Вълшебното е...

"Вълшебното е много могъщо. Дори слабият автор не е в състояние да го избегне. Може да съставя приказката си от части на по-стари и полузабравени истории, а те да се окажат толкова силни, че той да не успее да ги поквари или лиши от магия. Някой читател може да ги срещне за първи път именно в неговата глуповата приказка и тъй да зърне за миг Страната на вълшебствата и да се насочи към по-добри писания. Това би могло да се обрисува с кратка история като следната..."

Имало едно време, но не толкова отдавна, едно момиче, което получило за Коледа много нашумяла книга за момче магьосник на нейните години. И светът се превърнал във вълшебство. Магични книги след магични книги, момиченцето растяло. Е, пак не минало всъщност толкова време, но на четиринайсет то вече знаело, че "Властелинът на пръстените" не било произведение шега. Било сериозно. Било като труд за учени и просветени люде. Толкова сериозно изглеждало. Мнозина изпитвали съмнение, че тази огромна книга ще й се хареса. Била суховата някак, неособено подходяща може би. Но все пак тя я получила за друг празник.

И Пръстена трябвало да бъде хвърлен в страната Мордор, където тегне мрак!

На петнайсет тя вече била нещо като Толкинист. Много далеч от това в действителност, но обичала историята, картите, връзките, идеите, имената... Влюбила се в подаръка си за петнайстия си рожден ден, например. "Недовършени предания", "Хобит" и "Силмарилион"... всичко на Толкин, излязло на пазара до момента.

Години наред, а и до ден днешен, творчеството на Джон Р. Р. Толкин е било за мен нещо специално. Дали съм го виждала като "основен труд по фентъзи науки" или като извор на вдъхновение, винаги е било важно за мен да бъда част от Средната земя. Обяснение за това няма. Може би самият Толкин би ме разбрал. Може би би казал, че просто ми предстои да науча. Така, както той самият е научил за този свят на малки хобити, доблестни мъже, ужасяващи мрачни твари и красиви елфи. Те винаги са били някъде там, а той... той просто е научил.

За творбите му е писано много. Сама бих казала, че историите му са крайъгълен камък, основа на нещо огромно. Самата аз години наред си служех с речниците на Толкин, когато исках да съставям имена за собствени цели. Играех си на азбуки и кодове, възхитена от разработените му системи. Дори веднъж се опитах да науча прословутия елфически, но не ми се удаде добре без учител.

Не знаех обаче кой е Толкин. Знаех за него, че е бил професор по английски език в Оксфорд че има четири деца, едното от които продължава да публикува творби на баща си, че обича да пуши лула. Всичко останало сякаш нямаше значение, сякаш нямаше човек зад името. Сякаш произведенията му наистина са история без автор...

Биографията на Хъмфри Карпентър е написана през отдалечаващата се 1977-а, а ние я получихме на български едва през 2016-а, цели 39 години по-късно (но все пак не никога, а издателство Колибри са свършили превъзходна работа). Толкова време, в което невинни почитатели като мен си мислят, че Толкин се е занимавал почти само с това да пише измислени истории, че идеята за Властелина се корени във Втората световна война (груба грешка!!), че е бил толкова подробен само защото едва ли не се е издържал с писането на всички тези неща...

Не, не, не!

 "Аз действително съм хобит - писал веднъж - по всичко, освен по размер. Харесвам градини, дървета и немеханизирани орни земи; пуша лула и обичам вкусна и проста храна (незамразена), и презирам френската кухня; харесвам и дори се осмелявам да нося в тези сиви дни орнаментирани жилетки. Обичам гъби (некултивирани); имам простичко чувство за хумор (което дори най-благосклонните ми критици намират за уморително); лягам си късно и ставам късно (когато е възможно). Не пътувам много много..."

Биографията на Карпентър ни запознава с един добродушен, понякога меланхоличен възрастен господин. Живял живота си във времена, които днес ни се струват хем далечни и изискано помпозни, хем тъй близо. Човек, останал рано сирак, преживял две войни, участвал в едната. Борил се в друга романтично нелепа война, но спечелил красива любов. Човек, запленен от песента на думите. Педантичен и изключително внимателен към всяко твое творение. Търсач на съвършеното. Обикновен в обикновения си живот. Еднакъв, независимо дали в ролята си на професор, приятел, писател, баща.

И всичко това е Джон Роналд Руел Толкин. И много повече. Защото никога няма да бъдем него, но поне можем да го видим като обикновен и близък, дори и когато е необикновен.

Животът на този човек изглежда необичайно скучен и еднотипен. Човек ще си каже - какво му е толкова интересното на живота на един професор по английски? Ами... нищо. Но Толкин просто е живял другаде във въображението си.

Биографията на Карпентър ми разказа много неща, които всъщност не подозирах за Толкин. Никога не се бях замисляла за редица дребни детайли. Като например този, че Толкин все пак... е съществувал. Ами да. Колоритна, паметна и истинска личност. Живее и все още твори в тази книга, мечтае.

И се смущава. От цялата тази мания. От всички тези почитатели, които харесват творбите му невинаги по начина, по който ги харесва самият той. Но и се ласкае, разбира се. Защото сега и други са прекрачили прага и вървят по път безкраен и покрит с трева.

"Написана е с кръвта ми такава, каквато е, била тя гъста или рядка;

и другояче не бих могъл."