Всички обичаме разбойници, само че понякога...

Само че понякога някак не успяваме да ги открием там, където би трябвало да са.

Имаме пред себе си един солиден, красив том, който веднага привлича половината от читателите с името Джордж Р. Р. Мартин, а другата половина - вероятно просто с отличния си книжен вид или нещо подобно. Говорим за тухлата "Разбойници", разбира се. Между другото, това да изпишеш имената на най-известните автори в антологията си на корицата е добре познат похват, обаче това "и много други" си е направо почти обидно, ако питате мен xD. Всеки път ме кара да се хиля необосновано.

Според господин Мартин разбойници можем да открием абсолютно навсякъде. Това може и да е така, само че в антологията "Разбойници" някои от господата и госпожите, които търсим, са избягали толкова далеч от идеята, колкото изобщо е възможно. Човек трябва да приложи много философска мисъл, за да изведе причината, поради която конкретният разказ изобщо се намира в антология с такова заглавие.

Всичко може да се открадне? Разбира се. Смъртта, живота, природата (вероятно), разни други абстрактни неща... Неща, които изобщо не можеш да свържеш с идеята за разбойници. Бога ми, имаше дори разкази, в които не можеш да откриеш самия разбойник. Авторът сякаш се опитва да ти избоде очите с него, но героят нито ти става близък, нито пък може да те впечатли особено, нито... нищо. Просто разказ, който се върти някъде в най-далечната орбита около темата, на един косъм разстояние от това да не влезе в нея. Макар че явно всичко в крайна сметка може да влезе в тази антология. Новите автори са повече, отколкото познатите такива. Това изобщо не е нещо лошо, разбира се, освен ако човек не се дразни от всяка биологична справка, която гласи колко супер-дупер-мега известно е лицето, написало разказа. Извинете, но това е все едно да сложите мен сред четири-пет известни имена и да напишете колко съм известна, защото за удоволствие пиша еди-какви си разкази и даже имам блог... (Публикуваните по подобен като в антологията начин, които четат това, да не се обиждат, но лично аз се дразня малко от тези неща. Ако взема да напиша книжка, там вече мога да се изкарам световноизвестна, но на фона на по-популярните изглежда глупаво някак...)

Няма лошо в това една антология да обедини разкази от всякакви жанрове. От обикновените кримки до научните фантастики. От комедията до драмата. Както казват хората, а и аз съм съгласна с това - неминуемо по този начин винаги ще има една част от публиката, която да не харесва едните разкази и да предпочита другите.

Малко ми е жал за хората, които обичат да си подреждат книгите по жанрове. Това нещо е такава манджа, че май трябва да е на отделен рафт.

За разлика от предишната антология, на която попаднах ("Старият Марс"), в "Разбойници" проблемът беше доста по-сериозен от гледна точка на това, че явно... темата не е достатъчно благодатна? Може би е дори ограничаваща, поради което, както споменах, някои автори просто се опитват да ти натикат в лицето качества на героите си, които вероятно те обикновено не притежават. Доста по-добре се бяха справили авторите (някои от които се повтарят) в антологията "Епично" , може би защото аз съм почитател на жанра, или може би защото не са били затваряни зад ограничителни заглавия, колкото и да твърди Мартин, че всеки пише за разбойници и така нататък.

Ще обърна съвсем кратко внимание на всеки разказ, или поне за някои ще се опитам...

Първият разказ в антологията принадлежи на Джо Абъркромби и явно трябва да служи като отправна точка за останалите. "На никого не му е лесно" е напълно в стила на Абъркромби, действен, бърз, хаотичен, динамичен, хапещ. Когато авторът има много повече пространство, вероятно може да го направи дори по-добре, но като за антологията е един доста класически пример за разказ с разбойници. Точно това, което очакваш да четеш в книги с такова заглавие. Хитри крадци си подхвърлят някаква мистична пратка нагоре-надолу, използвайки най-различни достойни за киното похвати. Мисля, че това е разказът, който най-добре се вписва в цялостната идея на антологията, поне по начина, по който аз разбирам заглавието.

"Какво работиш?" на Джилиан Флин се оказа доста симпатичен разказ, в който могат да се намерят пресечни точки с хорър жанра и аз го определям като един от най-силните разкази в антологията. Викторианските къщи винаги имат стил, особено когато са обитавани от малки странни момченца... Но тук се крие и друга интересна изненада...

