27 юли 2016

Отново в ерата Сенгоку


От дълго време из книжарниците засичам две старички томчета, чиито корици са украсени с образите на трима велики японски пълководци, така добре известни, че не ми беше нужно да отварям книгата и да разбирам кои са.
Когато през XVI-ти век досегашното управление в Япония губи своята сила и величие, държавата бива разделена на безброй малки владения, борещи се помежду си, защитавайки собствените си цели и идеали. Много от местните владетели имали за цел да станат новия шогун. Сред всички тези владетели обаче изпъкват някои имена, постигнали най-различни смели неща, постигнали величие. Хора, превърнали се в своеобразни национални герои на Япония. Хора, които постоянно, ежечасно и ежеминутно се появяват навсякъде дори в модерната японска култура. И не става въпрос само за Токугава, Ода и Тойотоми, ами и за някои от останалите особено талантливи пълководци, които участваха и във въпросната книга.

А ако птицата не поиска да пее?
Нобунага отвърна: „Убийте я!“
Хидейоши отвърна: „Накарайте я да поиска.“
Иеясу отвърна: „Почакайте.“
"Тайко" е един сравнително дебел многотомник, разказващ историята на тези трима пълководци, споменати в знаменития и така известен стих, може би и дори поговорка, с който дори аз помня добре събитията от тази епоха в Япония. Резкият и бърз Нобунага, търпеливият и хитър Хидейоши и надареният с един вид будистка благост Токугава Иеясу, са главните лица в историята, партниращи си с други знаменити владетели. Книгата е писана от японец, който е бил част от същата тази самурайска каста, пък макар и, разбира се, замираща по неговото време. Той особено точно е уловил характерите на героите на народа си... или поне от неговите обяснения и неговия поглед всичко звучи много по-истинно, защото едно е един японец да пише за японци и друго - един чужденец за японци. Стилът е някак опростен, понякога твърде идеализиран и често пъти има малко смешни възхвалявания. Не е възможно за половин час Такеда от Кай да събере 4-5 хиляди души в двора си и прочие подобни странни неща. Но разговорите, мненията, вижданията - всичко е традиционно японско. В този стил, който винаги съм казвала, че вероятно не е за всеки. Самураите имат странни мнения за много неща, но са поне страшно верни. Ще умрат в битка със своя пълководец така, както мнозина други вероятно не биха.
За мен беше истинско удоволствие да прочета "Тайко". Българският превод е на добро ниво, личи си старанието да се преведат типично японските неща по един достатъчно достъпен и лесен начин. Защото оставиш ли точно в ерата "Сенгоку" японските думи и изрази (което е почти невъзможно, но хипотетично казано), книгата вероятно ще стане нечетивна. Единственото, което вероятно може да спре някого да довърши този роман, е, че той в цялостта си е предимно военен. Военните кампании на Нобунага нямат край, а Хидейоши е негов верен подчинен. В тази книга няма романтика, по-скоро прилича на исторически роман, където трудно улавяш кое е истина и кое - лъжа, но ти се струва, че всичко е било абсолютно и точно така. Сякаш авторът е бил там. И друго ми направи приятно впечатление, макар че май никъде не се отбелязваше, че това реално е така. Имената са по японски образец - първо е фамилията и после собственото име. Аз съм голям почитател на това предаване на имената и поради тази причина книгата ми е още по-любима.

Ерата Сенгоку като цяло, ерата на безредиците, на която Токугава слага край, е една от любимите ери на японците за пресъздаване. Силно се съмнявам, че ние, българите, бихме могли да направим това с историята си. Това, което японците правят... Да вземем тази ера за по-лесен пример. Има хиляди, абсолютно хиляди анимации, книги и какво ли не за този период. Комедии, драми, романтики, екшъни. Всеки един герой пълководец, всеки един нинджа, абсолютно всички познати имена са били пресъздавани по най-възможни начини. В игри, дори като музикални бой банди... отсъстват онези скандали от типа "Не ви ли е срам да се присмивате на Ода така?!". Точно напротив - понякога се случва Ода да е напълно комичен образ, понякога е абсолютно жесток. Всъщност, след толкова много екранизации и прочие, вече ти е трудно да разбереш кой е истинският Ода. И въпреки това знаеш някои неща, които са основни за него, които го правят Ода. И ето, че в "Тайко", където е направен опит да бъде обрисуван със своите силни и слаби страни, аз открих хиляди познати неща в образа му, за които съм гледала и чела.
Ода Нобунага реално е образът, който ме впечатли най-много. В самото начало, когато чух за него, той беше въплътен в един от злите си образи, така да се каже. Но никога не съм успявала да го видя за себе си като зъл. И "Тайко" ми доказа, че не е онзи тиранин, за когото го представят на някои места. Разбрах изобщо причината да бъде изобразяван и като тиранин. Изясних си противоречието между този пич в ляво и поне три други негови пресъздавания, където е по-скоро жертва или достоен владетел... или истински герой.
Подобно е положението и с някои други споменати в книгата герои. Ето затова "Тайко" си заслужава. Върна ме изцяло не само към анимето Sengoku Basara (което всъщност е по игра), но и към други разни заглавия... и реално в книгата щъкаха анимирани версии на тези важни господа самураи... и не ме беше срам, че е така xD Специално Sengoku Basara е чист епикнес:
И дори не знаете какво всъщност изпускате... имаше толкова анти-физични неща, че съм се смяла и кефила от сърце. И ако това не се казва обучение по история със забавление, не знам какво трябва да е!
Като заговорихме за образи от анимета, правело ми е винаги впечатление, че всички тези личности от Сенгоку са изобразени предимно по много близък начин. Сходно облекло (цветовете са ясни, те са си символ на рода най-малкото), сходно оръжие... Почти не е възможно да не разбереш, сравнявайки две-три анимета, кой е Ода, кой е Такеда Шинген и така нататък. Което означава, че японците си имат абсолютно ясна представа, най-вероятно, какви са героите им и как трябва да изглеждат и да се държат. Така че моята представа за аниме "Тайко" вероятно пък не е чак толкова лоша... Да не говорим, че когато авторът хвалеше достойнствата на някои мъже в битката, те изглеждаха надарени със свръхестествени сили. Може би точно това превъзнасяне спомага за абсолютната им непобедимост и невъзможните им способности навсякъде, където се появяват в днешната култура... Въпреки това харесвам начина, по който ги изобразяват и го одобрявам. Та нали те са едно от нещата, които обичам най-безумно в Япония... едно от хилядите неща xD До края на живота си ще се чудя защо в аниме версията на битката при Секигахара (версия 9000) Токугава Иеясу беше решил да изгради един огромен казан (огромен колкото един солиден бизнес център в Ню Йорк), да го напълно с рамен и да събере всички, за да "хапнели и да се били побратимили"... Мда, ето на какво учат аниметата...

