"Резерватът на таласъмите"

Професор Максуел не може да се нарече късметлия.

Когато тръгва развълнуван на галактическо пътешествие в търсене на легендарните дракони, нещо се обърква и професорът се раздвоява.

Единият професор стига до целта си и се връща разочарован, само за да го сполети друга беда на Земята.

Вторият професор попада на странно място и на странни същества отвъд познатата ни Вселена, които го натоварват с мисия. Връщайки се на Земята, за да се опита да изпълни тази мисия, професор Максуел попада в много неприятна ситуация. Оказва се, че той вече е мъртъв, поради което няма нито дом, нито работа, нито дори съществува... нали е умрял?

Какво му остава да направи?

За момента може би все пак да се заеме с единственото, което му е останало. Онази странна мисия...

"Резерватът на таласъмите" (издателство Бард, 2017) е от книгите, които аз слагам на ръба между фантастиката и приказното фентъзи. От книгите, които с лекота обединяват чудесата на магията и чудесата на Космоса. И ги обвързват в едно цяло, понеже всичко тук произлиза от онова, което е било някога и от онова, което е отвъд Галактиката. Просто не всички същества си спомнят тази връзка между небето и земята добре. Или най-старите помнещи вече измират. Но пък безспорно са истински и винаги са били там, около нас. И таласъмите, и духовете, и феите, и баншите... Човекът е едно малко дете в сравнение с всички тях, които помнят света отпреди милиони години.

Но сега и човекът вече не е толкова безсилен и глупав. Той може да се отправи отвъд звездите или да се потопи назад във времето, за да открива забравените истини. Светът е вече различен.

На човечеството му предстои да разбере има ли във Вселената от онези същества, от които винаги сме се страхували. Враговете от старите истории. Съществата, които винаги са ни мразили, защото така са устроени. И ако ги има... какво все пак може да се направи? Ние ли сами ги превръщаме в свои врагове, или...

~~~~

Когато видя името Клифърд Саймък някъде, вече не се колебая да посягам към книгата. Имам по-старо издание на "Резерватът на таласъмите" у дома, което бях отделила за четене след известно време, но от Бард изпревариха плановете ми, за което хич не мога да се разсърдя. (Е, корицата на новото издание не ми е чак толкова по вкуса, твърде детинска ми е, но не е толкова важно в случая.)

Каквото и да съм подхващала на Саймък досега, винаги ми е харесвало неговото напълно развинтено въображение и лекотата, с която прави приказките си (защото много от историите му за мен са като вълшебни приказки) толкова живи и интересни. Въпреки че смятам, че тук стилът е някак опростен и на много места наподобява пиеса, има и места, на които Саймък е рисувал своите простички, но много пълни природни картини, например. И те са толкова живи, колкото ако ти си там и съзерцаваш същите пейзажи. Живи също като героите, които говорят простичко и същевременно казват много, не биват описвани с безкрайно описателни думи, но са изградени напълно. Които могат да са спокойно твои близки приятели.

Просто, когато си Саймък, изглежда не е нужно да редиш дълги низове от изречения, за да омагьосваш читатели. Може пък и аз да съм "правилният читател", с подобно близко до това на автора усещане за света, да кажем, поради което разговаряме толкова добре... но се съмнявам, че човек, който търси фентъзи приказка с фантастичен привкус, няма да хареса "Резерватът на таласъмите".

Тази книга е като доказателство, че ако обединим старите вярвания в призраци, таласъми и феи с модерното пътуване до други планети и срещата с извънземни същества, можем да получим прекрасно пътешествие. Старите легенди са най-истински, когато, изглежда, ги съживим отново и повярваме в тях, и... ги разберем?