Все слушам как единственият чужденец, който разбирал Япония и японците е Клавел и прочие подобни неща. Как едва ли не трябва да слушаме само него, ако искаме да разбираме далечния изток и да не изглеждаме невежи. Да, наистина съм срещала точно такива мнения ала "Ако не си съгласен с мен, значи нищо не разбираш".
Е, очевидно е пък, че не само Клавел разбира японското.
В интерес на истината понякога съм се съгласявала с по-меките мнения по темата, защото рядко попадам на книга, свързана с Япония, която да не ме дразни с нещо. Страхувам се, че хората сега пък ще кажат, че пиша хвалби само защото Стив Байн е, тъй да се каже, мой колега по специалности. Има една проста истина, свързана с този факт между другото. Започнах тази книга малко преди изпита ми за магистратура, която се отнася до страните в Югоизточна Азия и когато отворих на "За автора" и видях, че е професор точно в тази област, осъзнах, че всъщност ме вдъхновява. Някой ден бих искала да умея нещата, които този човек умее. Или просто да се докосна по такъв начин до онова място, че за един "гайджин" да е невъзможно да каже дали книгата е писана от друг "гайджин" или не... Предполагам, че японците биха ме гледали презрително и биха казали, че никой гайджин никога няма да стане истински японец или нещо такова... но пък кой ли знае със сигурност?
Разбира се, няма да пропусна да заявя, че започнах "Дъщерята на меча" спонтанно. Страхувах се именно от онова положение, в което съм изпадала и преди - да чета за Япония и да се дразня на това или онова, без значение доколко съм в правото си да го правя, след като опитът ми е граден само над книгите и образователните предавания от всякакъв тип. Напрежението ме напусна веднага, след като започнах книгата. Дори нямах възможност да си помрънкам за дразнещите правила за транскрибция, защото тук почти нямаше избождащи очите ми "проблеми". Страшно благодаря на преводача и редактора, и който още е отговорен за това! Единственото досадно беше "нее"-то в края на изреченията, което все пак можеше да се превежда. Дали като "нали" или като "разбираш ли", или като нещо друго... Някак все така странно ми е българска реч да се изпъстря с този израз... въпреки че самата аз го ползвам, когато понякога се опитвам да комуникирам на японски.
"Дъщерята на меча" е японска по дух история, която ни разказва за три магически меча и тяхната съдба през вековете, както и съдбата на хората, които някога (а и сега) ги притежават. Това е сблъсък на невъзможното с реалността - онази японска реалност, където хората умират от преумора на път за вкъщи, които работят по 18 и повече часа на ден. Онази тъмна страна на японската действителност, оставаща все така неразбрана от чужденците, един вихрено бърз свят, в който честта и дълга живеят в съвсем нови измерения. И същата онази действителност, в която тайнствени ками обитават живото и неживото, слепи жени проглеждат в бъдещето, а якудза и полицията живеят в крехка хармония.
Стив Байн е уловил специфичната атмосфера на магия и действителност в модерен Токио по един страхотен начин. И ме изуми с начина, по който препраща историята си назад през вековете със същия този странен по някакъв начин реализъм. Въпреки че всичко е измислено, за един почитател на Япония като цяло всичко е истина и това преживяване е безценно. Дори и подобни истории да е имало и преди, този факт просто губи значението си. Ето, че има чужденци, които могат... да мислят като японци. Без да използва като герой нито един чужденец, Байн е създал книга за свят, който уж е недостъпен. И единственото му "престъпление" е това, че е използвал като герои имперското семейство, което (винаги ми е правило впечатление, пък и не само на мен) обикновено никога не бива докоснато от художествената литература. Нещо повече, позволил си е да даде простичко, но истинско обяснение защо Япония се нуждае от своя император и аз го обичам още повече заради това. Просто е различно, когато някой потвърди мнението ти по тема като тази...
Няма коментари:
Публикуване на коментар