14 юли 2016

"Остриетата на Кардинала" от Пиер Певел


"Остриетата на Кардинала" е едно зашеметяващо начало на трилогията на Пиер Певел. В нея има изтънчени интриги, поднесени с такова майсторство, че винаги успяваха да ме изненадат и да ме оставят без думи. Задкулисните игри, които движат тази история, остават неразкрити до края, а това само подсилваше интереса ми и ме караше да се спирам да чета. Трябва да призная обаче, че започвайки книгата, имах съвсем различно мнение. Доста трудно ми беше в началото да навляза в историята, да разбера кой е от "добрите" и кой - от "лошите". Не намирах връзка между множеството герои, които изникваха сред страниците. Трудно ми беше да разбера каква е главната цел на двете страни, които водеха странна и неясна за мен битка помежду си. Това мое лутане из историята продължи около 50 страници, докато всичко не започва да ми се изяснява - тогава вече можех да оценя достойнствата на книгата, а те са много.
Певел ни пренася в Париж през далечната 1633 г. Кардинал Ришельо управлява Франция, въпреки че за пред хората коронованият крал е Луи XIII. На Кардинала се пада задачата да пази държавата от всичките й външни врагове - най-опасният от които е Испания и Черния нокът - тайнствена магьосническа организация, управлявана от дракони в човешка форма, които се стремят да постигнат интересите си, често противоречащи си дори с испанската корона. А към Ришельо е отправено едно искане, което той не може да пренебрегне, без да застраши държавата си. На Кардинала му се налага да събере отново своите Остриета - отряд от елитни бойци, верни на страната си, за да изпълнят възложената мисия. Ако Остриетата не могат да се справят със задачата, то значи никой не може...

Първото ми впечатление от книгата беше, че всяко едно описание е кратко, стегнато, но съвсем изчерпателно. Толкова е лесно да си представиш всичко, което се случва! Описанията на стаи, на бойни сцени и на герои толкова лесно и ярко изникваха в съзнанието ми. Освен това книгата е толкова динамична - със заплетени загадки, които се поднасят и разкриват постепенно, така че да не се струпват накуп. Ако изключим краткия ми объркан преход в историята, романът е изпълнен с невероятни, немислими открития на всяка страница - всяко от което част от голям пъзел, който решавах заедно с героите. Фентъзи елементите, включващи дракончета-вестоносци, виверни, драконите в Черния нокът и болестта ранса са невероятно допълнение както към историята, така и в изграждането на този същевременно истински и фантастичен свят. Особено много ми допадна и играта между френските и испанските шпиони, а виконтеса Дьо Маликорн и маркизът Ганиер ме впечатлиха като злодеи със своите внимателно обмислени ходове.
Особено ми допадна и описанието на Париж - той никак не ни е поднесен в цветисти краски - калта, миризмата, самата атмосфера на улицата... тези неща изглеждат толкова автентични и достоверни!

А героите правят историята страхотна. Обожавам образа на Ришельо, който и тук ме впечатли със своята проницателност, с тънкото си чувство за хумор, което съвсем неочаквано долавях, с това, че винаги надминава и най-дръзките очаквания с острия си ум. Той движи шахматните фигури в политиката с майсторство и винаги успява да изненада с дълбочината на кроежите, с предвиждането на ходовете. А неговите Остриета - те са толкова колоритна дружина - всеки един индивидуален, но и някак успяващ да се сплоти с останалите, за да направят непобедим екип - Ла Фарг, капитанът, който носи неподозирано много болка в себе си, е сърцето на Остриетата - винаги разумен и закрилящ. Анес пък е изтънчената баронеса с отличен усет и интуиция, Балардийо - импулсивният, понякога наивен, но чистосърдечен войник, който винаги защитава своята баронеса с изцяло бащинска обич, Марсиак - пияница и женкар, на всичкото отгоре лечител с неподозиран на пръв поглед остър ум. Алмадес - винаги сдържаният, винаги наблюдаващият и мълчалив испанец, Лепра - винаги готов да надскочи себе си. Всички те имат несравними бойни умения, които авторът ни разкрива в подобаващо за целта време. Най-изненадващият персонаж за мен обаче е Ленкур - част от стражата на Кардинала, който ме изненада с острия си ум повече от всеки друг. С какво майсторство успяваше да лавира в опасното положение, в което се беше поставил! Най-любимият ми персонаж обаче не е никой от веселяците и женкари Марсиак и Балардийо, а Сен Люк - мелез между дракон и човек, корав убиец, особено непредсказуем, потаен и умен. Доста дълго време не можех да реша на коя страна е, а отговорът го направи още по-интересен.
Трудно ми е да опиша всичките си впечатления, защото изненадите в тази книга нямат край. На който му допадат заплетените и изпълнени с действие истории, диктувани от политически машинации, тази книга е за него. А краят ме остави без дъх! Точно в последният абзац се крие най-голямата изненада от всички, от която още съм в шок. Тя преобръща цялостното ми мнение за разкритата история и поражда неподозирани досега въпроси.

