Градът

"Градът" на Дийн Кунц (издателство Колибри, 2017, с превод на Венцислав Венков) беше първата ми среща с този автор и със сигурност тази среща не беше в очаквания жанр. Може би подвежда задната корица, може би подвежда фактът, че тази книга обикновено е наредена редом с други произведения на автора, но аз винаги съм смятала, че "Градът" е хорър. Загатнати елементи на ужаса несъмнено има, но в личната си библиотека аз по-скоро бих наредила този роман до книги като... "Жената жерав" на Патрик Нес и "Мистър Себастиян и черният магьосник" на Даниел Уолъс.

Вероятно това твърдение звучи странно, но вярвам, че който се е запознал с малкия Джона Кърк е по-вероятно да се съгласи.

Дийн Кунц се заема със задачата да ни запознае с едно малко деветгодишно момче, чернокожо хлапе с цели седем собствени имена на известни музиканти. С дядо - виртуозен пианист. С майка - талантлива певица. С баща - пълен непрокопсаник.

Запознаваме се с малкия Джона чрез неговите собствени спомени за "най-странните години от живота му". Може би задето тази книга представлява разказ на възрастен, способен вече да анализира постъпките си от времето, когато е бил дете, историята звучи няколко идеи по-зряло, отколкото ако се случваше на момента. Е може и като мен да изпитате на няколко пъти изненада от това, че едва ли не се разкриват доста важни елементи от историята, преди все още да се е случило нещо. Това на мен ми се видя доста странен похват. В крайна сметка може би разкритията не са най-важните, но все пак има и лека щипка разочарование още в първите страници да ти се разкрият отговорите на някои от въпросите тип "дразнещи червейчета, които те ядат до края".

Джона си има своите малки/големи тайни. Макар че е добро, прямо и послушно хлапе, което никога в живота си не е лъгало майка си - най-близкият му човек - сега се налага да го направи. Светът му е обикновен, доколкото е обикновен светът на едно малко момче, чийто баща просто е зарязал семейството си. Светът е съвсем обикновен, докато Джона не се сблъсква с госпожица Пърл. Неговата тайна.

Тя е негов съветник и водач. И ще му разкрие бъдещето.

А след това Джона сам ще трябва да реши съдбата си.

На пътя му ще застане баща му.

И момчето ще се срещне с ужасяващи хора насън и наяве.

Ще открие приятелството на най-неочаквани места и от най-неочаквани хора.

И щастието, и нещастието, ще вървят ръка за ръка.

Именно след срещата с госпожица Пърл авторът открехва вратата към магията. В този мирен детски свят започват да бродят заплахи. Убийци, конспиратори, зли хора. Дебнеща магия, невидими ангели пазители. Всичко това прието с чистата детска логика, без съмнения. Просто чиста вяра, че всичко би могло да съществува. Именно така "Градът" се превръща в една от книгите, държащи се хем в реалността, хем в невъзможното. История, която настоява, че дори в най-обикновените неща понякога се съдържа чудо, а понякога злото си е просто зло. Реалистичен свят, видян през очите на дете, история, разказана от възрастен.

Но моите лични очаквания не бяха оправдани. На първо място това, че Градът" не е хорър. Няколко подхвърлени вуду елемента или пък страшни сънища не правят една книга хорър. "Градът" е от ония книги, които си нямат строго определен жанр, те просто са една голяма чудновата приказка. Именно приказка. От онези, от които се предполага, че излизаш от историята пречистен, усмихнат, вдъхновен.

Лично аз харесах книгата, но не мога да кажа, че е нещо невероятно вдъхновяващо. Макар да следвах Джона в живота му над 400 страници, той все пак не успя да влезе наистина в сърцето ми. А това е почти задължително правило, за да мога да започна да проповядвам нечия идеология за това как животът въпреки всички черни дни е хубав. Момчето беше и си остана просто доброто хлапе, уплашено и притиснато в ъгъла от по-големите и по-злобни възрастни. Момче, което тепърва пристъпва в света на тези възрастни, тепърва научаващо за красотата и разнообразието на света. Няма какво чак толкова да ти даде, освен мантрата "Каквото и да стане, всичко ще бъде наред", което пък не звучи чак толкова надъхващо, дори след като си проследил историята му. В Джона няма реалистичност. Няма нещо, което да те вълнува и да искаш да разкриеш. Той е просто дете. Има много истории с главни герои деца и с много по-тежък и жесток житейски път. Може и да е неправилно да смятам, че само много изстрадалите заслужават място в редиците на "будителите"... но в конкретния случай точно това смятам. Джона също не излиза съвсем невредим... но за разлика от други на него почти му разкриват какво би могло да се случи. И, пак за разлика от други, той приема нещата с такова хладнокръвно "Всичко е точно", че дори се губи самата симпатия към героя тип "понесъл ударите на живота, но останал силен"...