Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕД!

Още едно ревю може да прочетете в блога тук.

На другия край на тръбо-

провода е само Дери.

Просто Дери.

И...

Като по-малка, с моята склонност да свързвам факти и да ги трансформирам в моя реалност на базата на асоциации и усещания, си мислех че То е някакъв психопат, който отвлича деца в каналите и кой знае какво прави там с тях. С това впечатление си останах много дълго и продължавам да си мисля, че всъщност не е лоша идея за сюжет... но не е и нещо, което би написал Кинг. Все трябва да включи някаква свръхестествена сила в цялата картина, нали? Поправете ме, ако греша с моите наблюдения от малкото прочетени книги на Кинг.
Всъщност "То" е не просто книга за чудовище, което примамва малки деца с балончета (надявам се, че поне вие сте разбрали, че е чудовище, а не човек и психопат...). От една страна, да, това е книга за нещо много зло, нещо, което вероятно е доста гладно и което умее да пази територията си. То живее в Дери - откога и защо не е толкова важно, колкото простия факт, че То убива много. И често.
От друга страна... това е книга за всички деца, които се превръщат във възрастни и бавно губят усещането какво е безразсъдно да не спираш на знак СТОП с колелото,
(хай-йо, Силвър, напред!)
или да се смееш щастливо след някое наистина плашещо преживяване. Тези случки от детството на тези деца се запечатват някъде там, дълбоко в съзнанието и ако се вгледаш, вече като възрастен (ако наистина искаш да се вгледаш), назад в търсене на смисъла от тези спомени, в края на тръбопровода може да е само едно място, едни личности, една случка. В детството се намира онова, което ни формира като възрастни... и в случая, краят и началото на всичко е То.
(и кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?)
"То" е нещо наистина мащабно - това е историята на един цял град, предадена понякога от спомените на местните, друг път разгърната през очите на деца, които творят бъдещето... а и на остарелите деца, които пък трябва да се справят с проблемите на това бъдеще - да ги разрешат вече окончателно, вече не като на игра.
И ужасът намира място сред всичко, макар че за мен впечатляващи (но не и страшни) бяха само онези моменти, в които То беше на заден план. Онези, в които не чудовището, а хората извършваха злото. И го извършват, защото са подтикнати от мъж в клоунски костюм. Както каза наскоро другият книгоядец в блога, когато стана въпрос за чудовищата на Кинг - може би в основата на всичко е вярата, че хората поначало не са зли, докато някоя мрачна сила не ги подтикне да извършат зверство.
А да се изправиш срещу който и да е ужас когато си дете и когато си възрастен... оказва се, че двата варианта носят много различни усещания и резултати. Децата някак успяват да опростят нещата, може би поради вярата си в неща, които възрастните са се постарали да отхвърлят от мислите си, заклеймявайки ги като "детинщини". Възрастните имат склонност да усложняват нещата... и това може да ги препъне.
А какво е То всъщност и може ли да бъде победено? Дали е вечно, или напротив, може лесно да бъде убито? И от какво толкова се страхува? Защото наистина, То го е страх...
Бил, Бевърли, Бен, Еди, Ричи, Майк, Стан... възрастни или деца, те знаят, че трябва да се изправят срещу чудовището и да се опитат да го спрат. Защото поради някаква причина са от малкото, които усещат присъствието на То
(и Костенурката не може да им помогне)
и имат силата да го наранят.

Бъди верен, бъди храбър, бори се.

Останалото е мрак.