Цитати от "Портретът на Дориан Грей" на О. Уайлд

Любовта ми към "Портретът на Дориан Грей" ме накара да искам да споделя и част от цитатите, които си отбелязах от книгата. Разбира се, ще пропусна всеки един, който може да разкрие важна част от сюжета. Случвало ми се е да искам да прочета някое произведение само заради извадка от него, затова смятам идеята за полезна.
Всички цитати от произведението са в превод на Красимира Тодорова, а книгата е на издателство "Кибеа"!

"Изкуството всъщност отразява ония, които го възприемат, а не живота."

"Наистина, скъпи ми Базил, той е Нарцис, а ти си... Е, лицето ти, разбира се, излъчва интелигентност и така нататък. Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост. Вземи изтъкнатите представители на която щеш хуманитарна наука. Колко са противни! Изключение правят само духовниците. Но те изобщо не мислят. Осемдесетгодишният епископ продължава да говори това, на което са го учили, когато е бил на осемнадесет години, и като естествена последица запазва добрия си външен вид."


"Има едно-единствено по-лошо нещо на света от това да говорят много за теб и то е - да не говорят изобщо."


"Когато много ми харесват някои хора, никога и никому
не съобщавам имената им.
Да ги назовеш, е все едно да отдадеш част от тях другиму. "

"Да си естествен, е поза, при това, знам го добре, поза, която дразни хората повече от всички други."

"Всеки портрет, нарисуван с чувство, е всъщност портрет на художника, а не на модела. Моделът е чиста случайност, второстепенен елемент.
Не него, а себе си изобразява художникът
върху цветното табло."


"Съвестта и страхът са едно и също нещо, Базил. Съвестта е само другото име на страха, неговата търговска марка."


"Стойността на една мисъл никак не зависи от искреността на човека, който я изказва. Напротив, колкото по-малко е искрен оня, който я изказва, толкова по-голяма ценност има мисълта, тъй като в този случай тя не е изопачена от неговите желания, нито от неговите нужди или предразсъдъци."

"Спорят само умствено недоразвитите."

"Тъжно е, като си го помислиш, но нали Геният винаги надживява Красотата. Тъкмо поради тази причина ние се стремим да се образоваме колкото се може повече. В суровата борба за съществуване искаме да имаме за съюзник непреходното и тъпчем главите си с безсмислици и факти с глупавата надежда да запазим мястото си в живота."

"- Добро влияние изобщо не съществува, мистър Грей. Всяко влияние е безнравствено, напълно безнравствено от гледна точка на науката.
- Защо?
- Защото да влияеш на някого, означава да вселиш в душата му собствената си душа. Той вече не мисли със собствените си мисли и не изгаря от собствените си страсти. Добродетелите му престават да бъдат негови. Пороците му, ако изобщо съществуват пороци, са заимствани. Той става ехо на чужда песен, изпълнител на роля, която не е била написана за него."

"Думи! Най-обикновени думи! Но колко ужасни, колко ясни, ярки и безпощадни бяха те! От тях не можеш да избягаш. И все пак какво изкусително вълшебство криеха те! Сякаш бяха способни да облекат неясните видения в пластична форма, в тях звучеше особена, сладостна мелодия, като мелодията на цигулка или лютня... Обикновени думи! Нима има нещо по-осезаемо от думите?"

"Нищо не лекува така добре душата както вълненията,
а от вълненията може да ни излекува само душата."

"Завиждам на всичко, чиято красота не умира. Завиждам
на този портрет, който нарисува по мен. Защо той ще запази завинаги онова, което аз съм осъден да загубя? Всяка изминала минута отнема нещо от мен и го дава на него.
Ах, ако беше обратното!"


"За да си възвърне младостта, човек просто трябва
да повтори безумствата си."


"Истинският живот е един хаос, но във въображението винаги има безпощадна логика. Именно въображението буди угризенията на съвестта за извършените престъпления. Именно то рисува пред очите отблъскващите последици от тях."


Още за Дориан Грей и портретът му:
Ревю за книгата - тук.
Ревю за филма (от 2009) - тук.
Сравнение между книгата и филма - тук.

11 юли 2016

Два портрета, една идея

В този пост ще разкажа накратко за разликите между книгата на Оскар Уайлд "Портретът на Дориан Грей" и филмовата адаптация на романа от 2009 година. Според мен и двете - и книгата, и филма, се допълват перфектно въпреки различията си. С тази публикация ще се опитам да го докажа. Струва ми се важно да отбележа, че се запознах с историята на Дориан първоначално чрез филма, но това не повлия по никакъв начин на мнението ми относно книгата.
Ето и разликите, които открих аз (без да разкривам важни части от сюжета):

01. Целта
В романа си Уайлд цели да покаже на съвременниците си какви са страстите и пороците на XIX век, като направи пълна картина на тогавашното общество. Той разказва предимно за аристокрацията, което обаче не го спира да обрисува и останалите класи. Същевременно набляга изключително много на психологията. Във филма по-скоро акцентът е върху това да се видят последиците от един разгулен и безцелен живот, като се използват нагледни изразни средства. Разбира се, това е промяна, което се очаква -  XIX век отдавна е отминал.

