Мечтата на човечеството да достигне и да заживее сред звездите - осъществена!
Сега са познати милиони светове, галактики, животи. След хилядолетни войни редици планетни системи са... опитомени. Завладени.
Понякога, за отмъщение, някой и друг кораб за биологична война бива оставян в орбитата на някоя планета, тровейки живота ѝ векове наред. Докато човечеството почти не забрави за отминалата слава и старата наука започне да си граничи с легендите.
Един ден млада изследователка случайно открива едно изоставено оръжие, истинска съкровищница на древната наука. Въпросът е дали то ще попадне в правилните ръце...
"Пътешествията на Тъф" (Бард, 2018) се оказа доста любопитна фантастика на... екологична тематика (това е първото изречение във всяко второ ревю, тръгнах да го избягвам, ама не ми се получи...). Бързам да посоча, че усещането е напълно различно от "Игра на тронове", както се получава и при други произведения на Мартин извън фентъзи жанра. Е, не може да се отрече, че в "Пътешествията на Тъф" има доста голяма доза натруфеност, свързана най-вече със стила на предаване на репликите, а пък Мартин ще го усетите в сцените, където без усилие праща разни хора на боклука, както си го познаваме. Но е строго далеч от магията и чудесата. Като цяло те не присъстват с пълна сила и в "Игра на тронове", Мартин винаги се придържа повече към реализма, отколкото към боговете от машината... или?
В "Пътешествията на Тъф" откриваме един герой, определено описан в неособено ласкави краски. Тъф е грозен, несъразмерен, може да се намери за противен, в зависимост от възприятията. Абсолютно беземоционален. Да, обича своите котки, но неговата уединеност и омраза към тълпите не го прави най-прекрасния събеседник. Може да бъде обявен и за мошеник. Въпреки това самият той обявява себе си за алтруист, еколог, готов е да дари на хората спасение в бавно загиващите им светове. В ръцете си държи огромна сила, забравена от вековете, и тази сила го прави богат, властен... и в много голяма степен божествен. В образа на Тъф виждаме една заигравка с божественото - той пътува със своя кораб, пълен с чудеса, и носи спасение със силата на своята наука. Мартин проиграва различни екологични катастрофи, заедно с които обявява и решенията им, точно както са на теории. След това ни показва реакцията на хората, когато виждат в действителност постигнатото. Природата е спасена, планетата е изцерена... но дали човечеството наистина може да остане доволно от този развой на събитията? Оказва се, че доволни хора никога няма... никаква изненада, нали? И Тъф продължава да пътува сред звездите, спасявайки отделни светове тук и там, но големите катастрофи му се опъват, когато се опитва да действа внимателно, да щади.
Някои екологични катастрофи могат да бъдат решени само с твърда ръка.
И... да... Тъф я притежава. Един ден вероятно ще бъде принуден да се обърне срещу собствения си вид - разрушителните човешки същества. Тогава ще бъде принуден да обяви самия себе си за бог... и всъщност няма да е много далеч от истината.
Тъф постъпва винаги правилно, дори когато човечеството го боли. Понякога ги мами нахално, понякога хората са прави да го мразят и ненавиждат. Понякога е скандално груб при постигането на целите си. Твърдо убеден в правотата си. Просто изключително противоречив герой, именно което го прави страшно труден за описание. Подкрепяш го, докато в следващия момент ти се иска да му забиеш нож в гърба. Изключителен герой!
"Пътешествията на Тъф" е книга в една свежа форва тип "разкази, обединени в цялостна история". Като онези произведения, които се публикуват в определени списания в течение на няколко броя. Всяка глава би могла донякъде да се чете самостоятелно, но само пълният текст, разбира се, те докосва със страшна сила. Независимо дали екологичната тема вълнува човек, според мен Тъф би могъл да развълнува всеки любопитен така или иначе. Цялото произведение е написано в някакъв странен класически стил - дълги монолози, изпъстрени с "панделки" и "дантелки". Тъф говори на всички на "Вие", с дълги словоизлияния, изобщо по изключително странен начин. А говорим за история, развиваща се векове напред в бъдещето. Да, това прави стила доста симпатичен, но на мен лично невинаги да ми беше приятен, понеже като цяло подобна помпозност ми е натоварваща.
Много силно произведение. В началото бях готова да мрънкам стандартните неща от типа "Мартин ако спре да се занимава с такива неща...", въпреки че книгата е по-ранна... Но от това тук нямаме нужда. Вълнуваща и особено актуална книга, написана интригуващо. Възможно е за мен Мартин да се окаже много по-добър фантаст, отколкото... ъъ... фентъзист, предвид и други негови произведения в този жанр...
Аз си взимам една от петте звездички заради мъчението на дългите монолози, както и за неспоменатото по-горе, но нервиращо ме... повторение и наблягане на думи и фрази. Не можах да определя точно с каква цел да речем някои физически недостатъци на дадени герои трябваше постоянно да се набиват на читателя с всяко изречение (например неща от типа "каза дебелата жена" или "и сложи ръце на изпъкналия си корем"). Това някакви ключове към нещо ли трябваше да бъдат? През абсолютно цялото време действително ми изяждаха очите...
Още по темата към момента можете да откриете и в:
Няма коментари:
Публикуване на коментар