"Острието на асасина" от Сара Дж. Маас

Аз съм тази, която владетелите на съдбата ми пожелаят да бъда.

„Острието на асасина” включва няколко истории за миналото на Селена Сардотиен. За челите поредицата „Стъкленият трон” те няма да се нещо ново, с изключение на една – „Асасинът и лечителката”. За всички части мога да кажа, че изясниха събитията в миналото на Селена, които в поредицата се споменаваха бегло, или пък с недостатъчно подробности.

Ценното в тази книга за мен беше, че успя да хвърли светлина върху няколко неща, които досега не смятах за съвсем убедителни. Първото нещо е, че Маас ме накара да почувствам силната привързаност между Селена и Сам – тя започва още в първото приключение на двамата в Залива на Черепа и постепенно става все по-силна, докато аз все повече започвах да харесвам Сам, въпреки че упорито се борех това да не става. :D Колкото до Сам - на мен ми напомняше за Каол по един странен начин, но дали има наистина нещо такова, ще трябва да си прецените вие.

„Острието на асасина” е за една по-млада Селена, макар и не особено различна от образа, който си го знаем (приемам, че сте чели поне първата книга от поредицата ^^` Ако не сте и решите да започнете от тази книга, лесно ще навлезете в света на Маас.) – смъртоносна, устата и какво ли не още. Ще й се налага да отнема животи по принуда, а понякога и за удоволствие, но също така и да помага, без да иска нищо в замяна. Ако я харесвате такава, определено ще й се зарадвате. На мен много трудно успява да ми спечели симпатиите по ред причини, които сега няма нужда да описвам. Тук обаче си признавам, че ме дразнеше само в някои моменти и дори накрая ронех сълзи за нея, което си е голям успех.

А и харесах някои „нови” герои. Още от началото знаех, че приключенията на нашият асасин в Червената пустиня ще ми допаднат и бях права. Ансел и Илиас се оказаха доста интересни и затрогващи персонажи. И ето че стигнахме до второто нещо, с което авторката изличи недоверието ми – вече не ми изглежда толкова нереално включването им в поредицата.

Най-големият ми проблем обаче си оставаше Аробин Хамел. Тук определено показа малко повече от себе си и най-сетне успях да го видя като жесток и коварен. Маас често ни е подхвърляла колко подъл е, а когато Аробин се покаже, хич не мога да го усетя такъв. Е, да създадеш такъв герой, който толкова да обърква с действията и думите си, си е умение. Въпреки че все още го харесвам, признавам си, че Селена има основание да изпитва не толкова топли чувства към него.

Много се чудех дали да започна „Острието на асасина”, защото не виждах смисъл да чета за минали случки, от които вече знам най-главното. Ако се нуждаете като мен от малко убеждаване, надявам се книгата да разсее и вашите съмнения и чувството, че някое обяснение ви липсва. Аз лично си припомних колко много обичам поредицата и стила на авторката и вече нямам търпение да държа следващата нейна книга в ръце.

- Казвам се Вятър. – прошепна. – И Дъжд. И Кост, и Прах. Името ми е откъслек от полузабравена песен.