Железен светилник в мрака

Има книги, които започват скучно и ти иде да ги оставиш на 50 страница. После пък ти стават интересни, въпреки че нищо интересно не се случва. И накрая ти се иска да ги откраднеш от библиотеката, какво беше в моя случай с „Железният светилник” на Димитър Талев. В моя защита ще кажа, че си оставам само с желанието да си я присвоя. :D А ето и за какво иде реч в тегавото начало...

Годината е 1833. Стоян Глаушев е млад, простичък човек от село Гранче. Никому няма да навреди или да каже лоша дума, но се случва така, че убива хрътката на турския бей. От страх за живота си той побягва към най-близкия град – Преспа. Не е много лесно за Стоян да отвикне на селския начин на живот и да бъде приет от местните, но страхът от бея на село го кара да привикне с новото обкръжение. Намира къде да работи и има къде да остане. Султана, Хаджи Серафимовата внучка, не се отнася много топло с него, но не го и гони от къщата си. А и доста се заглежда по новодошлия.

Честно казано, изненадах се как се завъртя историята. Мислех си, че ще се обръща внимание най-вече на Стоян и Султана, а работата излезе много по-мащабна. В Преспа започва борбата срещу гръцкото влияние в духовенството и културата, което е един вид умален, местен модел на църковните борби, водени в същите години. По тези обществени въпроси най-деен е Лазар Глаушев, който се превърна в мой любим герой заради готовността си да се откаже от личното си щастие и самия себе си, ако това ще помогне за общата кауза. И в същото време много ме беше яд именно защото сам потъпкваше късмета си. Ето и друга нишка в историята – любовта също намира живот между страниците под формата на... триъгълник? Не, четириъгълник? В друг случай пък изглежда невъзможна, но това не пречи да е силна.

Трябва да отбележа и мястото на бита, нравите и робския страх на преспанци. Талев е успял да създаде простички хора, повечето от които нямат или рядко таят зли мисли в себе си. Те не се отклоняват от обичаите, живеят кротко и не създават проблеми от страх, че ще разгневят турците. Тъжно е да си привикнал на такъв живот. Но най-хубавото е, че се сплотяват  в беда и искат водачи, които да им светят в мрака. Над тази маса изпъкват характерите. Талев създава запомнящи се образи – на злодеи като Аврам Немтур, който омеква само пред единствената си дъщеря, или на Султана, готова от майчинска обич да протегне ръка и на дявола. И на още много... Някои не чак толкова образовани хора, но те карат да ги обичаш заради добродушието им или пък да ги мразиш заради лицемерието им. Мисля, че точно заради тях обичам тази книга. Героите ме карат да я обичам, докато се страхувам някой да не бъде сполетян от най-лошото, или пък докато се радвам, когато друг си получи заслуженото. Защото градът е съставен от хора, които понякога се сливат в тълпа, обединени от общи идеи - и те тласкат историята напред. Нуждаят се от борбени личности с хъс, които да ги поведат, но без задружните усилия нищо няма да се получи.

Животът в Преспа си върви, с години и години. И нещата се променят. Едва забележимо, непоносимо бавно. Но достатъчно е първо да се запали един светилник, който да хвърля мъждивата си светлина около себе си. Защото обикновено нещата започват с една искра.

Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го посрещнат, отваряха очи да го видят, надигаха глас да го приветстват. Иде, иде - шепнеха хилядите долу, ослушваха се, чакаха и робският страх беше по-силен от радостта на душите, които предчувстваха своето освобождение. Така бяха живели те от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в робски страх.