Планирах цитати за друга книга, но ето какво излезе - останах си само с намерението. :) Днешният пост е за "Спасяването на Франческа" (Милениум; 2016г.), в превод на Илияна Бенова-Бени.Ревю за книгата може да видите от друг книгоядец тук.
- Сигурно сме направени от много различни парчета и всеки път, щом някой ни напусне, се сбогуваме и с част от същността ни.
Вярвам, че хората мразят промяната и повече от всичко ненавиждат онези, които се опитват да я наложат.
- Трябвало е и аз да се казвам Франческа - обажда се госпожица Куин и кима към двама ни. - Но впоследствие майка ми е избрала името Анна Карина.Нямам никаква представа как би трябвало да реагирам на поднесената информация, затова се усмихвам вежливо.
- Родителите ви да не са били почитатели на Троцки? - пита Уил Тромбал, необезпокоен ни най-малко от приказките й.
...
- Писателят е Толстой, между другото - подмятам, докато отварям вратата.
Играта вероятно щеше да протече по съвсем различен начин, ако Троцки беше написан "Анна Каренина".
В него има нещо, което ме кара да мечтая за насилие, извършено над главата му с тъпо оръжие.
- Беше пиян, Уил - отвръщам. - Не очаквам от теб дори да си спомняш случилото се.
- Ако бях трезвен обаче, щеше да си наистина впечатлена - повтаря той думите ми от вечерта на партито.
- Но не беше, следователно и аз не съм - отсичам твърдо. - И ако си мислиш, че по цяла нощ седя и се моля да ме поканиш на среща, много жестоко се лъжеш.
Обръщам се и си тръгвам толкова горда от себе си, че едва се удържам да не заподскачам.
...
Боже, моля те, моля те, моля те, нека Уил Тромбал се раздели с приятелката си и ме покани на среща.
Цяла нощ повтарям тази молитва като мантра.
Паметта е странно нещо. Подмамва те да вярваш, че си забравил някои важни моменти, само за да може да те плесне по челото с тях, докато търсиш съвършено различна информация в мозъка си, и да ти се присмее. "Сещаш ли се, че ми каза да сложа този спомен в зеленото кошче за боклук? Ами не го сложих там. Пуснах го в черния контейнер за рециклиране и сега се връща обратно при теб."
- Родителите ви да не са били почитатели на Троцки? - пита Уил Тромбал, необезпокоен ни най-малко от приказките й.
...
- Писателят е Толстой, между другото - подмятам, докато отварям вратата.
Играта вероятно щеше да протече по съвсем различен начин, ако Троцки беше написан "Анна Каренина".
В него има нещо, което ме кара да мечтая за насилие, извършено над главата му с тъпо оръжие.
- Беше пиян, Уил - отвръщам. - Не очаквам от теб дори да си спомняш случилото се.
- Ако бях трезвен обаче, щеше да си наистина впечатлена - повтаря той думите ми от вечерта на партито.
- Но не беше, следователно и аз не съм - отсичам твърдо. - И ако си мислиш, че по цяла нощ седя и се моля да ме поканиш на среща, много жестоко се лъжеш.
Обръщам се и си тръгвам толкова горда от себе си, че едва се удържам да не заподскачам.
...
Боже, моля те, моля те, моля те, нека Уил Тромбал се раздели с приятелката си и ме покани на среща.
Цяла нощ повтарям тази молитва като мантра.
Паметта е странно нещо. Подмамва те да вярваш, че си забравил някои важни моменти, само за да може да те плесне по челото с тях, докато търсиш съвършено различна информация в мозъка си, и да ти се присмее. "Сещаш ли се, че ми каза да сложа този спомен в зеленото кошче за боклук? Ами не го сложих там. Пуснах го в черния контейнер за рециклиране и сега се връща обратно при теб."
Няма коментари:
Публикуване на коментар