02. Добавени сцени
Не е изненадващо, че филмът представя неща, които не са описани в книгата. Уайлд често пропуска да обясни по-подробно сцени, в които има повече действие, но се подразбира какви биха могли да са те. Затова ми се струва в реда на нещата да бъдат добавени подобни във филма. Включването на нов герой в него, Емили, доста променя хода на историята. Тази промяна води неизбежно и до други различия, но според мен историята нищо не губи от това - дори става по-интересна! Жалко е, че Уайлд не се е сетил за подобна развръзка, защото тя щеше да направи персонажите му още по-любопитни.

03.  Променени факти
Читателите често се дразнят от променените факти във филм, правен по книга. Аз също съм от тези читатели, но тук промяната в историята е или незначителна, или пък съвсем безвредна. Например никъде в книгата не се споменава, че Дориан има белези по гърба заради лошия си дядо. Във филма не се казва нищо и за приятелството на Базил и Хенри, което за мен е загуба, че не беше особено развито и застъпено в книгата, както и, че не се включи във филма. В екранизацията на романа Дориан не търси своето спасение от съвестта си в църквата. Частта от историята с Джеймс Вейн също е много променена, но героят е използван с една и съща цел. И още едно доста интересно нещо - в книгата Дориан е влюбен по-скоро в таланта на Сибил. Във филма изглежда, че главният герой се влюбва в самата нея - в доброто й сърце, в милосърдието й и верността й към него.

04. Статичност с/у динамика
Книгата се отличава с безкрайните разговори, монолози и размисли на героите. Това я прави доста статична и убива цялото действие, което е можело да има в нея. Затова пък филмите са за тази работа! В него го има нещото, което единствено липсва в книгата в големи количества, а то е динамиката. Ясно е, че ако в Дориан Грей (2009) героите само си говореха на някой вечерен бал, всички зрители щяха да заспят от скука. Докато четях книгата обаче, интересът ми не се разсея от този малък проблем.

05. Минало с/у съвремие
Тук имам предвид следното - може би тогавашният стил на писане или пък отдавна остарели порядки в обществото (все още не съм сигурна кое от двете, макар да имам предположения) да са накарали Уайлд да направи държанието на героите си доста странно в моите очи. Дориан се изчервява или ядосва без никаква видима причина на съвсем безобидни, поне според мен, реплики, а когато вижда своя портрет той се разплаква като малко дете! Във филма са махнали тези "странности" и според мен това осъвременяване хич не е лошо, защото тези реакции биха изглеждали особено странно във филм.

06. Отношението към портрета
Във филма Дориан поставя портрета си на видно място в къщата си, където той е на показ пред всичките му гости, поне докато не започва да се променя. В книгата не съм убедена, че останалите аристократи изобщо са разбрали за съществуването му, защото иначе щеше да се наблегне на тяхното желание да видят картината.

07. Дориан
Да, за мен главният герой е различен. Усещам неговата личност във филма по различен начин - в него той изглежда много по-зрял и разсъдлив, докато в книгата се държеше често като дете, дори когато започна да се притеснява кой би могъл да разбере тайната му. Вероятно фактът, че първо се запознах с историята чрез филма ме е накарала да обичам повече онзи "филмов" образ на Дориан, но и не мисля, че ако бях започнала с книгата щях да харесам главния герой.

08. Хенри
Хенри във филма е груб, устат и всичко в него те кара да вярваш, че той не мисли онова, което говори. С развитието на историята става ясно, че дори и да е подкрепял собствените си теории, винаги е осъзнавал границата, която не бива да прекрачва - затова и никога не е следвал собствените си съвети. В книгата Хенри е доста по-философски персонаж, който сякаш няма никакви чувства. Той е един анализатор, учен, който прави опити от скука и те оставя с впечатлението, че вярва на всяка своя дума. Няма и нищо, което да опровергае това впечатление. Интересното тук е, че доста от репликите на актьора във филма са извадени от книгата, но въпреки това образът е съвсем различен. Ето още едно доказателство колко важна е актьорската игра, а актьорите във филма са просто великолепни, дори и да създават различно впечатление за героите си.

09. Сибил
Навярно, ако сте чели ревюто ми за филма и книгата, сте забелязали противоречивото ми мнение за Сибил. Не мога да харесам героинята в книгата - тя е лекомислена, действията й са толкова детински. Може би промяната на фактите във филма или самата актриса, ме карат да харесам образа й там повече - изглежда доста по-узряла. И още нещо - като цяло никога не съм била привърженик на решения като това, което взема героинята в хода на историята, но във филма нейните действия изглеждаха малко по-обосновани.

10. Миналото на героите
Един от недостатъците, които открих във филма, когато го гледах за пръв път (гледала съм го 3 пъти досега и ще продължавам да го правя :D) беше, че се споменаваше доста малко за миналото на героите. Книгата допълва този пропуск - разбира се доста за Дориан и Сибил, но за моя жалост нищо за Хенри и Базил.

Вероятно оставям впечатлението, че харесвам филма повече. Това всъщност може и да е така в известен смисъл, тъй като някои творчески решения в него са ми особено на сърце, но всъщност книгата не му отстъпва. Филмът и книгата биха ви оставили с различно впечатление за историята. Моят съвет е да дадете шанс и на двете, независимо от кое ще започнете първо.

Още за Дориан Грей и портретът му:
Ревю за книгата - тук.
Ревю за филма (от 2009) - тук.

