Митът за Човечеството

"...Изгубихме връзка... Изолирахме се от света извън нас. Създадохме си малко убежище в последния град на света и се скрихме в него. Престанахме да се интересуваме какво става извън града. Бяхме длъжни да го направим, обаче не го направихме..."

Стотици хиляди години възходи, падения и отново възходи. Човечеството се изменя, променя, изчезва, докато накрая, милиони години напред в бъдещето...

Някога е било или пък всичко това е просто мит, който Кучетата да разказват на малките си около огъня. В един свят, където Човекът вече не съществува и може да не е съществувал никога.

Кучетата разказват истории за невероятната раса на Човека. Митове, легенди. Вероятно не са истина, не е възможно да са истина. В тях сигурно има частица реалност, но кой би могъл да каже? Нима е възможно наистина да е съществувала такава разумна раса, достойна да върви ръка за лапа с Кучетата? Не, може би е само митът за боговете, за създателите на светове, за началото на всичко - та как би било възможно някакъв си Човек да е създал Кучетата! Всяко начало е тъмнина, било е толкова, толкова отдавна... Дори роботите вече не помнят. Дори светът отдавна, много отдавна е друг...

"Градът" на Клифърд Саймък (ново издание от Бард, 2018) е представена по незабравим начин. Това е хроника на Кучетата, единствената разумна раса на планетата, която представя тяхното мистично минало. От малкото митове, останали в този вид, Кучетата трябва да се опитат да сглобят истината, макар че едва ли ще могат. Митовете им представят една чудновата и невероятна история. Старите истории твърдят невероятни неща - например това, че някога на тази земя е съществувало животно на име "човек".

Да си човек и да четеш тази книга е нещо изключително завладяващо. Сякаш се сблъскваш наистина с друга напълно разумна раса, която се чуди и съмнява за истината, която търси, предполага, учи се... а ти си човекът и четеш не митове, ами история за Човечеството. За невероятните постижения на Човека, за достигането на звездите, за открития отвъд мечтите. За страхове, за личности, променили хода на хиляди събития, за мутанти, за роботи... за новите мечти. За стремежа на хората да намерят щастие другаде, дори това да означава да загърбят човешкото някой ден. Някой ден, след хиляди и хиляди години...

И тогава на света ще останат едва шепа от тях, от хората. И Кучетата и роботите ще наследят Земята. И те ще търсят щастието си някъде. Тук и навсякъде. Ще развият своя философия, ще имат свои мечти и стремежи. Ще открият чудеса, недостъпни за възможностите на човека.

Ще има място и за другите животни. И за мечтите на роботите. И за стремежите на пренебрегваните мравки дори.

Хиляди светове и хиляди възможности там, където човекът го няма такъв, какъвто го е имало някога...

"Градът" е книга за невъобразимо големите мечти. За приказките, митовете и "племенните" митове от зората на времето. И за промяната. И мъничко за тъгата, защото много неща изчезват, а невинаги са били непременно лоши, и времето е така неумолимо...

Това е книга,  обхванала невъобразимо огромен период от време. Носи ти надежди наред с мъничко меланхолия. Носи ти вълнение. Един ден човечеството може и да изчезне такова, каквото е днес, то ще се промени, но, както е казал поетът, песента за него ще отеква във всички светове.

С всяка книга на Клифърд Саймък установявам колко много обичам този автор. Случи се някога отдавна с "Отново и отново", която задължително трябва да прочета... отново. И с "Резерватът на таласъмите", която четох миналата година горе-долу по това време. Саймък е прекрасен разказвач, вълшебник. Все още смятам, че картините от историите му са болезнено живи. "Градът" се разраства и разпада около те с времето, расте, старее, умира и оживява отново от пепелта с нова сила, в нова реалност. Ти си част от него. И нищо не може да е по-вълнуващо от това, дори когато откривателите на цялата история дори не вярват напълно в нея. За мен няма по-прекрасно усещане от нещо като това:

Ти стоиш накрая на света, заобиколен от Града, който вече не е съвсем истински Град, както биха го разбрали хората. Ти си застанал до робота, който от поколения, от векове наред е служил на Човека... и двамата съзерцавате звездите, в които се крие нова истина. Ако си достатъчно смел да се откъснеш от старото, от Дома, от началото, където започна всичко... Къде ще те отведе това?

Един ден ще настъпи денят да го направиш...

"Резерватът на таласъмите"

Професор Максуел не може да се нарече късметлия.

Когато тръгва развълнуван на галактическо пътешествие в търсене на легендарните дракони, нещо се обърква и професорът се раздвоява.

Единият професор стига до целта си и се връща разочарован, само за да го сполети друга беда на Земята.

Вторият професор попада на странно място и на странни същества отвъд познатата ни Вселена, които го натоварват с мисия. Връщайки се на Земята, за да се опита да изпълни тази мисия, професор Максуел попада в много неприятна ситуация. Оказва се, че той вече е мъртъв, поради което няма нито дом, нито работа, нито дори съществува... нали е умрял?

Какво му остава да направи?

За момента може би все пак да се заеме с единственото, което му е останало. Онази странна мисия...

"Резерватът на таласъмите" (издателство Бард, 2017) е от книгите, които аз слагам на ръба между фантастиката и приказното фентъзи. От книгите, които с лекота обединяват чудесата на магията и чудесата на Космоса. И ги обвързват в едно цяло, понеже всичко тук произлиза от онова, което е било някога и от онова, което е отвъд Галактиката. Просто не всички същества си спомнят тази връзка между небето и земята добре. Или най-старите помнещи вече измират. Но пък безспорно са истински и винаги са били там, около нас. И таласъмите, и духовете, и феите, и баншите... Човекът е едно малко дете в сравнение с всички тях, които помнят света отпреди милиони години.

Но сега и човекът вече не е толкова безсилен и глупав. Той може да се отправи отвъд звездите или да се потопи назад във времето, за да открива забравените истини. Светът е вече различен.

На човечеството му предстои да разбере има ли във Вселената от онези същества, от които винаги сме се страхували. Враговете от старите истории. Съществата, които винаги са ни мразили, защото така са устроени. И ако ги има... какво все пак може да се направи? Ние ли сами ги превръщаме в свои врагове, или...

~~~~

Когато видя името Клифърд Саймък някъде, вече не се колебая да посягам към книгата. Имам по-старо издание на "Резерватът на таласъмите" у дома, което бях отделила за четене след известно време, но от Бард изпревариха плановете ми, за което хич не мога да се разсърдя. (Е, корицата на новото издание не ми е чак толкова по вкуса, твърде детинска ми е, но не е толкова важно в случая.)

Каквото и да съм подхващала на Саймък досега, винаги ми е харесвало неговото напълно развинтено въображение и лекотата, с която прави приказките си (защото много от историите му за мен са като вълшебни приказки) толкова живи и интересни. Въпреки че смятам, че тук стилът е някак опростен и на много места наподобява пиеса, има и места, на които Саймък е рисувал своите простички, но много пълни природни картини, например. И те са толкова живи, колкото ако ти си там и съзерцаваш същите пейзажи. Живи също като героите, които говорят простичко и същевременно казват много, не биват описвани с безкрайно описателни думи, но са изградени напълно. Които могат да са спокойно твои близки приятели.

Просто, когато си Саймък, изглежда не е нужно да редиш дълги низове от изречения, за да омагьосваш читатели. Може пък и аз да съм "правилният читател", с подобно близко до това на автора усещане за света, да кажем, поради което разговаряме толкова добре... но се съмнявам, че човек, който търси фентъзи приказка с фантастичен привкус, няма да хареса "Резерватът на таласъмите".

Тази книга е като доказателство, че ако обединим старите вярвания в призраци, таласъми и феи с модерното пътуване до други планети и срещата с извънземни същества, можем да получим прекрасно пътешествие. Старите легенди са най-истински, когато, изглежда, ги съживим отново и повярваме в тях, и... ги разберем?