Вторият роман на Ф. С.
Фицджералд – „Красиви и прокълнати” е отново за Америка и нейната Ера на джаза
и този път сюжетът обхваща доста дълъг период от време. Това е историята на
двама души – техните срещи и раздели, обич и омраза... докато се стигне до
великата Ирония на съдбата, която е последно мацване с четката по белия лист.
Антъни Печ е единственият
внук на богатия Адам Печ и заради това няма нужда да се тревожи особено много. Той
знае, че ще получи голям дял от наследството на дядо си и живее безцелно,
отдавайки се на прищявките си, докато се плъзга по течението. Обаче среща
Глория Гилбърт. Първото момиче, което занимава съзнанието му толкова силно. И
решава да я спечели за себе си.
На какво всъщност трябва
да се обърне внимание, когато се описва историята на двама души? Те не правят
нищо от голямо значение за страната си или за света, както всъщност е при
повечето от нас. Просто живеят, но всяко сътресение в обикновения им свят може
да резонира в бъдещето им. Всички несполуки, с които ги спъва настоящето,
понякога отшумяват за един ден след някоя караница, а друг път се натрупват и
чакат с години да ескалират.
Минава време и
най-различни неща, лоши или пък добри, ни променят. За добро или пък за лошо. В
историята за Антъни и Глория има възходи и падения. В началото на книгата всичко
изглежда някак романтично и лесно, а те двамата са изпълнени с енергия и вяра в
себе си, в бъдещето и във всичко останало, в което си заслужава да се вярва. Но
постепенно нещата се променят. Те не са вече същите и гледат на света с малко
цинизъм. А онзи дядо Адам все не иска да умира и да остави наследството...
Проследих цялата им
история до момента, който авторът беше избрал за край. Защото след последната
страница вече си опознал достатъчно героите, за да знаеш какво ще е бъдещето им.
Всъщност думата „опознал” съвсем не означава, че Антъни и Глория са отворена
книга. Те са като всички хора, които ни заобикалят. Поддържаме близки отношения
с приятелите и семейството си, но пак не може да се каже, че знаем абсолютно
всичко за тях, нали? Все остава по нещо, което да се изненада. А и да не
забравяме, че с времето характерите се променят и понякога се изкривяват до
толкова, че нямат нищо общо с онова, което са били преди 5 години.
А ето и едно малко
предупреждение – не четете тази книга, ако не сте готови за нещо сериозно. На
мен лично малко в повече ми повлия цялата скръб и разочарования, които се
струпаха по едно време. А в началото изпитвах напълно различни емоции. Глория
Гилбърт толкова много ме дразнеше с държанието си, а Антъни с това, че беше
заслепен от нея, че направо ми идеше да оставя книгата от яд. Все още не мога
да разбера защо и как Глория се промени така изведнъж, че нещата тръгнаха в
друга посока. Не, че започнах да я харесвам, но стана малко по-поносима. Антъни
пък ми беше симпатичен в началото. Не мога да кажа същото за края.
Струва ли ви се невъзможно доброто да е по-лошо от лошото? В „Красиви и прокълнати” Фицджералд
направо надмина себе си с този финал. Бях подготвена да очаквам един край, напълно лишен от надежда и щастие. А всъщност имаше нещо хубаво...
но не само. Присъстваше и тази прословута Ирония, която реши да се намъкне и да
ми остави задължителната горчилка, която ми носи всяка негова книга. Започвам
да си мисля, че щеше да е по-добре, ако бях получила онзи лишен от светлинка
край. Нямаше да е толкова ужасно.
Ето и още малко мои впечатления за книгата, когато бях в началото й - ето тук.
Няма коментари:
Публикуване на коментар