Човечеството сред звездите

"Като сподави една лека прозявка, Клеон рече:

– Демерцел, да си чувал случайно за някакъв човек на име Хари Селдън?"

Хари Селдън. Героят, който създаде магията. Митът. Легендата.

Онзи, който се взираше в бъдещето.

След много и много векове напред в бъдещето човечеството е покорило звездите. Милиарди планети и милиарди звезди биват част от могъщата Империя, съществувала вече повече от двадесет века.

Но сега Галактическата империя... умира.

Хари Селдън е създател на нова наука, наречена психоистория - чрез нея той се надява да успее да предвиди бъдещето и да спаси човешкия род, да надвие хаоса, да се опита да съкрати годините на анархия, които предвижда чрез математическите си изчисления.

За да успее, той сътворява нещо немислимо за тогавашното време.

Хари Селдън създава две Фондации - пазителки и водачки към светлото бъдеще и надеждата.

Първата Фондация ще бъде пазителка на знанието и водачка на човечеството по възможно най-лекия път към по-доброто. А Втората Фондация ще има друга, тайна цел...

Планът е чудесен. Докато линията не се промени.

~~~~~~~~~~

Както и с много други фантастики, които са класика в жанра, аз се запознах и с "Фондация" едва сега. Което всъщност по някакъв начин ме радва. Изживяването за мен, четейки тази книга сега, беше по някакъв начин по-пълно, по-магично ако щете дори. Това е един огромен, всепоглъщащ свят. Невероятно пътешествие през звездите, машина на времето към далечното бъдеще, страшно вдъхновяваща история.

Както нормално използвам малко думи, за да описвам книгите, така тук те са недостатъчни за всичко, което "Фондация" ми даде. Като започнем от едно искрено изумление от собствените предвиждания на Азимов за бъдещето, та стигнем до прекрасното чувство да усещаш как бягащото умение да мечтаеш се завръща. Да се рееш сред звездите със силата на въображението, там, където няма граници... Особено след период на доста книжни разочарования... това е щастие.

Галактиката може и да има някакви условни граници... но цял живот няма да ти стигне да я обиколиш. И все пак Азимов ме отведе там. Отведе ме и много по-надалеч. И в нейното загадъчно минало. И в нейното бъдеще. В това пространство няма граници. Този свят е изумителен, спиращ дъха с необятността си и чудесата си. Та дори една планета е почти невъзможна за обхващане!

Как страдам, че имаме толкова малко парченце от него. Не, че някога познанието за него ще ни стигне, за да го обхванем.

Изданието, което аз намерих, е "Фондация - том първи", но с меките корици. Иначе казано - предполагам, че по-старото, защото в книжарницата подредбата на отделните книги от сагата в новото издание с твърди корици, е различна. Това малко ме озадачи, защото ми се струва, че подредени хронологично историите имат по-пълен смисъл. Освен ако разместването им в другото издание... всъщност, няма значение, със сигурност има логика. На мен нека ми е тъжно. Все пак сега за да прочета останалата част от сагата ще се наложи евентуално да взимам новите издания, или да се надявам някъде някога да дойде старо издание. (Да, почувствах се много длъжна да се оплача за това, извинявам се за лирическото отклонение xD).

Книгите от сагата, с които се запознах аз, бяха съответно "Прелюдия към Фондацията", "Битка за Фондацията", "Фондацията" и "Фондация и Империя".

Това всъщност са книгите, които ни запознават с Хари Селдън и с Първата Фондация и нейните дела няколко века напред след основаването й. Невероятен времеви диапазон, в който няма как да не потънеш изцяло и изключително изумителни събития. За мен все още няма герой като Хари Селдън, когото обикнах, въпреки че е голям мърморко и инат. Никой от останалите не бе способен да ме удиви по начина, по който го правеше психоисторикът. Хари имаше най-невероятната съдба и има най-невероятното... бъдеще.

По принцип Азимов винаги успява да ме прати да трансцендентирам, както се казва. Дори когато смятам, че някои диалози са твърде опростени или че някои неща се повтарят ненужно, това никога не ме дразни, както би станало при творба от друг автор. Тук си просто пленен от историята. И от Галактиката. Може повтарянето да ти се види за миг досадно... и то взело, че свършило.

Друг странен елемент, който би трябвало да ме дразни, но всъщност не е така, е честата леснота, с която се случват събитията. Удивително е как се появяват на всеки ъгъл гении, които подозират другите гении за плановете им и всички се... надцакват. Всъщност, удивително е и това как доста от героите почти открито казват на други герои, че ще ги използват за едно или друго, почти стигайки до грубости... и никой сякаш не отдаваше голямо значение на това!

Дори съм твърде щастлива и горда от себе си, че без никакво усилие улових нишката на две от величавите тайни, които се разискват в историите за Хари Селдън и накрая, при Мулето. Да, признавам си, че по принцип познавам обратите, разкривам тайните и прочее неща лесно... но тук беше хем лесно, хем ми стана някак... щастливо. А не би ли трябвало да се ядосвам, че съм познала? Нищо подобно!

Колко вдъхновяващо е да си там, когато се поставя основата. Когато започва всичко.

Колко вдъхновяващо е да си там през вековете и тайно да вярваш, че не е възможно нещо да се обърка, когато и да било.

Цялата тази сага е като... като да се чувстваш владетел на звездите, наблюдавайки ги през знаещи очи как се насочват към светлината.

Точно затова смятам финала на конкретния том за грандиозен, предизвикателен. Определено съм настроена на вълна "А, значи си мислиш, че ще успееш, а? Да те видим!". Нахъсана...

"Фондация" е преживяване, което определено ще ми залипсва остро много, много скоро.