Ревю от друг книгоядец за "Американски богове" може да видите тук.
- Ако искаш да оцелееш, трябва да вярваш.
Шадоу вярва, че когато излезе от затвора, ще може да живее спокойно с жена си, без да се забърква в повече неприятности. Остават му още няколко дни зад решетките, когато вярата се сблъсква с действителността... Съпругата му загива в автомобилна катастрофа. Шадоу тръгва за погребението й и в самолета среща мъж, представящ се като Уензди - непознат, който му предлага работа и е наясно с неща, които няма откъде да е научил. До тук нищо чак толкова необичайно. Но идва предупреждението, че се задава буря. И Шадоу малко по малко започва да разбира каква работа му предлага Уензди.
"Американски богове" от Нийл Геймън е книга с минуси, които се набиват на очи и с плюсове, които не можеш толкова лесно да дефинираш. Защото се крият в самата атмосфера - на свръхестественото в обикновеното, на приказните истории, в които вече не вярваме, но това не значи, че не са пълни с живот. Плюсовете се дължат и на боговете, живеещи в прогресивния свят и опитващи се да запазят себе си. Реликви от миналото, късчета от културата на много народи. И всички събрани в Америка - защото там са отишли последните хора, които са вярвали в тях. А сега те са изоставили култовете, прекланят се пред новите богове на телевизията, наркотиците и още много, много други - възникват постоянно с всяка нова технология.
Боговете са смъртни. И когато умират, си остават неоплакани и незапомнени. По-трудно е да убиеш идеите, отколкото хората, но накрая и те могат да бъдат убити.
А ето и минусите, или поне онова, което аз смятам за отрицателно. Геймън си създава обширно поле за действие, а ни разхожда само в периферията му. Похват, който често виждам в негови творби. Божествата така и не се изявиха. Държаха се някак настрани от всичко, не разкриваха пълния си потенциал. Когато става въпрос за богове, си представям винаги нещо изключително магическо. И главният ми проблем с тази книга беше не бавната развръзка, а именно липсата на епичност. По едно време обаче си казах, че именно това прави книгата различна от всички останали. Тук има много противоречия - някои минуси са едновременно плюсове. Странен подход има Геймън за историята си. Така и не се примирих изцяло с него, но като че ли именно той е част от чара на книгата. Другият ми проблем е Шадоу - този герой е ужасно, несравнимо сбъркан в чувствата. У него те просто липсват. Бях убедена, че ще се намери някакво обяснение, което не е само в името му. Подразни ме - всичко у него ми стои някак нереално и дори плоско.
За сметка на това обожавам историите за първите заселници в Америка - пренасящи както мечтите и страховете си, така и божествата. Има много такива истории. Някои нямат отношение към действието, но все пак го допълват, правят цялостната картина по-истинска, подплатена с примери. Тази книга има и магически край. Той прави чудесата.
Усещаш се като изморен пътник, стигнал финала. Обръщаш се назад и вече виждаш какво си оставил зад себе си по-ясно. Виждаш дупките по пътя, но вече забелязваш и пейзажа наоколо. Не само сивата линия с маркировки, които си се старал да следваш толкова усърдно, че си останал сляп за останалото. Ето тук открих всичко онова, което търсех. През цялото време си е било там, назад в страниците. Трудно е да се обясни - като всичко свръхестествено, като боговете и приказните герои.
"Американски богове" е роман, който може да харесаш, но е трудно да обикнеш. И да повярваш, че пътешествието ще ти хареса до края. Но по някакъв странен начин, май самият роман вярва в теб. А това понякога е достатъчно - за да я има магията, за да ги има боговете. Новите и старите.
- Няма значение, че не вярваш в нас - каза господин Ибис. - Ние вярваме в теб.
Няма коментари:
Публикуване на коментар