Първоначално имах намерение коментарът да си остане само в Goodreads, но пък излезе доста дългичко и си казах "защо пък не?". Знам, че изглежда обемно, но просто разказите са си много и нямаше как. С по няколко думи за впечатленията ми, по-надолу:
По-слаб подбор на разказите, сравнение с тези от том 1. Тези в началото на сборника не са лоши, но и не са нищо особено. И тук, както и в първи том, най-силните творби са в края. И добре, че е така, за да затвори човек последната страница с хубаво чувство! Чакам трети том, дано там има повече наистина добри попадения.
Кратък коментар на всеки разказ:
"Черната котка" от Едгар Алан По - хорър мотиви и очакван край, но пък иначе приятно за четене. Напомня ти да уважаваш котките. :D"Виелица" от Александър Пушкин - сега... за мен този разказ може да се обясни единствено чрез стереотипа за пияния руснак. Неочакван, но и малко невъзможен край.
"Фаталист" от Михаил Лермонтов - доста стойностни размисли имаше, но е толкова отнесено, че по едно време загубих връзката кой какво се опитва да докаже и какво в крайна сметка се доказа. Тук проблема може и да е в мен, тъй като не бях много съсредоточена.
"Тайната" от Ги дьо Мопасан - подразни ме този разказ, края ми се видя доста глупав.
"Мълчанието на лейди Ан" от Саки - при този автор не е трудно да познаеш края, но пък поне разказва увлекателно. В случая чаках главния герой най-после да се сети какъв е проблема с доста нетърпение.
"Лора" от Саки - идеята за живот след смъртта, представена хумористично.
"Хрътките на съдбата", пак от Саки - за пръв пък авторът да успее да ме увлече така и да нямам търпение да дочета разказа. А накрая какво? Почувствах се супер излъгана и преметната и то в лошия смисъл. Можеше да се вложи повече старание в края.
"Целувката", "Почтена жена" от Кейт Шопен - изключително дразнещи. В първия има опит за хумор, който мен не ме достигна, а във втория... твърде настървено съм настроена към него. Разочарована съм по отношение на всяка една част от тези два разказа.
"Нощ във Венеция" от Едит Уортън - неочакван край, но не и впечатляващ . Това е един от най-дългите разкази и е доста разлокумен.
"Римска треска" от Едит Уортън - пак разлокумен, но пък краят ме зарадва. Някои хора, колкото и да опитват, не могат да бъдат истински приятели с определен човек. Това е разказ за приятелството само на думи. А когато вече си дама на години и няма много какво да криеш, не криеш и фалшивото приятелство. Интересно е какви неща могат да се кажат в такива моменти на откровение.
"Последният лист, "Кактусът", "Реабилитация", "Сърца и ръце" от О. Хенри - когато стигнах до неговите разкази си казах "слава богу, ето нещо, което ама наистина си заслужава в този сборник от-до!". И наистина - тези разкази крият красиви послания, те са забавни и иронични, понякога въздават справедливост и са... шедьоври.
"Присмехулникът“ от Амброуз Биърс - фантастичното се преплита с реалността, но някак не съм доволна от резултата.
"Една лятна нощ" от Амброуз Биърс - такава черна ирония е, че просто няма как да не те усмихне.
"Сделка с щрауси" от Хърбърт Уелс - много забавна идея и в същото време чудесно разказана. Не е нещо особено, но е много любопитно.
"Завещанието" от Вирджиния Улф - не ми се щеше историята да тръгва в посоката, в която тръгна. Това ощети разказа в моите очи, но пък ми беше доста интересна цялата загадка. Когато починалата ти съпруга ти завещае дневниците си, какви ли неща може да откриеш вътре?
"Повереното богатство" от Рабиндранат Тагор - божичко! Признавам си, че се потресох и дори и сега като се сетя ме побиват тръпки. А като имам предвид, че такива неща са се случвали наистина... не ми се мисли. Това е още едно бижу на сборника - просто няма как да знаете какво ще се случи. Какви ли неща не се мътят в хорските умове...
"Човекът с двата пищова" от Стюарт Едуард Уайт - ех, този Див Запад! Ех, този уестърн, моя детска любов, запазила се и досега... Няма как да не се радвам на този разказ! Очакван край, а и общо взето всичко се върти около "крадат ми добитъка", но си има чар тук и това си е!
"Лотарията" от Шърли Джаксън - може да те накара да седиш и да премигваш срещу книгата, докато се чудиш дали си разбрал правилно. Краят идва доста изведнъж и е необясним, но пък определено стряска.
"Среща с любовта" от Суламит Иш-Кишор - моя безспорен фаворит на сборника! Всичко му е прекрасно, по-добро е дори от "Последният лист" на О. Хенри. Толкова е трогващо и ми се иска такива срещи да са се случвали наистина някъде.
"Човекът, който не попита защо" от С. С. Форестър - това е от онези разкази тип "какво би се случило, ако знаехме съдбата си". Не бях впечатлена, но пък разказът не беше лош.
"Безмилостен" от Уилям де Мил - жестоко и справедливо, право в десетката и още какво ли не... отново доста черно, усмихна ме.
"Бдение" от Норман Спинрад - прекрасно и много докосващо. Един от най-силните разкази тук. Научна фантаскита, в която се намесва доста генетика. Биологът в мен, същият, който ми подхвърля тихичко в час по български "Вътрешната красота на Йовковите герои има фенотипна проява!", е просто очарован от идеята за доминантен белег за безсмъртност.
"Обаждане от отвъдното" от Уилям Нолън - много хубава идея, опит за игра със съзнанието и очакванията, но завършека беше слабо изразен и това провали нещата.
"И избягах само аз, за да разкажа" от Роджър Зелазни - ако сте чели "Красиви и прокълнати" от Фицджералд, тогава знаете какво е доброто да се окаже по-лошо от злото. Е, тук просто рониш тихично сълзи вътрешно.
"Копче, копче" от Ричард Матисън - ужасно жестоко. Когато нямаш склонност към лакомия не можеш да усетиш в пълнота какво му е примамващото на предложението, което отправят към героите, но дори и така съм доста впечатлена. Освен това има нещо адски вярно в този край, което оставя всичките ти възражения с вързани ръце и запушени усти да гледат лошо в ъгъла.
Няма коментари:
Публикуване на коментар