"Странноприемницата на седемте благословии", на Матю Хюз се върти около темата за разбойниците, отново в по-класически вариант, като има леки комедийни отсенки. Не е особено лош, но пък и не е нещо особено. Понеже се развива в приличен фентъзи свят, има от мен повече точки.

"Пукнатата чаша" на Джо Р. Лансдейл може да се числи по-скоро към криминалния жанр и ако се абстрахираме от досегашните фентъзи и хорър разкази, бих казала, че е добър. Може би мястото му не е точно там обаче, понеже много рязко изважда читателя от пътечката, която вече си е направил. Твърде рязко, за да се хареса на всички, според мен.

"Тони Фустанели" на Майкъл Суонуик пък е от съвсем другата страна на Лансдейл. Разказът за Тони е доста футуристичен. Даже съвсем малко объркващ. Представя ни една отново класическа тема за парична измама, но някъде далеч в бъдещето, където вече има формула за превръщане на човек в зомби, някои хора вече не са точно хора, и прочее. Даже за мен беше малко странно и трудничко да се ориентирам. Иначе краят беше съвсем естествено очакван.

"Доказан произход" на Дейвид Бон също беше предвидим като развитие, отново сложен не точно където трябва, понеже от бъдещето рязко ни свалят отново "на земята", тоест - в настоящето. Въпреки това ми хареса като разказ, измамите с предмети на изкуството рядко са били толкова увлекателни.

"Опасно ретро" на Кери Вон е... извинете, ама за какво ставаше изобщо дума тук? Къде бяха разбойниците? Какво изобщо трябваше да се случи? Имаше ли изобщо някакъв смисъл, освен, че ме ядосаха с това, че провалиха готиния федерален агент? Сериозно, влизаме в едно магическо кабаре, поне според главната героиня, играем карти, чакаме някаква пачавра да ни обърне внимание, помагаме на Ромео и Жулиета, притесняваме се от случайно влезлия полицай... и нищо. Нито имаше някакъв свестен край... Ако разбойниците са играчите на карти или самите главни героини, то определено връзката с темата е на път да се скъса...

"Една година и един ден в Терадан" на Скот Линч може и да е сложен там, за да се опита да ти оправи лошия вкус в устата след Вон. Чувала съм за Линч преди и имам голямо желание да се запозная с книгите му, но не са ми попадали досега. Колкото до разказа му - той е наистина симпатичен. За пореден път ще кажа - предвидим, да, но все пак, симпатичен. Той би се харесал дори на по-малките читатели, а ако стилът му е такъв и в останалото му творчество, значи е голяма свежарка. Вещици, роботи и "пенсионирани" магьосници и крадли... Идеята престъпниците да служат като улични лампи още ме разсмива...

"Откраднатата музика" на Брадли Дентън ни връща към съвсем тривиалния, обикновен свят. Аз така и не разбрах главният герой чернокож ли е или бял, постоянно се натякваше на това, обаче в крайна сметка не стана много ясно и се отказах да го тълкувам. Разказът освен това малко досажда след определено време, а пък е леко дългичък. Липсваше му малко напрежение, така че човек да не заспива веднага, понеже още в началото всичко се изяснява.

"Дяволски метал" на Чери Прийст е избягал малко далеч от темата с разбойниците, също като разказа на Кери Вон. Даже малко е стъпил в някаква дълбока религиозна тема, която накрая те кара да мислиш само "К'во прочетох току-що?".

"Смисълът на любовта" на Даниел Ейбрахам беше симпатичен разказ с уникално описан готин град от кашони... буквално. Струва си този свят да се развие, наистина. Точно светът прави разказа интересен и привличащ, повече, отколкото това, което се случва. Макар че и главният герой беше доста добре представен, дори и в самото начало срещата ни да не тръгна добре.

"По-добър начин да умреш" на Пол Корнел беше малко... странен. Комбинация от научна фантастика, фентъзи и трилър. Светът му беше доста сложен като за нещо кратко, но Корнел се беше справил добре, с изключение за края (мое лично мнение).

"Среща със злото в Тир" на Стивън Сейлър.. Ами... добре. Много интересен разказ, включващ Древния свят, много умело представен. Може би му липсва само повече... не самобитност, ама как ли се казваше... Всъщност, не, по-добре, че не звучи архаично. Щеше да е много натоварващ. Присъствието на "легендарните разбойници" беше напълно ненужно иначе. Нямаше нужда от допълнително осигуряване на ситуацията, тоест - ако хората не разберат защо разказа е тук, да се осланят на историята с крадците. Наистина нямаше нужда.