10 юли 2016

Момчето с ножа и Надеждата


Вечните мои книжни скиталчества ме отведоха до една книга, която дълго време умишлено пропусках, тъй като, самоцитирам се, "Не ми се чете нещо като "Часът на Чудовището" толкова скоро след самото "Чудовище"".
В известен смисъл не съм грешала в предположението си, тъй като "Не пускай ножа" също е историята на едно момче на ръба на това да стане Мъж (дори си брои оставащите дни до рождения ден!). Едно дете пред невидимата врата, през която премине ли, вероятно, може би, сигурно... ще стане друг. Момче, изправено пред грозната реалност, която ще трябва да разкрие само. И ние, които следим пътя му, всъщност вече знаем каква е тя, но въпреки това... може би просто ни се иска да видим как ще я разбере то, момчето.
В това отношение Патрик Нес винаги ме е изненадвал. Той създава много автентични образи за героите си деца и тийнейджъри, за които и основно пише, доколкото съм запозната с неговото творчество. 

Тод Хюит живее в Прентистаун. Последният град на родната му планета, в който е последното момче сред мъжете. Само след месец Тод ще бъде мъж като останалите стотина, но засега е просто момче и, заедно с дразнещото си куче, трябва да търпи и да чака.
В света на Тод няма Тишина. В неговия свят съществува един непрестанен, вечен Шум, в който всеки може да чува мислите на другия.
Но един ден, докато Тод се разхожда, попада на нещо невъзможно.
В Шума има дупка. Тишина.
И... каква е истината тогава?

Трябва да призная, че (макар и да оценявам страхотното представяне на героя), първото лице, в което е написана книгата, много ме измори. Може целта да е била именно и читателят да се претовари с Шум. Повтарянето на едно и също поне по три пъти, което и аз използвах някога, всъщност си е един вид тормоз над мозъка ми, но пък е и напълно естествено нещо. Че кой не си повтаря в мислите си едно или друго, когато му е важно? А не бива да забравяме, че реално чуваме мислите на Тод.
Отделно, дразнеха ме някои напълно нелогични постъпки на момчето, макар че "всички грешим". Това пък също доказва, че а) аз съм пораснала и б) образът е много добре представен xD.
Светът на Тод е много интересен, а причината за съществуването му - отчасти "тривиална", отчасти... нормална? Тоест, опитвам се да кажа, че е хем фантастично, хем пък лесно за възприемане. Не става въпрос за Земята, но е като на Земята, с всичките й "религиозни пороци", ако съм схванала добре идеята на Аарон.
Забавляваше ме това, че животните умеят да говорят. По някаква странна причина това, което казват, е точно онова, което представляват. Щяха да казват това, ако можехме да ги разбираме, кълна се xD.
Изнервяше ме това, че книгата представлява едно безкрайно бягство. Към Надеждата се бяга ли бяга, това е ясно... но аз никак не обичам книги, в които изобилства само това, само шеметното бягство от... от нещо, което май беше единственото, което не схванах изцяло.
Враговете на Тод. Все пак... защо? Сляпата вяра? ОК... Но пък едното момче да ти провали "Божията армия"... Може би забравям колко отдадени са някои култове към Идеята...
Самото момче... То е точно това, което и посочих. Момчето на прага да стане Мъж, поне според стандартите на своя град. Но още преди заветната дата, той ще открие и какво е да те боли, и какво е да те е страх, и изобщо ще открие всичко по един различен начин. По един жесток, различен начин. По пътя си това момче ще срещне и добро, и зло. Ще научи уроците си, ще се покае за грешните си избори, които ще го преследват цял живот. Ще се научи да избира. Тод вероятно е урокът, примерът. Поредният. Ако се чувстваме като Тод, ще бъдем на неговото място и... ще се променяме с него. Просто е. Това, че аз не съм Тод, не значи, че той няма да докосне друг. (И е нормално да не съм Тод, при положение, че обикновено се оприличавам на онова меланхолично дразнещо псе на име Фицрицарин Пророк, хахах).

Заради Надеждата, не пускай Ножа.
Ножът е избор.
Убийството е избор.
Животът е избор.
Надеждата е в края на пътя.
Заради Надеждата, някога преди хората са преплували океани от звезди.
Но в крайна сметка са си останали хора. Може би пък са загубили истината някъде по пътя. Пътеводната звезда.
Сега е време нещо да се промени. Особено пък за Тод. "Идва този ден, в който ще видя всичко отстрани. Зная, че всичко ще се промени" - се пее в една българска песен. Нямам представа защо си я спомних, но ми се струва актуална, що се отнася до тази книга. Даже е ужасно актуална, м... му xD

А колкото до края на книгата - той е отчасти очакван и отчасти неочакван, жесток, страхотен, хващащ. Прощавам на Нес за проблема с трилогията (смятах за нечестно, че книгите са три xD). Беше мъчително и бавно пътуване, и бързо... до самия край, където...
Надеждата винаги е в края на пътя.
Въпросът е къде е краят на пътя...

09 юли 2016

Дориан Грей (2009)

Филмът е по романа на Оскар Уайлд - "Портретът на Дориан Грей" и е една прекрасна негова адаптация. Той чудесно представя живота през XIX в. и набляга най-вече на аристокрацията - показва увлеченията и начина на мислене на богатите англичани, но с това поставя и много важни въпроси, над които си струва да се замислим.
Дориан Грей е млад, наивен, богат и красив - той пристига в Лондон, за да живее в къщата на починалия си дядо, по който не тъжи, защото той го е малтретирал като дете. Сред средите на богатите той се запознава с лорд Хенри и художника Базил. Дориан е впечатлен от охолния живот и разточителство на аристократите и от многото възможности, които е способно да му предложи бъдещето. Хенри насърчава момчето да опита развлеченията, които Лондон предоставя за хората с пари, а Базил предлага на младежа да му направи портрет. Впечатлен от крайния съвършен резултат, на Дориан не му се иска скоро да остарее и да не може да се наслади на всичко, което му предлага животът. Той си пожелава портретът му да се състарява вместо него, а поради някаква странна, фантастична причина, това става възможно. Дориан Грей ще остане вечно млад. И смята да се наслаждава на своята вечна красота. Но скоро върху портрета се изписва не само старостта, но и всеки извършен грях.

