърлото ми, един постоянен потрес и отвращение. И може би всеки път, когато погледна тази книга, ще се сещам за някой отвратителен момент. Тя несъмнено оставя отпечатък.
За мен най-запомнящи ще си останат историите на Зоран - неговата лична, тази на Вуча лудия, който "куршум не го лови" и може би единствен запази човешкото в себе си, макар да остана белязан както всички останали. Тази на Пикасо, който се отказа от мира и изрисува целия таван в едно бомбоубежище. А също и историята от последното интервю за онзи лагер и за жената, чието единствено желание е да изкрещи на света преживяното, което я е белязало завинаги.
"Аз още броя дните" е изключителна. Георги Бърдаров ме впечатли още с участието си в "Ръкописът" и не съжалявам, че прочетох книгата му. Независимо от факта, че една част от мен иска да я забравя, но не мога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар