Някога Континента е властвал над цялата земя, дори отвъд океаните и моретата. Бил непобедима сила. Защитавани и благославяни от Боговете, континенталите имали всичко.
Но империи се създават и унищожават, колелото се върти и всичко има своя край.
Един ден робите решили, че е време да се надигнат.
Днес Боговете са мъртви, благодарение на вече почти митичния кадж на Сейпур, а Континента е в руини.
Сейпур е новата сила. Бившите роби сега са господарите.
Сейпур изглежда има желание да управлява мъдро и добре. Крачи уверено към модерността. Хората, които никога не са били защитавани от свои богове имат свои начини да оцеляват. Парните машини, телеграфът, електричеството, автомобилите - всичко това нямаше да го има без техните открития.
И все пак много от тях не искат същата промяна за Континента. Потънал в руини и загубен в тъгата си по отнетата си история, но още помнещ, Континента е враждебна земя, която не желае да се цивилизова... или пък не й се дава шанс...
Всичко започва в Буликов. Някогашният център на Континента е най-странният град на света, а и най-пострадалият от оттеглянето на Боговете. Има места в Буликов, които не са съвсем тук, но и са, странни прозорци към онова, което е било. Руини от онова, което можеше да е било.
По-лошото обаче е, че има и хора в Буликов, които искат да помнят неща, които вече не са.
Един сейпурски учен е убит и една историчка се нагърбва със задачата да разбере истината около смъртта му.
Само че в Буликов има повече от една истини за разгадаване...
"Град на стълби" на Робърт Джаксън Бенет [издателство Бард] успя да ме изненада приятно с чудесния си микс от история, фентъзи, крими и малка щипка фантастика и политика. Когато един историк се впуска в борба с отминали вярвания, чудеса и мистерии, няма как да не стане интересно.
Шара Комейд е учен, работещ под прикритие за външното министерство на Сейпур. Тя самата има доста тайни за опазване, но се чувства длъжна да поеме случая с убийството на неин почти колега, а и нещо като идол.
В Буликов я чакат напрежение и страх. Забраната за споменаването на боговете и всичко божествено е направила хората нервни и злобни. Особено пък когато е трудно да отричаш някое чудо, което се случва пред очите ти. Защото Буликов е наранен град. Самата действителност в бившия център на света е разкъсана. Под Буликов като че ли има друг Буликов, но трябва да се правиш, че не го виждаш, ако ти се живее...
И все пак... как е възможно чудесата да работят? Всяко малко чудо, като например летящите килимчета, не би следвало да сработва, когато боговете ги няма да поддържат магията. А чудеса определено се случват. Нима някой от мъртвите богове е жив?
Онова, което в първите страници на тази книга изглежда просто като любопитна криминална история, се развива в нещо много, много по-чудато.
Хареса ми избора на по-възрастни герои, по-улегнали и определено не толкова вълшебни, за да се справят с всяка трудност като по вода. Може да имат тайнственото минало, задължително за забележителните личности, за които човек би написал история обикновено, но не парадират с него. А и то не им дава кой знае какви предимства, по-скоро е обратното.
Защото светът не е просто приказка, както Буликов е свикнал да смята. Или поне... вече не е приказка.
Признавам си, че мистериите, които ни бяха дадени за разплитане, не са особено заплетени за мен, но историята върви като река, която те повлича със себе си и просто ти е приятно да плуваш в нея, въпреки че се досещаш как точно ще се получат нещата.
И като говорим за историята, интересното, което открих във втората книга, "Град на остриета", е абсолютно аналогичното развитие на сюжета. Макар че тук по-голяма роля получават военните и главен герой става пенсионираната Тюрин Малагеш, позната ни като губернатор на Буликов от "Град на стълби", ако се вгледаш по-дълбоко, ще откриеш същия скелет на историята, използван повторно. Това, разбира се, не е нещо чак толкова изненадващо, но рядко ми се случва да го усетя как прозърта.
Е, не мога да не си призная, че в същото време Бенет като че ли е придобил повече увереност при "Град на остриета". Дали защото тук действието се премества във Воортяштан (това име така и не можах да го запомня правилно, сигурно и сега съм го сбъркала), а това е град, който с почти всичко напомня на древна Спарта, или пък защото авторът вече се чувства по-сигурен в писането на фентъзийски криминалета, не знам. Имаше няколко обрата в тази книга, които искрено ме зарадваха и спечелиха. Вероятно самата Малагеш като героиня също печели доста точки. Повторих няколко пъти колко готино е да имаш за герой историк, който да разгадава истории, но съм съгласна, че след време начетеният и вечно знаещ всичко герой омръзва дори в книги като тези. Малагеш обаче е просто армейски генерал, при това вече осакатена и в пенсия. Хич не разбира от древни легенди и писания, поне не са това нещата, които да определят живота й. Поради което за нас, читателите, нещата стават с една идея по-покрити и по-предизвикателни.
Божеството на войната Воортя някога в миналото е създала този град за своите верни воини и им е обещала, че ще дойде ден, в който всички ще се надигнат за последната битка. И мъртви, и живи, стига да са велики воини, те ще се бият за нея и с нея за чест и кръв.
Обещала им е това преди светът да се разпадне... някой обаче не е забравил това. Или пък самата тя не го е забравила, защото изглежда е жива там, в града на мъртвите, където и да се намира той. Изглежда като да е близо...
Малагеш пристига със същата мисия, която довежда Шара в Буликов в "Град на стълби". Тюрин трябва да разследва изчезването на младо сейпурско момиче от редиците на учените. Така генералът се сблъсква със стари познати, нови изумителни за света открития и кървави тайни.
"Град на остриета" е за мен доста по-динамичен роман. Имам чувството, че скелетът, за който споменах, е запълнен с плът, ако може да се каже така, доста по-успешно. Не отричам, разбира се, че винаги съм обичала фентъзита с военни, да, но тук не става дума за суха военна материя, които би отблъснала някои читатели. Военните са и участници, и фон. А и да не забравяме, че когато в книгите има военни, обикновено има и разни много забранени за цивилните тайни за пазене. Лошото е, че някои цивилни имат достъп до тях и не винаги са онези, които са получили този достъп...
Както бях споменала и за "Град на стълби", при "Град на остриета" продължих да се дразня най-вече от (моя си е измислицата, пък, така ще си му викам!) преводното време тип "сценарий". Това е доста малък проблем за мрънкане, затова го споменавам между другото. Съгласна съм, че от книгите биха излезли чудесни филми въпреки това.
Признавам, че и аз преди пренебрегвах и двете книги, без да имам конкретна причина за това. Погледът ми просто се плъзгаше покрай тях, може би защото все търсех нещо друго. Но сега вече грешката е поправена. Колеги историци, имаме още един герой, който да ни напомня защо науката, която сме си избрали, е полезна, интересна и хубава... в случай, че сте забравили...
Няма коментари:
Публикуване на коментар