Филмът е изпълнен с действие, а всяка една сцена ни разкрива все повече и повече как главния герой пропилява съвсем безсмислено живота си, отдавайки се на удоволствия. Хареса ми как това ни е представено съвсем постепенно. Дориан не осъзнава своето проклятие, смята го за нещо прекрасно и невероятно. Скоро не остава и следа от неговата наивност - той се превръща в лицемер и егоист с остър ум. Но в същото време се смущава от грозотата на портрета си. Той пази ревниво най-голямата си тайна - портретът се превръща в единствения негов страх. А намира и любовта, която ще го промени. В Дориан харесвам това, че е способен да взема свои обмислени решения, че не остава наивник и най-важното - че все пак има сърце, въпреки всичко, което върши, той запазва своята доброта, дори тя да се оказва доста малко. И въпреки ужасните неща, които върши, той вътрешно се разкайва за тях, въпреки че се старае да потисне съвестта си.

Допадна ми образа на лорд Хенри - той е доста устат, винаги има какво да каже и трудно може да го обориш с думи. Той е разумен и осъзнава, че дори и да дава съвети на Дориан, които го тласкат към нещо лошо, никога не трябва да се прекалява с насладата от каквото и да било. Той сам не вярва напълно във философията си, която въпреки това защитава пламенно. Дори и да има желанието да се отдаде на порока като Дориан, няма тази смелост. Доста ми харесва развитието на неговия персонаж след години и всичката тази противоречивост в неговия характер.
Базил пък е човек, който е силно убеден в доброто у хората. Не му се иска да повярва в коренната промяна у Дориан, но и неговите добри съвети не биват чути. Базил ми допада именно с добрите си намерения и с това, че държи на приятелите си.
Сибил Вейн, която Дориан харесва, пък е една разумна жена, която се влюбва в доброто и чисто сърце на Грей и иска едно единствено нещо от него - вярност. Допадна ми с това, че има свои принципи, че се отдава толкова пламенно на любовта си, гласувайки на Дориан доверие. Тя е много чувствителна и лесно може да бъде наранена, което я прави невинен и красив образ.
А бижуто на този филм според мен е Емили Уотън. Тя е жена, която не приема старите порядки, харесва нестандартното, има остър ум и е трудно да бъде оборена с доводи или обидена от забележки. Тя е твърда, но с чувство за хумор и е особено проницателна. Не ми се иска да разкривам напълно защо я харесвам толкова, защото това ще разкрие интересна и важна част от сюжета.

Филмът ни разкрива как желанията и изборите, които правим, могат както да ни унищожат, така и да ни спасят.И че дори това, което сме желали най-много и сме се възползвали от него многократно, скоро не ни се вижда нито най-важното, нито най-прекрасното нещо в живота. Това е филм, в който могат да се открият много истини - за това как чувствата ни и вътрешните ни пороци ни изкушават винаги, но отдадем ли им се, скоро можем да се изгубим по пътя си.

Да изгубим желанието си за живот, както и своите цели, да не намираме повече радост в това, което вършим. Но може да си припомним старите грешки, които още не е късно да поправим...

Още за Дориан Грей и портретът му:
Ревю за книгата - тук.
Сравнение между книгата и филма - тук.