"Товар от слонова кост" на Гарт Никс разполага с много пълнокръвни герои (или иначе казано - поне с по-интересни такива), но, както и по-голямата част от останалите разкази - с не чак толкова велика история, така да кажем, но пък за сметка на това с много магия. Което за мен си е плюс.

"Диаманти от текила" на Уолтър Джон Уилямс е може би един от "най-обикновените" разкази, с които се срещаме, защото ни запознава с един актьор, който иска да стане много известен, но който си страда от своите малки слабости. Например от това постоянно да ни натяква колко бил уродлив. Това присъства толкова много пъти, че е нещото, което запомняш веднага като второ заглавие за разказа. Актьорът освен това е и малко наркоман, но и малко истински измамник... което обаче не е чак толкова изненадващо. По някакъв странен начин, когато свързваш професията му със случващото се и... ти се вижда нормално.

"Керван за никъде" на Филис Айзенстайн ме впечатли главно с това, че става въпрос за пустинята, а аз обичам истории за пустинята. Оазиси, кервани, парещо слънце... и един музикант. Това очаква всеки, успял да стигне до този разказ (за феновете на фентъзито може да се окаже трудно, наистина). В този разказ има още и мистерия и малко драма, които са съчетани доста добре, така че го слагам сред онези, които мога да нарека свои фаворити.

"Любопитният случай с мъртвите съпруги" на Лайза Татъл е много свеж разказ, при това доста бързичък и много в стила на Шерлок Холмс и подобните му, точно както е обещано. Краят пак не ми допадна, отново не смятам, че е точно като за антология от типа на "Разбойници" (а по-скоро за нещо класическо детективско или подобно), но все пак... Англия, детективи и джентълменски случки, какво повече да искаш?

"Как маркизът си върна любимото палто" на Нийл Геймън е типично негова история. Свежа, шантаво магическа, добре позната, особено на челите книгата, в която се споменава Маркиза. Долен Лондон е твърде необятен, за да не искаш пак да се върнеш в него. Съвсем случайно. Цялата история, точно като "Коралайн", е по-скоро насочена към по-младите читатели, но това не пречи да искаш да скитосваш там. Геймън определено може да очарова със световете си. Дори само заради присъствието му тук вече имам повече настроение да приключа книгата. Сигурно точно затова е сложен накрая, честно казано. Но дотук беше и единственият, който искрено ме накара да се засмея (повтарям, не правете като мен в метрото... аз просто съм свикнала да изглеждам ку-ку).

"Специална премиера" на Кони Уилис също ме забавлява много. Аз не съм най-големият киноман на света, но определено гледам доста филми и доста често ходя на кино. Конспирацията, която се върти тук, хем е забавна, хем дори може да се осъществи, ако вече не се е някъде по света, знае ли човек. За мое успокоение, винаги намирам билети за филмите, които искам да гледам. И за мое още по-голямо щастие, винаги ги дават наистина. Защото героите тук срещат един мъничък проблем... Има и още нещо - каква толерантност! Невероятно! Тук, в България, хората вече мрънкат, ако са втори на опашката, а в този разказ на никого му няма нищо!

"Дървото на мълнията" на Патрик Ротфус беше втората ми среща с този автор, с който от доста време имам желание да се запозная по-добре, но все не мога да стигна до неговото творчество. Не, че е единствен, но все пак чувствам, че пропускам нещо добро. Разказът му странно ми напомни на творение на Рей Бредбъри, но в същото време с допълнение от някой друг, наистина талантлив. Да. И предишния път Ротфус ме впечатли, сега също. Има много открояващ се стил. Светът му е много идилистичен, много успокояващ и много магичен. 

"Принцът разбойник, или Братът на краля" на Джордж Р. Р. Мартин може би ще е интересен на някой върл фен на "Песен за огън и лед"... или може би не. Този откъс от историята на Вестерос присъства и в голямата червена книга, наречена "Светът на огън и лед" и е по-скоро под формата на историческа справка, а не на разказ. За голямата "енциклопедия" е напълно приемлив, но за антология като "Разбойници" не е добър избор. Стои сухо и вероятно дразнещо и объркващо за хората, които нямат представа от събитията във Вестерос. Авторът да не би да разчита, че цял свят е длъжен да знае всичко за неговия свят? Колкото и известен да е...