Получих среща с нещо...ТО

 Имах честта да се запозная с... нещо.

Древно, зло, немислимо и ужасяващо.

За което само едно единствено определение е достатъчно, за да го опише. Не изцяло, но все пак... дава му плътност, макар и да е необхватно.

То е То.

И ако преди едно десетина и малко повече години някой дойдеше и ми кажеше, че след време ще посегна към тази книга, сигурно само щях да се изсмея.

Имах услужливо въображение като дете. И твърде услужливо за нещата, които децата намират за страшни. Помня един слънчев, хубав летен ден, когато си помислих, че мога да съм смела и да прочета "Тъмната половина" на Кинг, понеже "Щамът "Андромеда" на вече не помня кой, беше страшна, но пък я преживях. "Тъмната половина" не се оказа много удачна за хлапе на 11 с услужливо въображение. Тогава забравих за Кинг. Начинът, по който сенките ме плашеха, никак не ми хареса.

Но после мина време. Нещата се променят. И децата порастват. И, както героите в този конкретен роман, дори и да си запазил нещо детско в себе си, вече не виждаш страшните сенки чак толкова страшни. Чудиш се как ли, по дяволите, си могъл да мислиш такива щуротии.

То винаги се крие някъде там, някъде в дебрите на спомените ти. За тях беше така, за мен сигурно е така, за всички вероятно е така. Но силата му избледнява...

Защото То е всеки твой страх - необятен и ужасяващ. В който потъваш и в който си сам, и който те преследва. Нещото в мазето, на тавана, под леглото ти. Създание от кошмарите ти. Онзи безумно страшен човек ей там, в тъмното, който май също те преследва.

Когато си дете, страшните неща са много.

И още по-страшно е, защото всичко, всичко е истина. Няма никакво съмнение в това.

Градчето Дери в щат Мейн никога не е изглеждало като нормално градче. Когато Амбърсън от "22.11.63" веднъж отиде там, нищо не беше като хората. Дери беше нещо особено злокобно.

В "То" мястото си е все същото, а дори и годината е почти същата. Но през очите на децата градчето си изглежда съвсем обикновено. Вярно, странни и немислими неща се случват понякога. Например... изчезват деца. Умират деца.

Първата жертва е малкият Джордж, загинал в нелеп инцидент (може би?) в един бурен ден. Болката, която изпитва брат му, Бил, ще го бележи завинаги.

През онази далечна 1958-а година на Бил и неговите нови приятели им предстоят много неща. Най-вече им предстои да надвият ужаса. То - вечното и безсмъртното.

~~~

Иска ми се да споделя какво почувствах след срещата си с тази история и ще го направя като я разделя на две части. Така излиза романът в България от доста време, струва ми се, така го прочетох и аз в най-новото му издание.

На първо място трябва да кажа, че бях очарована от "То - част първа". Атмосферата беше напрегната и зловеща, както се полагаше. То беше също толкова мистично и ужасяващо, колкото му се полагаше. Децата бяха страхотни (дори Ричи с нелогичните му глупости). Можеш да повярваш, че в тъмното наистина има магия. Можеш да повярваш, че няма по-истинско от Него. И страхът е обоснован. Мракът се прокрадваше, но понякога светлината бе твърде ярка за него. Светлината на приятелството. Сигурността, че когато не си сам, когато си с другите, То не може да те докосне, не може да ти навреди. Няма по-голяма сила от тази на приятелството. Да имаш около себе си хора, които да те разбират, да ти вярват и да бъдат достатъчно смели да отидат с теб навсякъде. Дори да се изправят пред най-големите си страхове, ако се наложи.

И всичко това, всяка простичка истина, всяка малка победа срещу тъмнината и злото, беше капчица очарование. Дори и капчица смелост. Защото ако те могат, значи можеш и ти. Всички заедно ще победим чудовищата!

Дори Дери беше чаровно местенце, дори когато знаеш, че в него има някаква необяснима болест. През детските очи светът е пълен предимно със светлина и всичко е хубаво. Накрая винаги трябва да побеждава доброто, защото просто така трябва.

Вярвах, че така трябва да бъде, защото и те вярваха. Но историята е такава, че трябва да стигнеш до края на втората част, за да си сигурен.

А "То - част втора" не беше това, което всъщност търсех. Когато те пораснаха и То сякаш се сви в мислите им, магията се загуби. Беше страшна магия, да, имаше право да бъде някак по-бледа в мислите им, но всъщност когато вярата им сякаш се промени, всичко се промени. И въпреки че, да, разбира се, когато си голям, светът вече не е толкова страшен... не беше честно. Сякаш вече не беше... истинско.

Те не помнеха какво са сторили преди 27 години, когато са се изправили пред То като деца. Някой ден, много скоро, ще си спомнят. Тогава ще отидат при Него отново...

Припомнянето беше представено от онзи Кинг-ов похват, който аз си наричам "локумничене". Толкова бавно, толкова страшно бавно! Магията, страхът от Него, страхът и странното натрапчиво притеснение, което ти оставяше То в част първа... тук ги нямаше. 

Затова краят на романа не ми хареса. Не го почувствах. Не почувствах всъщност нищо. Очарованието в мен окончателно си отиде още когато си спомниха какви са ги вършили в каналите преди 27 години. Защото, разбирате ли, аз приех пушенето например, макар да го смятам за отвратително при 11-12 годишни деца... Но други неща няма да приема, независимо от това кой би ги защитил убедително. Например повторното "свързване" или както мъжкараната Бевърли го нарече, не си спомням, ще си остане отвратителна и нелепо ненужна сцена за мен, която окончателно уби в мен доброто настроение.

Не дотолкова, че да не пиша на тази втора част 4 звезди. Кинг ги заслужава дори само заради простата истина, че, по дяволите, нещата наистина трябва да са такива. Магията наистина не блести толкова силно, когато вече си пораснал. Вече не я виждаш с очите на дете. Но де да беше тази втора част лишена и от локумите и от безумните си сцени в края... Де да можеше То все още да е толкова убедително злокобно, безсмъртно, неразрушимо... Не знам защо не мога да се примиря с факта, че страшното един ден вече не е страшно. Просто не знам. Изпитах от Него разочарование като свръх добре подготвен воин, който се изправя срещу пършаво магаре, когато е очаквал лъв.

За мен "То" не беше просто история за доброто срещу злото. Може би не просто история за приятелството срещу самотата. В тази история има частичка смелост и светлина, вяра, че нищо не е невъзможно. Аз не бих прочела тази книга на дете, но почерпих от смелостта на децата и дори мога да твърдя, че, да... магията наистина е жива.