08 юли 2016

Портрет на суета и съвест

Каква полза има човек да спечели целия свят, ако погуби душата си?
„Портретът на Дориан Грей” е книга, за която може да се напише много, защото е роман, който съдържа в себе си изключително много психология, философия и човечност. Макар да е писан през ХIX в. и една от целите на Уайлд е чрез него да състави пълна картина на тогавашното общество, да го критикува и да извади наяве пороците му, в произведението се поставят въпроси, които са актуални днес и ще бъдат актуални и през следващите векове. „Портретът на Дориан Грей” е роман, проследяващ живота на един хедонист – на едно безумно съществуване, посветено изцяло на Наслаждението, без съжаления за вчерашния ден, без очаквания от утрешния. Това е роман, анализиращ чувствата и това как те са способни да влияят на начина ни на живот и желания. „Портретът на Дориан Грей”  е един разказ за съвестта, от която не може да се избяга.
Дориан Грей е млад аристократ, който дебютира в обществото. Все още непълнолетен, той е наивен в младостта си, непорочен в мислите и в действията си. Точно затова младежът става идеал и вдъхновител за художника Базил Холуърд, който решава да му нарисува портрет. Чудната красота на Дориан Грей обаче го прави суетен, а страхът, че може да я загуби, го кара да си пожелае пред готовата творба на Базил да остане вечно млад и красив, а портретът да се състарява. Тук идва ред на фантастичния елемент, който прави това възможно. Онзи, който предизвиква фаталното желание у Дориан е лорд Хенри Уотън, приятел на Базил, който излага пред младежа една напълно нова гледна точка. Следвайки съветите му, Дориан се покварява, а белезите на порока и тези на старостта се пренасят единствено върху портрета – най-голямата тайна и най-големият съдник на героя. Портретът на неговата душа.
Важно е да се отбележи, че  „Портретът”  не залага на изненадващи обрати и шеметно развитие на действието. Примерите за това как се променя Дориан Грей често не са ни представени чрез дела от негова страна – онова, което извършва заради новия си светоглед или се преразказва, или се набляга на него единствено ако е повратна точка в неговия живот. Промяната е най-вече изразена в диалозите с останалите герои, които изпълват страниците на книгата. Уайлд набляга най-вече на разговорите на Дориан с лорд Хенри и по-точно на монолозите на Уотън, разкриващи гледната му точка, която той постепенно насажда у Дориан.
Сюжетът накратко
Лорд Хенри е един безкрайно интересен персонаж - философ, който цени най-много от всичко Красотата. Той вярва, че в младостта си човекът, който притежава красота, трябва да се опита да вземе всичко от живота, отдавайки се на нови усещания, за които после ще съжалява, че не е опитал. Той е против всякакви принципи и ограничения, за него Наслаждението трябва да стои в основата на желанието ни да съществуваме. Според него единственият начин да се отървем от изкушението е да му се подчиним. Хенри е циник, който обожава хората без принципи, а най-много от всичко обича да анализира държанието, делата и думите на подобни хора. Той се увлича по това да покварява Дориан Грей, за да види докъде може да стигне един човек, който следва неговите съвети за живота. А Дориан ги приема, защото онова, което подтиква към порок, като теорията на Хенри, често е най-изкушаващо да изследваме, разберем и след това – да приложим на практика. Младежът се възхищава на Хенри, превръща го в свой идеал, какъвто е той за художника Базил.
Базил пък е една хармонична, състрадателна личност, която дава сърцето и душата си за своето творчество. Той е един порядъчен човек, който живее без да се вълнува от светските пороци. Харесвам Базил заради неговата доброта – заради това, че всъщност той е единственият положителен главен персонаж в романа, който напомня, че все пак има надежда за спасението на Дориан и това спасение е именно в лицето на Базил. Харесва ми това как художникът винаги намира начин да опонира на Хенри. Базил вярва в доброто у хората, дори в съществуването на нещо добро у лорда или у променения младеж.
Сибил Вейн за мен е още по-наивна и от Грей. Тя е просто момиче, което няма за какво друго да живее, освен за театъра, и желае само да бъде обичано. Когато нейния Чаровен принц, Дориан Грей, се влюбва в нея, тя открива нещо друго, на което да се отдаде. Не успях да харесам Сибил, защото за мен тя е романтична, но малодушна и страхлива. Свикнала е да се справя с трудностите на живота, защото не ги осъзнава напълно.
В книгата често доминира високопарния стил. В началото героите ми се струваха превзети с движенията си, нереални с изказа си, защото ми беше трудно да възприема, че аристократите през XIX в. са разговаряли по този начин. Прецених обаче, че най-вероятно такъв е бил стилът на писане, или пък наистина една аристократична титла и възпитание е изисквала подобно държание. Спомняйки си други романи от същия век, считам, че това е характерен стил, което надали ще бъде спънка за съвременния читател – по-скоро ще го направи любопитен и ще му помогне да се „пренесе” по-лесно назад във времето.
Обичам тази книга заради интересните идеи, заложени в нея. Харесва ми как са развити всички философски теории вътре, дори да не не съм им привърженик. Обожавам героите, защото може да се разсъждава дълго над техния характер и действия. Обичам лорд Хенри, защото е интересен  злодей. Той действа единствено от научен интерес и скука. За него Дориан е просто едно опитно зайче – достатъчно глупаво,  за да е способен да започне наблюденията си и достатъчно красиво, за да то стане символ на неговата философия. Обожавам фантастичната нотка с променящия се, ужасен портрет. Хареса ми това, че проследих цял един живот, с всичките му допуснати грешки и изпуснати шансове.
А краят, краят е страхотен! Останах напълно удовлетворена от него – магичен и завладяващ. „Портретът на Дориан Грей” е книга, която ще ви отведе в един отдавна отминал век, когато хората с пари са живеели охолно, а някои са използвали средствата си, за да се отдадат на страстите, превръщайки съществуването си в безцелност, улеснявайки живота си максимално. Не калени от трудности, достатъчно богати, за да не им се противоречи, те остават единствено със своята съвест. Чрез героя си Уайлд представя порока на своето време, чрез романа той поставя огледало пред своите съвременници, показвайки им техния собствен портрет. Дориан Грей, способен да погледне съвестта си, избира да я заключи в прашна стая, но портретът винаги е там, за да му напомня. Огледалата са направени, за да се оглеждаме в тях. Рано или късно все се поглеждаме в огледалото, нали?


Още за Дориан Грей и портретът му:
Ревю за филма (от 2009) - тук.
Сравнение между книгата и филма - тук.
Цитати от книгата - тук.

02 юли 2016

След поредния завой на пътя...

„Анн от къщата на върбите” е четвърта част от поредицата за Анн Шърли от Луси Монтгомъри.

Има книги, които са подходящи за всяка една възраст. За мен „Анн” е такава книга и не мога да я възприема единствено като детска поредица, за която отдавна ми е минало времето. Тъй като тази книга е част от любимата ми поредица, мнението ми ще е изцяло положително. Смятам, че не съм предубедена, тъй като „Анн” изцяло си заслужава добрите отзиви.
В тази част Анн Шърли учителства три години в гимназията в Съмърсайд на остров Принц Едуард. Историята разказва за приключенията й, за проблемите на околните, от които тя неизбежно става част, за щастието, което умее да създава с голямо упорство и любов.
„Анн от къщата на върбите”  показва простите човешки взаимоотношения и проблеми между хората. Но проблемите не са никак сложни, просто са трудности в ежедневието, които всеки преодолява. Книгата е писана в едно по-далечно време, което доста се различава от сегашното, затова цялата атмосфера е напълно различна.
Един идиличен Съмърсайд приютява в себе си много колоритни натури, които правят живота в него цветист и интересен. В града постоянно нещо се случва, а тъй като хората имат нужда да споделят проблемите си с Анн, тя е част живота на всички. Главната героиня с лекота доказва, че всеки човек може да бъде приветлив и приятелски настроен, стига да сподели проблемите си и към него да се подходи с разбиране и търпение. Мечтателната, идеалистична Анн е напълно способна да направи живота на всекиго щастлив и поносим, стига да е около него, затова и оправя всяка каша, в която я забъркват хората, а с това и променя самите тях.
У Анн има и едно особено израстване, което се забелязва лесно, ако се сети човек за първата книга от поредицата. Преди главната героиня постоянно правеше какви ли не грешки, забъркваше бели или трудно намираше общ език с околните, а сега определено е една много по-узряла личност, която вече е достатъчно разумна и преодоляла всичките си недостатъци. Няма я и онази детска наивност, но въпреки своето израстване, тя е запазила доброто у себе си и слънчевата си натура. Никога не забравя да вярва в мечтите и в бъдещето, което се крие зад поредния завой на пътя.
Останалите лесно могат да усетят пролетта, която тя носи у себе си, но първата й година в Съмърсайд хич не е лесна. Тя трябва да се пребори с рода Прингъл, който се изпречва на пътя й, обвинявайки я напълно несправедливо, че е заела работното място на един от техния род. Тя обаче не загубва вяра в себе си и двете вдовици и Ребека Дю в „Уинди Уилоус”, и малката Елизабет, успяват да направят живота й лек и приятен, та дори и с някоя и друга спънка.
Нейните хазяйки, вдовиците, доста ми допаднаха със своите противоположни характери и тайното си влияние над прислужницата им Ребека, която си мисли, че движи нещата в къщата. Ребека Дю е доста хаплива с хората, които са й неприятни и това доста ме забавляваше, а пък госпожа Минерва беше доста интересна със своите тъжни и съмнителни разкази за смъртните случаи в нейния славен и стар род, с които се гордееше. Катрин Брук пък е поредният непоносим персонаж, който Анн успява да промени до неузнаваемост. Не вярвах, че тази героиня ще ми допадне в началото, но друго стана впоследствие.

„Анн от къщата на върбите”  е една изцяло слънчева книга. Докато в предишните части имаше по някой и друг тъжен момент, тази е изцяло весела и събрала в себе си единствено доброто. Трудно мога да заобичам наистина този пораснал образ на Анн, но дори и след всеки завой на пътя, колкото и да се променя, тя си остава същата и успява да го покаже.

01 юли 2016

Hello July! Летни предложения~


Сметнах, че на блога му е нужно малко разнообразие. Особено, след като започва едно мързеливо (но за някои и работно) лято. Както и да е. Първи юли ми се стори прекрасен ден за летни предложения. Ако се чудите кои книги да четете през лятото, то може би някои от изредените тук ще ви допаднат.
Какъв е моят критерий? - За лятото обикновено избирам по-забавни, оптимистични и приключенски книги, които смятам за разтоварващи.

"Наръчник на оптимиста" от Матю Куик е една лека и завладяваща книга. Главният герой е доста вдетинен (поне според мен си е същинско дете); той гледа на живота откъм хубавата му страна, макар и доста наивно. Срещата му с депресираната Тифани обаче малко по малко кара живота му да поеме в друга, неочаквана посока. Книгата е чудесна за лятото, защото не е нищо тежко, макар и да има известна драма в нея.

"Румо & Чудесата в тъмното" от Валтер Мьорс е едно прекрасно фентъзи, което си заслужава отделеното време. Въображението на Мьорс няма граници - в тази книга той ни представя приключения из един невероятен свят, в който човек може да открие какво ли не. Повече за книгата може да прочетете в ревюто тук.
"Гневът и зората" от Рене Ахдие за мен е страхотно начало на една обещаваща поредица. Ориенталският й дух изцяло ще ви се върже с времето навън (ако изобщо му обърнете внимание!). В нея има малка доза фентъзи, която обаче не е застъпена - романтиката е на преден план. Повече тук.
"Патрул за ада: 2 в 1" от Робърт Блонд и Ейдриън Уейн е книга-игра, която със сигурност ще ви допадне, ако поне малко харесвате Star Wars. Изключително забавна, това го гарантирам! Няма да сгрешите, ако тръгнете на пътешествие из галактиката с дебелия полицай Джърк по следите на Мухата, който подозрително прилича на един известен герой от сагата за Междузвездни войни...
"Приказка за магьосници, физици и дракон" от Геновева Детелинова е най-забавната книга, която някога съм чела и не знам дали това ще се промени. Авторката създава пълна комична анархия в книгата си, подобно на Пратчет, но резултатът единствено е, че приключението и хуморът се преплитат в нещо грандиозно, без да има поводи за философски размишления (е, ако откриете такива, няма да е лошо).
"Амулетът на Самарканд" от Джонатан Страуд е леко предсказуема, но има много интересна история. Главният герой Бартимеус е изключителна скица, шегите и нарцисизма му са ненадминати, а неговият господар е другата крайност - мрачно момче, твърде пораснало за годините си. Книгата е във фентъзи жанра и е част от поредица, но според мен си заслужава да й се даде шанс.
"МеждуСвят" от Нийл Геймън и Майкъл Рийвс е много разтоварваща научна фантастика, в която няма сложни термини или заплетена история. Героят има ясна цел, която следва заедно с цял екип от свой клонинги.
"Двор от рози и бодли" на Сара Маас е увлекателна и изключително завладяваща заради героите си и добрия стил на писане. Самата идея в нея може да не ви се стори оригинална, но самото й изпълнение е много добро. Повече може да прочетете тук.
В крайна сметка всеки си има свой вкус, а книгите трудно могат да се разделят на подходящи за сезона или не. Важно е просто да четем онова, за което имаме настроение.